Патриша Грасо
Теменужки в снега (16)

15

Когато отвори очи в сумрачната стая, Изабел реши, че ще да е още доста рано. Почти никога не се събуждаше по изгрев — слънце, а поради необичайния планински климат предната вечер бе заспала по-късно от обикновено.

Когато се обърна към прозореца, забеляза, че съпругът й не е в леглото. Някакъв шум привлече вниманието й и тя повдигна глава от възглавниците, за да види какво прави той.

Джон стоеше с гръб към нея и плискаше лицето си с водата от една порцеланова кана. При всяко негово движение първите проникнали през прозореца слънчеви лъчи образуваха върху гърба и раменете му слънчеви зайчета.

Погледът на Изабел бавно се плъзна от мускулестия гръб към тънката талия на Джон. Мъжът й бе само по черни копринени гащета. Погледът й продължи надолу към тесния ханш и мускулестите му бедра. През тялото й премина тръпка на възбуда. Натрапчивото усещане, че бяха сами в света, опиваше сетивата й и тя копнееше за… него.

Изабел обичаше съпруга си. А отскоро бе познала и желанието.

Джон взе една кърпа, за да подсуши лицето си и развали магията, която мъжественото му излъчване упражняваше върху нея. Изабел бързо затвори очи. За нищо на света не искаше да забележи, че го наблюдава.

След това го чу да се облича и усети как леглото поддаде под тежестта му, когато той седна на ръба. Тя отвори очи и му се усмихна, но за нещастие се изчерви.

— Защо се изчерви? — смутено попита Джон.

— Не знаех, че носиш черно копринено бельо — отвърна Изабел.

Джон повдигна въпросително вежди.

— Наблюдавала си ме, докато се обличах?

— Не, гледах те как се миеш.

Признанието й го накара да се усмихне.

— Надявам се, че ти е харесало — рече той. — Отивам да яздя. Ще се видим на закуска.

Изабел придърпа завивката нагоре и веднага заспа отново, но сънят не й донесе покой. Мускулестото тяло на мъжа й неизменно се появяваше в сънищата й с черното копринено бельо.

Тя усещаше устните му да се сливат с нейните, а ръце му да галят тялото й. Усещаше мускулестите му бедра… Сънят внезапно избледня и Изабел се пробуди, за да установи с разочарование, че е сама. В този миг разбра, че желаеше съпруга си, независимо от това, дали той щеше да признае дъщеря си, или не.

— Накарайте я да галопира, ваша светлост — дочу тя гласа на Лили.

— Само опитните ездачи могат да яздят в галоп — отвърна Джон.

Изабел стана и се приближи босонога до прозореца, без да облича халата си. Облегната на перваза на прозореца, тя видя в двора мъжа си и дъщеря му. Лили седеше в седлото на едно черно пони и държеше юздите, докато Джон водеше животното по моравата.

Изабел усети прилив на радост и надежда.

— Госпожа Бел ни гледа от прозореца — извика Лили, която я бе забелязала.

— Добро утро, ваша светлост — извика Джон, след като бе спрял понито и вдигнал поглед към прозореца. — Надявам се сънищата ви да са били приятни.

Изабел се наведе напред и му предложи магическата гледка на преливащите от нощницата й гърди.

— Сънувах теб — извика му тя.

Джон се ухили.

— А мен сънува ли? — попита Лили.

— Разбира се, съкровище.

— Какво правех?

— Яздеше едно пони — излъга Изабел.

— А какво правех аз! — попита Джон и се подсмихна, когато Изабел се изчерви. — Мога да превърна сънищата ти в реалност — добави.

Изабел гневно присви очи и промени темата.

— Нали беше казал, че Лили ще получи понито си, когато се върнем в Англия.

— Да, така е — отвърна Джон. — Но аз имам няколко шотландски понита, които тя може да язди през лятото.

— Лили, обещай ми да яздиш само когато негова милост е с теб — извика Изабел.

