Патриша Грасо
Теменужки в снега (1)

Пролог

Уоркшир, Англия, 1804

— Бог да ви поживи! — иронично благодари на доведените си сестри десетгодишната Изабел Монтгомъри. Грабна с рязко движение от ръцете на едното от двете момичета любимата си флейта, а от другото — подплатената с кожа наметка, обърна се и изхвръкна от стаята си.

— Мама каза да споделяш с нас! — извика след нея дванадесетгодишната Лобелия.

— Всичко ще й разкажем, така да знаеш — заплаши единадесетгодишната Рю.

— Все ми е едно — извика през рамо Изабел, без да забави крачка. Спусна се тичешком по тясното стълбище, без да обръща внимание на слисаните погледи на прислужниците, прелетя през кухнята и изхвръкна навън през задната врата.

В двора спря за миг, за да си поеме дъх, загърна се по-плътно в наметката си — априлският следобед бе доста хладен, — и се впусна по поддържаната морава към една горичка, където доведените й сестри нямаше да й досаждат. Тя остави зад себе си внушителното имение от дялан камък, чиито тъмночервени керемиди се виждаха отдалече, и зарея поглед из морето от сини теменужки, жълти нарциси и цъфтящи форзиции.

Пролетта бе в разгара си в Арден Хол, но в детското сърце владееше сурова зима, а в очите на Изабел напираха сълзи.

Борейки се с тях, момичето погледна към семейния параклис и гробищата, където сутринта бяха погребали баща й. Кой би предположил, че човекът, когото Изабел обичаше повече от всеки друг, може да бъде покосен от ужасната епидемия? Сега лежеше до покойната й майка. Ех, ако можеше брат й Майлс да остане при нея! Той обаче се бе върнал в университета веднага след погребението.

Изабел докосна с пръсти златния медальон, с който не се разделяше никога. В него имаше малък портрет на покойната й майка, жената, която тя познаваше само със сърцето си. Ако тя не бе починала, на Изабел щяха да й бъдат спестени ужасните доведени сестри и Делфиния, нейната мащеха.

Момичето изправи рамене, отвърна поглед от последния пристан на родителите си и се втурна покрай огромните дъбове, които отделяха парка от гората. Трябваше да се скрие някъде, за да се отдаде на мъката си. Скоро щеше да се стъмни, но мисълта, да седне на една маса с доведените си сестри и мащехата си, я изпълваше с по-голям ужас от тази, че може да замръкне в гората.

С натежало сърце Изабел се отправи към реката Ейвън. Въздухът бе изпълнен с ухание на лилии и с тежкия мирис на блата. Тук-там можеше да се види някоя бреза или напъпила акация. Изпод почернялата есенна шума надничаха минзухари и младите листа на папратите.

Пролетта бе сезонът на цветното великолепие и на природните духове. Изабел знаеше това от готвачката.

При тази странна мисъл момичето поклати глава и замръзна, дочуло звук, по-тих от ромона на пролетно поточе. Някой свиреше на флейта. Магическият й звън мамеше Изабел все по-навътре в гората. С всяка крачка звънът на флейтата ставаше все по-силен и ясен. Тъжната мелодия хармонираше с настроението на момичето.

Изабел ускори крачка, но когато стигна просеката, открилата се пред очите й гледка я накара да замръзне на място.

Бедно облечена възрастна жена седеше върху едно повалено дърво, недалеч от реката, и свиреше на флейта. Когато я забеляза, спря да свири и я погледна.

Обзета от внезапен страх, Изабел отстъпи няколко крачки.

— Как се казваш? — усмихнато попита възрастната жена.

— Изабел Монтгомъри.

Над реката вече се стелеха първите валма на вечерната мъгла. Момичето припряно вдигна поглед към небето. Розови и виолетови отблясъци обагряха хоризонта на запад. Изабел обмисляше трескаво дали да остане, или да избяга. Ако се върнеше след смрачаване, Делфиния със сигурност ужасно щеше да се ядоса.

— Седни — покани я възрастната жена.

Дружелюбната нотка в гласа й накара Изабел да се подчини и да седне на тревата до нея.

— Живея в Арден Хол — сподели внезапно.

— Защо една Монтгомъри живее в Арден Хол? — попита жената.

— Покойната ми майка била наследница на Арден Хол — обясни Изабел. — Тя се омъжила за баща ми, Адам. Днес го погребахме.

— Толкова млада, и вече сираче — състрадателно каза жената и утешително потупа дланта й. — Аз съм Жизел.

— Майка ми се казвала Елизабет — издаде Изабел.

— Сигурно много си я обичала.

— Аз не я познавам. — Изабел отвори медальона и показа миниатюрата на жената.

— Имаш същата руса коса и виолетови очи като нея. Изобщо намирам, че двете много си приличате — забеляза Жизел.

— Благодаря. Приемам това за комплимент.

— Е, Бел, каква друга мъка, освен смъртта на баща ти те е довела в моята гора? — попита Жизел.

— Откъде знаеш как ме нарича брат ми? — смаяно попита момичето.

— Споделената болка е половин болка — рече Жизел, сякаш не бе чула въпроса й. — Имам огромен опит в разрешаването на всякакви проблеми. — Внезапно възрастната жена потрепери и впери поглед в наметката на момичето.

— Доста отдавна седя тук и ми е малко студено. Ще ми заемеш ли наметката си?

