Патриша Грасо
Теменужки в снега (19)

18

— Тихо, дете мое. Ще събудиш и мъртвите.

Изабел се огледа и видя възрастната жена да седи на любимото си място пред камината. Тя се спусна към нея и коленичи на пода до креслото.

— Лизет отвлече Лили — отчаяно обясни Изабел, докато галеше сбръчканата ръка на възрастната жена. — Джон ще се опита да получи временно право на настойничество, но аз не мога да чакам повече. Какво ще стане, ако властите не удовлетворят молбата му? Лили ще си помисли, че и ние сме я изоставили. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се — отвърна Жизел и потупа дланта й. След това се загледа в опушената камина.

Изабел мълчаливо наблюдаваше своя ангел хранител и с всяка изминала секунда ставаше все по-нервна. Ако Джон бе последвал Лизет, Лили вече щеше да си е вкъщи. А ако тя не бе позволила на детето да излезе само. Ами ако Жизел не успееше да измисли нищо?

— Толкова малко ли ми вярваш? — попита Жизел, поглеждайки я накриво.

Изабел се изчерви.

— Прости ми.

— Прощавам ти — сините очи на Жизел заблестяха дяволито и тя добави: — Имам план.

— Знаех си, че ще измислиш нещо — лицето на Изабел грейна. — Какво ще правим?

— Незабавно иди на Гросвенър Скуеър — обясни Жизел.

— На Гросвенър Скуеър? — учудено повтори Изабел.

Жизел кимна.

— Не можеш да се изправиш сама срещу Лизет Дюпре. Херцогинята и сестра й ще те съпроводят.

— Херцогинята е възрастна жена — възкликна Изабел. — С какво може да ми помогне тя?

— Не бива да подценяваш възрастните хора — упрекна я нейният ангел хранител. — Зрелостта и опитът далеч превъзхождат младостта.

— Нямам право да забърквам херцогинята в тази работа — решително поклати глава Изабел.

— Вече съм казвала, че вие, смъртните, сте неразумно стадо — просъска Жизел с непривично за един ангел раздразнение. — Вие се жалвате, молите небесата за подкрепа, но никога не се вслушвате в думите ни.

Изабел бе решена да не въвлича никого в тази работа, която обещаваше да се превърне в нечуван скандал.

— Съжалявам, но не мога…

— Херцогинята притежава богат опит и знае безброй трикове — прекъсна я Жизел. — Довери ми се, дете мое. Ще останеш изненадана от изобретателността й.

— Какво знаеш за херцогинята? — Изабел присви теменуженосините си очи.

Жизел я дари с многозначителна усмивка.

— Да не би да възнамеряваш да стоиш тук цяла вечер и да бездействаш? — попита тя. — Или искаш да освободиш дъщеря си?

— Добре тогава, ще ти се доверя — Изабел стана. — Идваш ли с мен?

— Не бих се лишила от това удоволствие, дори заради музиката на небесните сфери — каза възрастната жена и изчезна.

Изабел прекоси стаята и взе наметката си. След това притисна ухо до вратата и се ослуша за някакви шумове. Нищо. Тя открехна вратата и надникна навън. Не се виждаше жива душа. Излезе в коридора и затвори вратата на стаята си. Тя се промъкна на пръсти до стълбището за прислугата и слезе в приземния етаж. Единственият път към двора минаваше през кухнята, от която долитаха оживени разговори и шум от съдове.

Изабел си пое дълбоко дъх, за да се успокои, придаде на лицето си сериозно изражение и влезе в кухнята. Разговорите веднага секнаха и кухненският персонал я зяпна изумен.

— Продължавайте със заниманията си — рече Изабел, докато прекосяваше кухнята.

Навън младата жена спря за миг и се облегна на стената на къщата. Сърцето й биеше лудо и тя едва си поемаше дъх.

„Заради бебето е и заради чувството ми за вина“ — уплашено си помисли Изабел. Мили Боже, от нея никога не би излязъл добър авантюрист. Тя се огледа нервно.

— Искаш ли да освободиш Лили, или не?

Изабел въздъхна уплашено и вдигна пръст към устните си, за да накара възрастната жена да замълчи. Жизел се засмя гръмко.

— Никой друг, освен теб не може да ме чуе — напомни й.

Изабел кимна, вдигна качулката на наметката си, за да не бъде разпозната от някой минувач, и забърза към стълбите, които извеждаха на улицата.