— Обещавам — извика детето, след което погледна въпросително Джон. — Ще купиш ли едно пони и на Мъртъл?

— Наистина ли мислиш, че Мъртъл би желала да има пони? — попита той. — Но ми кажи истината.

Лили му се усмихна дяволито.

— Мъртъл би предпочела една маймунка.

— Никакви маймуни. — Джон отново вдигна поглед към прозореца. — Биха ли желали уважаемите дами да се научат как се гъделичка пъстърва?

— Да — извика Лили и запляска с ръце.

— Вече си мислех, че няма да се сетиш — рече Изабел. — Ще взема флейтата си и идвам. Можем да си направим пикник.

Изабел загърби прозореца. Докато се миеше, дочу отново детското гласче.

— Ваша светлост, вие сте много по-смешен от Мъртъл — тъкмо казваше Лили.

— Благодаря за комплимента — отвърна Джон.

След като се изми, Изабел облече лека вълнена пола и подходяща блуза. След това се среса и взе шала си.

— Не ти ли казах, че ще се вразуми?

Познатият женски глас накара Изабел да се обърне изненадано. Жизел седеше в едното от креслата в стаята им.

— Къде беше? — попита Изабел.

Жизел сви рамене.

— Навсякъде и никъде.

— Ще дойдеш ли с нас на пикник?

Жизел поклати глава.

— Върви и се радвай на новото си семейство.

Изабел прекоси стаята и коленичи пред възрастната жена. Взе възлестата й ръка и я целуна.

— Винаги ще бъдеш част от моето семейство — каза.

— Дете мое, двете с теб винаги ще бъдем заедно — отвърна Жизел и постави ръка на сърцето си. — Но в момента съпругът ти и момиченцето имат нужда от теб. Винаги, когато ти потрябвам, ще се появявам на мига.

— Ако размислиш, знаеш къде да ни намериш — Изабел целуна своя ангел хранител по сбръчканата буза.

Час по-късно Джон, Изабел и Лили напуснаха замъка и се отправиха към езерото. Джон носеше кошницата за пикник, а Изабел — флейтата си. Лили възбудено подскачаше пред тях и си тананикаше някаква песничка.

— Виж, негова милост има космати крака — извика Лили.

Изабел се засмя.

— Какво предпочиташ — попита Джон, който бе нагазил до колене във водата, — да се научиш как се гъделичка пъстърва или да се възхищаваш на краката ми?

— Да гъделичкам пъстървата! — извика Лили и припряно започна да събува обувките и чорапите си. Изабел й помогна да повдигне полите си.

— Влез преди мен. Аз ще чакам да ми дойде редът.

Лили нагази във водата и отправи към Джон изпълнен с очакване поглед.

— Трябва да стоиш напълно неподвижно — обясни й Джон. — Съвсем бавно потапяш ръка… ето така. — Лили направи онова, което й бе показал Джон, и той продължи: — Рибите са любопитни създания, също като малките момиченца. Когато някоя мине съвсем близо до теб, трябва погалиш корема й с пръст. А когато тя замръзне на място от удоволствие, я хвърляш на брега.

— И какво става после?

— Печеш и я изяждаш.

— Гъделичкат ги, за да ги изядат накрая? — попита Лили, ужасено ококорила големите си зелени очи.

— И така може да се каже.

— Не искам да гъделичкам пъстърви! — извика Лили.

Тя отстъпи крачка назад, при което изгуби равновесие, падна във водата и започна да плаче.

Джон я вдигна и я изнесе на брега.

— Успокой се. Всичко е наред.

— Благодаря, че ме спасихте, ваша светлост. — Лили изтри стичащите се по бузите й сълзи с ръка на блузата си.

— Трябва да свали мокрите дрехи — рече Изабел. — Имаш ли нещо, в което да я увием?

— Нося едно одеяло в повече — отвърна Джон. Изабел бързо съблече поличката и бельото на момиченцето и понечи да го увие в одеялото, но Джон я спря.

— Чакай, виж това — показа й той един сърцевиден родилен белег на дупенцето.

