Карел Чапек
Кракатит (7)

VII

Нямаше нищо; само от време на време, като че ли мъглите се разкъсваха, изникваше мотив от облепена с тапети стена, корниз на шкаф, украсен с дърворезба, крайче на завеса или гипсова украса на тавана; или пък над него се навеждаше някакво лице, като над отвор на кладенец, но не личаха чертите му. Нещо ставаше, от време на време някой наквасваше горещите му устни или пък повдигаше безчувственото му тяло, но всичко чезнеше в нижещите се разпокъсани сънища. Това бяха пейзажи, мотиви от килими, формули от диференциалното смятане, огнени кълба, химически формули; само от време на време нещо изплуваше на повърхността и за миг се превръщаше в по-ясен сън, за да се разлее малко след това между широките брегове на безсъзнанието.

Накрая настъпи мигът, в който той дойде на себе си; видя над себе си топлия и вдъхващ сигурност таван с гипсов корниз; погледът му намери собствените му мършави, мъртвобледи ръце върху пъстрата завивка; малко по-нататък откри ръба на кревата, шкафа и бялата врата; всичко беше някак си мило, тихо и вече познато. Нямаше понятие къде се намира; поиска да разбере, но главата му беше невъобразимо отмаляла, всичко отново започна да се размазва, ето защо затвори очи и в безсилна немощ се предаде на съня.

Вратата тихо изскърца. Прокоп отвори очи и седна на леглото, като че ли нещо го повдигна. На вратата стоеше девойче, източено някак си и светло, ясничките му очи бяха безкрайно учудени, устата му полуотворена от изненада и притискаше към гърдите си бяла кърпа. То стеснително стоеше на място, примигваше с дългите си ресници, а розовата му муцунка започна несигурно, плахо да се усмихва.

Прокоп се свъси; усилено търсеше да каже нещо, но главата му беше съвсем празна; той движеше беззвучно-устни и наблюдаваше девойката със строги и мъчещи се да си спомнят нещо очи. „Γουνοδμαι σε άνασσα“ — пророни внезапно и неволно устата му — „υεος νΰ τις ή βροτος έσσι; Εί μέν τις έσσι τού ούρανόν εύρύν έχουσιν ‘Αρτέμιδι σε έγωγε Διος ηούρμ μεγάλονο, ειδός τε μέγεφός τε φυήν τ’άγχιστα έίσχω.“ И по-нататък, стих след стих, започна да се лее божественият поздрав, с който Одисей се обръщаше към Навзикая:

„Теб умолявам, царице. Човек ли си ти, божество ли?

Ако си от боговете, които владеят небето,

то с Артемида едничка, на Зевса блестящата щерка,

аз те сравнявам по стройна снага, и по ръст, и по изглед.

Ако си земна девойка, подвластна съвсем на съдбата,

триж са щастливи бащата и твоята майка почтена,

триж са и твоите братя щастливи. Каква ли наслада

вечно сърцата им пълни, когато със своята хубост

весела стъпяш в хорото, фиданка такава цъфтяща?“^[1]

Девойчето неподвижно, като вкаменено слушаше този поздрав на непознат език; по гладкото й чело бе изписано такова объркване, очите й така по детски и изплашено примигваха, че Прокоп удвои старанието на изхвърления на брега Одисей, самият той разбирайки само смътно смисъла на думите.

„Κείνος δάΰπερι χήρι μαχάρτατος“ — рецитираше той бързо.

„Ала от всички блажени най-пълно блажен е женихът,

който дома ще те води, дарена с венчалната зестра.

Никога ни мъж, ни жена като теб не са виждали още

моите очи по света. Изумен те сега съзерцавам.“

„Σέβας μέχει είσορώντα“. Девойчето силно се изчерви, сякаш разбра поздрава на гръцкия герой; несръчен и приятен смут свързваше ръцете и краката й, а Прокоп, събрал длани върху завивката, говореше, като че ли се молеше.

„Δήλψ δή ποτε“ — продължаваше той бързо:

„Някога в Делос, където е дигнат олтар Аполонов,

стройно израснала палма, на тебе прилична, съгледах.

(В храма бях влязъл, последван от свитата спътници

верни, минал из пътя, по който ме чакаха тежки неволи.)

Също пред нея застанах и дълго я гледах омаян —

още издънка тъй стройна не бе из земята израсла.

Тъй и на теб се любувам, девойко, и слисан не дръзвам

твоите нозе да обгърна.“

„Δειδια δαίνος“: да, страхуваше се ужасно, но и девойката се боеше и притискаше към гърдите си бялата кърпа и не отвръщаше очи от Прокоп, който бързаше да разкаже за страданията си:

„Вчера, на двайстия ден, се спасих от вълни притъмнели —

толкова дълго бях носен от страшната буря в морето.

