Патриша Грасо
Теменужки в снега (7)

6

„Толкова постоянен, колкото Полярната звезда.“

Тези думи не й излизаха от главата, докато седеше в каретата на брат си, зареяла поглед в менящия се пейзаж зад прозореца. През двата месеца от неговото неочаквано отпътуване от Ейвън Парк не го бе видяла нито веднъж. Беше ли мислил за нея в нощта на Силвестър? И дали имаше нещо вярно в думите на Жизел, според която бил напуснал Ейвън Парк, защото се опитвал да избяга от чувствата си?

Изабел се съмняваше в това. Всъщност дори се надяваше то да не е истина. Беше предприела пътуването, насрочено точно за първи март, против желанието си. Висшето общество на Лондон никога нямаше да приеме една млада жена, която непрекъснато си говори сама, а тя не бе готова да се раздели с Жизел, нейната единствена приятелка.

— Благодаря ти за верността, дете мое — каза Жизел, седнала срещу нея.

Изабел обърна глава към възрастната жена. След това се наведе напред и потупа сбръчканата й длан.

— И аз ти благодаря за приятелството.

— Колко мило от страна на негова милост да ни предостави каретата си — рече Жизел.

— Да, изключително любезен жест — съгласи се Изабел. — Жалко, че мащехата и сестрите ми я взеха за себе си.

— Радвам се, че не ми се налага да пътувам с тях — отвърна възрастната жена. — Осем часа заедно в една карета биха били непоносими.

— Но нали каза, че ще ме чакаш в Лондон — напомни й Изабел.

— Пътуването в компания е доста по-приятно. Искаш ли да посвирим?

— Може би по-късно — каза Изабел, и отново зарея поглед през прозореца.

Дните ставаха все по-дълги. Земята бе покрита с дебел, наситенозелен килим от млада трева и мъхове, а над кафявите стърнища прелитаха рояци червеношийки.

— Днес е празникът на свети Албин, който правел чудеса по Божия заповед — рече Изабел. — Надявам се съдбата да ми изпрати някое чудо и да ми разчисти пътя към лондонското общество.

— Доколкото си спомням, чудесата на свети Албин се състояли в това, да обуздава с дъха си жестоки хора — подхвърли Жизел.

Изабел погледна крадешком своя ангел хранител.

— Дори ураган не би могъл да разчисти пътя ти към лондонското общество — възрази Жизел с пресилена усмивка. — Сен-Жермен те харесва. Иначе не би ти изпратил каретата си.

— Трудно ми е да повярвам.

Изабел отново зарея поглед през прозореца. При мисълта за внушителната гледка, която представляваше процесията от карети и коли, потеглили от Ейвън Парк към Лондон, на устните й трепна усмивка. Яздещите напред куриери бяха следвани от каретата на херцогинята, след нея идваше тази на Майлс и накрая каретата на херцога с Делфиния и дъщерите й. Множеството карети и коли с прислугата и багажа, както и яздещите лакеи, правеха процесията още по-внушителна. Липсваше единствено Пебълз, който бе заминал за Лондон още преди три седмици, за да подготви пристигането им в градската резиденция на семейство Монтгомъри.

Не след дълго Изабел отгатна, че приближават околностите на Лондон, тъй като край пътя все по-често се мяркаха различни постройки, а движението ставаше все по-оживено. Въпреки притесненията си, тя се наслаждаваше на засипващите я от всички страни впечатления. За пръв път бе в Лондон и суетнята на хората й бе напълно чужда.

Когато поеха по Еджуеър Роуд в посока Парк Лейн и Хайд Парк, слънцето вече хвърляше дълги сенки.

На Парк Лейн каретата на херцогинята ги остави и продължи към резиденцията на Гросвенър Скуеър. На Хайд Парк Корнър свиха наляво в посока Пикадили и завършиха пътуването си на Бъркли Скуеър в Мейфеър.