— Да, вече го забелязах — рече Изабел, докато увиваше момиченцето в одеялото.

— Без скрити погледи, ваша светлост — смъмри го Лили.

— Ужасно съжалявам — извини се Джон. — Един ден този симпатичен родилен белег ще бъде тема на нескончаеми разговори.

— Не се говори така.

— Имам предвид между нея и мъжа й — отвърна Джон. — Не би ли искала да се научиш как се гъделичкат пъстърви?

Изабел поклати глава.

— Мисля, че аз също ще се откажа.

— Съвсем неотдавна яде пъстърва на грил — рече Джон.

— Не трябва да мисля за това — драматично извика Лили, — иначе със сигурност ще ми прилошее.

Джон прихна. Изабел се присъедини, а Лили се закиска, щастлива, че бе успяла да ги разсмее.

— Водата се стопля едва в средата на лятото — обясни Джон и седна до момиченцето на разпънатата от Изабел покривка. — Тогава ще те науча да плуваш.

— Имаме нужда от музика. — Изабел вдигна флейтата към устните си и засвири.

Мелодията бе ведра и жизнерадостна и напомняше за спокойствието на пролетта, за песните на птиците и шепота на есенната шума.

Когато заглъхна, Джон попита:

— Можеш ли да ни изсвириш един валс?

Изабел кимна.

— Ще се опитам.

Тя отново вдигна флейтата към устните си. Отначало колебливи, а след това все по-сигурни, във въздуха се разнесоха мелодичните звуци на валса.

Джон стана и се поклони пред момиченцето.

— Госпожице Дюпре, може ли един танц?

— Но аз не зная как се прави — плахо рече Лили.

— Всеки може да танцува валс — Джон отхвърли извинението й с небрежен жест. — Ще те науча.

Смарагдово зелените очи на Лили заблестяха от радост. Тя се изправи, пое ръката му и се опита да го следва, но с малките й крачета това никак не й се удаваше.

— Стъпи върху краката ми — нареди й Джон, а след това двамата грациозно се понесоха под звуците на валса.

Докато ги наблюдаваше, Изабел си спомни за покойния си баща и сърцето й се сви от мъка. Когато валсът свърши, лицата на Джон и Лили грееха от щастие.

— Госпожице Дюпре, без съмнение това бе най-хубавия валс в живота ми.

— На мен също ми хареса — Лили го гледаше захласнато.

— Какво да правим сега? — попита Изабел, когато двамата отново седнаха при нея.

— Да ядем — отвърна Лили.

— Чакайте да видим какво е приготвила готвачката — рече Джон и надникна в кошницата за пикник. — Струва се, пъстърви на грил.

— Не съм гладна — рече Лили.

— Аз също — добави Изабел. — Освен това бих имала чувството, че изяждам приятел.

— Беше само шега — Джон извади от кошницата чиния печено, пиле.

— Може ли да получа едно крилце? — примоли се Лили.

— Разбира се.

Лили посегна да вземе пилешкото крилце, което й поддаваше Джон, но го изпусна в тревата.

— Уф — възкликна момичето, протягайки ръчичка, за да го вдигне.

Джон обаче бе по-бърз. Той взе крилцето и рече:

— Не бих искал да ядеш храна, която е падала на земята.

— Пет пари не давам за това, какво искаш — обясни му Лили.

Джон погледна Изабел.

— Не съм си и помисляла, че може да започне да ме имитира — опита да се оправдае тя.

След като бе подал на Лили другото крилце, Джон попита:

— Какво би искала да правиш, докато стане време да се прибираме?

— Да ловя жаби — отвърна детето.

— Жаби? — повтори Изабел.

— Джунипър казва, че ако целуна някоя жаба, тя ще се превърне в приказен принц — обясни Лили. — Искаш ли и ти да целунеш една?

— Предпочитам да гъделичкам пъстърви — отвърна Изабел. — Имам чудесна идея. Аз ще свиря на флейта, а вие ще легнете по гръб и ще наблюдавате облаците.

