Патриша Грасо
Теменужки в снега (4)

3

— Изабел Монтгомъри, ако не се лъжа?

— Не, кралица Елизабет — саркастично отвърна Изабел. Тя повдигна изящните си руси вежди и рече провлачено: — Херцог Ейвън, ако не се лъжа?

— Не, петнадесетият херцог на съдбата, десетият маркиз на подлостта и дванадесети граф на… — той замълча, сякаш търсеше подходяща дума.

— Графът на Страшния съд? — предложи Изабел, която въпреки гнева си не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Точно така. — Херцог Ейвън я дари с чаровна усмивка. — Както виждам, славата ми върви пред мен.

— Наистина, ваша светлост — Изабел се предаде също с усмивка.

„Мили Боже“ — помисли си и се помъчи отново да придобие сериозен вид. Бе възнамерявала да се опита да го накара да напусне Арден Хол. Откъде можеше да знае, че херцогът притежаваше такова чувство за хумор и незлоблив нрав, че да отвърне с шега на открито провокативния й тон?

— Какъв чаровник.

Изабел се обърна към камината, където седеше старата й приятелка.

„Познаваш ли го?“

Жизел се усмихна многозначително и сви рамене.

— На мен ми се струва познат — промълви Изабел.

— С кого говорите?

Изабел се извърна рязко към херцога и поклати глава.

— Имам навика да мисля на глас — отвърна тя. — Все ми се струва, че вече сме се срещали някъде.

— Ако се бяхме срещали — рече Джон и заобиколи писалището, — със сигурност щях да си спомня. — Той спря пред нея. — Наблюдавах ви, докато се приближавахте към къщата — добави. — Стори ми се, че…

— Мислех на глас, ваша светлост — изпревари го Изабел. Тъмните очи на херцога мъчително бавно я измериха от главата до петите.

— Защо се обличате като прислужница? — попита той, когато погледите им отново се срещнаха.

— Затова ли сте дошъл в Арден Хол, да ми четете конско? — предизвикателно попита Изабел и устоя на погледа му, въпреки че всяка фибра от тялото й трепереше. — Ако е така, можете да се съюзите с мащехата ми.

Херцог Ейвън се облегна на ръба на писалището и скръсти ръце на гърдите си.

— Вярно ли е, че имате невидима приятелка? — открито попита той.

— Ах, значи вече сте имал удоволствието да се запознаете с Лобелия и Рю.

На лицето му отново се появи същата пленителна усмивка, която й отне и малкото останало самообладание.

— Ако те двете бяха мои доведени сестри, навярно и аз бих си измислил някой невидим другар по неволя.

— Моите уважения, ваша светлост, но нямам нужда от вашата закрила — Изабел свали наметката си и я хвърли върху писалището. След това го заобиколи и предизвикателно седна в креслото на брат си, давайки да се разбере, че тя, а не той, носи отговорност за делата на Майлс.

Херцогът се обърна към нея, а изражението на лицето му говореше, че бе прозрял тактиката й.

— Наричайте ме Джон — каза той с дрезгав глас.

Изабел се взираше в писалището пред себе си като хипнотизирана.

— Ваша светлост, боя се, че не ви познавам достатъчно, за да се обръщам към вас с малкото ви име — каза тя, без да вдигне поглед.

— Не можете да ми устоите, прав ли съм? — беззвучно попита херцогът.

Изабел усети, че се изчервява. Бе очаквала да чуе всичко друго, но не и това.

— За мен вие сте един непознат — отвърна тя. — Симпатиите и антипатиите нямат място в отношенията помежду ни, които са чисто делови.

— Чаровният дявол видимо те изнервя.

Изабел стрелна с поглед възрастната си приятелка.

— Какво толкова интересно има в тази камина?

Спипана на местопрестъплението, Изабел погледна херцога. По страните й отново изби руменина и тя се прокле мислено за това, че му бе позволила да я смути. Накрая си пое дълбоко дъх и попита:

— За какво сте искал да разговаряме, ваша светлост?

— Защо не седнем и не обсъдим всичко на спокойствие? — Херцогът посочи креслата пред камината.

— Аз вече седя, ваша светлост — отвърна Изабел и опърничаво вирна нос.

В отговор той пристъпи към нея и й протегна ръка.

— Моля, госпожице Монтгомъри, доставете радост на един тъжен благородник.

