Патриша Грасо
Теменужки в снега (2)

1

Лондон, ноември, 1811

Тридесетгодишният Джон Сен-Жермен, пети херцог на Ейвън, десети маркиз на Графтън и дванадесети граф на Килчърн, се отпусна в любимото си кресло в „Уайтс Джентълменс Клъб“ на Сейнт Джеймс Стрийт и огледа един след друг тримата си събеседници. Двадесет и пет годишният му брат Рос, който седеше от лявата му страна, му отвърна с леко развеселена усмивка. Срещу Джон седеше двадесет и три годишният му брат Джейми и го гледаше с надежда. Майлс Монтгомъри, най-добрият приятел на Джейми, се бе настанил отдясно на Джон и непрекъснато фиксираше най-малкия му брат.

— Пълни глупости — рече Джон. Погледът на тъмните му очи за миг прогони надеждата от лицето на Джейми. — Не смятам всичко това за толкова наложително, че да напусна Шотландия по-рано от планираното.

— Не бива да пропускаме шанса на живота си — разпалено отвърна Джейми. — Тази инвестиция ще ни донесе едно малко състояние.

— Вече притежавам голямо състояние — напомни му Джон. Забелязал разочарованието на брат си, той прокара ръка през гарвановочерната си коса. — Какво те кара да мислиш, че тази спекулация изобщо ще донесе някаква печалба? — омекна Джон. Видът на брат му го бе накарал да се замисли.

— Ваша светлост — намеси се Майлс Монтгомъри. — Идеята ми подхвърли Никола дьо Жавел, племенникът на мащехата ми. Научил е за това от високопоставен сътрудник на „Баринг Брадърс“, които защитават американските финансови интереси в Англия.

— Колко инвестира Дьо Жавел? — попита Джон.

Майлс Монтгомъри поклати колебливо глава.

— В момента Никола, изглежда, е на червено. Обещах му процент от печалбата в замяна на информацията… разбира се, от моята част от печалбата.

— Двамата с Майлс възнамеряваме да заминем за Ню Йорк — добави Джейми, у когото отново се бе зародила известна надежда. — Обещавам ти да не оставим нищо на случайността.

— Англия и Съединените щати са в конфликт заради континенталната блокада и напрежението расте с всеки изминал ден — отвърна Джон. — Какво ще правите, ако избухне война?

Джейми сви рамене.

— Тогава просто ще се наложи да останем в Ню Йорк по-дълго от планираното.

— Какво мислиш за всичко това? — погледът на Джон се спря върху Рос.

— Не мога да кажа дали начинанието ще има успех — отвърна той. — Сумата обаче няма да доведе Сен-Жерменови до фалит, така че, мисля, спокойно можеш да дадеш парите на Джейми.

Джон впери поглед в най-малкия си брат, на чието лице отново се бе появило предишното оптимистично изражение. Джейми бе галеникът на Сен-Жерменови и досега единственото му занимание бяха светските контакти. Може би това финансово начинание щеше да го накара да възмъжее и да възпита у него чувство за отговорност.

— Добър вечер, ваша светлост — прозвуча един басов ироничен глас.

Четиримата се обърнаха към високия рус мъж, който се бе приближил към масата им и сега ги оглеждаше с неприкрита враждебност.

— Гримсби — поздрави го Джон и едва забележимо кимна с глава.

— Каква идилична гледка на безметежно семейно щастие — отвърна Гримсби и продължи да оглежда братята Сен-Жермен. Накрая се обърна към Майлс: — Не мисля, че сме се срещали.

— Майлс Монтгомъри, граф Стратфорд — представи младия мъж Джон. — Майлс, позволи ми да те запозная с Уилям Гримсби, граф Рипън.

Майлс Монтгомъри се изправи, стисна ръката на непознатия, и отново седна. Уилям го дари със самодоволна усмивка.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господине — рече Гримсби. — Вслушайте се в добронамерения ми съвет: ако имате сестра, дръжте я настрана, от Сен-Жермен. След тези думи се обърна и напусна помещението.

Озадачен, Майлс Монтгомъри се обърна към Джон.

— Какво искаше да каже?

— Гримсби е бившият ми шурей — отвърна Джон.

