Патриша Грасо
Теменужки в снега (17)

16

Съпругата му го желаеше не по-малко, отколкото той нея.

Джон осъзна това още щом отвори вратата и отново влезе в хижата. Изабел бе облякла прозрачната нощница от първата им брачна нощ. Джон бе толкова възбуден, че се чувстваше почти неловко.

Реши да бъде търпелив, тъй като искаше да се наслади на тази вечер и на възможността да бъдат сами далече от света.

Затворил вратата и спуснал резето, той дари Изабел с пленителната си усмивка. След това прекоси помещението и постави на масата ведро с вода.

— Какво е това? — попита Изабел.

— Изстудих бутилка шампанско във вода от извора — отвърна Джон.

— Изобретателността ти е впечатляваща — пошегува се Изабел.

— Надявам се след четиридесет години да си все така впечатлена от мен — отвърна той, докато отваряше бутилката и наливаше шампанско в една чаша.

Джон поднесе чашата към устните й и Изабел отпи глътка от пенливата течност. Той също, поставяйки устни точно на мястото, където се бяха докоснали нейните.

Постави чашата обратно на масата, впери поглед в Изабел и започна да се съблича. Най-напред събу ботушите и чорапите си и ги хвърли настрана. След това се освободи от ризата и панталоните, докато накрая не остана по черното си копринено бельо.

— Искаш ли да си лягаме? — попита Джон и протегна ръка към нея.

Изабел се усмихна и постави длан в неговата. Вместо обаче да я поведе през помещението, той я вдигна на ръце и я понесе към леглото.

— Почакай — каза Изабел.

Джон я постави да стъпи на пода. За миг се уплаши, че бе размислила.

За негова най-голяма изненада тя свали от раменете си презрамките на нощницата, която се свлече в краката й на пода. Сега съпругата му стоеше пред него и единствено прекрасната й златна коса прикриваше голотата й.

Джон я поглъщаше с очи. Погледът му се плъзна от очарователното й лице към нежните овали на гърдите, тънката талия, изкусителния ханш и грациозните стъпала.

Когато погледите им отново се срещнаха, Изабел му се усмихна нежно. Мълчаливата й покана бе неотразима.

Пристъпи към него, обви ръце около врата му и се притисна към мускулестото му тяло. След това привлече главата му към себе си и го целуна страстно.

— Прекрасна си — промърмори той с дрезгав глас.

Устните му се откъснаха от нейните и започнаха да обсипват с целувки шията й. Постепенно слизаха все по-надолу, докато не засмукаха едното от зърната й. Невероятното усещане накара Изабел да простене.

Джон коленичи пред нея, а езикът му си проправи път към пулсиращото сърце на нейната женственост. Когато Изабел простена изненадано и понечи да се изплъзне, той я задържа и зарови лице в слабините й.

Езикът му дълго гали хълмчето, докато тя не започна да стене и да се извива от удоволствие.

Джон се изправи, за да я вземе в обятията си, но Изабел го изненада, плъзвайки ръка към зърната на гърдите му. Устните й последваха пръстите й и той затаи дъх.

Тя коленичи и притисна лице към слабините му. След това свали черните копринени гащета и пое еректиралата му мъжественост в устата си. Освобождавайки се от всичките си задръжки, започна да я гали с език и обсипва с целувки.

Неспособен да сдържа повече желанието си, Джон я вдигна. Целуна я настойчиво, след което внимателно я постави на леглото. Поглъщайки го със страстни погледи, Изабел разпери подканящо ръце. Джон разтвори бедрата й и бурно проникна в нея.

Изабел извика. От гърлото й се изтръгна потиснат стон, а Джон проникваше все по-дълбоко, и по-дълбоко в нея. Накрая тя започна да отвръща на силните му тласъци.

Двамата достигнаха върха едновременно и изтощени се строполиха върху леглото.