Посрещна ги Пебълз, който отвори с усмивка входната врата и остана на площадката на стълбището, докато прислужниците не разтовариха багажа им. Когато Изабел слезе от каретата на брат си и последва мащехата и сестрите си към къщата, вниманието й бе привлечено от едно окъсано, мръсно момиче, което продаваше цветя на улицата. Видът му накара сърцето й да трепне. Тя никога не си бе представяла, че е възможна подобна бедност. На село хората си помагаха един на друг независимо дали бяха богати, или бедни.

— Пристигна ли Никола? — дочу гласа на мащехата си Изабел.

— Не, госпожо — отвърна Пебълз.

— А херцогът?

— Не, госпожо.

Изабел изпита облекчение. Тя последва една прислужничка по огромното стълбище, водещо втория етаж. Стаята й се намираше в дъното на коридора и гледаше към най-безутешния парк, който бе виждала някога. Изглежда, Лобелия и Рю бяха взели за себе си по-просторните стаи с гледка към Бъркли Скуеър. Хубавото бе, че стаята й се намираше в близост до стълбището за прислугата и Изабел можеше незабелязано да се измъква от къщата, без да е необходимо да ползва главното стълбище и парадния вход. Пристигането им бе предизвикало небивало оживление в къщата. Натоварени с багаж прислужници и лакеи влизаха и излизаха от стаите и палеха камините. Въпреки топлите дни, пролетта щеше да настъпи с пълна сила едва, след около месец.

Когато суматохата на втория етаж поутихна, Изабел прекоси стаята си и се приближи към прозореца, за да погледне към градината и улицата зад оградата. Колко чужд й струваше този град. По същия начин би се чувствала и в най-отдалеченото кътче на Земята. Лондон бе толкова различен от скъпия й Стратфорд.

Радостните викове на сестрите й отекнаха по коридора чак до стаята й. Изглежда, Лобелия и Рю бяха открили новите си тоалети, подарък от херцог Ейвън.

— Мразя този град — прошепна Изабел.

— Скоро ще свикнеш с живота тук — каза Жизел, която незабелязано се бе приближила до нея. — Навярно дори ще започне да ти харесва, когато се появи твоят принц.

Изабел се обърна към своя ангел хранител.

— Принцът е в Лондон?

Жизел кимна.

— Очаква мига, в който ще може да те спаси.

— Нямам нужда някой да ме спасява — нацупи се Изабел. Тя би обсипала Жизел с още въпроси, но постоянните викове на Лобелия и Рю я изнервяха. — Ще помоля за чаша чай и ще седна навън. Идваш ли?

— Ще те чакам в градината — за части от секундата старата жена сякаш потъна в земята.

Изабел напусна стаята си и се запъти по дългия коридор към главното стълбище. Слезе на първия етаж, където се намираха салонът, галерията с портрети на предците й и библиотеката. Докато минаваше покрай затворената врата на библиотеката, дочу отвътре гласовете на мащехата си и на Никола дьо Жавел и спря.

— Трябва да я поухажваш — тъкмо казваше Делфиния. — Направи така, че да се влюби в теб. Поне това можеш да направиш, нали?

— Малката не може да ме понася — отвърна Никола.

— Сега, когато херцогът е неин настойник, оставам без никакви средства — каза Делфиния. — Ники, няма никаква причина да не я вземеш за себе си.

Изабел нито за секунда не се усъмни за кого ставаше дума. За да избегне срещата с Дьо Жавел, тя се втурна по коридора към стълбището за прислугата, а оттам към кухнята, която се намираше в сутерена.

Появата й предизвика смут сред кухненския персонал.

— Може ли да получа чаша чай? — попита тя.

— Госпожице Изабел, нямаше нужда да си правите труда — Пебълз се спусна към нея. — Щях да ви донеса чая в салона.

— Бих предпочела да го изпия навън, за да… — Изабел замълча.

— … избегнете племенника на онази вещица? — довърши изречението й Пебълз.

— Точно така.

Икономът й предложи стол.

— Седнете, докато стане готов чаят. — След това се обърна към останалите прислужници. — Залавяйте се за работа. Аз ще се погрижа за госпожицата.

Въпреки че кухненският персонал отново се разшета за работа, Изабел знаеше, че присъствието й ги смущава, затова посегна към последния брой на „Лондон Таймс“, който лежеше на масата пред нея. Тя прегледа разсеяно вестника, докато вниманието й не бе привлечено от светската хроника.

