Карел Чапек
Кракатит (51)

LI

Diamon бързаше да се прибере в къщи.

— Къде всъщност се намира Гротуп? — попита неочаквано Прокоп, когато вече бяха слезли долу.

— Елате — каза Diamon, — ще ви го покажа. — Въведе го във фабричната канцелария и му показа стенната карта. — Тук — посочи с огромния си нокът едно място на картата, като очерта малко кръгче. — Ще пийнете ли? Ще ви сгрее. — Наля в чашките за себе си и за Прокоп нещо черно като смола.

— Наздраве.

Прокоп гаврътна чашката и се задави; беше като нажежено желязо и горчиво като хинин; главата му веднага ужасно се замая.

— Не искате ли повече? — показа жълтите си зъби Diamon. — Жалко. Не искате да карате вашата красавица да чака, нали? — Той пиеше чашка подир чашка; очите му блестяха зеленикаво, искаше му се да дрънка, но езикът му се вдървяваше. — Слушайте, вие сте славно момче — заяви той. — Заемете се утре с това. Старият Diamon ще направи всичко, каквото пожелаете. — Стана тромаво и се поклони до пояс. — Значи, всичко е наред. А сега — поч-почакайте…

Езикът му се заплете във всички езици на света; доколкото Прокоп разбираше, бяха най-просташки мръсотии; накрая заломоти някаква безсмислена песничка, загърчи се като епилептик и загуби съзнание; устата му се покри с жълта пяна.

— Ей, какво ви стана? — извика Прокоп и го разтресе.

Онзи тежко и идиотски отвори стъклените си ечи.

— Какво… какво има? — каза като насън, надигна се малко и се отърси. — Аха, аз — аз — Няма нищо. — Разтърка чело и конвулсивно се прозина. — А — да, да ви заведа в стаята ви, нали? — Беше грозно посинял и цялото му татарско лице се беше сбръчкало като празна торбичка; олюляваше се несигурен, като че ли членовете му се бяха вдървили. — Хайде, тръгвайте.

Той отиде право в стаята, където бяха оставили спящото момиче.

— Аа — извика от вратата. — Красавицата се е събудила. Заповядайте.

Тя беше коленичила край печката; тъкмо я беше запалила и наблюдаваше пращящата жарава.

— Я виж ти как е разтребила — измърмори Diamon одобрително. Наистина, беше проветрено и по някакво чудо мъчителната неуютност в стаята бе изчезнала; чувстваше се скромна и приятна домашна обстановка с всичкото й спокойствие.

— Гледай ти, какви таланти си имала — продължаваше да се чуди Diamon. — Би трябвало да пуснеш вече котва, момиче.

Тя стана и необикновено се изчерви и обърка.

— Е, не бой се, не бой се — продължи да се хили Diamon — Тоя камарад значи ти харесва, а?

— Харесва ми — рече тя просто и отиде да затвори прозореца и да спусне жалузите.

От печката лъхна топлина в светлата стая.

— Ама то било много хубаво при вас бе, деца — наслаждаваше се Diamon и грееше ръцете си на печката. — Готов съм да остана с вас.

— Върви си по-добре — побърза да му каже тя.

— Сейчас, гълъбичке — озъби се Diamon. — На мен… на мене ми е скучно без хора. Погледни, приятелят ти стои като дръвник. Трябва да му поговоря.

Момичето страшно се ядоса.

— Нищо няма да му говориш! Нека си е такъв, какъвто е!

Смаян, той повдигна театрално дебелите си вежди.

— Как? Какво? Да не би да си се влю-влюб…

— Тебе какво те засяга? — прекъсна го тя с враждебен поглед. — На кого си нужен тук?

Той се кискаше тихо, опрян на печката.

— Да знаеш колко ти отива! Момиче, момиче, ето че и на тебе ти се случи веднъж истински? Я да те видя! — Поиска да я хване за брадичката; тя се дръпна побледняла от гняв и му се озъби.

— Как? Ще хапеш? С кого беше вчера, та си така. Аха, знам; Росо, нали?

— Не е вярно — извика тя със сълзи в гласа.

— Оставете я — обади се враждебно Прокоп.

— Е, е, какво има толкова — измърмори Diamon. — Значи, да не ви преча, а? Лека нощ, деца. — И той тръгна заднешком, залепил гръб о стената; и докато Прокоп забележи, изчезна.