Дълго време единствено учестеното им дишане нарушаваше възцарилата се тишина. Накрая Джон се изтърколи от нея и я взе в обятията си. Целуна я по челото и впери преливащ от обич поглед в замечтаното й лице.

Изабел го погледна и промълви:

— Обичам съпружеските си задължения.

Джон се засмя. Знаеше много изрази за сексуалните отношения между мъжа и жената, но „съпружески задължения“ не беше от тях.

— И на мен съпружеските задължения ми доставят огромно удоволствие — съгласи се той. — Спи сега.

Изабел склони глава на гърдите му, затвори очи и веднага заспа. Джон обаче дълго остана буден, измъчван от всевъзможни мисли.

Проблемът със съпругата му бе уреден. Оставаше Лили Дюпре. Какво да прави с нея? Изабел бе много привързана към детето, а ако трябваше да бъде искрен, той също не бе безразличен към него. Питаше се дали Рос бе открил нещо ново за родителите на Лили.

А освен всичко това имаше и един опит за убийство. Просто не можеше да повярва, че Уилям Гримсби го мразеше толкова, че да желае смъртта му, а Дьо Жавел бе прекалено страхлив, за да е способен на подобно нещо. Имаше и безброй други врагове, в по-голямата си част конкуренти, които търпяха загуби в резултат от неговите успехи. Тук, в Шотландия, те не можеха да му навредят, но щом се върнеше в Лондон, щеше да му се наложи да се изправи очи в очи с този проблем.

Изморен и доволен, Джон затвори очи и заспа до жена си.

— Събуди се, съкровище.

Тези думи стигнаха до съзнанието на Изабел и я изтръгнаха от дълбините на съня, но тя остана още известно време със затворени очи. От дрезгавия глас на Джон по гърба й полази сладка тръпка, а на устните й трепна едва доловима усмивка.

Когато отвори очи, тя примижа, заслепена от проникващите през прозореца слънчеви лъчи. След това погледна съпруга си, който седеше на ръба на леглото.

— Добро утро. — В ръцете си Джон държеше купа, чието съдържание миришеше ужасно апетитно. — Сварих ти овесена каша.

Изабел седна на леглото и се облегна на таблата. Прикривайки с един чаршаф голотата си, тя приглади с ръка няколко непокорни кичура, които падаха върху лицето й.

Джон бе само по черното си копринено бельо и при спомена за изминалата нощ Изабел отново усети стомаха си да се свива.

— От глад е — сухо рече Джон, сякаш прочел мислите й.

Изабел се изчерви и посегна към купата. Когато поднесе лъжицата към устата си, чаршафът се свлече почти до кръста й.

Сега страните й придобиха наситеночервен цвят, но преди тя да успее отново да прикрие голотата си, Джон погали гърдите й, чиито зърна веднага набъбнаха от желание. Тя шумно си пое дъх.

— По-късно ще имаме време и за това, съкровище — подразни я той. — Искаш ли да те науча как се прави сладкиш от овесено брашно?

Изабел кимна.

— Къде е пеньоарът ми?

Джон се огледа. Черният му копринен халат лежеше наблизо и той й го подаде.

— Вземи това — стана от леглото, облече се и се запъти към вратата. — Докато закусиш, ще се погрижа за конете.

Изабел остави настрана купата с овесена каша и облече халата, пропит с опиващото мъжествено ухание на съпруга й. Изми лицето и ръцете си с ледената вода от едно ведро. Когато се върна, Джон я завари да седи на масата и да поглъща закуската си.

— Човек се учи най-лесно от собствените си грешки — обясни Джон, — така че ме слушай внимателно и следвай указанията ми.

Изабел кимна.

— Разбира се.

— Вече сложих скарата в камината — каза той. — Виж дали е достатъчно загрята, но внимавай…

Изабел докосна скарата с пръст и извика от болка. Джон скочи към нея, улови ръката й и я потопи във ведрото с вода.