Бягах от остров Огигия аз и ме хвърли тук демон,

нови беди да изстрадам. И толкова скоро не чакам

техния край, че кроят ми безсмъртните още неволи.“

Прокоп тежко въздъхна и издигна страшно измършавелите си ръце. „Αλλά, άνασσ“

„Милост яви ми, царице! Изпитал нещастия много,

първо към тебе пристъпям. От хората, дето живеят

в тази страна и града, не познавам аз никого тука.

Пътя, що води в града ни, ми кажи и подай да наметна

някоя ленена тъкан, в която си дрехите свила.“

Лицето на девойката се проясни донякъде, влажните устни се поотвориха; може би Навзикая ще проговори, но Прокоп искаше още да я благослови за онова облаче прелестно съчувствие, от което розовееше личицето й: „Σοί δέ υεοί τοσα δίεν, τόσα φρεσί σήσι μενοινάς“:

„Нека безсмъртни изпълнят това, що сърце ти желае —

дом и съпруга, да дарят със съгласие пълно дома ти.

Нищо по-хубаво, нищо по-скъпо от туй на земята —

свързани с обич сърдечна, мъжът и жената да гледат

своята къща — за завист и мъка на всеки противник —

и за утеха на близки. Най-много за щастие свое.“

Последните думи Прокоп вече почти само ги издишваше; той самият трудно разбираше какво рецитира, всичко изтичаше плавно, неволно, от някакво незнайно кътче на паметта; почти двадесет години бяха изминали от времето, когато се беше опитвал някак да разбере нежната мелодия на Шеста песен. Свободният поток от думи му носеше просто физическо облекчение; в главата му ставаше по-леко и по-ясно, чувстваше се почти блажен в тази отпусната и приятна слабост и в този миг на устните му трепна смутена усмивка.

Девойката се усмихна, помръдна и каза:

— Е? — Пристъпи една крачка и прихна да се смее. — Какво говорехте?

— Не зная — отвърна Прокоп несигурно.

В този миг полуотворената врата зейна внезапно и в стаята се втурна нещо малко и рунтаво, изквича от радост и скочи върху леглото на Прокоп.

— Хонзик — извика девойчето изплашено, — марш от там!

Но кученцето беше облизало вече лицето на Прокоп и с поривиста радост започна да се завира в завивката. Прокоп посегна към лицето си, за да се избърше, и с ужас усети под ръката си гъста брада.

— Какво — какво — заекна той и млъкна учуден. Кученцето продължаваше да лудува; преизпълнено с нежност, то хапеше ръцете на Прокоп, скимтеше, фучеше, и о-о-о! мократа му муцуна се допря до гърдите му.

— Хонзик — викаше девойката, — ти си полудял! Остави господина! — Притича до кревата и взе паленцето в ръце. — Господи, Хонзик, колко си глупав!

— Оставете го — помоли Прокоп.

— Но нали ръката ви е наранена — каза много сериозно девойчето, като притискаше към гърдите си беснеещото куче.

Недоумяващ, Прокоп погледна десницата си. От палеца през дланта минаваше широк белег, покрит с тъпичка, зачервена, приятно сърбяща кожица.

— Къде… къде се намирам? — учуди се той.

— У нас — отговори девойката, толкова естествено, че Прокоп веднага се успокои.

— У вас — повтори той облекчено, макар че нямаше представа точно къде е това. — И откога?

— Двадесети ден вече. И през цялото време… — поиска да каже нещо тя, но не се доизказа. — Хонзик спеше с вас — добави бързо тя, смути се неизвестно защо и прегърна кучето като малко дете. — Знаете ли?

— Не — помъчи се да си припомни Прокоп. — Да не би да съм спал през цялото време?

— Непрекъснато — не се сдържа тя. — Хубаво се наспахте. — Тя остави кучето на пода и се приближи към леглото.

— По-добре ли сте?… Искате ли нещо?

Прокоп поклати глава; не се сещаше за нищо, което би могъл да поиска.

— Колко е часът? — попита несигурно.

— Десет. Аз не зная какво ви разрешават да ядете; като дойде татко… Татко така ще се зарадва… Искате ли нещо?

— Огледало — каза Прокоп колебливо. Девойката се засмя и изскочи от стаята. Главата на Прокоп бучеше; все се мъчеше да си припомни и все не можеше. Но ето че девойчето се върна, каза нещо и му подаде огледалце. Прокоп поиска да вдигне ръка, но бог знае защо не успя; девойчето сложи огледалото между пръстите му, но то падна върху завивката. Момичето пребледня, смути се нещо и само поднесе огледалото към очите му. Прокоп се взря в него и видя едно съвсем брадясало лице и една почти непозната физиономия; гледаше и не можеше да разбере и изведнъж устните му се разтрепериха.

— Легнете, веднага легнете — нареди му тъпичкото, почти разплакано гласче и пъргавите ръце му подложиха възглавницата. Прокоп се свлече назад и затвори очи; само малко да подремна, подремна, помисли си той и настъпи приятна дълбока тишина.