Патриша Грасо
Теменужки в снега (3)

2

Принцовете не носеха непременно корони, а вещиците нямаха непременно брадавици на носа… Някои вещици изглеждаха досущ като мащехата й.

Подобни мисли се въртяха из главата на Изабел, докато минаваше по дългия коридор към салона на мащехата си. Делфиния я бе поканила, и тя нито за миг не се усъмни, че щяха да разговарят за пари или, което бе още по-лошо, за женитбата й с Никола дьо Жавел, за когото мащехата й от години се опитваше да я сватоса.

Пред вратата Изабел стисна медальона с портрета на майка си, почука нерешително и влезе. Делфиния седеше в кресло пред камината и Изабел съжали, че бе забранила на Жизел да я съпроводи.

— Ела, седни — подкани я Делфиния. — Поръчах да ни донесат чай и бисквити.

„Да; някои вещици изглеждат досущ като мащехата ми“ — помисли си Изабел, докато прекосяваше салона. Тя седна в креслото до мащехата си.

— За какво искаш да говорим, Делфиния?

— И досега не мога да разбера защо винаги отказваш да ме приемеш за своя майка — рече Делфиния с предизвикващо състрадание изражение.

Изабел нито за миг не се остави да бъде водена за носа.

— Това е една от тайните на живота — отвърна тя и решително погледна мащехата си.

— Вероятно. — Делфиния й се усмихна разколебано. — Искаш ли чай или бисквити?

— Не, благодаря. Ако възнамеряваш…

— Не те повиках, за да говорим за пари — прекъсна я Делфиния, след което извърна поглед към камината. — Бих искала да обсъдим годежа ти с Никола дьо Жавел.

— Не обичам племенника ти и няма да се омъжа за него — рязко отвърна Изабел. Толкова често се бе противопоставяла на този брак, че вече започваше да се пита дали мащехата й разбира смисъла на отказа й.

Делфиния отхвърли думите й със сърдит жест.

— Всеки ще ти каже, че бракът няма нищо общо с любовта — рече тя. — След време ще започнеш да харесваш скъпия Никола също като мен.

„Не, няма“ — помисли си Изабел, но не каза нищо.

След дълго мълчание Делфиния стана и започна да кръстосва помещението, сякаш търсеше подходящи думи. Когато заговори отново, гласът й звучеше делово.

— Позволих си да поръчам да изготвят един брачен договор. Когато Никола пристигне, двамата с него ще го подпишете.

— Не, няма да подпиша — с твърд глас отвърна Изабел.

— Сега, когато Майлс е в чужбина, аз съм твой настойник — обясни Делфиния и се изправи пред креслото й. — Никола е привлекателен, галантен барон, който всяка жена би искала да има за свой съпруг.

— Всяка, но не и аз — мръщейки чело, я поправи Изабел. — Никола дьо Жавел прилича на невестулка. Достатъчно ми е само да го видя, за да получа стомашно неразположение.

Съвсем неочаквано Делфиния замахна и я зашлеви по лицето. Плесницата бе толкова силна, че за миг Изабел бе неспособна да стори каквото и да било.

Никога преди не бе удряла някого.

Докато се бореше с желанието да отвърне на плесницата на мащехата си, Изабел стана бавно, докосна пламналата си буза и прониза с поглед жената срещу себе си.

— Да ти прости Бог жестокостта — с треперещ от презрение глас просъска тя.

След това, още преди мащехата й да успее да отвърне нещо, се обърна и се запъти към вратата. На прага промърмори така, че Делфиния да я чуе: — Само глупак отблъсква ръката, която го храни. Няма да получи нито пени повече, ако ще да лази на колене пред мен — след тези думи напусна салона и се втурна по коридора към стаята си.

Как смееше да я удря! Колкото й да я притискаха, тя бе твърдо решена никога да не се омъжи за онази невестулка Никола.