— Наистина жалко, че Гримсби не е покойният ти шурей — промърмори Рос.

— Казваш го само защото презокеанската ни линия търпи големи загуби заради него — рече Джон, хвърляйки сърдит поглед към брат си.

— Как можеш да бъдеш толкова невъзмутим? — попита Рос. — Този човек е решен да ни разори.

Джон сви рамене.

— Уилям много страда от загубата на сестра си.

— Но Ленор е мъртва от пет години — напомни му Рос.

— Братко, нека оставим тази тема на мира. — След като бе погледнал крадешком младия Монтгомъри, който внимателно следеше разговора им, Джон отново се обърна към най-малкия си брат. — Ще ти заема сумата, но заради растящото напрежение между двете страни ще отпътувате за Бермудите с някой от моите кораби. Оттам можете да продължите с кораб на някоя неутрална държава. Разбрахме ли се?

Джейми Сен-Жермен и Майлс Монтгомъри се спогледаха. Лицата им грейнаха. В отговор на кимването на приятеля си, Джейми се обърна към Джон и рече:

— Има още нещо, за което трябва да поговорим.

„Значи все пак в цялата тази работа има някаква уловка“ — помисли си Джон, повдигна въпросително вежди и впери поглед в приятеля на брат си, когато Джейми рече:

— Кажи му ти.

— Ваша светлост, безпокои ме още нещо — поде Майлс Монтгомъри. — Боя се, че докато съм далече от дома, мащехата ми може да се опита да ощети сестра ми. — Той замълча за миг, сякаш, за да събере смелост, и се покашля. След това продължи: — Моля ви временно да поемете ролята на настойник на Изабел…

— Не.

— Ваша светлост, горещо ви моля да не ми отказвате. Изабел е интелигентна, добра и няма да ви създава никакви неприятности. Тя е необикновено красива, с руса коса…

— Не си падам по блондинки — прекъсна го Джон. — На четиридесет възнамерявам да се оженя отново, този път за най-грозната брюнетка, която открия.

Рос избухна в звучен смях, но си спечели сърдит поглед на по-големия си брат.

— Изабел е образована млада дама — намеси се Джейми.

— Руса, синеока и образована? — подигравателно попита Джон.

— По-скоро теменуженосини — поправи го Майлс.

— Моля?

— Очите й са с цвят на теменужки.

Рос Сен-Жермен не можа да се сдържи и се закиска. След като бе пронизал брат си с унищожителен поглед, Джон попита:

— И с какви умения се отличава прелестната девойка? Изкусна бродерия? Пиано?

— Изабел свири на флейта — обясни Майлс.

— При това божествено — добави Джейми.

— Флейтата вече не е на мода — отбеляза Рос и си спечели кисел поглед от страна на по-малкия си брат.

— Вероятно разбира от мода и клюки — предположи Джон. — Всички млади дами от висшето общество притежават тази дарба.

— Изабел предпочита семплото облекло — отвърна Майлс, поклащайки глава. — Освен това не проявява никакъв интерес към светските клюки.

Джон се ухили невярващо.

— Покажете ми една жена, която не си пада по клюките — рече той, — и аз съм готов да се обзаложа, че тя е глухоняма. Е, млади приятелю, какви дарби притежава сестра ви?

— Освен свиренето на флейта Изабел умее да се оправя чудесно с числата — отвърна Майлс.

— С числа? — повтори Джон. — Какво значи това?

— Изабел води счетоводните ми книги — обясни Майлс. — Разбира се, аз проверявам сметките си на всяко тримесечие.

— Наистина ли сте поверил финансите си на една жена?

Монтгомъри кимна.

Джон дълго го гледа, без да продума.

— Сестра ви, изглежда, е забележителна млада дама — рече накрая той. — Въпреки това трябва да отхвърля молбата ви.

Обръщайки се към Джейми, Майлс рече:

— В никакъв случай не бих оставил Изабел на Делфиния.

Джейми погледна умоляващо брат си, който, от своя страна, се обърна за помощ към Рос. Той само се ухили и сви рамене.