Новините за нейния настойник изпълваха цяла колонка. Херцог Ейвън бил видян в операта с някаква чернокоса красавица, след като предната вечер посетил театъра с привлекателна червенокоса дама. Според слуховете и двете вдовици били не само красиви, но се ползвали с безупречно име. Дали първият херцог на Англия не възнамерявал да се ожени повторно? И ако да, то за кого?

Изабел усети как пребледня като платно. Каква невероятна наивност, от нейна страна, да повярва, че херцогът я харесва само защото й бе изпратил каретата си! Вероятно негодникът притежаваше цяла дузина карети.

— Пебълз, забравете чая — Изабел се надигна. — Реших просто да поседна в градината.

— Искате ли да ви сервирам навън?

Тя поклати глава и стана.

— Госпожице, зле ли ви е? — угрижено попита Пебълз.

— Чувствам се чудесно — Изабел направи опит да се усмихне. — Моля, не казвайте на Никола къде съм.

— Гроб съм — увери я Пебълз и шеговито стисна устни.

Изабел излезе навън и седна на първата попаднала й пейка. Защо се чувстваше толкова унизена? В края на краищата херцогът можеше да има всяка жена в Англия. Вероятно дори в цяла Европа. Защо трябваше да избере точно нея? Не, той бе просто неин настойник, при това се бе нагърбил с този ангажимент против волята си.

— Нещо не е наред ли, дете мое?

Изабел погледна възрастната жена, която бе седнала от лявата й страна.

— Както виждам, понякога и ангелите грешат.

— Какво означава това?

— Херцогът има връзка с няколко дами.

— Наистина ли?

— Не е вярно, че привличам негова милост — обясни Изабел. — Ако трябва да бъдем точни, вероятно не може да устои на близостта на млада неомъжена жена като мен.

— Младежката невинност може да направи чудеса — след тези думи Жизел вдигна флейтата си и засвири. Отначало мелодията звучеше възторжено и жизнерадостно, но после започна да става все по-меланхолична.

— Добре дошла в Лондон — извика някой.

Изабел би познала този глас дори и насън. Тя се обърна и видя херцог Ейвън. Хипнотизиращо привлекателен в своето черно облекло, той приличаше на някоя черна пантера. И бе не по-малко опасен.

— Как разбрахте, че съм тук — вместо поздрав попита Изабел.

— Чух сладките звуци на флейтата ви.

Изабел се обърна към Жизел, но възрастната жена бе изчезнала.

— Вашият Лондон не ми харесва — обясни тя на херцога.

— Моят Лондон? — Джон седна на пейката до нея.

— Предпочитам живота в Стратфорд.

— И как изглеждаше Стратфорд, когато го напуснахте? — попита той.

— Брезите и орехите вече бяха напъпили — отвърна Изабел. — Върбовите реси вече се показваха, а минзухарите подаваха глави от замръзналата земя.

— Колко вълнуващо — провлачено рече Джон.

— Веднъж дори чух един скорец да напява любовна песен на любимата си — добави тя.

Джон протегна дългите си крака.

— От мен да мине, след края на светския сезон можете да се върнете към прелестите на природата в Стратфорд. Но може би междувременно ще се намери някой млад лебед, който да ви изпее любовната си песен.

Изабел му хвърли сърдит поглед и рече грубо:

— Учудвам се, че можете да изоставите дамите си толкова дълго, за да дойдете да ме поздравите.

Джон се наведе заплашително близо до нея, а топлият му дъх погали тила й.

— Звучите като някоя ревнива съпруга. — Изабел се престори, че не бе чула думите му. — За кои дами говорите? — попита развеселен.

— Веселите вдовици, за които пише „Лондон Таймс“.

— О, тези дами ли? — рече Джон. — Може би трябва да изчакам дебюта ви, за да ви изпея една любовна песен.

— При вашия опит с жените, навярно сте малко загрубял за подобно нещо. — В гласа й имаше неприкрит сарказъм. След това тя му прочете кратка лекция по благоприличие: — Загубата на доброто име е непоправима. Веднъж изгубено, то никога не може да се спечели отново. Връзките с толкова много жени ще погубят и последните остатъци от репутацията ви.