След като се добра до стаята си, Изабел залости вратата след себе си. Ако искаше да разговаря с нея, на Делфиния щеше да й се наложи да вика отвън.

— Виж какво направиха — въздъхна Жизел.

Изабел се извърна и се ужаси от хаоса, който цареше в спалнята й. Сандъците с дрехите й бяха отворени, а съдържанието им бе разхвърляно навсякъде из стаята. Помещението изглеждаше така, сякаш през него бе минал ураган.

— Кой го направи? — попита Изабел.

— Лобелия и Рю взеха всичко, което може да им бъде от полза, а останалото съсипаха — отвърна Жизел и поклати неодобрително глава. — Това нямаше да се случи, ако се бе съгласила да им дадеш пари, за да подновят гардероба си.

Изабел прекоси стаята и вдигна от пода една теменуженосиня рокля. Майлс й я бе купил за коледната нощ. Сега тя бе непоправимо разкъсана.

Със сълзи на очи прегърна роклята и приседна на ръба на леглото си. Щеше да посрещне Коледа без нова рокля и което бе още по-лошо, без Майлс. Нима съдбата й бе отредила вечна самота? Защо бе изоставена от най-любимите си същества — майка й, баща й, Майлс?

— Съжалявам, дете мое — рече Жизел, която бе седнала на леглото до нея. Възрастната жена утешително галеше русата й коса. — Не мога да се меся в делата на хората, мога единствено да давам съвети.

— Няколко разкъсани рокли не значат нищо — тъжно въздъхна Изабел. — Но защо Майлс отново ме изостави?

— Когато му дойде времето, брат ти ще се върне — обясни Жизел.

Изабел погледна през булото от сълзи възрастната жена, която от времето на първата им среща край Ейвън бе нейна единствена приятелка.

— Като мой настойник Делфиния ще настоява да се омъжа за Никола. Уморих се да бъда силна. Може би докато Майлс се върне, вече отдавна ще съм омъжена. Ах, къде се бави твоят принц, който уж щял да ме спаси?

— Търпение, дете мое. Принцът ще дойде.

— Кой е той?

Жизел сви рамене и се загледа в пламъците на огъня.

— Не знаеш? — попита Изабел. — Що за ангел си?

Жизел се извърна рязко и се вгледа в нея.

— Единствен Бог е всезнаещ, дете мое. Покай се, защото току-що извърши един смъртен грях.

— Седемте смъртни гряха са: гордост, злоба, плътско желание, леност, гняв, невъздържаност и завист — обясни Изабел на своя ангел хранител, а на устните й трепна едва доловима усмивка. — Непочтителността не спада към тях.

Жизел й намигна.

— Моля за снизхождение.

— Ангеле мой, ти си непоправим.

— Когато сестрите ти се втурнаха в стаята, успях да скрия това — Жизел извади скритата под леглото флейта. — Ела да отидем край реката и да посвирим.

— Може би по-късно — Изабел стана от леглото и взе флейтата от ръцете на възрастната жена. — Трябва да прегледам вчерашните сметки. Искаш ли да ми правиш компания в работния кабинет?

Жизел кимна в знак на съгласие и я последва. По пътя за работния кабинет Изабел усети някой настойчиво да я дърпа за ръкава.

— Какво има? — попита тя, поглеждайки мазолестата ръка на приятелката си.

— Остави сметките за по-късно — рече възрастната жена.

— Работата преди удоволствията — поклати глава Изабел. — Трябва да въведа ред в счетоводните си книги, за да не се наложи да прибягвам до помощта на херцог Ейвън.

— Дочух Лобелия и Рю да говорят за него — рече Жизел с дяволита усмивка. — Бих се радвала да го видя.

— Затова пък аз нямам никакво желание да се запознавам с него — отвърна Изабел. — Върви сама край реката. Щом приключа със сметките, ще дойда.

— Предпочитам да те почакам.

