Карел Чапек
Кракатит (4)

IV

Май съм издрънкал нещо, проблесна му на Прокоп някъде в мозъка; но иначе всичко му беше напълно безразлично; само му се спеше, безкрайно му се спеше. Виждаше пред себе си някакъв ориенталски килим, чиито мотиви се местеха непрекъснато, преливаха един в друг и се изменяха. Не беше кой знае какво и все пак го вълнуваше; дори насън отново му се прииска да види Плиний. Мъчеше се да си представи образа му; но вместо него пред погледа му изникваше обезобразено и криво лице, което така скърцаше с жълтите си проядени зъби, че те се ронеха, след което ги изплюваше на късчета. Поиска да се отърве от тази представа; дойде му наум думата „рибар“, и ето, появи се рибар над сива водна повърхност и риби в мрежата му; каза си „скеле“ и видя истинско скеле заедно с гредите и пироните. Дълго се забавлява да си измисля думи и да наблюдава последвалите ги образи; но след малко, колкото и да се мъчеше, той вече не можа да си спомни никаква дума. Напрягаше усилия, за да попадне на поне една-единствена дума или вещ, но напразно; чувството за безпомощност го обля в студена пот. Трябва да се действа методично, реши той; ще започна пак от самото начало, иначе съм загубен. Той щастливо си спомни думата „рибар“, но след нея погледът му видя варел от петрол; ужасно. Каза си „стол“, а си представи с удивителни подробности една безиросана фабрична ограда и проскубана, потънала в прах трева и няколко ръждиви обръча. Това е безумие, помисли си той с ледената тръпка на трезво съзнание за действителността; това, господа, е типичната умопобърканост, хиперофабула угонги дугонги Дарвин. В тоя миг, неизвестно защо, този специален термин му се стори безкрайно смешен и той се разсмя шумно, до припадане и се събуди.

Плувнал беше в пот и беше изритал завивката. С трескави очи наблюдаваше Томеш, който припряно се движеше из стаята и хвърляше някакви вещи в куфарчето си; но не можеше да го познае.

— Слушайте, слушайте — подхвана той, — много е смешно, слушайте, ама слушайте ме, вие трябва, разбирате ли…

Поиска да разкаже един виц за странния, специален термин и сам беше готов да се разсмее предварително; но колкото и да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни как собствено беше, ядоса се и млъкна.

Томеш си облече ulster^[1] и си сложи каскета; и когато вече посегна да вземе куфарчето, той се подвоуми и приседна на ръба на кревата до Прокоп.

— Чуй ме, старче — каза той загрижено, — сега аз трябва да замина. При татко, в Тинице. Ако не ми даде пари, тогава — вече няма да се върна, разбираш, нали? Но ти не се тревожи. Утре сутринта тук ще дойде портиерката и ще доведе лекар, ясно, нали?

— Колко е часът? — попита безразлично Прокоп.

— Четири… Четири и пет минути. Надявам се, че… тук нищо не ти липсва?

Прокоп затвори очи, решен да не се интересува вече от нищо на света. Томеш грижливо го зави и настъпи тишина.

Внезапно Прокоп широко отвори очи. Над себе си видя непознат таван с непознати орнаменти по краищата му. Протегна ръка към нощното шкафче, но ръката му увисна в празното. Обърна се изплашен и вместо широкия си работен тезгях видя някакво чуждо бюро с лампа. Там, където беше прозорецът, имаше гардероб; на мястото на умивалника имаше някаква врата. Всичко това го обърка безкрайно много; не можеше да разбере какво става с него, къде се намира и като превъзмогна шемета, седна на леглото. Постепенно разбра, че не е в къщи, но не можеше да си спомни как се е озовал тук.

— Кой е? — попита наслуки с висок глас, а езикът му едвам се обръщаше в устата.

— Вода — обади се той след малко, — вода!

Беше мъчително тихо. Стана от леглото и като залиташе леко, тръгна да търси вода. На умивалника намери шише с вода и жадно пи; когато се връщаше към леглото, краката му се подкосиха и трябваше да седне на стола, без да може да продължи. Седя може би много дълго; след това го втресе, защото целият се бе измокрил, докато беше пил от шишето, стана му мъчно за самия себе си, за това, че се е озовал някъде, без сам да знае къде, за това, че не е в състояние да стигне дори до леглото си и че е толкова безпомощно и безсилно сам; разхълца се като дете.

След като си поплака, главата му малко се проясни. Можа дори да се добере до леглото и легна, като тракаше със зъби; а щом се постопли, потъна в несвестен сън без сънища.

Когато се събуди, светлината на сивия ден проникваше през вдигнатия транспарант и стаята беше поразтребена; не можеше да проумее кой е сторил това, но иначе помнеше за вчерашната експлозия, за Томеш и неговото заминаване. Затова пък главата му се пръскаше от болка, на гърдите му имаше сякаш някаква тежест и го измъчваше суха кашлица. Лошо, помисли той, много лошо; трябва да се прибера в къщи и да легна. Ето защо той стана и бавно започна да се облича, като си почиваше от време на време. Имаше чувството, че някаква страшна тежест мачка гръдния му кош. Тогава седна, равнодушен към всичко, като дишаше тежко.

По едно време някой кратко и леко позвъни. Прокоп се привдигна с усилие и отиде да отвори. На прага, в антрето, стоеше младо момиче с воалетка на лицето.

— Тук ли живее… господин Томеш? — попита тя забързано и смутено.