Лили кимна и легна между Джон и Изабел, който също се бе излегнал с кръстосани под главата ръце.

Изабел засвири една приспивна песен и само след минути момиченцето вече спеше. Младата жена погледна усмихнато мъжа си. Джон също спеше.

 

Измина една седмица на безметежно семейно щастие, за каквото Изабел винаги си бе мечтала. Тримата прекараха тези седем незабравими дни в езда, разходки по брега на езерото, любуване на облаците и гонитба по ливадите. Дори дъждовните дни отлитаха като мигове с музиката на Изабел и планинските предания и истории за духове на Джон.

На сутринта на десетия ден от пристигането им в Шотландия Изабел стоеше пред огледалото в будоара си. Страните й бяха поруменели от вълнение, а теменуженосините й очи блестяха. Току-що бе сплела косата си на две дебели плитки и носеше най-старите си дрехи — лека вълнена пола и удобна блуза. На ръката й бе преметнато наметало с качулка.

Изабел се загледа в двата пръстена, подарени й от Джон. На безименния пръст на дясната си ръка носеше годежния пръстен, наречен „Теменужки в снега“, който доказваше, че Джон бе принцът от предсказанието на Жизел. След това погледът й спря на сватбения пръстен, чието послание „Безкрайно щастие“ й казваше да се довери на съпруга си.

Джон Сен-Жермен, пети херцог на Ейвън, десети маркиз на Графтън и дванадесети граф на Килчърн, бе нейният законен съпруг. В добри и лоши времена. Тя му се бе врекла пред Бога.

Изабел го обичаше.

И го желаеше.

И възнамеряваше да го прелъсти.

През първите десет дена от престоя си в Шотландия Изабел бе разбрала, че трябва да приеме съпруга си, така както очакваше от него да стори с момиченцето. В интерес на истината Джон, изглежда, бе започнал да свиква с мисълта, че е баща на Лили, и да се държи с нея като с член от семейството си.

Но както и да се развиеха нещата, Джон Сен-Жермен бе неин съпруг. И когато той я бе покани, да прекарат няколко дена сами в една от ловните му хижи, тя се съгласи.

Сега, когато бе дошло време да тръгват, Изабел гледаше изпълнена със съмнения сватбения си пръстен. Правилно ли постъпваше? Наистина, тя го обичаше, но щеше ли да може да му прости, ако той причинеше болка на детето?

— Негова милост те обича, дете мое.

Изабел се обърна и видя Жизел да седи в едно от креслата пред камината. Тя прекоси стаята и седна срещу възрастната жена.

— Джон не ме обича. Все още не ми го е казал.

— Ако слушаш сърцето си, ще узнаеш истинските му, чувства — отвърна Жизел.

— Но как да…

Отварянето на вратата я изплаши. Изабел надникна през рамо и видя мъжа си. Когато отново потърси с поглед Жизел, тя бе изчезнала.

— Надявам се, вече си готова — Джон усмихнато пристъпи към нея. — Защо седиш там сама?

— Размишлявам върху греховете си — отвърна Изабел подсмивайки се.

Въпреки смущението си тя не можа да не му се възхити. Много добре разбираше какво у него толкова силно привличаше жените. Каква сила на волята трябваше да, притежава една жена, за да му устои? На това почиваше и съмнителната му слава на прелъстител.

— И аз искам да дойда — извика Лили и се хвърли в обятията на Изабел. — Мъртъл се бои, че няма да се върнете.

— Как така няма да се върнем? — със свито сърце попита Изабел. Бедното дете се страхуваше да не бъде изоставено отново.

Изабел погледна за помощ към Джон, който седеше в освободеното от Жизел кресло.

— Ела, седни в скута ми — повика детето той.

Лили пристъпи към него и направи, каквото й бе казал. Джон я прегърна през крехките раменца и й се усмихна окуражително.