В работния кабинет Жизел се настани на обичайното си място пред камината. Изабел седна зад писалището и се залови за работа.

— Не би ли искала да узнаеш какво си говореха двете за херцога? — попита Жизел.

Изабел вдигна поглед, клатейки глава. Когато отново сведе поглед към цифрите, установи, че бе изгубила докъде е стигнала.

— Доколкото чувам, херцогът бил изключително привлекателен — отново се обади Жизел. — Имал гарвановочерна коса и очи със същия цвят.

— Много се радвам за него — разсеяно отвърна Изабел, след което забеляза, че отново трябваше да започне събирането отначало.

— Жените правели всичко, за да му се харесат — за трети път повдигна същата тема Жизел. Изабел дори не я погледна, макар че вече не бе в състояние да се съсредоточи. — Херцогът е най-желаният ерген в Англия, а отгоре на всичко е богат като Крез — добави Жизел. Изабел захвърли перото и стрелна приятелката си с поглед.

— Не мога да работя, постоянно ме разсейваш.

— Дете мое, трябва да се научиш на търпение — посъветва я възрастната жена. — Това е една от…

— Търпението не спада към седемте добродетели — тросна й се Изабел.

— Не ставай непочтителна — смъмри я Жизел. — Търпението е акт на милосърдие.

Изабел тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато вратата се отвори и в кабинета се появи Пебълз.

— Пратеник от Ейвън Парк моли да го приемете — обяви икономът.

Изабел въздъхна отегчено. Изглежда, днес не й бе съдено да работи.

— Поканете го.

— Заповядайте, добри човече — изрева Пебълз, поставяйки ръце пред устните си във формата на фуния. — Побързайте, госпожицата е изключително заета.

Неортодоксалните методи на иконома накараха Изабел да прихне. Тя обичаше този възрастен мъж, който винаги бе желал само най-доброто.

— С какво мога да ви услужа? — попита Изабел непознатия, застанал пред писалището й.

— Госпожице, херцог Ейвън нареди утре следобед да се явите в Ейвън Парк със счетоводните книги на брат си — високомерно обясни мъжът.

Въпреки неописуемото си раздразнение Изабел го дари с лъчезарна усмивка.

— Как е името ви?

Въпросът й видимо го смути. Мъжът се покашля и рече:

— Какво, моля?

— Как се казвате? — повтори въпроса си тя.

— Галагър.

— И сте личният пратеник на негова милост? — попита Изабел.

— Ако трябва да бъдем точни, аз съм кочияшът на негова милост — обясни Галагър, — но при все това един от най-верните му служители.

— Значи в пълния смисъл на думата неговата дясна ръка — ухили се Изабел. — Моля, предайте на негова милост, че намесата му в делата на семейство Монтгомъри не е наложителна и е по-добре да се погрижи за собствените си дела. Довиждане, господин Галагър.

— Не мога да му предам подобно съобщение — простена мъжът.

— Но ще се наложи — обясни Изабел. — Това е отговорът ми до негова милост.

— Както желаете — Галагър се обърна и се запъти към вратата.

На прага мъжът се сблъска с Делфиния, която очевидно бе подслушвала и сега се втурна в кабинета.

— К-к-ак с-м-м-ееш! — избълва тя. — Да не си полудяла?

Изабел погледна мащехата си без следа от изненада от неочакваната й поява.

— За какво говориш?

— За неуважението ти към херцог Ейвън — изкряка Делфиния със зачервено от гняв лице.

— Ах, това ли било.

— Да не би да искаш да съсипеш бъдещето на Лобелия и Рю? — попита мащехата й.

— Разбира се, че не.

— Херцог Ейвън има достъп до най-изисканите кръгове на лондонското общество — обясни Делфиния. — Връзките с него могат да бъдат изключително полезни за нас. Веднага ще изпратиш писмо на херцога, в което ще му се извиниш за непростимото си държание.

