Карел Чапек
Кракатит (22)

XXII

„Трябва да действам методично“, реши Прокоп. След предълго обмисляне, значи, и най-чудновати хрумвания той се спря на следното:

Преди всичко през ден той даваше за обнародване във всички по-големи вестници следното обявление: „Господин Томеш. Куриерът с ранената ръка моли дамата с воалетката да посочи адреса си. Много важно. Под шифър 40 000 в информ. бюро Грегър.“ Тази формулировка му се струваше много сполучлива: не беше сигурно наистина дали изобщо младата дама чете вестници и по-точно малките обявления, ала в края на краищата всичко беше възможно. Случайността е велико нещо. Но вместо случайността изникнаха някои обстоятелства, които можеха да се предвидят и за които Прокоп не беше държал сметка. В отговор на обявлението се получиха цял куп писма, но в повечето случаи се касаеше за неизплатени сметки, напомняния, закани и грубости по адрес на безследно изчезналия Томеш; или „Нека в свой собствен интерес господин Иржи Томеш посочи адреса си под шифър…“ и тем подобни. Освен това в информационното бюро се въртеше някакъв мършав човек, който се приближи до Прокоп, когато последният беше дошъл да си вземе кореспонденцията, и го попита къде живее господин Иржи Томеш. Прокоп го сряза толкова грубо, доколкото обстоятелствата му позволяваха, след което мършавият човек извади полицейска легитимация и настойчиво призова Прокоп да не върши глупости. Обясни му, че става въпрос за известната вече злоупотреба и други отвратителни неща. Прокоп успя да убеди мършавия господин, че преди всичко той самият е крайно заинтересован да узнае къде се намира господин Томеш; както и да е, след тази случка и след като проучи получената кореспонденция, вярата на Прокоп в успеха на начинанието с обявленията чувствително отслабна. Наистина отговори на по-нататъшните обявления започнаха да се получават все по-малко, но затова пък ставаха все по-заплашителни.

На второ място Прокоп посети едно частно детективско бюро. Там каза, че търси непознато момиче с воалетка и се опита да я опише. Готови бяха да му доставят дискретна информация за нея, ако можеше да посочи името или адреса й. Не му остана нищо друго, освен да признае, че е претърпял несполука.

Най-сетне му хрумна нещо гениално. В споменатия вече плик, от който той не се разделяше нито денем, нито нощем, имаше освен дребните банкноти и тридесет хилядарки, стегнати в бандерол, както се прави в банките при изплащане на по-големи суми. Върху бандерола не беше отбелязано името на банката; но повече от правдоподобно беше, че девойката ги бе изтеглила от някакво парично учреждение в същия ден, когато той, Прокоп, беше заминал с тях за Тинице. Е, сега само оставаше да научи точната дата, а после да обиколи всички банки в Прага и да се примоли да му съобщят името на лицето, което този ден беше изтеглило тридесет хиляди или малко повече крони. Трябваше да научи точната дата. Прокоп наистина смътно си спомняше, че Кракатитът беше избухнал във вторник или там някъде (два дни преди това беше неделя или някакъв друг празник), така че девойката е могла да изтегли парите някоя сряда; но относно седмицата и месеца Прокоп не беше сигурен, трябва да е било някъде през март или през февруари. Със страшно усилие той се напрягаше да си спомни или пресметне кога може да е било; и всяко изчисление се спъваше от това, че не се знаеше колко време е продължило боледуването му. Е, добре, в такъв случай Томешови в Тинице сигурно знаят кога съм се озовал у тях! Ослепен от тази надежда, Прокоп телеграфира на стария доктор: „Съобщете телеграфически точната дата, на която пристигнах у вас. Прокоп.“ Едва беше изпратил телеграмата и съжали за това; защото болезнено чувстваше, че не се беше отнесъл добре към тях. Наистина и отговорът се забави. И когато вече поиска да пусне тази нишка от ръката си, хрумна му, че може би портиерката на Иржи Томеш ще си спомни за този ден. Отправи се при нея; портиерката обаче твърдеше, че всичко се случило през някаква събота. Прокоп се отчая; неочаквано той получи писмо, в което старателно с едри ученически букви беше написано, че пристигнал в Тинице на еди-коя си дата, но „татко не бива да знае, че съм Ви писала“. Нищо повече. Подпис: Анчи. Бог знае защо сърцето на Прокоп се обля в кръв при прочитането на тези два реда.