— Тъкмо исках да ти кажа да не я пипаш — той извади ръката й от водата и я огледа. — Ще опека овесени сладки. Ти само наблюдавай.

Изабел слисано гледаше как съпругът й приготвя сладкиша. Кой би помислил, че прословутият херцог Ейвън така добре се оправя в кухнята? Или че носи черно копринено бельо.

— Знаеш ли, постепенно започва да ми липсва бъбренето на Лили — рече Джон, докато тя разрязваше опечения от него сладкиш.

Изабел се усмихна, зарадвана от тези думи на съпруга си.

— На мен също ми липсва — отвърна тя. — Не би ли искал вече да се връщаме?

— Джунипър навярно ще се грижи чудесно за нея — отклони предложението й той. — Ела при мен.

Когато тя стана и заобиколи масата, Джон я привлече в скута си и я целуна.

— Какво ти се прави днес? — попита той. — Искаш ли да отидем за диви ягоди? Или да полудуваме на хълмовете.

Изабел погледна разхвърляното ложе.

— Бихме могли да се върнем в леглото — рече тя с премрежен от желание поглед.

 

За Джон и Изабел тази седмица на безметежно щастие отлетя прекалено бързо. Те се наслаждаваха на всеки миг, прекаран заедно. Един от най-скъпите спомени на Изабел бе свързан с хладен дъждовен ден, който прекараха в уютното уединение на горската хижа.

В деня на отпътуването си двамата останаха до късно в леглото. Едва когато слънцето бе вече високо на небето, поеха по обратния път към замъка Килчърн. Яздеха през великолепната гора от столетни дървета и огромни папрати и сякаш прекалено бързо стигнаха горската поляна и равнините, превърнали се във виолетово море от пирен.

От една височина пред тях се откри изумителна гледка към езерото Лох Нес. С малките си островчета то им заприлича на кътче от рая, а Килчърн — на омагьосан приказен замък.

Изабел имаше чувството, че се е върнала у дома. За пръв път в живота си бе заобиколена от любящо семейство и изгаряше от нетърпение да види Лили, Жизел, Джунипър и Добс.

Още не бяха слезли от конете си, когато изневиделица изникна цяла армия от лакеи. Джон скочи от коня си и помогна на Изабел да слезе от своя.

— Те се върнаха!

Изабел се обърна и видя Лили да тича към нея. Тя клекна и взе момиченцето в обятията си. Детето я прегърна така, сякаш не искаше да я пусне никога повече.

— О, толкова се боях, че никога повече няма да се върнете! — извика Лили.

— Никога няма да те изоставя — увери я Изабел и я притисна към себе си. — Липсвахме ли ти?

Лили кимна. След това притисна устни към ухото й и добави:

— Добс и Джунипър нямат понятие от езда. Не ме пускаха да припаря до понито.

Джон и Изабел се ухилиха.

— Добре дошли вкъщи, ваша светлост — поздрави Добс.

— Добре дошли вкъщи — присъедини се към него и Джунипър.

— Благодаря, хубаво е, че отново сме си у дома — рече Изабел. След това погледна Лили и добави: — Двамата с негова милост умираме от глад. Надявам се, не си изяла вечерята ни.

— Не, чакахме ви — отвърна детето.

Джон, Изабел и Лили се запътиха право към трапезарията. Добс и Джунипър се върнаха към задълженията си.

Няколко лакеи сервираха вечерята, състояща се от телешко рагу и салата от зеленчуци. За десерт имаше шотландски сладкиш.

— Забавлявахте ли се? — попита Лили, която не сваляше очи от тях.

— Определено — отвърна Изабел. — Идния месец негова милост ще вземе в планината и двете ни.

Лили въодушевено запляска с ръце и се обърна към Джон.

— Какво правихте в хижата?

Преди да отговори, Джон погледна скришом съпругата си.

— Правихме различни весели неща.

— Госпожо Бел, да не си болна? — попита Лили. — Лицето ти е червено.