Следобедното слънце вече хвърляше дълги сенки и Изабел погледна към небето, за да прецени колко е часът. След около два часа слънцето щеше да залезе, а тя искаше прибере Лили още преди смрачаване. Гросвенър Скуеър се намираше само на две преки в източна посока. Десет минути по-късно Изабел вече беше пред дома на херцогинята. Младата жена решително изкачи стълбите към входната врата и почука. След секунди вратата се отвори и на прага се появи Рандолф, икономът на херцогинята. Изабел го изтика наемна и се вмъкна във вестибюла.

— Момент, госпожице…

Изабел се обърна към него и свали качулката от глава си.

— Да, Рандолф?

— Съжалявам, ваша светлост — извини се мъжът. — Не ви познах. — Той погледна през отворената врата. — Къде е каретата ви?

— Дойдох пеш — обясни Изабел. — Къде е нейна светлост?

— Нейна светлост и госпожа Монтаг са в салона — отвърна икономът.

Изабел се втурна по голямото стълбище, а след това по коридора към салона на херцогинята.

— Имам нужда от помощта ви — извика тя още от вратата на салона. — Лизет отвлече Лили.

Двете възрастни жени я погледнаха изумени. Най-сетне херцогинята каза:

— Успокой се, Изабел.

— Вълнението може да навреди на бебето — добави Естер.

— Не разбирате — извика Изабел, втурвайки се към тях.

— Седни — подкани я херцогинята и посочи едно кресло. — Разкажи ни какво се е случило.

— Лизет Дюпре беше в имението и отвлече Лили — обясни Изабел, неспокойно въртейки се в креслото. — Джон и адвокатът му ще се опитат да получат временно право на настойничество, но аз не мога да допусна Лили да прекара под покрива на тази жена дори една-единствена нощ — и избухна в плач.

— Овладей се — рече херцогинята и й подаде носна кърпичка. — Не можем да сторим нищо, докато не престанеш да плачеш.

— Това може да навреди на бебето — добави Естер. Пронизвайки сестра си с поглед, херцогинята рече:

— Затваряй си устата, тъпа гъска.

— Не е много мило да наричаш така родната си сестра — нацупи се Естер.

Херцогинята направи гримаса.

— Моля да ме извиниш.

— Прощавам ти.

Изабел попи сълзите от бузите си, подсмръкна и неволно се усмихна. Тя обичаше двете възрастни жени. Простодушието на леля Естер винаги я трогваше.

Херцогинята стана и прекоси салона, за да позвъни за прислугата. След миг на вратата се появи един от лакеите.

— Джийвъс, помолете Рандолф да донесе голямата ми ръчна чанта — нареди херцогинята. — Пригответе и каретата ми.

— Да, ваша светлост.

— И аз бих искала голямата си ръчна чанта — извика леля Естер.

Джийвъс се обърна към нея и кимна. След излизането на прислужника Изабел се обърна към херцогинята.

— Наистина ли се казва Джийвъс?

— Всичките ми лакеи се казват Джийвъс — отвърна възрастната жена. — Така няма опасност да объркам имената им. Тръгваме ли?

Изабел стана и трите жени напуснаха салона. Във вестибюла вече ги очакваше Рандолф, който държеше две огромни чанти.

— Бъдете предпазлива, ваша светлост — каза мъжът, докато им отваряше вратата.

— Благодаря, Рандолф — отвърна херцогинята. — Ще се вслушам в съвета ви.

— Много добре, ваша светлост.

Изабел недоумяващо погледна иконома, а след това и свекърва си. Нямаше представа за какво говореха двамата. Мъжът не можеше да знае къде отиваха. Защо тогава подканяше господарката си да бъде предпазлива?

Изабел прогони смущаващите я мисли. В момента от значение бе единствено Лили и това, как час по-скоро да я измъкнат от ръцете на онази ужасна жена.

— Къде живее Лизет? — попита херцогинята, след като се бяха качили в каретата.

Изабел смутено погледна възрастната жена. Как можеше да забрави, че им трябваше адресът на тази жена?

— Сохо Скуеър, номер петнайсет, дете мое — притече й на помощ Жизел.

— Сохо Скуеър, номер петнайсет — отвърна Изабел.

Херцогинята се обърна към кочияша, който рече:

— Зная улицата, ваша светлост.

След четвърт час бяха пред дома на Лизет. Кочияшът отвори вратата на каретата и помогна на дамите да слязат.

Изабел понечи да се затича нагоре по стълбите, но херцогинята я задържа.

— Следвай ме — нареди възрастната жена. — Аз ще уредя всичко.