Изабел бавно стана от креслото, впери поглед в мащехата си и накрая обяви:

— Отказвам да позволя на херцога да си пъха носа в счетоводните книги на брат ми.

— Настоявам да се извиниш — повтори Делфиния с треперещ от гняв глас.

Решена да сложи край на тирадата на мащехата си, Изабел взе флейтата си от писалището и се обърна към Жизел. — Стига работа за днес. Какво ще кажеш, да отидем край реката и да посвирим, докато се успокоим.

— Вече си мислех, че няма да дочакам да чуя това.

Без да обръща внимание на ужасената си мащеха, Изабел се втурна към вратата. Последното, което чу, бяха думите на Делфиния:

— Лобелия и Рю са прави. Ти си луда.

 

— Какво казахте?

Джон Сен-Жермен скочи от креслото си в салона на Ейвън Парк. Когато се изправи пред прислужника си, графът изглеждаше по-скоро като някой зъл демон, отколкото като обикновен простосмъртен. Катраненочерните му очи блестяха гневно, а привлекателното му лице бе придобило заплашително изражение.

— Не… не убивайте вестоносеца, ваша светлост — заекна Галагър и неволно отстъпи крачка. — Госпожица Монтгомъри каза…

— Разбрах какво е казала — тросна му се Джон.

Галагър прехапа устни.

— Няма нужда да си го изкарваш на човека. Той просто си върши работата — намеси се един женски глас.

— Можете да си вървите — каза Джон, след като се овладя.

Той изгледа гърба на побързалия да си излезе Галагър, после се обърна към останалите присъстващи в салона. Майка му поклати глава, леля му Естер го гледаше с неприкрито неодобрение, а Рос му отправи дръзка усмивка.

— Няма да допусна някаква безсрамна, зле възпитана госпожичка да ми казва да съм си гледал работата — обясни Джон.

Сега Рос се ухили широко.

— Как би могъл да й попречиш, щом вече го е сторила?

Джон хвърли неодобрителен поглед на брат си. След това огледа майка си и леля си, които се опитваха да скрият колко са развеселени. Първа заговори майка му.

— Това ми напомня на един случай, когато двамата с бащата на Джон…

— Спомням си, Теса — прекъсна я леля Естер. Споменът накара двете жени да се подсмихват. Когато Джон се обърна към майка си, изражението на лицето му вече се бе разведрило.

— И какво се случи тогава?

— Струва ми се, че беше в нощта на твоето зачеване — отвърна херцогинята.

— И какво се случи в нощта на неговото зачеване? — попита Рос.

Унесена в спомени, херцогинята се усмихна, но не отвърна нищо.

Джон направи отчаяна гримаса и се обърна към брат си.

— Аз съм настойник на момичето и нося отговорност за финансите на семейство Монтгомъри.

— Тогава навярно вместо със заповед, би трябвало да опиташ с учтива покана — предложи Рос.

— С удоволствие бих се запознала с младата дама — намеси се херцогинята.

— Аз също — подкрепи я Естер.

— Тя е блондинка — с горчива нотка в гласа обясни Джон. — Необходимо ли е да продължавам?

— Не всички блондинки са като Ленор Гримсби — рече майка му.

— Ще видим — отвърна Джон. — Ще й се наложи да се съобразява с факта, че съм неин настойник.

— Мислех, че не гледаш прекалено сериозно на молбата на брат й — провлачено рече Рос.

— Дадох дума и възнамерявам да изпълня обещанието си — отвърна Джон. — Отивам в Арден Хол. — След тези думи той се запъти към вратата.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, благодаря — извика през рамо Джон.

След по-малко от десет минути той вече бе на гърба на своя кон Немезида и препускаше към Арден Хол.