Изабел плъзна поглед от протегнатата ръка на мъжа към черните му бездънни очи. Беше като омагьосана. След миг вече бе поставила длан в неговата. Когато той я поведе към камината, усети пръстите му да я изгарят.

Изабел се отпусна в свободното кресло.

— О, не сядайте там — изплъзна се от устата й, когато херцогът понечи да седне в другото.

Джон я погледна слисано.

Как да му обясни? В края на краищата херцогът не може да знае, че за малко не бе седнал върху един ангел хранител.

— Изчезвам — промърмори Жизел.

Изабел изтръска въображаемия прах от една от възглавничките.

— Вече може — рече тя с измъчена усмивка.

Младата жена въздъхна с облекчение, когато, видимо успокоен, херцогът седна в креслото срещу нея. Търсейки подкрепа от духа на покойната си майка, тя нервно стисна златния медальон.

— Какво очарователно бижу — каза Джон, който не я изпускаше от поглед. — Наследство ли ви е?

— Вътре има портрет на покойната ми майка — каза Изабел и отпусна ръце в скута си, опитвайки се да скрие нервността си.

— О, може ли да го видя? — попита той, очевидно опитвайки се да бъде вежлив.

— Портретът на майка ми не ви засяга — отвърна Изабел, и отново стисна медальона в шепата си. — Да говорим по същество.

— По дяволите, не притежавате ли поне малко приличие? — възкликна херцогът. — Какво трябва да направя…

— Моля, моля, ваша светлост — прекъсна го Изабел. — Вашият тон също не е съвсем в унисон с нормите за приличие.

— Човек трябва да притежава търпението на светец, за да остане спокоен, когато разговаря с вас — отвърна Джон.

Тъй като се чувстваше виновна заради не особено вежливата си забележка, Изабел несъзнателно го дари с очарователна усмивка.

— Ах, чух как един черен камък току-що издрънча в блюдото на небесната ви везна.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Ангелите хвърлят черни или бели камъни в двете блюда на небесната везна на всеки човек, за да претеглят греховете и добрите му дела — обясни Изабел. — Вие, ваша светлост, току-що си спечелихте един черен камък, а аз един бял за предупреждението към един грешник.

Херцогът се засмя.

— Тогава няма да е трудно да си спечеля някой бял камък, като тръгна из улиците на Лондон и започна да предупреждавам грешниците да се отвърнат от собственото си безумство.

— Да предупреждаваш грешниците и да ги предпазваш от нови грехове е проява на милосърдие — обясни Изабел. — Има още тринадесет такива прояви, с които можете да си спечелите бели камъни.

— И кои ще да са те? — попита Джон, протягайки дългите си крака.

— Да караш грешниците да се покаят, да поучаваш глупавите, да окуражаваш отчаяните, да утешаваш страдащите, да понасяш страданията с търпение, да прощаваш злото и да се молиш за живите и за мъртвите — обясни Изабел. — Практическите актове на милосърдие са: да храниш гладните, да даваш вода на жадните, да обличаш голите, да подслоняваш бездомниците, да посещаваш затворниците и да погребваш мъртвите.

— А как стои въпросът със съблазняването на прокълнатите? — пошегува се той.

— Да ви прости Бог — възкликна Изабел, ужасена от думите му. Дочула Жизел да се киска, отрони: — Със съблазънта шега не бива.

— Сега той окончателно те мисли за луда.

Как отново да се измъкне от неловката ситуация? Изабел отчаяно се бореше с обземащата я паника. Извинението, че е мислела на глас, нямаше да мине този път.

— Съжалявам — извини се Джон. — Права сте, със съблазънта шега не бива… Между другото, не знаете ли, че когато някой ви се извинява, трябва да го гледате в очите? — Изабел го погледна. Слава богу, той мислеше, че неприличната му забележка я е накарала да отвърне поглед. — Ще ми простите ли? — попита той, а гласът му отново прозвуча дрезгаво.

Изабел кимна. Изглеждаше толкова разкаян, че в този момент тя бе готова да му прости почти всичко, само и само да не я помисли за луда.

— Вероятно в моята небесна везна има вече два черни камъка — рече херцогът.

— Ще се моля за душата ви, ваша светлост — Изабел му се усмихна.

— Оценявам съчувствието ви — рече Джон и отвърна на усмивката й. — Можем ли вече да преминем към сделките.

— Двамата с вас, ваша светлост, нямаме никакви общи делови интереси.