Изабел кимна и последва майката на съпруга си. Жизел я бе посъветвала да се довери на опита на херцогинята и тя щеше да я послуша.

Херцогинята почука силно и след секунди някаква жена на средна възраст, вероятно икономката, отвори вратата.

— С какво мога да ви услужа? — попита тя.

Без да си прави труда да й отговори, херцогинята се втурна покрай нея в къщата. Изабел и Естер сториха същото.

— Какво правите? — сърдито извика жената. — Това е частна собственост.

Херцогинята се обърна и огледа жената, повдигайки вежди, което напомни на Изабел за Джон.

— Къде е господарката ви? — попита херцогинята.

— Това не ви засяга — отвърна жената.

— Знаете ли с кого говорите? — попита херцогинята, пронизвайки я с поглед. — Аз съм вдовицата на покойния херцог Ейвън, а това — тя посочи Изабел и Естер — са херцогиня Ейвън и госпожа Монтаг, вдовицата на покойния граф Монтаг.

— Простете, ваша светлост — смутено промърмори жената. — Лизет е…

— Тук съм.

Изабел видя Лизет Дюпре, която бавно слизаше по стълбите към вестибюла. Докато наблюдаваше съвършената й фигура, Изабел изпита непознато досега чувство на ревност.

— Алис, пуснете ги да влязат — рече Лизет. — Дамите няма да останат дълго.

— Къде е Лили? — попита Изабел.

Лизет я стрелна с поглед.

— Дъщеря ми е в спалнята си. Ако…

— Алис, доведете детето — прекъсна я херцогинята.

— Останете на място, Алис — нареди Лизет. Когато смарагденозелените й очи спряха върху огромните чанти, тя добави: — Освен ако Джон не ви е дал онова, което му поисках.

Изабел забеляза как свекърва й дари Лизет със самодоволна усмивка. Херцогинята отвори чантата си, но вместо пари извади от нея един пистолет и го насочи към Лизет.

— Какво правиш? — възкликна Изабел, ужасена от мисълта, че херцогинята наистина може да упражни насилие. След това забеляза, че Естер също бе насочила пистолет към чернокосата красавица.

— Искаш ли да си върнеш Лили, или не? — попита херцогинята.

— Разбира се, че искам — отвърна Изабел.

— Тогава бъди така добра и остави на мен да уредя всичко — рече възрастната жена. След това добави: — Алис, доведете детето.

Алис погледна господарката си, която кимна, без да откъсва поглед от херцогинята.

— Това е абсурдно — рече най-сетне Изабел. — Отвличането е незаконно.

— Аристокрацията притежава привилегията да тълкува законите по свой вкус — надуто отвърна херцогинята.

Лизет разкриви лице в гримаса.

— Знаете ли въобще как да си служите с това нещо.

— Искате ли да узнаете? — отвърна възрастната жена, поставяйки пръст на спусъка. — Не? Колко жалко.

— Покойният херцог я научи да борави с оръжие — обясни Естер. — А тя предаде наученото на мен.

— Мамо — извика Лили от най-горното стъпало. Детето спусна надолу по стълбите и се хвърли в разтворените обятия на Изабел. — Знаех, че ще дойдеш.

— Никога повече няма да те пусна да си отидеш, скъпа — увери я Изабел, докато успокоително я галеше по гърба. — Ти си моя.

— Тя е моя — просъска Лизет. — Аз съм нейна майка и законът е на моя страна. — Тя стрелна детето с очи. — Неблагодарно малко създание, аз ти дарих живот!

Лили погледна Лизет и каза с тих глас:

— Мама Бел ме обича и аз я обичам.

Изабел улови момиченцето за ръка, обърна се и напусна къщата заедно с него. Естер я последва.

— Простете за безпокойството — каза херцогинята. — Желая ви приятна вечер — обърна гръб на Лизет и напусна къщата.

Когато каретата се вля в потока от коли, Изабел си отдъхна с облекчение. Лили се бе сгушила в нея и стискаше ръцете й така, сякаш никога повече нямаше да ги пусне. Сега на Изабел й предстоеше труден разговор с Джон. Събитията от изминалия ден казваха своето и в момента тя нямаше сили за спорове. Той без съмнение щеше да настоява да узнае защо бе действала на своя глава, въвличайки в цялата тази история и майка му. Тогава й хрумна как можеше да избегне за няколко часа гнева на съпруга си.

— Двете с Лили ще отидем в Монтгомъри Хаус — обясни тя на тъщата си.

— Моля?

— Бих искала да оставя време на Джон да се успокои.