— Дадено — отстъпи Джон, не желаеше да разочарова най-малкия си брат. — Временно ще вляза в ролята на настойник на сестра ви и ще се погрижа за финансите ви.

— Благодаря, ваша светлост — Майлс погледна към Джейми и продължи. — Има още една дреболия, за която бих искал да ви помоля.

— Монтгомъри, не насилвайте късмета си — предупреди го Джон.

— На първи май Изабел ще навърши осемнадесет — обясни Майлс с подкупваща усмивка. — Ако дотогава не съм се върнал, в никакъв случай не давайте съгласието си за женитбата й с Никола дьо Жавел. Ако изпитвате влечение към нея, я вземете за жена, иначе трябва да бъде въведена в обществото.

— Ще уважа желанието ви, що се отнася до Дьо Жавел, но не се ползвам с добро име сред дамите — отвърна Джон. — Боя се, че ако взема момичето под крилото си, с името й е свършено.

— Намирам идеята за чудесна — намеси се Рос.

Джон се обърна към брат си и го погледна слисано. Бе типично за Рос да го поставя в неловки ситуации. Как можеше да избегне този глупав ангажимент, при положение че собственият му брат го нападаше в гръб?

— Мама винаги е мечтала за дъщеря — продължи Рос. — Двете с леля Естер ще се радват на възможността да въведат в обществото една толкова възпитана млада дама.

— Тогава да изготвим едно пълномощно и да го подпишем — примири се с неизбежното Джон. — Донесете ми документа утре сутринта. Предстои ми още една среща. Ще ме извините ли?

Без нито дума повече Джон стана и се отправи към входа на елегантно обзаведеното помещение. Отлично можеше да си представи подигравателната усмивка, която в този момент се бе появила на лицето на Рос.

Чу зад себе си Майлс Монтгомъри да шепне:

— Мислите ли, че отива при любовницата си?

— Коя любовница? — попита Рос.

— Ами, преди време го видях с една чернокоса красавица — рече Майлс. — Някаква артистка, доколкото разбрах.

— Джон се отърва от Лизет Дюпре още преди години — бе отговорът на брат му.

Докато минаваше покрай един от прозорците, Джон кимна на Бо Брюмел.

— Приятна вечер, ваша светлост — рече бонвиванът Брюмел.

— Имам да свърша още нещо — отвърна Джон, което накара събеседника му да се усмихне.

Навън гъстата мъгла, почти призрачна на бледата светлина на фенерите, го обгърна като огромно наметало.

След като съзря Галагър и каретата му на отсрещната страна на Сейнт Джеймс Огрийт, Джон му направи знак да го изчака на мястото си. Нямаше смисъл да обръща каретата, целта му бе в противоположната посока.

Проклинайки се мислено, че се бе съгласил да стане настойник на Изабел Монтгомъри, Джон понечи да прекоси улицата, когато изневиделица се появи една карета, управлявана сякаш от самия дявол.

— Внимание! — чу предупреждението на кочияша си Джон и успя да отскочи навреме, за да се спаси от сигурна смърт. За нещастие вечерният му костюм нямаше същия късмет и целият бе в кал. — Ранен ли сте, ваша светлост? — попита Галагър, който бе побързал да му се притече на помощ.

— Не, но трябва да се върна на Парк Лейн, за да се преоблека — отвърна Джон. След това, потупвайки кочияша си по рамото, добави: — Благодаря, че ми спасихте живота.

— За мен беше удоволствие, ваша светлост — ухили се широко Галагър. — Освен това, ако ви се бе случило нещо, щях да остана без работа — добави той и се засмя на собствената си шега.

— Онова, което най-много ме възхищава у вас, Галагър, е необикновената ви практичност — Джон се усмихна на дългогодишния си кочияш и огледа безлюдната улица. — Просто не мога да повярвам, че онзи не ме е забелязал.

— Разбира се, че ви забеляза, ваша светлост — отвърна Галагър, докато му отваряше вратата. — Останах с впечатление, че той насочи каретата право към вас.

По време на краткото пътуване до Парк Лейн Джон размишляваше върху думите на кочияша си. Струваше му се абсурдно някой да се опита да го убие. В цяла Англия имаше само един човек, който го мразеше, и това бе Уилям Гримсби, бившият му шурей, но той никога не би посмял да посегне на живота му. Не, случилото се без съмнение бе някоя от онези непредвидими и необясними случайности, които постоянно предлагаше животът.