Джон се засмя, а Изабел го погледна възмутено.

— Просто съм уморена — обясни тя на момиченцето.

— Тогава трябва да си легнеш.

— Точно от това е изморена — дяволито подхвърли Джон.

— Проклятие — изруга Лили. — Не зная сънят да е изморил някого.

Изабел отново хвърли унищожителен поглед на мъжа си. Той само сви рамене и се намръщи.

Малко по-късно Изабел отведе момиченцето в стаята му и се прибра в своята. Чувстваше се безкрайно уморена. И щастлива. Тя облече нощницата си и се пъхна в леглото, дори без да се среши.

— Значи медената ти седмица бе по-хубава от най-смелите ти мечти — рече изникналата изневиделица Жизел, която сега седеше на ръба на леглото й. Знае ли негова милост за бебето?

Изабел огледа озадачено своя ангел хранител.

— Какво бебе?

— Напролет ще си родиш дете — обясни възрастната жена.

— Не мога да повярвам — възкликна Изабел.

— Някога да съм те лъгала?

Изабел поклати отново глава.

— Довери ми се, дете мое — каза Жизел. — След по-малко от година ти също ще си майка.

Мисълта за собствено дете накара Изабел да грейне от радост. След по-малко от година тя ще бъде майка на две деца — Лили и…

— Момче ли ще бъде или момиче?

Жизел сви рамене.

— Много добре знаеш — не се предаваше Изабел. — Не ме прави на глупачка.

— Догадките за пола на бебето са част от очарованието на бременността обясни възрастната жена. Никога не бих ти отнела това удоволствие.

— Изглежда, трябва да ти бъда дори благодарна — иронично подхвърли Изабел.

— Твоят принц идва — след миг Жизел бе изчезнала.

Вратата на спалнята се отвори и в стаята влезе Джон.

Той се приближи към леглото и нежно целуна Изабел по устните. Видимо разочарован от реакцията й, той се пошегува:

— Аз съм просто един човек, който иска да се съблече.

Изабел се изчерви. Смущението обаче не й попречи да наблюдава действията му.

— Винаги, когато гледам Лили, си те представям като младо момиче — каза Джон и се пъхна в леглото. — Знаеш ли, не бих я обичал по-силно, дори да знаех, че съм неин роден баща.

— Аз също я обичам — призна Изабел и го погледна с блестящите си очи с цвят на аметист. — Как е могла Лизет да я изостави?

Джон я погали по бузата.

— Реших, когато се върнем в Лондон, да призная Лили за своя дъщеря, така че никой — дори и Лизет — да не може да ни я отнеме.

Изабел се подпря на лакът, за да го погледне. Тя притисна устни към неговите, влагайки в тази целувка цялата си любов.

— Лягай да спиш, моя очарователна теменужке — каза Джон, когато тя се изправи и му се усмихна влюбено.

— Не искам да спя.

— Но аз искам — отвърна той. — Мили Боже, не знаех колко изморително може да бъде щастието.

Дланите на Изабел се плъзнаха към слабините му.

— Не би ли могъл да останеш буден още малко? — попита тя, докато пръстите й галеха черното му копринено бельо.

Той нежно, но страстно я събори по гръб. След това, плътно притиснат към нея, прошепна:

— Мисля, че може да се уреди нещо.

Джон се събуди на разсъмване и тъй като възнамеряваше да поязди малко, стана, облече се тихо и излезе от стаята.

По пътя към конюшните той видя госпожица Джунипър да стои в средата на дългия коридор към параклиса. Присъствието й там го изненада, но когато се приближи, бавачката постави пръст на устните си, за да го накара да мълчи. След това посочи отворената врата на параклиса.

Джон надникна вътре и видя коленичилата пред олтара Лили.

— Какво прави? — попита, снишавайки глас.

— Настоя да поговори с Бога — прошепна госпожица Джунипър.