Херцогинята кимна.

— Напълно те разбирам.

— Аз пък не — намеси се Естер.

— Кажете на Джон, че може да ни намери в Монтгомъри Хаус — рече Изабел.

— Да не би да иска да напусне Джони? — попита Естер. Вместо да й отговори, херцогинята извика на кочияша:

— Карайте към Бъркли Скуеър — погледна Изабел. — Ще изчакам гневът му да се уталожи и чак след това ще му кажа къде може да ви намери.

— Благодаря — отвърна Изабел. — Само не му казвай, докато мускулите на лицето му потрепват.

Когато каретата спря пред Монтгомъри Хаус, Изабел стисна дланта на херцогинята.

— Никога няма да забравя това, което направи за нас с Лили днес.

— За мен беше удоволствие да поставя тази жена на мястото й — отвърна херцогинята. — Освен това всеки член на семейството ни трябва да може да разчита на останалите.

Изабел се усмихна.

— Благодаря ти, че ме причисляваш към семейството си.

Хванати за ръка, Изабел и Лили изкачиха стълбите към входната врата. Преди да почука на вратата, Изабел огледа фасадата на къщата. Сега имението на Джон й изглеждаше по-уютно от градската резиденция на брат й. Дали причината за това бе, че почти целият й досегашен живот бе минал в Стратфорд, или защото ставаше дума за дома на Джон?

— Ваша светлост, радвам се да, ви видя — поздрави я отзовалият се на почукването Пебълз.

Изабел дари възрастния мъж с лъчезарна усмивка.

— Тук съм, защото бих искала за известно време да се скрия от съпруга си.

Икономът бе видимо смутен.

— Правилно ме разбрахте. По някои въпроси възгледите ми доста се различават от тези на негово височество — обясни Изабел. — Помните ли дъщеря ми Лили!

Пебълз дари детето със сърдечна усмивка.

— Познавам майка ти от времето, когато беше съвсем малко момиченце.

Лили се засмя.

— Къде е Делфиния? — попита Изабел.

— Мисля, че мащехата ви е в салона — отвърна Пебълз.

— Лили, Пебълз ще те заведе в трапезарията — обърна се към момиченцето Изабел. — Ще дойда след няколко минути. Ще отидеш ли с Пебълз, или Мъртъл се бои?

— Откакто те познавам, вече не си играя с Мъртъл — обясни Лили. След това погледна иконома. — Ще ми разкажеш ли каква е била мама като малко момиченце?

— Не мога да си представя нещо по-хубаво.

— Това „не“ ли означава, или „да“?

— Категорично да.

Лили улови възрастния мъж за ръка и тръгна с него. Изабел ги проследи с поглед, докато изчезнаха в трапезарията, а след това се отправи по стълбите към салона.

Когато видя посетителите на мащехата си, Изабел спря със смесени чувства на прага на салона. След миг събра цялата си смелост и се приближи към Делфиния, Никола Дьо Жавел и Уилям Гримсби.

— Двете с дъщеря ми ще прекараме нощта тук — осведоми мащехата си Изабел, без да удостои двамата мъже дори поглед.

— Дъщеря ти? — повтори Делфиния.

— Лили Дюпре… Възнамерявам да я задържа.

Делфиния погледна Гримсби и Дьо Жавел. Когато тримата се усмихнаха крадешком един на друг, видимото им задоволство напомни на Изабел за три котки, които току-що бяха спипали на тясно някоя мишка. В този миг Изабел усети да я обзема страх. Решението й да дойде в Монтгомъри Хаус бе фатална грешка. Изабел отстъпи крачка назад.

— Всъщност сега ми хрумва, че Джон ще се безпокои и ще е търси — каза тя, надявайки се споменаването името на мъжа й да се окаже от полза, но реакцията им бе точно обратната на очакваната от нея. Тримата се ухилиха още по-широко и Изабел не успя да скрие растящото си безпокойство.

— Няма да ходиш никъде — обясни Делфиния, докато залостваше вратата на салона.

Изабел я погледна слисано.

— Не можеш да ме държиш тук като затворница.

— Седнете, ваша светлост — с издайнически тих глас нареди Уилям Гримсби. — Ще ви задържим само докато се появи съпругът ви.

Изабел се подчини с надеждата, че все пак щеше да й се удаде случай да избяга. Тогава й хрумна, че Лили все, още е долу с Пебълз. Всеки опит за бягство бе осъден на неуспех. Не можеше да остави дъщеря си в ръцете на тези тримата.