 

Арден Хол, декември

— О, небеса — промърмори седемнадесетгодишната Изабел Монтгомъри и ядосано остави перото настрана. Отметна няколко паднали на челото й къдрици, стисна златния медальон и се взря с убийствено презрение в колоните от цифри в счетоводната книга. — Тези сметки просто не излизат — промърмори тя. — Разбираш ли нещо от математика?

Изабел погледна към възрастната жена, която седеше в креслото пред камината. Жизел носеше същите овехтели дрехи както пред седем години.

— Не разбирам нищо от числа — отвърна тя.

Изабел усети, че започва да се ядосва. Понякога присъствието на Жизел в живота й бе по-скоро проклятие, отколкото благословия, но въпреки това тя я обичаше от цялото си сърце. В края на краищата след смъртта на баща й Жизел бе единствената й близка душа.

— Предположих, че небесните същества разбират от всичко — рече Изабел.

— Уверявам те, грешиш — отвърна Жизел, хвърляйки на момичето кисел поглед, който издаваше, че бе отгатнала мислите му. — Ако сама стигнеш до верния отговор, радостта ще е по-голяма.

— Днес нямам време за губене.

— И какви толкова неотложни дела те чакат?

Изабел с копнеж погледна към прозореца, през който в стаята нахлуваше слънчева светлина и я мамеше да изостави досадните сметки и да хукне навън.

— Бих искала да седна в градината и да посвиря на флейта — отвърна тя. — Не можеш ли да ми помогнеш поне веднъж?

— Не чувам това за пръв път — отвърна Жизел. — Отговорът ми си остава същият. Трябва да го направиш сама. Мъката е балсам за душата, знаеш ли.

— Заслужила съм си малко да се поразсея — сърдито възрази Изабел.

— Дете мое, търпението е добродетел — невъзмутимо отвърна Жизел. — Седемте добродетели са: вяра, надежда, доброта, скромност, умереност, справедливост и храброст — обясни на възрастната жена Изабел. — Търпението не спада към тях. Възможно ли е един ангел хранител да не знае седемте добродетели?

— Е, моля за снизхождение — сви рамене Жизел. — Затова пък мога да изброя седемте смъртни гряха. Искаш ли да ги чуеш?

— Не, благодаря.

— Ето къде си била!

Момичето трепна и се обърна към мащехата си, която се приближаваше към писалището й. С мъка потисна желанието си да направи кисела гримаса. Тя несъзнателно докосна с пръсти златния медальон с портрета на покойната си майка, който всеки път й даваше сила.

— Току-що получих една чудесна новина — рече Делфиния Монтгомъри, размахвайки някакво писмо.

— Доколкото те познавам, някой трябва да е умрял от ужасна смърт.

Изабел се закиска и погледна Жизел. Мина й през ума, че възрастната жена навярно имаше право.

— Какво толкова смешно има? — смутено попита Делфиния. — Защо гледаш към камината? Нали не си започнала пак да си говориш сама?

Изабел се ядоса на себе си. За малко да я пипнат отново. Жизел бе толкова реална, та тя често забравяше, че другите не можеха нито да я видят, нито да я чуят.

— Не, просто… просто си мислех за нещо друго — Изабел си наложи да се усмихне. Мащехата й видимо се успокои. — И каква е тази толкова хубава новина?

— Скъпият Никола ще ни посети на път за Лондон — отвърна Делфиния.

— Проклятие! — изруга Жизел.

— Можеш да го кажеш по-високо — промърмори Изабел.

— Какво да кажа по-високо? — недоумяващо попита Делфиния. — Изабел, зле ли ти е?

— Не, нищо ми няма, просто съм малко уморена.

— Вслушай се в съвета ми — каза Делфиния. — Бъди мила с Никола. Племенникът ми е чудесна партия.

— В момента нямам никакво желание да се омъжвам — отвърна Изабел, борейки се с ужаса. Никола дьо Жавел й приличаше на коварна невестулка. — Би ли ме извинила, чака ме работа.