— О, напротив — любезно, но категорично възрази той. — Брат ви изрично ме помоли временно да бъда ваш настойник и да следя счетоводните книги на семейството, които, между другото, са водени чудесно. Като ваш настойник напролет ще ви въведа в обществото, ако разбира се, Майлс не се е върнал дотогава.

Изабел нервно си играеше със златния медальон, опитвайки се да събере цялата останала й смелост. Вътрешно се противеше на намеренията му, но как можеше да му се противопостави? Беше ясно, че мащехата й щеше да вземе страната на херцога.

Растяща несигурност обземаше сърцето й и младата жена осъзна, че дебютът й в обществото щеше да бъде истинска катастрофа. Тя нямаше представа как се държи човек във висшите кръгове. Освен това светът гъмжеше от хора като Лобелия и Рю. Обществото никога нямаше да я приеме. Предпочиташе да си умре стара мома, но да й бъде спестено това унижение.

— Разбрахме ли се? — попита херцогът.

Изабел го погледна недоумяващо.

— Какво, моля?

— С този документ брат ви ме натоварва със задълженията на ваш настойник — обясни херцогът и бутна под носа й някакъв лист хартия. — Повярвайте, идеята ми допада също толкова малко, колкото и на вас, но дадох дума на брат ви и възнамерявам да изпълня обещанието си.

Лицето на Изабел отново придоби непокорно изражение.

— Доволна съм от досегашния си живот и отказвам да получавам заповеди от вас.

— Брат ви се безпокоеше да ви остави под опеката на мащехата ви — възрази Джон.

— Ако толкова много се е безпокоял за мен — отвърна Изабел, неспособна да скрие горчивата нотка в гласа си, — защо тогава ме изостави?

— Изоставил? — изненадано повтори Джон. — Братята ни са на делово пътуване и ще се върнат колкото е възможно по-скоро.

Изабел се канеше да отвърне нещо, но вниманието й привлече вратата, която точно в този момент неочаквано се отвори. На прага се появи Пебълз:

— Вечерята е сервирана, ваша светлост. Госпожата настоява да вечеряте с нея и с дъщерите й.

Джон кимна, след което отново погледна Изабел.

— Можем да продължим разговора си по-късно — той стана и й предложи ръка. Изабел унесено я прие.

В трапезарията Делфиния вече се бе настанила на единния край на масата, запазвайки почетното място за херцога. Отдясно на Делфиния седяха Лобелия и Рю, а Изабел зае мястото отляво на херцога.

Вечерята се състоеше от крем супа от грах със сланина и зеле, печено пиле и картофено пюре. Имаше още вино и пасти с желе от дюли.

Изабел горещо се надяваше доведените й сестри да не започнат отново да я обиждат. Не се безпокоеше какво щеше да си помисли херцогът. Всъщност без съмнение той бе най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Изабел му хвърли срамежлив поглед.

— Моля ви, ваша светлост, разкажете ни последните лондонски клюки — рече Делфиния.

— Никога не участвам в такива разговори — отвърна Джон с вежлива усмивка. — Обикновено самият аз съм обект на подобни небивалици. Споменах ли вече, че възнамерявам напролет да въведа младите дами в обществото?

Лобелия и Рю закрякаха от радост. Изабел не бе толкова въодушевена и си спечели неодобрителните погледи на мащехата и сестрите си.

— Дъщерите ми очакват с нетърпение идния сезон — рече Делфиния. — Вече е време моите две съкровища да си намерят съпрузи.

— Познавам някои подходящи господа и с удоволствие ще ви ги представя — отвърна Джон. — Чакайте да помисля… Стивън Спюинг, барон Бароус, Чарлс Ханкок, барон Кесуик, лорд Финч, лорд Самърс и може би майор Гримейс. Майорът наистина е малко старичък, но е изключително заможен.

— Нямам какво да облека — оплака се Лобелия, хвърляйки унищожителен поглед към Изабел.

— Аз също — проплака Рю.

— Тогава е наложителна подмяна на гардероба — обяви Джон.

Изабел усети да й се гади, когато сестрите й отново бяха обзети от пристъп на въодушевление. Погледна крадешком херцога и забеляза, че той й се усмихваше. Дали бе забелязал изписаното на лицето й неудоволствие? Тя смутено сведе поглед.

— На Изабел няма да й е достатъчен нов гардероб, ако иска да улови някой мъж — подигравателно рече Лобелия.

— Никой няма да поиска ръката на момиче, което си говори само — допълни Рю.