Прокоп притегли стол към бумтящата печка и се загледа в пламъка; дори не погледна момичето. Чуваше го как нерешително ходи на пръсти из стаята, заключва вратата и подрежда нещо; то вече не знаеше какво да прави и се спря мълчаливо. Странна е силата на пламъка и течащата вода; човек се заглежда в тях, изпада в омая, застива; не мисли вече, не знае нищо и не си спомня, но вътре в него се повтаря всичко, което е преживял някога, което е преживял някога, без облик и без време.

Хлопна събута обувка, втора; навярно се събуваше. Върви да спиш, момиче; като заспиш, ще видя на кого приличаш. Тя тихичко прекоси стаята и се спря; сега пък прережда нещо, бог знае защо й е притрябвало да бъде толкова хубаво и чисто тук. И изведнъж падна на колене пред него и протегна прелестните си ръце към краката му.

— Ще ти събуя обувките, искаш ли? — каза тихо. Той взе главата й в ръцете си и я обърна към себе си.

Красива, податлива и странно сериозна.

— Познаваш ли Томеш? — попита я хрипливо.

Тя се замисли и поклати глава.

— Не лъжи! Ти си — ти си… Имаш ли омъжена сестра?

— Нямам. — Тя бързо се освободи от ръцете му. — Защо ще те лъжа? Нарочно ще ти кажа всичко, да знаеш — на — нарочно — аз съм развалено момиче. — Зарови глава в коленете му. — Всички са ме, всич-ки да знаеш…

— И Diamon?

Тя не отговори, само потрепери.

— Мо-можеш да ме ритнеш, аз съм, ооо ннн — не ме пипай — аз съм, а-ко знаеше… — Изведнъж като че ли се вцепени.

— Стига — извика той измъчен и насила повдигна главата й. Очите й зееха широко разтворени от безпокойство и отчаяние. Пусна я и застина. Приликата беше такава, че Прокоп се задавяше от ужас.

— Мълчи, мълчи поне — изръмжа той със стиснато гърло.

Тя отново зарови лице в скута му.

— Остави ме, аз трябва вввсичко… аз, аз започнах, когато бях на три — тринайсет… — Запуши устата й с длан; тя хапеше ръката му и продължаваше ужасната си изповед между пръстите му.

— Млъкни — извика той, но то просто бликаше от нея, зъбите й тракаха и тя трепереше, говореше, запъваше се. Как да е, успя да я накара да млъкне.

— Ооо — стенеше тя, — ако… знаеше… какво… какво правят хората… какво правят! И всеки, всеки се държеше толкова грубо с мене… като че ли не бях дори… дори животно, дори камък!

— Престани — простена той извън себе си и като не знаеше какво да прави, започна да я милва по главата с треперещите чуканчета на пръстите си. Тя въздъхна успокоено и застина; Прокоп усещаше парещото й дихание и пулса на гърлото й.

Тя започна тихо да се кикоти.

— Ти си мислеше, че спя… там в колата. Аз не спях, аз, аз само нарочно се преструвах… и чаках, да започнеш… като другите. Та ти знаеше какво съм и каква съм… А пък… ти само се мръщеше и ме държеше, като че ли бях малко момиченце, като че ли бях… някаква… светиня… — И както се смееше, от очите й бликнаха сълзи. — Аз, аз изведнъж се почувствах, не знам защо, толкова щастлива, както никога, както никога — и горда — и се ужасно засрамих, но… в същото време ми беше толкова хубаво. — С хълцащи устни тя целуваше коленете му. — Вие… вие даже не ме събудихте… и ме сложихте на леглото… като светиня… и ми покрихте краката, и нищо не казахте. — Тя истински се разплака. — Аз, аз ще ви служа, оставете ме, оставете ме… ще ви събуя обувките… Моля ви, моля ви не се сърдете, че се преструвах на заспала! Моля ви…

Прокоп поиска да повдигне главата й; тя му целуваше ръцете.

— За бога, престанете да плачете! — извика той.

— Кой? — учудено проточи тя и престана да плаче. — Защо ми говорите на вие?

Той искаше да обърне лицето й нагоре; тя се бранеше и с всички сили завираше глава в коленете му.

— Не, не — тракаха зъбите й от ужас и смях. — С това разплакано лице няма да ви… се харесам — изрече тихо и скри измокреното си лице. — Когато се забавихте и толкова… дълго… не се връщахте! Аз ще ви служа и ще ви пиша писмата… аз, аз ще се науча да пиша на машина, зная пет езика — нали няма да ме изгоните? Когато се забавихте толкова и не идвахте, аз взех да си мисля какво бих направила… какво всичко бих направила… а той развали всичко, той говореше, като че ли съм… като че ли съм… А не е истина… аз, аз вече ви казах всичко; аз ще бъда… аз ще направя каквото кажете… искам да бъда добра…

— Станете, моля ви!