— Това не влизаше в плана ни — проплака Никола дьо Жавел. — Какво ще правим, когато Сен-Жермен дойде?

— За какъв план става дума? — попита Изабел.

— Вече е крайно време да получим онова, което искаме — отвърна Делфиния.

Изабел присви очи.

— И какво е то?

— Аз искам отмъщение за смъртта на сестра си — обади се Уилям Гримсби. — А те двамата — наследството на Монтгомъри.

— Не ставайте глупав — възкликна Изабел. — Сестра ви е починала при помятане.

— Сен-Жермен уби Ленор — настоя Гримсби с треперещ от омраза глас.

Когато го погледна, Изабел разбра, че граф Рипън не бе вече господар на разума си. Дългогодишната омраза бе отровила душата му.

— Ами вие, какво си въобразявате? — попита мащехата си Изабел. — Майлс е жив, а ако с Джон се случи нещо, братята му ще наследят всичко, което е притежавал.

— Детето, което носиш в утробата си, ще наследи богатствата на Сен-Жермен — обясни й Никола дьо Жавел. А що се отнася до брат ти, той няма да се завърне жив в Лондон.

От ужас стомахът на Изабел се сви на топка. Тя се отпусна в креслото, но с пределно усилие на волята успя да остане в съзнание. Решението й да потърси спасение в Монтгомъри Хаус се бе оказало съдбовна грешка. Как бе могла да прояви подобна глупост и да подмами съпруга си в тази клопка? Никога нямаше да си прости, ако с него се случеше нещо.

 

Докато Изабел се проклинаше за глупостта си, Джон стоеше заедно с Рос и Матюс във вестибюла в дома на Лизет Дюпре.

— Алис, повикайте господарката си — нареди Джон. — Трябва да обсъдя с нея нещо изключително важно.

— Тук съм — долетя един глас от върха на стълбището. — Аз също трябва да обсъдя нещо важно с теб.

Тримата мъже се обърнаха и проследиха с поглед слизащата по стълбите Лизет Дюпре. Когато чернокосата красавица се приближи, Джон забеляза гневните искри в смарагденозелените очи на бившата си любовница.

Той размаха някакъв лист хартия.

— Имам документ, който ме обявява за временен настойник на Лили — каза Джон. — Нека Алис доведе детето.

— Закъснял си — отвърна Лизет за негова най-голяма изненада.

— Какво значи това? — попита Джон и внезапно усети да го обзема ужас. Ако с Лили се бе случило нещо…

— Жена ти, майка ти и леля ти отвлякоха дъщеря ми с оръжие — отвърна Лизет за ужас на тримата мъже. — Възнамерявам да повдигна обвинение и да се погрижа за тяхното задържане.

„Проклет боклук“ — помисли си Джон гневно. Той се обърна към икономката.

— Алис, оставете ни сами.

Този път жената не погледна господарката си за позволение, а побърза да изчезне.

— Готов съм да преговаряме — отново се обърна към Лизет Джон.

— Освен дъщеря ми ти нямаш нищо, което бих искала да имам — отвърна тя.

— О, имам, и още как — възрази Джон с ледена усмивка. — Колко ще ми струва да престанеш да тормозиш семейството ми?

— Сто хиляди фунта.

— Това е истински обир — възкликна Рос.

— Казах ти цената си — рече Лизет. — Ти решаваш дали ще я приемеш, или не.

— Съставете документ с необходимите клаузи — нареди на адвоката си Джон. — Ще го подпишем на място.

— За всеки — добави Лизет.

Джон я прониза с поглед.

— За всеки от похитителите на дъщеря ми — обясни тя.

Джон усети мускулите на лицето му да играят, но бившата му любовница го държеше в ръцете си и добре знаеше това.

Кимна.

— Колко искаш за това, да ми оставиш Лили и никога повече да не се мяркаш пред очите й?

— Лили е единственото ми дете — рече Лизет с дяволита усмивка.

— Колко? — повиши глас.

— Двеста хиляди фунта.

Джон замръзна. След един безкрайно дълъг миг той погледна адвоката си и кимна.

Докато Матюс изготвяше документа и полицата, във вестибюла се възцари гробовна тишина. След като Лизет бе сложила подписа си под споразумението, Джон стори същото и й подаде полицата.

Тримата мъже бяха вече на стълбите, когато чуха гласа на Лизет.

— Удоволствие е да се сключват сделки с вас, ваша светлост.

— Инвестирайте парите си добре, Лизет — подхвърли през рамо Джон. — От мен няма да получите нито пени повече.