Джон заплашително се бе изправил пред нея. Видимо ядосан от думите й, той рече лаконично:

— Госпожице Монтгомъри, не съм в настроение за подобни лекции, още повече, когато те излизат от устата на едно невръстно момиче. Личният ми живот не ви засяга. Не забравяйте, че аз съм настойникът, а не вие.

Без да дочака реакцията й, Джон се обърна и се запъти към къщата. Гласът й го спря.

— Настоявам да ме пуснете да си отида вкъщи — извика Изабел и скочи от пейката.

— Вие сте си вкъщи, Бел — той посочи господарската къща. — Това е имението на рода Монтгомъри.

— Имам предвид Стратфорд.

— Дебютът ви в обществото ще се състои на петнадесети март — обясни Джон и й обърна гръб.

— Къде отивате?

— Да поднеса почитанията си на мащехата ви.

— Вратата е там — рече Изабел и посочи вратата на кухнята.

— Приличам ли ви на прислужник, който използва задния вход? — попита Джон, видимо ужасен от предложението й.

— Високомерието предхожда падението, ваша светлост.

— Мъдри думи, които трябва да вземете присърце — погледите им се срещнаха. — Ще се видим вътре.

— Качвам се право в стаята си — осведоми го Изабел.

— Както желаете, госпожице Монтгомъри — Джон се поклони едва забележимо. — Ще се видим на петнадесети март.

Изабел му хвърли гневен поглед и се запъти към кухнята. Втурна се към втория етаж по стълбището за прислугата и затръшна след себе си вратата на спалнята си.

— Успокой се, дете мое — прозвуча откъм камината гласът на Жизел. — Ще събудиш и мъртвите.

— Херцогът ме вбесява. — Той е арогантен, самомнителен, неморален… — Тихо почукване по вратата я накара да наостри слух. — Да, моля?

— Госпожа Делфиния ви моли да слезете в салона — долетя през вратата гласът на Пебълз. — Негова милост би желал да ви каже добре дошла в Лондон.

— Имам мигрена — излъга Изабел. — Изразете съжалението ми, че не мога да му изкажа почитанията си.

— Както желаете, госпожице.

— Да, зная. Ще трябва да моля за прошка, заради тази лъжа — рече Изабел, изпреварвайки възрастната жена. Приседна на ръба на леглото. — Херцогът е чул флейтата ти.

— Зная.

— Не намираш ли това за странно?

— Хубав въпрос — съгласи се Жизел с многозначителна усмивка. — Изглежда, херцогът е надарен с необикновен слух. — Изабел я погледна измъчено. — Е, добре — омекна Жизел. — Щом може да чува флейтата ми, значи, че слуша със сърцето си.

 

„Пази се от идите на март“ — хрумна й, докато вървеше по коридорите на господарската къща на херцогиня Теса. Бяха й дали стая на втория етаж, за да е на разположение на херцогинята, която се бе нагърбила с приготовленията около дебюта й в обществото. Този стих бе от една от Шекспировите драми.

— Това са думите на прорицателя от „Юлий Цезар“.

Изабел спря, обърна глава и съзря възрастната жена.

— Присъствието ти на бала на дебютантките ще ме накара да видя дявола по пладне — прошепна тя, оглеждайки се предпазливо, за да се увери, че никой не можеше да я чуе. — Моля те, веднага се върни в стаята ми.

— След като толкова години съм чакала да те видя да танцуваш с тъмния принц — нацупи се Жизел.

— Тъмният принц ще бъде на бала на дебютантките?

Жизел кимна.

— Тогава непременно трябва да стоиш в стаята ми — настоя Изабел.

— Е, добре — предаде се тя. След това неразбрано промърмори нещо за неблагодарността на смъртните.

Когато достигна главното стълбище, Изабел спря за миг, за да се успокои и съсредоточи. С отчайващо трепереща ръка приглади една въображаема гънка от вечерната си рокля от синя коприна.