— Сестра ви просто мисли на глас — защити я Джон.

Изабел усети как се изчервява от гняв. Отказваше да остане дори секунда повече и да слуша тези обиди. Още повече че думите на херцога бяха прозвучали по-скоро обидно. Изглежда, херцог Ейвън бе от хората, които искаха всички да им бъдат длъжници. Затова бе взел нейна страна.

Тя се покашля и хвърли многозначителен поглед към Пебълз, той кимна в отговор. Младата жена погледна скришом към херцога, който я наблюдаваше.

— Още вино, госпожице? — попита Пебълз.

— Да, благодаря.

Когато понечи да напълни чашата й, Пебълз разля по-голямата част от виното върху роклята й.

— Съжалявам, госпожице. Колко несръчно, от моя страна.

— Няма нищо — успокои иконома Изабел, докато ставаше от стола си. — Просто ще трябва да се преоблека. — Преди да се обърне към вратата, тя хвърли един последен поглед към херцога и едва не припадна, отгатнала по широката му усмивка, че бе прозрял малкия й трик.

Обърна се и трескаво напусна залата. Вместо да се качи в стаята си обаче, тя се отправи към работния кабинет, за да вземе наметалото и флейтата си. Промъкна се на пръсти по коридора, спря за миг пред вратата на трапезарията, след което все така на пръсти продължи към входната врата.

Навън с облекчение вдъхна студения нощен въздух. Ясната зимна нощ, пълната луна и кадифеното черно небе бяха сякаш създадени за романтични срещи.

Докато се разхождаше из парка, Изабел забеляза на една от каменните пейки самотен силует. Не след дълго разпозна единствената си приятелка и се приближи към нея.

— Значи ти също си тук? — поздрави я Изабел.

— Не, аз съм само плод на твоето въображение — отвърна Жизел.

— Много смешно.

— Искаш ли да посвирим?

Изабел кимна и седна на пейката до нея. Засвириха прекрасна мелодия, която отначало звучеше странно унило, но постепенно ставаше все по-страстна и увличаща. Мелодията напомняше за магията на лунната светлина, за шума на листа и нощните викове на совите.

— Ще се видим по-късно — каза Жизел и изчезна.

— Госпожице Монтгомъри? — извика херцог Ейвън. — Вие ли сте това?

— Да, ваша светлост.

„Нямам ли право на минутка покой“ — ядосано си помисли Изабел. Когато херцогът се изправи пред нея, тя го изгледа от главата до петите.

— Свирите божествено — каза Джон. — Човек би казал, че свирят двама души. — Нима бе чул флейтата на Жизел? Никой, освен нея не я бе чувал да свири. — Как го правите?

— От акустиката на градината е — излъга Изабел.

Кимвайки с глава, Джон прие обяснението й и попита:

— Може ли да седна до вас?

— Желанието ви е заповед за мен, ваша светлост — отвърна Изабел и му направи място на пейката.

Той седна толкова близо до нея, че бедрото му докосна наметалото й. Близостта на тялото му накара Изабел да се изчерви от смущение и да изпрати към небесата мълчалива молитва тъмнината да скрие смущението й.

— Струва ми се, че видях някой да седи на пейката до вас — каза Джон, поглеждайки я накриво.

Изабел го зяпна слисано. Досега никой, освен нея не бе виждал възрастната жена. Какво можеше да означава това?

— Уверявам ви, че бях сама — обясни Изабел. — Кой би могъл да бъде?

— Някой приятел може би.

— Аз нямам приятели.

— Дори невидими?

— Ако я бяхте видял, значи нямаше да е невидима — отвърна младата жена.

— Аха, става дума за жена, прав ли съм?

— Наистина, ваша светлост, този разговор е абсурден — оплака се Изабел, опитвайки се да го отклони от темата.

— Права сте — отвърна той и се загледа пред себе си.

Сега и двамата мълчаха. Не след дълго Изабел реши, че предпочита предизвикателните му въпроси пред това тягостно мълчание.

— Не трябваше да ме защитавате от Лобелия и Рю — каза тя. — Доведените ми сестри са глупави гъски.

— Глупавите гъски също могат да ни навредят — предупреди я Джон и се обърна към нея, което я притесни дори повече от мълчанието преди малко. — Глупавите гъски са най-лошите клюкарки.

— Може и да сте прав — отвърна Изабел и сведе поглед. Боже мой, тези черни очи сякаш проникваха в дълбините на измъчената й душа.