Тя клекна на петите си, отпусна ръце в скута и го загледа като в захлас. Сега… вече не приличаше на онази с воалетката; припомни му хлипащата Анчи.

— Недейте плака вече — промърмори меко и несигурно той.

— Колко сте красив — въздъхва тя с възхищение. Той се изчерви и промърмори нещо.

— Вървете… да спите — запъна се той и я погали по горещото й лице.

— Не ви ли отвращавам? — прошепна поруменяла.

— Не, съвсем не.

Тя не помръдна и продължаваше да го гледа с безпокойни очи; той се наведе над нея и я целуна; тя се изчерви и му върна целувката объркано и непохватно, като че ли целуваше за пръв път.

— Върви да спиш, върви — измънка смутен, — аз трябва… да помисля още… върху нещо.

Тя стана послушно и започна тихо да се съблича. Той седна в ъгъла, за да не й пречи. Тя сваляше дрехите си, без да се срамува, така просто и естествено, без ни най-малка фриволност, както го прави жената в семейството си; без да бърза, почна да се разкопчава, да развързва разни връзки, тихичко да подрежда бельото си, смъкна бавно чорапите от пълните си и съвършени крака; замисли се, погледна към земята и по детски започна да си играе с дългите, безупречни пръсти на ходилата си; погледна Прокоп, усмихна се заруменяла от радост и прошепна:

— Аз мълча.

Едва дишайки, Прокоп тръпне в ъгъла си; та това все пак е тя, девойката с воалетката; това наляно, зряло и прекрасно тяло е нейното; тя също така сериозно и красиво снема от себе си дрехите, нейните коси също така се разпиляха на спокойните й рамене, така, точно така и тя гали, замислена и сгушена, пълните си и матови ръце, и ето така, така. — с разтуптяно сърце той затвори очи. Дали не беше я виждал някога, затворил очи в най-голямата си самота, как стои под тихата лампа на семейния дом, обръща лице към тебе и ти казва нещо, което е останало недочуто? Дали тогава, когато мачкаше длани между коленете си, беше зърнал под стиснатите си клепачи движението на ръката й, естествено и прелестно движение, което съдържаше цялата кротка и мълчалива радост на родния край? Веднъж ти се привидя, застанала гърбом към тебе, с наведена над нещо глава; а друг път ти се яви как чете под настолна лампа. Нима това беше само продължение на предишното и всичко щеше да изчезне, ако отвореше очи, и нямаше да остане нищо друго освен самотата?

Прокоп отвори очи. Момичето лежеше в леглото, завито чак до брадичката, и се взираше в него със страшно смирена любов.

Приближи до нея, наведе се над лицето й и се зае да разглежда чертите й с изострено и нетърпеливо внимание. Тя го погледна въпросително и му направи място до себе си.

— Не, не — промърмори той и леко я целуна по челото. — Спи, спи.

Тя затвори послушно очи и затаи дъх.

Той се върна на пръсти в ъгъла си. Не, не прилича на нея, помъчи се сам да се уверява. Струваше му се, че тя го наблюдава изпод притворените си клепачи; това го измъчваше, даже не можеше да мисли; намръщи се, отвърна глава, но накрая скочи и на пръсти отиде да я погледне. Очите й бяха затворени; като че ли не дишаше; беше мила и предан:

— Спи — прошепна той.

Тя кимна леко с глава. Той загаси лампата и опипом, стъпвайки на пръсти, се върна в ъгъла до прозореца.

След като мина много дълго време в печален размисъл, той започна да се прокрадва като крадец към вратата. Няма ли да се събуди? Поколеба се с ръка на дръжката на вратата, отвори с разтуптяно сърце и се измъкна на двора.

Още е нощ. Прокоп огледа мястото между табаните и прескочи оградата. Падна на земята, почисти се и потърси шосето.

Пътят трудно се различаваше. Прокоп се оглеждаше и потръпваше от студ. Накъде, накъде всъщност отива? В Балтин?

Направи няколко крачки и се спря; спря се и се загледа в земята. Значи в Балтин? Изхълца в груб плач без сълзи и се обърна кръгом.

Към Гротуп.