Пред очите й изплува неясният образ на мъжа, чието лице бе зърнала преди много години във водите на Ейвън. Щеше ли да го познае, като го види? Знаеше ли той, че бяха родени един за друг? И което бе най-важно, щеше ли да стане за смях пред любопитното множество?

Изабел с мъка си поемаше дъх. Когато от първия етаж до ушите й достигна неясна глъчка, усети коленете си да омекват. Вече съжаляваше, че бе наредила на Жизел да се върне в стаята й.

Тя сведе поглед към скъпия килим под краката си и нерешително спря на площадката на стълбището. Мина й през ума да избяга. Все още не беше късно да се върне в стаята си и да потърси спасение зад заключената врата. Като дете го бе правила безброй пъти, но вече не бе дете. Да избяга, би било проява на слабост.

— О, ето ви и вас — дочу един мелодичен глас.

Теменуженосините й очи срещнаха погледа на Джон Сен-Жермен. Херцогът изглеждаше изключително привлекателно и всяка добре възпитана млада жена би се радвала да го има за свой кавалер. Всяка, освен нея.

— Елате, ще ви представя на братята си, преди да са пристигнали гостите — доловил колебанието й, Джон й протегна ръка и я поведе надолу по стълбището към първия етаж.

Когато влязоха в балната зала, Изабел забеляза, че останалите членове на семейството вече се бяха събрали и очакваха гостите, за да ги поздравят. Херцогиня Теса, леля Естер и Делфиния стояха заедно и си бъбреха, докато Лобелия и Рю, които тази вечер изглеждаха необикновено добре, скришом оглеждаха един двадесетинагодишен мъж.

Джон я поведе към него и каза:

— Госпожице Монтгомъри, позволете да ви представя брат си Рос.

— Приятно ми е да се запозная с вас — промърмори Изабел.

— За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с младата дама, успяла да отнеме душевния покой на брат ми — отвърна Рос Сен-Жермен. След това я дари с усмивка, която й напомни тази на брат му. Макар да си приличаха външно, Рос не притежаваше тайнствената аура на брат си. — Ще бъда безкрайно поласкан, ако запазите първия танц за мен.

Изабел се усмихна и тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато херцогът рече:

— Госпожица Монтгомъри вече ми обеща първия и последния танц за тази вечер.

Изабел го погледна слисано. Не му бе обещавала нищо подобно. Всъщност цял ден си бе блъскала главата над въпроса, дали някой изобщо щеше да я покани на танц, особено, в случай че отново я спипат да си говори сама.

— Тогава трябва да ми обещаете поне втория танц — рече Рос Сен-Жермен.

— С удоволствие, господине — отвърна Изабел.

На входа на залата се появи икономът на херцогинята. Не след дълго той извести за пристигането на първите гости. Всички погледи бяха обърнати към Изабел, жената, радваща се на вниманието на най-желания вдовец на Англия, херцога на Ейвън.

Изабел с ужас съзря първите гости. Тя пребледня като платно и отстъпи крачка назад, но херцогът внимателно я улови над лакътя и й попречи да избяга и да стане за смях.

— Просто си представете, че всички присъстващи са само по бельо — напомни й Джон.

Шегата му й даде сили. Изабел го дари с плаха усмивка и посрещна първите гости толкова величествено, сякаш бе някоя кралица, която поздравява поданиците си.

Тя с удивление забеляза двама млади благородници, които се опитваха да спечелят благоволението на сестрите й. Стивън Спюинг, барон Бароус, настояваше Лобелия да му обещае първия и последния танц, а Чарлс Ханкок, барон Кесуик, помоли Рю да танцува с него.

— Двамата мислят, че сестрите ви ще получат голяма зестра — обясни Джон.

— Но това не е истина — възпротиви се Изабел.

— Напротив — каза Джон с пресилена усмивка. — Инвестирах цяло състояние, за да отстраня завинаги двете вещици от живота ви.

— Лобелия и Рю не са чак толкова лоши — опита се да ги защити Изабел. — Те са просто…

— Глупави и нахални?

— Да.

Тогава Изабел чу гласа на Лобелия.