— Ти се появи в живота ни в деня на моята сватба с госпожа Бел — обясни Джон. — Затова двамата с нея все още не сме имали време за своя меден месец. Схващаш ли? — Лили кимна. — Вярваш ли ми?

Детето кимна отново.

— Какво ще кажеш, да си вземем довиждане и да се целунем?

Лили обви ръце около врата му и го млясна по бузата.

— Госпожице Дюпре, никога няма да забравя вашите целувки — закачи я Джон. — А сега иди да целунеш и госпожа Бел.

Момиченцето се спусна към Изабел и я прегърна. Целуна младата жена по бузата, после я погледна в очите.

— Обичам те, госпожо Бел.

— И аз те обичам, скъпа — отвърна Изабел.

След като бяха оставили Лили във вестибюла с госпожица Джунипър, Джон и Изабел излязоха навън, където вече ги очакваха два оседлани коня и още един, който носеше пълни с провизии дисаги и кошници.

— Готова ли си? — Джон нежно я подръпна за едната плитка.

Изабел се засмя на този момчешки жест, който никак не подхождаше на обгърнатия в тайнственост светски мъж.

— Готова съм — отвърна тя.

В умерен тръс те поеха по пътечката, която щеше да ги изведе до високопланинските пасища. Небето над тях бе синьо и безоблачно и обещаваше чудесен ден. Постепенно дърветата започнаха да стават все по-големи, а гората все по-гъста. От време на време пред тях се стрелваше някой заек или изпод краката на конете им излиташе блатна кокошка.

Джон и Изабел прекосиха една горска поляна и навлязоха в гора от борове, смърчове, брези и лиственици. Приличните на съсухрени човешки ръце клони висяха над еднометрови папрати.

— Пристигнахме — рече Джон, дръпвайки юздите на коня си.

Изабел видя малка хижа и покрит със слама плевник, обградени от каменна стена, която трябваше да ги пази от водите на течащия наблизо планински поток.

— След като се настаним, ще се разходим по тази пътечка надолу към долината на Глен Ерей — каза Джон, докато й помагаше да слезе от седлото. — Ела, ще ти покажа хижата.

Джон отвори заключената врата, а след това за нейна най-голяма изненада я вдигна на ръце и я пренесе през прага.

— Обичаите по тези места изискват мъжът да внесе съпругата си на ръце в новия й дом. Това гарантира щастие на брака им.

— Надявам се да е истина — отвърна Изабел с дяволита усмивка.

— Безкрайно щастие, съкровище мое — промърмори той, докато целуваше вътрешната страна на дланите й, от което по гърба й полази сладка тръпка.

Приземният етаж на хижата се състоеше от едно-единствено огромно помещение. До една от стените имаше хвърляно легло, върху което небрежно бе хвърлена завивка от дивечова кожа. Между леглото и стената имаше стълба, водеща към втория етаж.

— Какво има горе? — попита Изабел.

— Няколко спални — отвърна Джон. — Но предпочитам да спим тук долу.

Изабел продължи да оглежда обстановката. В десния ъгъл до леглото имаше параван. Тенджери и тигани висяха на стената между камината и вратата. До стената вляво имаше етажерка с дълготрайни храни и обикновена дъбова маса.

— Дай ми няколко минути, за да внеса багажа — рече Джон и й обърна гръб. — След това ще оправим леглото.

Щом той излезе, Изабел изтупа завивките и го оправи. Нима съпругът й мислеше, че тя не умее да се грижи за домакинството? В такъв случай го очакваше голяма изненада. Макар дъщеря на граф, самотното момиче бе търсело компанията на всички обитатели на Арден Хол и се бе сприятелило с един възрастен иконом, с една суеверна готвачка и с прислужниците.

Вратата се отвори. Джон влезе и остави дисагите на пода в средата на помещението, а кошниците — на масата до стената. След това й се притече на помощ.

Пред леглото Джон и Изабел се спогледаха крадешком. Омагьосана от нежността в погледа му, Изабел усети стомахът й да се свива на топка.