И така, с благополучно намерената дата той се спусна към първата банка и попита могат ли да му кажат името на човека, който на еди-коя си дата е изтеглил, да речем, примерно тридесет хиляди крони. Озадачени, те му отговориха, че за тях това е нещо непривично и дори забранено; но като видяха колко е отчаян, отидоха да се посъветват с някого, след което го попитаха на чия сметка са били парите; или поне дали са били теглени с влогова книжка, по текуща сметка, с чек или акредитив. Прокоп естествено не знаеше. Освен това изказаха предположението, че съответното лице може да е продало само ценни книжа; и в такъв случай името му не е задължително да се пази в документацията на банката. А когато Прокоп накрая им призна, че изобщо няма представа дали парите са били изтеглени от тази или от която и е да било друга банка, те се изсмяха и го попитаха дали има намерение да обиколи двеста и петдесетте или не знам точно колко си парични заведения, филиали и обменни бюра в Прага. Така гениалната идея на Прокоп претърпя пълна несполука.

Оставаше само четвъртата възможност, тоест случайността да я срещне. И тук Прокоп се помъчи да внесе някаква методичност; той раздели плана на Прага на сектори и се зае да претърсва район по район, като тичаше от сутрин до вечер. Един път изчисли колко души приблизително може да срещне за един ден и получи числото почти четиридесет хиляди; и следователно към общия брой на населението на цяла Прага вероятността да види тази, която търси, беше едно към дванадесет. Но и тази малка вероятност беше голяма надежда. Имаше улици и места, които в сравнение с другите още от пръв поглед изглеждаха достойни тя да живее или минава там; улици с цъфтящи акации, почтени стари площади, интимни кътчета на дълбок и сериозен живот. Решително не беше възможно тя да обитава тази шумна и унила улица, по която минувачите вървят забързани; нито правоъгълната сухост на огромните жилищни блокове без лице, нито калната мръсотия на престарелите къщи; но защо да не може да живее тъкмо зад тези големи прозорци, зад които затаяваше дъх сенчеста и нежна тишина? Изумен, блуждаещ като насън, Прокоп откриваше за пръв път в живота си, колко неща има в този град, където беше живял толкова години; господи, колко прекрасни места, където тече мирен и зрял живот и те мами, разсеяни Човече: ограничи, ограничи самия себе си.

Безброй пъти Прокоп хукваше подир млади жени, които бог знае с какво му заприличваха отдалече на тази, която беше виждал само два пъти; той тичаше след тях с диво разтуптяно сърце: какво ли, ако е тя! И какво беше това божествено ясновидство, какъв беше този усет: те винаги бяха непознати жени наистина, но красиви и тъжни, затворени в себе си и защитени от необяснимо каква недостъпност. Веднъж вече той беше почти сигурен, че е тя — гърлото му се сви така, че трябваше да спре, за да си поеме дъх; в този миг жената се качи в трамвай и замина. След това той стоя три дни на пост на спирката, но повече не я видя.

Най-мъчителни обаче бяха вечерите, когато, смъртно уморен, той притискаше ръце между коленете си и се силеше да състави някакъв нов детективски план. Господи, никога няма да се откажа да я търся; може да е идея фикс, така да бъде, нека съм луд, глупак и маниак, но никога няма да се предам. Колкото повече ми се изплъзва, толкова по-силен става копнежът ми; това е… просто… съдба ли, знам ли какво.

Веднъж той се събуди посред нощ и му стана неумолимо ясно, че така няма да я намери никога; че трябва да стане и издири Ирка Томеш, който я познава и може да му каже къде да я намери. Посред нощ той се облече и едвам дочака утрото. Не беше подготвен за необяснимите трудности и протакания по изваждането на паспорта; дори не разбираше какво искат всички от него и затова беснееше и тъгуваше в трескаво нетърпение. Накрая, най-сетне една нощ експресът го понесе зад граница. И без съмнение най-напред в Балтин!

Сега всичко ще се реши, усещаше Прокоп.