— Не искам да ви се меся — продължи Джон, привличайки отново вниманието й към себе си, — но ако възнамерявате да живеете в Лондон, трябва да се отървете от навика да мислите на глас. Иначе никога няма да успеете да си уловите мъж.

— Когато искам да уловя нещо, отивам на риба — гневно му се тросна Изабел. — Не ми трябва съпруг.

— Всяка жена има нужда от мъж да се грижи за нея — делово отвърна Джон. — Който мисли иначе, има ум колкото врабче.

— Не съм казала, че никога няма да се омъжа — обясни Изабел. — Когато Майлс се върне, ще направя дебюта си в обществото и ще си намеря съпруг.

— Ще направите дебюта си в обществото напролет, независимо дали брат ви ще се е върнал, или не — настоя Джон. — Майка ми винаги е мечтала за дъщеря и ще се радва да ви въведе в обществото. Преди това обаче ще трябва да научите това-онова за етикета.

— По дяволите вашия етикет! — изруга Изабел, вбесена от високомерието му.

— Ах, госпожице Монтгомъри — провлачено рече Джон и я дари с пленителна усмивка, — вече чувам черният камък да дрънчи в небесната ви везна. Аз пък си заслужих един бял.

— Вие? Бял камък? — В гласа на Изабел звучеше неприкрит сарказъм. — За какво?

— За това, че окуражих отчаян — отвърна Джон — и поучих глупака.

— Поучил сте глупака? — изфуча Изабел. — Вижте какво, ваша светлост, учудвам се, че изобщо имате майка. Държанието ви ми напомня по-скоро за някое коварно влечуго, което се крие под камъните.

— Внимавайте, госпожице Монтгомъри — предупреди я той.

— Или? Какво ще направите иначе? — предизвика го тя. Ще се опитате да попречите на дебюта ми в обществото?

Джон се ухили.

— Това би ви харесало, нали?

Изабел надменно извърна глава. Потръпна от студ и веднага съжали.

— Студено ли ви е? — попита херцогът.

Тя поклати глава, без да го погледне. Джон свали наметката си и загърна с нея младата жена, и което пръстите му останаха върху раменете й по-дълго, отколкото бе необходимо. Мили Боже, колко несигурно я караше да се чувства! Не че тя имаше голям опит в общуването със силния пол. Никога преди не бе оставала насаме с мъж.

— Благодаря, ваша светлост — смутено промълви Изабел. Усещаше как се бе изчервила, но бе сигурна, че в мрака той не може да забележи руменината по страните й.

— Защо се изчервихте? — попита Джон.

Простенвайки мислено, Изабел реши, че времето е най-безопасната тема за разговор.

— Тази вечер е доста студено. Няма ли да ви стане студено?

Джон поклати глава.

— Нощите все още са меки.

— Меки? — невярващо повтори Изабел, обръщайки се към него. Мили Боже, той й се усмихваше, а привлекателното му лице бе толкова близо до нейното, че тя с лекота би могла да го целуне.

— В имението ми в шотландските планини навярно вече е паднал метър сняг — обясни той.

Тази мисъл накара Изабел да потръпне. Тя отчаяно търсеше друга тема за разговор. Колко дълго можеха да си говорят за времето двама души?

— Днес е празникът на свети Тома — неочаквано рече тя.

— Свети Тома? — видимо развеселен се ухили Джон. — Вярваща ли сте, госпожице Монтгомъри?

Изабел кимна.

— Макар и да не посещавам неделната служба, когато семейството ми не е в църквата, се надявам да си осигуря място на небето, за да видя отново покойната си майка. Мисля, че всевишният се интересува повече от начина ни на живот, отколкото от това, колко често ходим на църква.

— Аз съм си запазил място другаде — пошегува се Джон.

Изабел се засмя. Да разговаряш с мъж не било толкова мъчно, колкото си бе мислела преди.

— Днес е двадесет и първи декември — каза Джон. — Остават само няколко дена до шотландския Силвестър.

— Изглеждате доста привързан към Шотландия — рече Изабел.

— Най-древната ми титла е шотландска — обясни той.

— И каква е тя?

Джон й намигна.

— Граф на Страшния съд, разбира се.

Изабел се засмя така звънко и мелодично, сякаш във въздуха се разнесоха звуци на флейта.

— Погледнете небето — каза той.

Младата жена вдигна поглед към ясното, обсипано със звезди небе.