Без да се поколебае, Изабел я свали и я подаде на възрастната жена.

— Твоя е — каза, и отново седна на тревата до поваленото дърво. — Да помагаш на изпадналите в нужда е проява на милосърдие, а аз възнамерявам да си осигуря място на небето. Така отново ще мога да бъда с мама и татко.

Жизел кимна и загърна с наметката свитите си рамене.

— Дете, разкажи ми какво те води в моята гора.

— Лобелия и Рю, доведените ми сестри, се опитаха да откраднат флейтата ми — поде Изабел. — Флейтата и медальонът са ми от мама. Готвачката ми е разказвала, че когато мама засвирела, славеите спирали да пеят, за да я послушат. Но Делфиния, мащехата ми, изхвърли госпожица Джунипър веднага след като погребахме татко. Джунипър ме обичаше повече от всичко. Затова я изгони, а не защото пиела студен чай. Какво лошо има в това, човек да пие студен чай?

— Коя е Джунипър? — попита Жизел.

— До тази сутрин Джунипър бе моята бавачка. Тя не можеше да понася отвратителните ми сестри — отвърна Изабел. — След погребението брат ми Майлс отпътува обратно за университета. Надявам се да пристигне жив и здрав.

— Сигурна съм, че Майлс е добре, където и да е в момента — успокои момичето Жизел.

— Ставаме ли приятелки? — попита Изабел, а лицето й грейна. — Никога не съм имала истинска приятелка. И всъщност изобщо не ми се прибира у дома. Може ли да остана при теб, докато Майлс се върне в Арден Хол?

— Брат ти може да отсъства от къщи още доста дълго — обясни Жизел. — Кой ще управлява имението му, ако ти останеш при мен в гората?

Изабел сви рамене. Надеждата изчезна от лицето й.

— Какво желаеш повече от всичко на света? — попита възрастната жена като някаква вълшебница, която може да изпълнява желания.

— Бих искала да бъда обичана — отвърна Изабел и я погледна с тъжните си теменуженосини очи.

— Чуй ме сега, дете мое. Не ме питай защо, но аз мога да предсказвам бъдещето — Жизел улови дланта й. — Един ден, но само при условие, че сега се върнеш в Арден Хол, ще се появи тъмен принц, който ще те спаси.

— Да ме спаси? Че от какво?

— Да се противоречи на благосклонно настроени възрастни е изключително невъзпитано — смъмри я Жизел. — Та значи, за този принц ще бъдеш по-очарователна от първите надничащи изпод снега теменужки.

Изабел невярващо гледаше възрастната жена. Дори тя знаеше, че никой не може да предсказва бъдещето.

— Не ми ли вярваш? — попита Жизел. — Би ли искала да знаеш какво прави той в този момент?

Изабел кимна и дари жената с лъчезарна усмивка.

— Ела тогава — Жизел се надигна и й протегна ръка. Изабел сведе поглед от сбръчканото лице към мазолестата длан, след това положи своята в нея.

Жизел я поведе към реката и коленичи в тревата до брега.

— Надникни във водата, малка моя. Виж какво ще ти донесе бъдещето.

Отначало Изабел не виждаше нищо, но след това забеляза във водата да играе смътен образ. Някакъв мъж поне двадесетгодишен — я гледаше непринудено с тъмните си очи. Косата му бе по-черна от катран.

— Кой е това? — попита Изабел, без да откъсва поглед от образа във водата. — Някой непознат принц?

— Непознатите нямат достъп до царството на сърцето. — Възлестата ръка на Жизел докосна водата и образът на принца изчезна, разнесен от леки вълнички. — Крайно време е да се връщаш у дома.

— Ще те видя ли отново? — попита Изабел и стана заедно с възрастната жена. — Как да те открия.

— Аз ще те потърся.

Изабел се огледа. Вече се смрачаваше и тя се боеше да остане сама в гората.

— Брезите ще ти покажат пътя — сякаш прочела мислите й, рече Жизел и посочи с ръка към гората.

Изабел обърна поглед и видя белите стволове на брезите едва доловимо да блестят там, където само допреди миг бе царял непрогледен мрак.

— Много бих искала да се видим отново — с внезапен прилив на благодарност момичето целуна възрастната жена по сбръчканата буза.

Жизел се усмихна.

— Обещавам да те навестявам често.

Изабел хукна по очертаната от брезите пътека. Когато след малко се обърна, видя зад себе си само непрогледен мрак. Мъждукащата млечнобяла светлина бе изчезнала.

„Приятелка“ — преливаща от щастие си мислеше Изабел, докато тичаше по посока на Арден Хол. Най-сетне бе намерила приятелка, на която може да се довери.

Трепереща от вечерния хлад, тя се вмъкна в къщата през задния вход. Отново всявайки смут сред прислугата, втурна се в кухнята, а след това по тясното стълбище се добра до стаята си и веднага залости вратата. Сега сестрите й не можеха да й досаждат, а ако Делфиния решеше да й чете конско за закъснението, щеше да й се наложи да вика иззад залостената врата.

Момичето се обърна, за да потърси някой шал, но замръзна на място и зяпна от учудване. Върху леглото лежеше наметката, която бе подарило на възрастната жена.

„Мили Боже — възкликна мислено Изабел, а изражението на лицето й се проясни от щастлива усмивка. — Жизел е моят ангел хранител.“