Делфиния разбра намека и се запъти към вратата, но на прага спря и рече:

— Като стана дума… За съжаление месечният ми бюджет е изчерпан — каза тя с подкупваща усмивка. — Не би ли могла…

— Не. — Изабел добави строго: — Ако днес ти отпусна допълнително средства, утре ще поискаш още повече. Няма да е зле да си правиш сметката по-добре.

— Чуй ме добре, млада госпожичке…

— Нямам никакво намерение да те слушам — прекъсна я насред думата Изабел. — Ако месечната издръжка не ти стига, помоли брат ми да я увеличи.

— Точно това и ще направя — тросна се на заварената си дъщеря Делфиния, след което изхвръкна от стаята и затръшна вратата след себе си.

— Защо трябва винаги да я ядосваш толкова? — попита Жизел.

— Тя ме ядосва.

— Нима брат ти ще фалира, ако от време на време й даваш по нещо отгоре?

— Издръжката на Делфиния е достатъчно голяма — обясни на възрастната жена Изабел, — но мащехата ми има прекалено широки пръсти.

— Не забравяй, дете мое — рече Жизел, — казано е: „Благословени щедрите, защото ще им се отвърне с щедрост.“

Изабел направи отчаяна гримаса.

— Това ли е новото ти тълкувание на Библията.

— Какво искаш да кажеш?

— Стихът гласи: „Блажени милосърдните, защото ще им се отвърне с милосърдие.“

— О, разбира се, как можах да сбъркам — отвърна Жизел.

— Що за ангел си, щом не можеш да цитираш правилно Светото писание? — попита Изабел. Преди възрастната жена да успее да отговори, вратата се отвори и при вида на доведените си сестри Изабел отново трябваше да се бори с желанието си да направи кисела гримаса. Надяваше се, че не са дошли само защото подобно на майка си имаха нужда от пари. Когато Жизел се закиска, момичето й хвърли строг поглед.

— Не ме настъпвай, дете — смъмри я възрастната жена. — Можеше да си спестиш тази проява на сестринска обич, ако бе дала на Делфиния онова, за което те помоли.

„Отвращавам се от хора, които постоянно повтарят: Не ти ли казах?“ — помисли си Изабел.

— Ти постоянно го повтаряш — отвърна Жизел.

— Не е вярно — високо рече Изабел.

— Изабел отново си говори сама — прошепна на сестра си деветнадесетгодишната Рю.

— Казвам ти, не е с всичкия си — също така шепнешком отвърна двадесетгодишната Лобелия. — Кой мъж ще се ожени за сестрите на една жена, която е за лудница?

— Добре поне, че не сме кръвни роднини — отвърна Рю.

Докато се опитваше да игнорира неприязънта на сестрите си, Изабел усети да я обзема гняв. След толкова много години вече трябваше да е свикнала с обидите им, но те все още успяваха да наранят чувствата й. Всъщност не можеше да им се сърди, че я вземаха за луда. Често това, да имаш ангел хранител, не бе чак толкова хубаво, колкото си бе мислела някога.

— Какво искате?

— Пари — изплъзна се от устата на Рю. — Ох! — възкликна веднага след това тя, защото сестра й я бе ощипала.

— Нямам пари за вас — обясни Изабел. — Защо вместо това не се насладите на прекрасния ден.

— Скъпа сестричке — намеси се Лобелия. — Трябва да обновим гардероба си за светския сезон следващата пролет.

— Ти също трябва да се облечеш подобаващо — добави Рю. — Дрехите ти са ужасно старомодни.

Изабел огледа сестрите си. Двете носеха дълги памучни рокли с дълбоки деколтета и бухнали ръкави. Корсажите им бяха украсени с рюшове, а яките — обшити с нежна дантела.

Погледът на Изабел се спря на собствената й строга ленена блуза и виолетова пола. Сестрите й се обличаха като модерни млади дами, докато тя приличаше по-скоро на някоя селянка.