Дали Джон не възнамеряваше да я прелъсти веднага? Или щеше да изчака до вечерта?

— Готвачката ни е сложила яхния, но това може да почака — каза Джон. — Ако не си много уморена, бих искал да ти покажа долината.

— Чувствам се прекрасно — отвърна Изабел. — А какво ще правим с конете?

— Ще се погрижим за тях, преди да тръгнем.

След като се бяха погрижили за конете, Джон и Изабел поеха по пътеката към дефилето. Изабел бе в прекрасно настроение и почти подскачаше от радост край него. Тя бе млада, влюбена и бе сама със своя изключително привлекателен мъж.

Вече бяха в Глен Ерей, дълбока клисура с издигащи се над нея огромни върхове. Следобедното слънце блестеше по повърхността на подхранваното от два потока езеро. Отвсякъде бяха заобиколени от пищна лятна растителност.

— Как се казват? — попита Изабел, сочейки жълти цветя с червени власинки.

— Росянка — отвърна Джон. — Лепливите власинки излъчват примамлив аромат и привличат насекомите, с които се храни растението.

Изабел потръпна.

— Това е по-жестоко дори от гъделичкането на пъстърви.

Когато достигнаха езерото, тя седна на брега и припряно събу обувките и чорапите си. След това повдигна поли и потопи пръстите на единия си крак във водата.

— У-у-х, студена е! — възкликна тя.

— Към края на лятото водата се стопля — обясни Джон.

Изабел седна на една скала и започна да разглежда романтичното обкръжение. Хвърляйки око към мъжа си, забеляза, че Джон я наблюдаваше толкова съсредоточено, сякаш тя бе по-интересна от завладяващия пейзаж. Изабел се изчерви.

— Усамотеността на този девствен рай всеки път ми дава нови сили — призна Джон. — Чувствам се значително по-добре, когато мога да загърбя лондонското общество.

— Изпитвам същото, когато съм в Стратфорд край любимия ми Ейвън — отвърна Изабел.

— В сравнение с тези планини Стратфорд е същински космополитен град.

— Съгласна съм. — Изабел посочи водата. — Виж, езерото се подхранва от двата потока.

— Наричат ги Радост и Мъка. Вливат се в езерото, за да се разделят отново и да се отправят към Лох Нес и замъка Инверъри — обясни й Джон. — Замъкът принадлежи на братовчед ми, херцога на Арджил.

— Той беше ли на сватбата ни? — попита Изабел.

— За мое съжаление бе възпрепятстван да дойде, но синът му присъстваше.

— Кой беше той?

Джон усмихнато я щипна по носа.

— Забрави ли? Синът му е маркиз Арджил — той посочи някакви странни конусовидни каменни образувания и тънката ивица трева, увенчаваща склоновете на клисурата. — Някога, преди да изкоренят гората на склона, жените и децата на местните жители прекарвали лятото в тази долина. Те спели в онези каменни постройки, а мъжете лягали навън, загърнати в кожи — Джон се замисли за миг, след което продължи: — Идния месец ще дойдем тук с Лили. Всяка година през август в продължение на няколко дни оттук се виждат необичайно много падащи звезди.

— Тя ще остане много доволна — сърцето на Изабел преливаше от радост от факта, че мъжът й постепенно започва да гледа на детето като на член от семейството.

— Хайде, обуй се — Джон се изправи. — Време е да се прибираме, за да хапнем нещо.

Сенките ставаха все по-дълги, а залязващото слънце бавно се спускаше към хоризонта на запад. Без неговите живителни лъчи в гората бе станало значително по хладно.

Когато се върнаха в хижата, Джон се зае с камината. Изабел се учуди, че един мъж, който се чувстваше у дома си сред висшите кръгове на лондонското общество, с лекота може да се погрижи за конете или да запали огън. Когато Джон извади котле от едната кошница и се запъти към камината, Изабел се спусна към него.

— Това мога да направя и аз — взе котлето от ръцете му. — Донеси няколко ведра вода.