— А това навярно е госпожа майка ви — тъкмо казваше тя на един млад мъж.

— Аз съм му съпруга — ледено отвърна въпросната жена и се отдалечи заедно с мъжа си.

Изабел отправи измъчен поглед към херцога, който вместо отговор само сви рамене и се ухили. Сестрите й бяха просто непоправими.

— О, колко хубаво! — чу тя Рю, която разговаряше с някаква жена. — Ще имате дете. Кога се очаква радостното събитие?

— Не съм бременна — отвърна жената, обърна се и дори не си направи труда да се запознае с Изабел.

— „Изглеждате величествено“ би било по-подходящо — прошепна Джон на Изабел. — Нещо неопределено дава свобода за повече интерпретации. Запомнете това.

Тя кимна.

— Сега ще стане напечено — чу един добре познат глас.

Изабел се извърна рязко и с мъка се сдържа да не отвърне.

— Само не започвайте пак да мислите на глас — угрижено рече Джон.

Когато Изабел отново обърна поглед към входа на залата, видя пред себе си Никола дьо Жавел и някакъв рус мъж. Тя се насили да се усмихне на братовчеда на мащехата си и успя дори да преодолее желанието да отдръпне ръка, когато устните му докоснаха дланта й.

— Изабел, ти си най-очарователната млада дама тази вечер.

— Благодаря, Никола — Изабел усети, че Джон се бе приближил.

— Позволи ми да ти представя приятеля си Уилям Гримсби, граф Рипън — продължи Дьо Жавел.

Изабел погледна привлекателния рус мъж.

— Радвам се да се запозная с вас, господине.

— Изключително съм щастлив да се запозная с вас — отвърна граф Рипън. — Да се надявам ли, че ще ми запазите един танц?

— С удоволствие, господине — след тези думи двамата мъже се обърнаха към Джон. Хладните погледи, които си размениха настойникът й и Гримсби, й подсказаха, че двамата мъже не могат да се понасят. Враждебността помежду им почти можеше да се пипне.

— Добър вечер, ваша светлост — пръв поздрави Никола. — Надявам се, не ви пречи, че доведох със себе си един приятел.

— Не ми пречи ни най-малко — отвърна Джон. Той оглежда с присвити очи неканения гост: — Как сте, Гримсби?

— Чудесно, както винаги, ваша светлост — отвърна Гримсби с изкуствена усмивка. Хвърли поглед към Изабел и добави: — Виждам, че отново сте реабилитирал блондинките.

Изабел усети как Джон потръпна. Тя горещо се молеше неканеният гост да не създаде неприятности. Защо враждуваха двамата мъже? И защо по-голямата част от гостите любопитно ги следяха с поглед?

— Искате ли да танцуваме? — обърна се към нея Джон, още преди Никола и Гримсби да се бяха отдалечили.

Изабел кимна. Би се съгласила почти с всичко, за да разведри обстановката.

На дансинга Джон кимна на музикантите, които засвириха първия валс. Херцогът се движеше с лекотата и грацията на човек, танцувал валс вече хиляди пъти. Изабел се нагоди към ритъма на стъпките му. За миг се почувства така, сякаш бе родена, за да се носи в обятията му.

— Прието е танцуващите да разговарят — подхвърли след малко Джон.

Погледите им се срещнаха и след кратко колебание Изабел рече:

— Не намирате ли, че тази вечер Лобелия и Рю изглеждат очарователно?

Джон кимна, но не можа да сдържи една усмивка.

— Наложи се да им оскубя перата от прическите — каза той.

— Какво се е наложило? — слисано повтори Изабел.

— Обясних им, че трябва да привлекат вниманието на свободните мъже, а не на котките от околността.

Изабел се засмя, което привлече вниманието на танцуващите около тях двойки.

— Знаех си, че мога да ви разсмея — рече Джон. — Между другото, танцувате превъзходно.

— В детството си се упражнявах да танцувам, като стъпвах на краката на татко — обясни Изабел. — Всяка вечер с часове се носехме из вестибюла в такта на валса. Схващах много бързо.

Представата за това накара Джон да се ухили.