— Имате право — рече накрая Изабел, и пак ги погледна. — Никак не съм в крак с модата. Ще ме извините ли, чака ме още много работа…

— Скоро е осемнадесетият ти рожден ден, а след това ще бъдеш въведена в обществото — напомни й Лобелия. И добави с престорена веселост в гласа: — Имаме нужда от нови дрехи, за да привлечем кандидати за женитба.

— Не мислиш ли, че ще е вълнуващо? — изкряка Рю, очевидно решена да въодушеви Изабел.

Изабел огледа най-напред Лобелия, а след това и нея, докато критичният й поглед не накара двете млади жени да се почувстват неловко. Не би паднала толкова ниско, че да се изкаже пренебрежително за външността им, но доведените й сестри бяха най-невзрачните същества, които някога бе виждала. Модното облекло нямаше да им е достатъчно, ако искаха да подмамят някои кандидат за женитба.

— И аз мисля така — обади се от креслото пред камината Жизел.

— Заминете за Лондон, ако искате — рече Изабел, борейки се с желанието да отвърне на възрастната жена. — Но ще трябва да се задоволите с миналогодишния си гардероб.

— Високомерието ти е неоправдано — промърмори Лобелия и тропна сърдито с крак. — Парите са на Майлс, а не твои.

Рю закима усърдно в знак на съгласие.

— Тогава помолете Майлс да ви даде пари, за да подновите гардероба си — предложи Изабел. — Не мога на своя глава да ви купувам дрехи и тем подобни.

— Точно това и ще направим — тросна й се Лобелия. — Не искам да си умра стара мома като теб… Ела, сестро.

— Колко жалко, че имаш лунички — извика на излизане Рю. — Мъжете презират луничките, знаеш ли.

Вратата се затръшна след нея.

Изабел докосна с пръсти ноздрите си и смутено се обърна към приятелката си.

— Загрозяват ли ме луничките? — попита тя.

— Какви лунички? — Отговорът й накара Изабел да се ухили. — Златният прах по страните ти те прави още по-изкусителна — обясни Жизел.

— Не го казваш просто така, нали?

— Мислиш ли, че ангелите лъжат?

Изабел поклати глава.

— Винаги успяваш да ми повдигнеш настроението.

Тихо почукване привлече вниманието й.

— Кой ли може да е — запита се Изабел. — Мащехата ми няма навика да чука.

На вратата се почука отново.

— Влез — извика Изабел и се усмихна, когато на прага се появи Пебълз, икономът на семейство Монтгомъри.

— Добър ден, госпожице — Пебълз пристъпи към писалището и като й намигна, каза някаква история: — Три вещици били прегазени от карета при злополука. Когато пристигнали пред небесните порти, свети Петър им обяснил, че за тях няма място в рая и трябвало да се върнат обратно на земята. Те трябва да скочат от един облак, като всяка извика името, с което би искала да я наричат в следващия й живот. Първата вещица скочила, викайки: „Лобелия“.

Изабел усети устните й да се разтягат в усмивка.

— Втората вещица скочила от облака, крещейки: „Рю“ — продължи икономът. — Третата, най-старата, се подхлъзнала, изтърколила се от облака и изревала: „Мамка му!“.

Изабел избухна в смях, към който се присъедини и Жизел.

— Знаех си, че ще ви разсмея — рече Пебълз и й подаде някакво писмо. — Един куриер го донесе за вас преди малко. От Лондон.

— Благодаря — Изабел проследи с поглед излизащия иконом. Докато отваряше писмото, тя обясни: — От Майлс е, но не мога да си обясня за какво му е да изпраща куриер, след като може да дойде лично.

Момичето прегледа писмото и рече, мръщейки чело:

— Бог да го пази.

— Лоши новини ли, дете мое?

— Майлс е заминал за Америка по работа и…

— Заминал е за колониите? — възкликна Жизел.

— Америка вече не е колония — обясни Изабел. Вратата се отвори с трясък. В стаята нахлуха Делфиния, Лобелия и Рю.

— Какви са новините от Лондон? — попита мащехата, неспособна да скрие любопитството си.

Изабел се поколеба. Не й се искаше да им казва истината, защото веднага щяха да започнат да я врънкат за пари. Но какво друго можеше да стори? Все едно скоро щяха да научат.

— Майлс е заминал за Америка — обясни Изабел.