— Сигурна, ли си? — Той я погледна нерешително.

— Обещавам ти, че няма да те отровя.

Той кимна.

— Кухнята е твоя.

Изабел окачи котлето с яхнията на куката и разбърка съдържанието му. След това се приближи към етажерката и взе две купи, изтри прахта от тях и започна да рови за хляб из кошницата с продуктите. След като отново бе разбъркала яхнията, за да не загори, тя се зае с продуктите от дисагите.

— Мирише чудесно — каза Джон, когато се върна.

Той сложи ведрото с вода край камината.

Изабел сипа яхния в двете купи и ги постави на масата.

— Ваша светлост, за пръв път готвя почти сама — рече тя с дяволита усмивка.

— Мисля, че претоплянето е също толкова важно, колкото самото готвене — с усмивка отвърна той.

— Да не би твоите готварски способности да се ограничават до претоплянето? — попита тя.

— Всъщност не — отвърна той за нейна най-голяма изненада. — Обикновено тук горе се оправям сам. Макар че не се смятам за майстор готвач. Ами ти?

— Старата ни готвачка ме научи на всичко, което знаеше — забелязала недоверчивото му изражение, тя се поправи: — Е, добре. Зная достатъчно, за да не умра от глад.

Признанието й накара Джон да се усмихне.

— Всичко останало е толкова излишно, колкото глазурата върху някой сладкиш.

Изабел стана и отнесе празните купи до ведрото с вода.

— Когато се върнем в Лондон, ще имаш нужда от камериерка.

Изабел го погледна учудено.

— За какво ми е?

— Всяка дама от висшето общество има камериерка — каза той. — Не забравяй, че сега си херцогиня.

— Но аз не се чувствам като херцогиня — призна тя. — Не се чувствам по-различно отпреди.

— Въпреки това ще трябва да си избереш камериерка — обясни той. — В противен случай ще ме поставиш в неловко положение. — Майка ми ще ти помогне да направиш своя избор.

Изабел седна срещу него.

— Какво ще кажеш за Моли? — попита тя.

— За кого?

— Моли, момичето, което продава цветя на Бъркли Скуеър — припомни му тя.

Джон поклати глава.

— Моли не е подходяща.

— Майка ти ще ми помогне да я обуча — възрази Изабел.

— Ще видим — Джон й се ухили. — Залагам и последното си пени, че Моли ще отхвърли предложението.

— Ще изгубите, ваша светлост — теменуженосините очи на Изабел блестяха като аметисти. — Дадох малко пари на Пебълз, с които да купува всичките й цветя до края на септември.

Джон я погледна недоумяващо.

— Какво си направила?

— Дадох на Пебълз…

— Разбрах — прекъсна я Джон. Прекалено изумен, за да се ядоса, той добави: — Изабел Сен-Жермен, винаги си готова да поднесеш някоя изненада.

Изабел се усмихна. „Изабел Сен-Жермен“. Звучеше добре.

Джон стана.

— Ще вкарам конете в плевнята. Използвай времето, за да се погрижиш за себе си.

Изабел се изчерви. Наистина, двамата деляха едно легло от няколко седмици, но Джон влизаше в спалнята едва, след като тя си бе легнала, а сутрин излизаше, преди да се бе събудила. С изключение на една сутрин, когато го бе спипала да се мие, облечен само в черното си копринено бельо.

— Мили Боже, защо постоянно се изчервяваш? — развеселен попита Джон. Когато се наведе към нея и я погали по бузата, Изабел забеляза дяволитите пламъчета в очите му. Джон я накара да стане от стола и я взе в прегръдките си. Устните му се притиснаха към нейните в страстна целувка, в която бяха събрани всички сладки обещания на любовта.

— Обичам да те целувам — дрезгаво промърмори той.

— Повече, отколкото да ядеш диви ягоди?

Устните му се разтеглиха в едва доловима усмивка, но изражението му остана сериозно.

— Повече дори от това, да лудувам по хълмовете.