— Всяка година, когато настъпи Силвестър, звездите се подреждат по един и същ начин — обясни Джон. — Винаги са ми приличали на коне, който се прибират в конюшните след дълъг изморителен път.

— Никога не съм проявявала особен интерес към звездите — призна Изабел. — Приличат ми на неми стражи.

— Погледнете на юг — Джон посочи с пръст във въпросната посока. — Червеникавата светлина идва от Бетелгойзе, най-ярката звезда от съзвездието Орион. А това там е Сириус, най-ярката звезда на небосвода.

— Обичам нощта — отвърна Изабел. — Понякога нощем излизам съвсем сама и свиря на флейтата си.

— Погледнете хей там, зад гърба ви.

Изабел се обърна и погледна небето зад тях.

— Тази там е Полярната звезда — дрезгаво прошепна Джон току до ухото й.

Изабел го погледна. Лицето му бе съвсем близо до нейното. Знаеше, че той щеше да я целуне, а тя нямаше да се възпротиви.

Когато устните им се докоснаха, Изабел затвори очи. Устните му бяха меки и нежни, а езикът му изкусително погали нейния. Уханието му замайваше сетивата й.

— Ухаете на теменужки — прошепна Джон и развали магията. — Току-що целунах една очарователна английска теменужка и мисля, че съм първият мъж, който го прави.

Думите му я изненадаха. Джон Сен-Жермен не бе никакъв принц, а безсрамен негодник, на чиято целувка тя не биваше да отвръща.

— Не биваше да го правя — извини се Джон. — Когато заминете за Лондон, не трябва да раздавате целувките си толкова лесно. В противен случай ще ви излезе лошо име.

— Да раздавам лесно целувките си? — Изабел скочи гневно от пейката и се изправи пред него. — Не съм някоя лондонска повлекана, ваша светлост. За в бъдеще избягвайте да мамите невинни момичета — обърна се и извика през рамо: — Лека нощ. — След това се изгуби в мрака по посока на господарската къща.

Херцогът я настигна на входа.

— Госпожице Монтгомъри, извинявам се за неприличното си държание. Ще ми простите ли?

— Извинението ви е прието — без да го погледне, изфуча Изабел, докато влизаше във вестибюла. — В крайна сметка не сте толкова важен, че да си заслужава да ви се сърдя.

Едва бе направила няколко крачки, когато Джон я улови над лакътя и внимателно, но настойчиво я накара да спре и да го погледне. Изабел въпросително вдигна русите си вежди.

Джон я дари с пленителната си усмивка.

— Запознанството с вас си заслужаваше пътя от Ейвън Парк до тук.

Комплиментът я накара да се изчерви. Никой мъж не й бе говорил така. Всъщност повечето хора я мислеха за луда. Кога ли херцогът отново щеше да я спипа да си говори сама?

— Лека нощ, госпожице Монтгомъри — сбогува се Джон. — Желая ви приятни сънища.

Изабел се втурна нагоре по стълбите. В стаята си тя се облегна на вратата, затвори очи и се опита да се успокои. Изглежда, нервите й дълго още щяха да останат изопнати до скъсване.

— Целуна ли те?

Изабел отвори очи и видя Жизел да седи в любимото си кресло пред камината.

— Плътското желание е един от седемте смъртни гряха — обясни на приятелката си Изабел.

— Това е една от причините изповедта да се радва на толкова голяма популярност — отвърна Жизел. — Греховете на плътта и индулгенциите, които носят на църквата щедри дарения. Сделка, от която всички печелят и никой не губи.

— Имаш странни разбирания за греха и опрощението — рече Изабел, докато сядаше на пода пред креслото на Жизел. — Херцогът те е чул да свириш.

— Наистина ли — отвърна Жизел. — Изглежда, Джон Сен-Жермен притежава особена дарба.

— Той ли е онзи, който трябва да ме спаси?

— Само времето ще покаже, дете мое.

— Джон Сен-Жермен не е принц.

— Вече ти обясних, че принцовете не носят непременно корони — отвърна Жизел. — За да откриеш своя принц, просто трябва да следваш сърцето си.

Изабел облегна глава на коляното на възрастната жена и се вгледа в небесносините й очи.

— Ако следвам сърцето си — попита тя, — как мога да знам къде ме води то?

— Не е необходимо, дете мое — Жизел й се усмихна нежно. — Следвай сърцето си, и ще откриеш истинско и трайно щастие.