Карел Чапек
Кракатит (17)

XVII

Прокоп с изумление погледна Карсон. Странно, това вече не беше наподобяващата мопс физиономия, лъснала от добро разположение; всичко у този усърден човечец беше придобило сериозен и строг вид, очите му хлътнаха под тежките клепачи и само навремени се врязваха в събеседника с матов резец.

— Не бъдете глупак — натърти той. — Продайте ни Кракатита и това е.

— Откъде знаете изобщо… — изръмжа Прокоп.

— Всичко ще ви кажа. Честна дума, всичко. При нас дойда господин Томеш. Донесе сто и петдесет грама и формулата. За съжаление не донесе технологията. Нито той, нита нашите химици не можаха да открият досега как се получава. Някакъв трик, а?

— Да.

— Хм. Може би ще успеем да го открием и без вас.

— Няма да успеете.

— Господин Томеш… знае нещо, но го държи в тайна. Работи у нас при заключени врати. Много слаб химик, но е по-хитър от вас. Поне не дрънка за това, което знае. Защо сте му казали? Не умее нищо друго, освен да измъква аванси. Трябваше да дойдете вие самият.

— Аз не съм го изпращал при вас — изръмжа Прокоп.

— Аха — възкликна Карсон, — изключително интересно. При нас дойде този ваш Томеш.

— Къде собствено?

— При нас. Заводите в Балтин. Чували ли сте?

— Не.

— Чужда фирма. Модерна — за чудо и приказ. Експериментална лаборатория за нови взривни вещества. Произвеждаме керанит, метилнитрат, жълт прах и тем подобни неща. Главно за военни цели. Вие ще ни продадете Кракатита, нали?

— Не. И Томеш е там, при вас?

— Ааа, господин Томеш; слушайте, това е забавна история. Идва, значи, той при нас и казва: Това е завещанието на моя приятел, гениалният химик Прокоп. Умря в ръцете ми и в предсмъртния си час, с последното си издихание, хаха, ми довери, хаха, великолепно, нали?

Прокоп само се усмихна криво.

— И Томеш все още ли е… в Балтин?

— Почакайте. Разбира се, ние първо го задържахме… като шпионин. Нали знаете, при нас често идват шпиони? А прашеца, Кракатита, го дадохме за изпробване.

— Резултатът?

Карсон вдигна ръце към небето.

— Фан-тастичен!

— Каква е скоростта на детонацията? Какво Q открихте? Какво t? Цифрите!

Карсон така спусна ръцете си, че се чу плясък, и облещи смаяните си очи:

— Какви цифри, моля ви се! Първият опит… петдесет процента скорбяла… и crusher gauge^[1] се пръсна на парчета. Един инженер и двама лаборанти… също на парчета. Ще повярвате ли? Опит номер две. Блокът на Траузел, деветдесет процента вазелин, и бум! Покривът хвръкна във въздуха и един работник убит; от блока остана само сгурия. Тогава с тая работа се заеха военните; подиграваха ни… че селският ковач… ще го направи по-добре от нас. Дадохме им малко; набутаха го в дулото на оръдие заедно със стрити дървени въглища. Изключителен резултат. Седем артилеристи заедно с офицера… Единият крак бе намерен на три километра. За два дни дванайсет убити, ето ви цифрите, хаха! Фантастично, а?

Прокоп поиска да каже нещо, но го преглътна. Дванайсет убити за два дни, по дяволите!

Карсон поглаждаше коленете си и сияеше.

— На третия ден си дадохме почивка. Нали разбирате, прави лошо впечатление, когато… подобни случаи станат много. Наредихме само Кракатитът да се флегматизира… около трийсет грама… в глицерин и нещо подобно. Онова прасе лаборантът оставил шипката Кракатит и през нощта, когато лабораторията беше заключена.

— Кракатитът избухна — не се сдържа Прокоп.

— Да. В десет и тридесет и пет. Лабораторията стана на трески, освен това май още два обекта… Заедно с него избухнаха около три тона метилнитрат Пробст. Q една дума, около шейсет убити, да. Естествено последва голямо разследване и какво ли не още. Установи се, че никой не е влизал в лабораторията и че, изглежда, експлозията е настанала…

— … от само себе си — допълни Прокоп, едва дишайки.

— Да. На вас също ли ви те случи!?

Прокоп мрачно кимна.

— Виждате ли — каза Карсон бързо. — За нищо не става. Много опасно нещо. Продайте ни го и свършено, ще се отървете. Иначе какво ще го правите?

— А вие какво ще го правите? — процеди Прокоп.

— Ние… ние сме свикнали. Боже мой, голяма работа — няколко души убити. Но ако загинете вие, би било жалко.

— Но Кракатитът в порцелановата кутийка не избухна — каза Прокоп и мисълта му трескаво работеше.

— Слава богу, не. Къде ти!

— И експлозията става през нощта — продължи да разсъждава Прокоп.

— В десет и тридесет и пет. Точно.

— И… щипката Кракатит се е намирала върху цинкова… металическа ламарина — заяви уверено Прокоп.

— Това не играе роля — изпусна се събеседникът му малко объркан, прехапа устни и почна да се разхожда из стаята. — Причината трябва да е… причината трябва да е само в окисляването — опита се той да се поправи след, малко. — Някакъв химически процес. Сместа с глицерина също не избухна.

— Защото не е добър проводник — измънка Прокоп. — Или пък защото не може да йонизира, не знам.

Карсон го изгледа учуден, сложил ръцете зад гърба си.