 

През онзи ден предвестниците на зимата показваха недружелюбните си лица. Лъчите на следобедното слънце с мъка проникваха през пелената от сиви облаци и къпеха в златисти отблясъци есенната шума, правейки я да изглежда като обхваната от пламъци. Голите клони на дърветата стърчаха към небето като гротескни силуети. След ежегодния му престой в Шотландия това бе любимият сезон на Джон. Той можеше да се върне в Ейвън Парк и да остане да живее тук със семейството си, далеч от отегчителното лондонско общество.

Винаги бе смятал, че на тридесет ще има щастлив брак и поне няколко деца, но Ленор Гримсби бе сложила кръст на всичките му надежди.

След като в продължение на две мили бе яздил покрай реката, Джон навлезе в гората. Някакви странни звуци го накараха да спре. Джон се ослуша и се подсмихна, когато разбра за какво ставаше дума.

Някой — не, двама души свиреха на флейта. Странно отекващата сред безлюдната гора меланхолична мелодия накара сърцето му да трепне. Джон отново пришпори Немезида. Неочакваните концерти не влизаха в плановете му за този следобед. Смяташе да даде урок на малката Монтгомъри и нямаше да позволи на нищо да го отклони от намеренията му.

Когато излезе от гората, пред него изникна внушителното имение Арден Хол. Господарската къща, която носеше характерните белези на епохата на кралица Елизабет, бе построена от обичайните за тези места материали — дърво от горите на Арден и светъл пясъчник от Уилмкоут. Широката площадка пред главния вход бе застлана с червени тухли и имаше ограда от сив камък. В единия край на имението се виждаха малък параклис и гробища.

— Какво мога да направя за вас, господине? — попита икономът на семейство Монтгомъри, докато го въвеждаше във вестибюла.

— Най-напред, да ме наричате ваша светлост — надуто рече Джон и огледа събеседника си от главата до петите. — Аз съм херцог Ейвън.

— Простете, ваша светлост — извини се икономът, но не изглеждаше твърде смутен.

— Добре дошъл в Арден Хол, ваша светлост — прозвуча един женски глас.

— Добре дошъл, ваша светлост — изчуруликаха в хор други два женски гласа.

Джон се обърна и се оказа лице в лице с трите най-невзрачни същества, които някога бе виждал. Жените направиха реверанс. Изглежда, двете по-млади бяха наследили непривлекателната външност на майка си. Дори дрехите, които носеха, им стояха така, сякаш бяха шити за някой по-слаб човек.

Майка им пристъпи към него и го поздрави с думите:

— За нас е чест да ви посрещнем в Арден Хол, сър.

— Благодаря, госпожо — отвърна Джон.

— Моля, наричайте ме Делфиния — рече жената. — Аз съм съпругата на покойния граф. — Тя посочи двете по-млади жени и добави: — А това са дъщерите ми Лобелия и Рю.

Двете момичета отново направиха реверанс. Джон кимна едва забележимо.

— Ваша светлост, заповядайте в салона да вземете нещо освежително — с подкупваща усмивка предложи Делфиния.

— Не, благодаря — отклони поканата Джон. — Бих искал да изясня някои делови въпроси с Изабел Монтгомъри. Ще бъдете ли така добра да изпратите да я повикат.

Лобелия и Рю привлякоха вниманието му с кикота си.

— В момента Изабел не е тук — обясни Делфиния. — Бих ли могла…

— Изабел се разхожда из гората с невидимата си приятелка — прекъсна майка си Лобелия.

Рю кимна в знак на съгласие.

— Ваша светлост, Изабел е напълно побъркана.

— Не бива да говорите така — смъмри дъщерите си Делфиния. — Изабел понася много тежко загубата на баща си.

— Но той е мъртъв от осем години — презрително изпуфтя Лобелия.

Джон премести поглед от дъщерите към майката. Изглежда Майлс Монтгомъри щеше да се окаже прав. Мащехата му не бе особено привързана към заварената си дъщеря. Неочаквано той изпита облекчение от факта, че не бе отхвърлил молбата на Майлс.

Делфиния се обърна към него с ласкателска усмивка.