Джон тъкмо се канеше да си тръгне, когато чу гласа на момиченцето.

— Боже? — каза Лили, а гласът й прокънтя в малкия параклис. — Тук ли си, мили Боже?

Устните на Джон се разтеглиха в усмивка. Той влезе в параклиса и наостри слух.

— Аз съм, Лили.

Мълчание.

— Лили Дюпре.

Джон прехапа долната си устна, за да не се засмее. Малката бе по-забавна от театрално представление.

— Зная какво си мислиш, мили Боже, но не съм дошла, за да те моля за нещо — тя замълча, след което се поправи. — Бих се радвала на едно пони, но мога да живея и без него… ако се наложи. Дойдох, за да ти благодаря, че чу молитвите ми. Помниш ли, като те молих да ме дариш с баща?

Лицето на Джон придоби сериозно изражение и той се приближи на пръсти към олтара.

— Благодаря ти, Боже, че ми изпрати един чудесен баща, макар да трябва да го наричам ваша светлост. Не че се оплаквам, но… — тя се поколеба, сякаш се стесняваше поиска още нещо.

Джон пристъпи към олтара. Той коленичи до нея, без да се обръща, макар да чувстваше погледа й върху себе си.

— Господи, чуваш ли ме? — извика Джон и се ослуша.

Лили се наведе към него и му прошепна:

— Не се безпокоите, ваша светлост. Той ви чува.

Кимвайки сериозно, Джон продължи:

— Господи, тук съм, за да ти благодаря, че ми изпрати такава прекрасна дъщеря. Бих искал само, ако е възможно, тя да ме нарича татко.

Лили извика от радост и се хвърли в обятията му.

— Моят татко — извика тя и докосна бузата му с пръсти.

Джон засия.

— Мога ли да те наричам Лили?

— Да, можеш — отвърна тя, кимайки усилено. — Мислиш ли, че госпожа Бел би се съгласила да я наричам мамо.

— Разбира се. — Гласът долетя до тях от вратата на параклиса.

Лили видя Изабел, пусна баща си и се втурна към нея, за да я прегърне.

След малко момиченцето неочаквано смръщи чело.

— Ами Лизет?

— Сега имаш две майки — отвърна Изабел. — Ела и седни до мен. — Тя поведе детето към най-близката до вратата скамейка и го настани до нея. — Когато се върнем в Лондон, баща ти ще те признае за своя дъщеря. Това означава, че ще носите едно и също име.

— Значи и ти ще се казваш Лили? — обърна се към Джон Лили.

— Не, съкровище, ти ще се казваш Лили Сен-Жермен, защото моето име е Джон Сен-Жермен.

Лили изглеждаше озадачена:

— Ами Дюпре?

— След закуска майка ти ще ти обясни всичко — рече Джон. Погледна Изабел. — Какво те води тук в ранни зори?

— Един ангел ми пошушна да бързам към параклиса, ако искам да стана свидетел на едно чудо — отвърна Изабел.

— Така-така, ангел значи? — Джон направи гримаса.

— Лили, баща ти е неверник — обясни на момиченцето Изабел.

— Какво е това?

— Той не вярва в ангели.

— Това не е хубаво — шеговито рече Лили и го заплаши с пръст.

— Моля за извинение — отвърна Джон, който с мъка се сдържаше да не се засмее. — Ще се опитам да повярвам в тези абсурди.

— Какво пък е това? — попита Лили.

— Това означава, че баща ти има по-малко ум от някое врабче — отвърна Изабел.

— Бог да се смили над теб — рече Джон с една от любимите й фрази.

Изабел го дари с лъчезарна усмивка.

— Въпросният ангел ми съобщи също, че напролет ще имам бебе.

Джон се усмихна, а тъмните му очи заблестяха от щастие. Той се наведе, целуна я по устните и промърмори:

— Ако това се окаже вярно, съкровище, тогава завинаги ще повярвам в съществуването на ангели.