— Вие сте много умен — призна той. — Трябва да получите много пари. Жалко е да останете тук.

— Томеш още ли е в Балтин? — попита Прокоп, като положи всички усилия въпросът му да прозвучи равнодушно.

Под очилата на Карсон проблесна нещо.

— Държим го под око — отвърна той колебливо. — Тук вече едва ли ще се върне. Елате при нас… може би ще го намерите, щом като — толкова — много — искате — натърти той, сричайки.

— Къде е той? — повтори Прокоп с упорство, като даде да се разбере, че иначе няма да говори.

Карсон размаха ръце като птица.

— Ами, избяга — отговори той на Прокоп, който го гледаше неразбиращо.

— Избягал?

— Изпари се. Лошо го охраняваха, много е хитър. Обеща да произведе Кракатит. Прави опити… може би шест седмици. Струваше ни страшно много пари. После изчезна негодникът. Не е могъл да се справи, нали? Нищо не знае.

— А къде е?

Карсон се наведе към Прокоп.

— Негодник. Сега предлага Кракатита на друга държава. А им е занесъл и нашия метилнитрат, този мошеник. Хванали са се на въдицата и сега работи при тях.

— Къде?

— Нямам право да ви кажа. Честна дума, нямам право. И когато духна от нас, аз, хаха, дойдох да посетя гроба ви. Пиетет, а? Гениален химик, а никой не го познава. Нямате представа колко беше трудно. Публикувах обявления като глупак. Разбира се, това им… направи впечатление на ония, другите де, нали разбирате? Нали знаете какво искам да кажа?

— Не.

— Елате тогава да видите нещо — каза живо господин Карсон и се отправи към противоположната стена. Ето тук — почука той по дъската.

— Какво има там?

— Куршум. Тук е идвал някой.

— А кой е стрелял по него?

— Ами че аз, разбира се. Ако вие сам… бяхте се промъкнал през прозореца… преди около две седмици някой можеше… по един много мръсен начин да ви вземе на мушка.

— Кой?

— Все едно, една или друга държава. Оттук, уважаеми, минаха много велики сили. А през това време, хаха, вие сте ловили риба някъде, а? Славно момче! Но чуйте ме, скъпи — каза той изведнъж загрижено, — по-добре благоволете да не се движите сам. Никога и никъде, ясно ли е?

— Глупости!

— Почакайте. Те не личат от пръв поглед. Съвсем незабележими хора. Днес това се прави… крайно дискретно — Карсон се спря до прозореца и забарабани по стъклото. — Нямате представа колко отговори получих на своето обявление. Обадиха се към шест Прокоповци… Елате по-скоро да видите нещо!

Прокоп се приближи до прозореца.

— Какво има?

Карсон се задоволи да посочи само с късия си пръст към улицата. Някакъв младок там отчаяно се стараеше да запази равновесие на велосипеда си, при което всяко колело упорито се мъчеше да върви в друга посока. Карсон погледна въпросително Прокоп.

— Сигурно се учи да кара — каза неуверено Прокоп.

— Колко е непохватен, а? — каза Карсон и отвори прозореца.

— Боб.

Младежът с колелото се спря като закован.

— Yessr^[2].

— Go to the town for our car!^[3]

— Yessr. — И като натисна яко педалите, младият колоездач се понесе към града.

Карсон се обърна откъм прозореца.

— Ирландец. Много сръчно момче. Та, какво исках да кажа? Аха. Тогава ми се обадиха има-няма шест Прокоповци — срещи на различни места, предимно нощем, смехория, а? Прочетете тази бележка.

„Елате утре в десет вечерта в лабораторията ми инж. Прокоп“, четеше Прокоп като насън.

— Но това е… почти… като моя почерк!

— Ето виждате ли — озъби се Карсон. — Да-да, тук почвата е гореща. Продайте го, за да сте си спокоен!

Прокоп поклати глава.

Карсон го погледна с тежък, натрапчив поглед.

— Можете да поискате… да речем… двайсет милиона. Продайте ни Кракатита.

— Не.

— Всичко ще ви върна обратно. Двайсет милиона. Продайте го, разберете!

— Не — каза тежко Прокоп. — Не искам да имам нищо общо… с вашите войни. Не искам.

— Какво имате тук? Гениален химик, а… живее в дъсчена барака! Съотечествениците! Разбирам. Великият човек няма съотечественици. Не обръщайте внимание на нищо! Продайте го и…

— Не искам.

Карсон пъхна ръце в джобовете си и се прозина.

— Войните! Мислите, че ще попречите да има войни? Хе! Продайте го и не се интересувайте за какво ще го използват. Ви сте учен… какво ви интересува другото? Войните! Хайде, не ставайте смешен. Докато хората имат нокти и зъби.

— Няма да го продам — процеди Прокоп през зъби.

Карсон сви рамене.

— Както искате. Ще го открием сами. Или пък ще го открие Томеш. Пак добре.

За миг настъпи тишина.

— На мен ми е все едно — обади се Карсон. — Ако предпочитате да заминем във Франция, в Англия, където искате, дори в Китай. Ние двамата, разбирате ли? Тук никой не може да ни плати. Вие ще сте магаре, ако го продадете за двайсет милиона. Разчитайте на Карсон. Е, какво?

Прокоп решително клатеше глава.

— Характер — заяви с одобрение Карсон. — Моите почитания. Това страшно ми харесва. Чуйте, ще ви го кажа. Пълна тайна. Честна дума.

— Не ви питам за вашите тайни — изръмжа Прокоп.

— Браво. Дискретен човек. Моят тип, господине.