— Навярно ще мога да ви помогна, ваша светлост?

— Майлс ме избра за временен настойник на сестра му и ми повери управлението на финансите и поддържането на имотите му — осведоми я Джон. Усмивката замръзна на лицето на Делфиния, която в първия момент изглеждаше доста изненадана. — Нося необходимите документи, които потвърждават думите ми — продължи и бръкна в джоба си.

Делфиния, изглежда, си бе възвърнала самообладанието и се насили да се усмихне.

— Не е необходимо, ваша светлост.

— Добре — Джон я дари с учтива усмивка. — Тогава бих искал да прегледам счетоводните книги, а когато момичето се върне, ще поговоря с него.

— Пебълз, покажете на херцога работния кабинет — нареди Делфиния на иконома.

— Да, госпожо. — Пебълз се обърна към херцога. — Бихте ли ме последвал, ваша светлост.

Джон тръгна след иконома по дългия коридор към работния кабинет. Той седна зад писалището, а икономът разпали огъня в камината и дръпна завесите.

— Мога ли да направя още нещо за вас, ваша светлост?

— Не. — Джон проследи с поглед прислужника и го спря на прага: — Пебълз?

Икономът спря и се обърна.

— Да, ваша светлост?

— Луда ли е Изабел Монтгомъри?

— Младата дама е толкова луда, колкото вие или аз.

— И въпреки това има невидима приятелка? — попита Джон.

За миг възрастният мъж придоби неимоверно слисан вид, но бързо се овладя.

— И вие да бяхте израснал без нито един истински приятел, щяхте да си измислите такъв — обясни Пебълз.

На устните на херцога трепна едва доловима усмивка.

— Възхищавам се на лоялността ви.

— Благодаря, ваша светлост — провлачено рече Пебълз. — Много мило, от ваша страна, че оценявате положителните страни от характера ми. — След тези думи икономът напусна стаята.

„Блондинка или не, Изабел Монтгомъри трябва да притежава необикновено обаяние, щом е успяла да спечели сърцата на прислугата“ — помисли си Джон. От друга страна, момичето се бе показало много непочтително към него, и той не искаше да избързва с преценката си, преди да го види. Джон се зае с преглеждането на счетоводните книги.

Измина един час, и той започна да се пита къде се бави Изабел. Надяваше се да не й се е случило нещо. Дали не трябваше да тръгне да я търси?

Сенките бяха започнали да се удължават. Къде може да е отишла? Реши: ако Изабел не се върне до четвърт час, ще тръгва да я търси.

Джон стана от креслото, приближи се до прозореца и замислено зарея поглед към поддържания парк. Някакво движение в далечината привлече вниманието му. Когато се вгледа по-внимателно, различи силуета на младо момиче, което тичаше по моравата към Арден Хол.

„Най-сетне — помисли си Джон. — Това трябва да е малката Монтгомъри.“

Когато момичето се приближи, надеждите му за скорошна среща с нея се изпариха. Съдейки по опърпаното сиво наметало, това бе някоя прислужница. Овен това мястото й, изглежда, бе по-скоро в лудница.

Ухилен, той проследи с поглед девойката, която разговаряше сама със себе си, ожесточено жестикулирайки с ръце. Тогава забеляза флейтата и разбра, че това трябва да е било жената, свирила в гората. Не след дълго момичето изчезна в къщата.

„Що за странни обитатели“ — мина му през ума. И какво, по дяволите, правеше навън малката Монтгомъри толкова до късно?

В този момент вратата на кабинета се отвори с трясък. Джон се извърна и видя прислужницата със сивото наметало да влиза в стаята. Когато се приближи до писалището, свали качулката си и под нея плисна блестяща златна коса. След това то остави настрана флейтата си и гневно го прониза с поглед.

— Не ме интересува какво иска Майлс — обяви. — Забранявам ви да се месите в делата на семейството ми.