— Може би трябва да го опитаме някой ден.

Следващия танц бе обещала на Рос Сен-Жермен. Младият мъж й посочи няколко жени, които след овдовяването на Джон се блазнели от мисълта, да заемат мястото на покойната херцогиня. Една от тях бе привлекателна брюнетка на име Аманда Стенли. Имаше и едно прелестно червенокосо създание на име Луси Спенсър. При мисълта, че херцогът може да се ожени за някоя от двете жени, Изабел изпита непозната дотогава ревност.

Следващите няколко часа, прекарани в танци и разговори, отлетяха като насън. Най-критичният момент от вечерта бе валсът с Никола дьо Жавел, но тя успя да му се изплъзне веднага след края на танца.

На няколко пъти Изабел зърна Жизел, която стоеше облегната край стената и я наблюдаваше. В такива моменти младата жена се съсредоточаваше върху партньорите си, за да не й даде възможност да я заговори. Въпреки това й бе изключително трудно да се овладее, за да не стане за смях на присъстващите.

— Не ми изглежда да се забавлявате особено — рече Рос Сен-Жермен, който я бе помолил за предпоследния танц.

— Никога през живота си не съм се чувствала така добре — излъга Изабел. — Не си спомням някога да съм се забавлявала толкова.

— Вие сте най-неумелата лъжкиня, която някога съм срещал — упрекна я с усмивка Рос.

Засрамена, Изабел сведе глава.

— Сега, когато танцувам с вас, се чувствам доста по-добре.

— Наистина ли си говорите сама? — неочаквано попита той.

Изабел толкова се смути, че обърка такта.

— Кой ви каза…

— Сестрите ви разказват на всеки, който е готов да слуша, че от смъртта на баща ви насам не сте с всичкия си.

— Сестрите ми се боят, че няма да си намерят съпрузи — обясни Изабел. — На въпроса ви, не си говоря сама.

— И аз предположих, че става дума за клевета — рече Рос.

— Не си говоря сама, имам ангел хранител, с когото разговарям — обясни Изабел. — Никой друг, освен мен не може да я види и чуе.

Сега бе ред на Рос да обърка такта. Изабел се ухили.

— Доверявам й всичките си проблеми.

Рос реши, че става дума за шега и отвърна с облекчение:

— Какви проблеми може да има хубава млада жена като вас?

— Имам Лобелия и Рю — напомни му тя.

Клатейки глава, Рос се усмихна на остроумието й. След заглъхването на музиката, Джон я покани за последния танц. Поглеждайки привлекателното му лице, Изабел неочаквано бе връхлетяна от странното чувство, че го познава много преди съдбовния ден в Арден Хол, когато го видя за пръв път. След това отново си спомни за Уилям Гримсби.

— Защо ви мрази граф Рипън? — попита тя, събирайки цялата си смелост.

Мрачният поглед на Джон й даде да разбере, че отношенията му с Гримсби не я засягат.

— Утре ще ви посетя в Монтгомъри Хаус — отвърна той, без да отговори на въпроса й. — Не забравяйте, че идната седмица е балът на семейство Дебре.

Изабел реши да изостави темата. След края на бала тя се върна в Монтгомъри Хаус заедно с мащехата и сестрите си.

Скоро къщата утихна. Възбуденото бъбрене на сестрите й замлъкна, а Изабел седна пред камината, увита в одеяло. Сякаш измина цяла вечност, докато се появи старата й приятелка.

— Защо не спиш, дете мое? — дочу Изабел добре познатия глас.

Тя се обърна и видя Жизел да седи в креслото до нея.

— Чаках те.

— Ето ме.

— Къде беше тъмният принц? — попита Изабел. — Не го видях никъде.

— Странно — отвърна възрастната жена. — Видях те да танцуваш с него.

Изабел зяпна от учудване.

— Танцувала съм с него? Но тази вечер нямаше принцове.

— Колко пъти да ти повтарям? Принцовете не носят непременно корони.

— Кого тогава имаш предвид?

Жизел й се усмихна загадъчно.

— Ако искаш да научиш отговора, дете мое, трябва да се довериш на сърцето, а не на очите си.