— Но как ще вземем участие в светския сезон без него? — проплака Рю.

— Поверил ли ти е финансите? — попита Делфиния. Изабел й отправи неприязнен поглед и се запита защо й задава този въпрос, щом вече знае отговора. — Не смятам, че е редно да се занимаваш със сделките му, пък било то и в ситуация като тази — продължи, без да дочака отговор: — В очите на хората ти си още дете. Това би значело да се разорим. — Обърна се и добави: — Трябва да помоля Никола да се погрижи за финансите на семейство Монтгомъри.

„Ето какво било“ — гневно си помисли Изабел. Коварната й мащеха искаше да сложи ръка на състоянието на брат й. Е, това нямаше да й се удаде. Никога нямаше да позволи на разточителния племенник на Делфиния да надникне в счетоводните книги на Майлс.

— Не е необходимо — каза Изабел, от което мащехата й замръзна на място.

Делфиния се обърна ужасена.

— Нали не искаш да кажеш…

— Изглежда, Майлс е помолил за подкрепа херцог Ейвън — обясни Изабел. — В случай на нужда трябва да потърся помощта на негова милост, но ми се струва, че това едва ли ще се наложи.

Лобелия и Рю нададоха радостни писъци, пляскайки с ръце.

— Херцог Ейвън е толкова образован и привлекателен мъж — възкликна Рю.

— Познаваш ли го? — Изабел въпросително повдигна вежди.

— Не, само съм слушала за него.

— Имаш предвид светските клюки?

— Наречи го както ти харесва.

— О, на всяка цена трябва да потърсим помощта на херцога — намеси се Лобелия. — Тогава той ще ни посети в Арден Хол и ужасно ще се влюби в мен.

— А аз? — попита Рю.

— Аз съм най-голямата, така че херцогът се пада на мен — обясни на сестра си Лобелия. — Освен това той има двама братя.

— Представете си само — въздъхна Рю и хвърли поглед към Изабел. — По един от братята Сен-Жермен за всяка от нас. Така ще бъдем свързани завинаги.

— Мисълта наистина е ужасно изкусителна — иронично рече Изабел и думите й накараха Жизел да прихне. Момичето се обърна към възрастната жена. — Не се смей… — прехапа устни и се престори, че не бе казала нищо.

— Ето пак! — изкряка Лобелия. — Никой Сен-Жермен няма да пожелае да вземе жена, която си говори сама.

— Просто мислех на глас — рече Изабел, след което погледна мащехата си. — Мога да ръководя сделките на брат си и без помощта на херцога.

— Въпреки това ще му пиша и ще му благодаря за отзивчивостта — обяви Делфиния.

— Каква чудесна идея — изплъзна се от устата на Изабел. — Вземи Лобелия и Рю, да ти помогнат да съчиниш писмото.

След като мащехата и доведените й сестри излязоха, Изабел се облегна назад в креслото си, а от устните й се отрони нещастна въздишка. Сега трите щяха да започнат да й досаждат с молби за пари, а отгоре на това трябваше да позволи на херцог Ейвън да се меси в делата им.

— Дай им пари за дрехи и за светския сезон в Лондон — посъветва я Жизел. — Така ще забравят за херцога.

Изабел й хвърли сърдит поглед.

— Възможно е обаче и да греша — потъна в размисъл възрастната жена.

Изабел стана и се приближи към камината. После седна на пода пред креслото и положи глава в скута на старицата.

— Предполагам, че Делфиния ще се опита да ме принуди да се омъжа за Никола дьо Жавел — рече Изабел. — Къде е този твой принц, който уж щял да ме спаси?

— По-близо, отколкото си мислиш — отвърна Жизел и нежно я погали по косата. — Дай му време.

— Времето е лукс, който не мога да си позволя, особено сега, когато Майлс е от другата страна на океана — отвърна Изабел.

— Дете мое, трябва да се научиш на търпение — рече възрастната жена. — Вярата може да премести планини. Може би херцогът е твоят герой.

— Херцог Ейвън не е никакъв принц.

— Ангелите също не са непременно с крила и ореол — с дяволита усмивка отвърна Жизел. — А принцовете не носят непременно корони.