— Моля — каза Прокоп и й направи място да влезе; а когато след леко колебание тя премина покрай него и от нея полъхна слабо и приятно ухание, той блажено пое дъх.

Настани я до прозореца и седна срещу нея, като полагаше всички усилия да седи изправен. Чувстваше, че тези му усилия го правят строг и скован, което поставяше в неловко положение и него, и девойката. Тя хапеше устните си под воалетката и свеждаше погледа си надолу; ах, каква прелест е това гладко лице, ах тези малки и страшно нервни ръце! Внезапно тя вдигна очи и Прокоп затаи дъх, опиянен от почуда; толкова красива му се стори.

— Господин Томеш не е ли в къщи? — попита девойката.

— Томеш замина — каза Прокоп с колебание. — Днес през нощта, госпожице.

— Къде?

— В Тинице, при баща си.

— А ще се върне ли?

Прокоп вдигна рамене.

Момичето наведе глава, в играта на ръцете й личеше вътрешна борба.

— Каза ли ви, защо — защо…

— Да.

— А мислите ли, че-че ще го направи?

— Какво, госпожице?

— Че ще се самоубие.

Прокоп светкавично си спомни, че видя Томеш да слага револвер в куфарчето. „Утре може би — бум — и край“, чу го Прокоп отново да процежда през зъби. Като гледаше девойката сега, не му се говореше нищо, но видът му, изглежда, беше красноречив.

— О, боже, боже — изтръгна се от гърдите на момичето, — но това е страшно! Кажете, кажете…

— Какво, госпожице?

— Ами ако някой замине след него! Ако някой му каже — ако му даде. Тогава той няма да го направи, нали разбирате? Ако някой можеше да замине още днес при него…

Прокоп гледаше отчаяните й ръце, които сплитаха и кършеха пръстите си.

— Ами да замина аз, госпожице — каза той тихо. — Съвсем случайно… ми се налага да пътувам в тази посока. Ако искате — аз…

Девойката вдигна глава.

— Наистина ли — извика радостно — вие бихте…?

— Аз съм негов… стар приятел, разбирате ли? — обясни Прокоп. — Ако искате да му предадете нещо… или да му изпратите… аз с удоволствие…

— Господи, колко сте добър — въздъхна момичето. Прокоп леко се изчерви.

— Дребна работа, госпожице — възрази той. — Съвсем случайно… тъкмо имам свободно време… и без това трябваше да пътувам и изобщо. — Смутено махна с ръка. — Не си струва да се приказваше направя всичко, което поискате.

Девойката се изчерви и се загледа встрани.

— Просто не зная, как… как бих могла да ви се отблагодаря — каза тя объркано. — Толкова ми е мъчно, че… че вие… Но това е толкова важно. А пък вие сте негов приятел. Да не мислите, че аз самата… — Тя направи върховно усилие и впери в Прокоп чистия си поглед. — Аз трябва да му изпратя нещо. Всъщност друг му го праща. Не мога да ви кажа…

— Няма нужда — каза бързо Прокоп. — Просто ще му го предам и готово. Толкова се радвам, че мога да ви… че мога да му… Вали ли навън? — попита той внезапно, като погледна капките по кожената й яка.

— Вали.

— Много добре — каза Прокоп; всъщност той си мислеше колко приятно би разхладил челото си, ако можеше да го сложи върху тази кожена якичка.

— Аз не го нося със себе си — каза тя и стана. — Това е едно съвсем малко пакетче. Бихте ли почакали… Ще ви го донеса след два часа.

Прокоп се поклони сковано, страхуваше се да не загуби равновесие. На вратата тя се обърна и го погледна с откровения си поглед.

— Довиждане.

И изчезна.

Прокоп седна и затвори очи. Дъждовните капчици по кожената яка, гъстата и оросена воалетка; приглушеният глас, уханието, неспокойните ръце в тесни мънички ръкавици; прохладното ухание, ясният и объркващ поглед под красиво очертани вежди. Ръцете на скута, меко надиплената пола върху здравите колене, ах, тези мънички ръце в тесни ръкавици. Уханието, дълбокият и трепетен глас, нежното и пребледняло личице. Прокоп хапеше със зъби тръпнещите си устни. Тъжна, объркана и смела. Сивкавосините й очи, чисти и грейнали. О, боже, господи, как бе залепнала воалетката за устните й!

Прокоп изохка и отвори очи. Момичето на Томеш, каза си той със сляпа ярост. Движеше се съвсем свободно, не беше за пръв път в жилището му. Може би тук… точно тук, в тази стая. — с непоносимо терзание Прокоп забиваше нокти в дланите си. А аз, глупакът, само се предлагам да им помагам! Аз, глупакът, ще му ставам куриер! Какво — какво — какво ме интересуват изобщо те?

В този миг му хрумна една спасителна мисъл. Ще избягам в къщи, в лабораторията си, там горе. А тя нека дойде! Да се оправя, както си знае! Да — да — да замине сама при него, щом… щом е толкова важна…

Огледа се из стаята; видя разхвърляното легло, засрами се и го застла, както беше свикнал в къщи. Но му се стори, че не е достатъчно добре застлано, оправи го отново, изравни го и го изглади, и започна да подрежда всичко и навсякъде, стараеше се да разтреби, опита се да оправи гънките на пердетата, след което седна със замаяна глава. Нещо болезнено мачкаше гърдите му. Зачака.