Карел Чапек
Кракатит (38)

XXXVIII

Коридорът беше празен. Прокрадна се по най-тихия възможен начин към покоите на принцесата и зачака пред вратата, неподвижен като тенекиения рицар там долу във вестибюла. Изтича камериерката, извика страшно, като че ли бе видяла плашило, и изчезна вътре в стаята. След малко тя отвори вратата съвсем слисана и отдръпвайки се без думи, му посочи да влезе вътре, след което изчезна с най-голяма бързина. Принцесата вяло се помъкна да го посрещне; загърната в дълъг пеньоар, тя явно току-що беше станала от леглото, косите над челото й бяха сплъстени и мокри, като че ли само преди миг беше махнала разхлаждащия компрес, беше сивкаво бледа и грозна. Овеси се на врата му и повдигна към него устните си, напукани от треска.

— Колко си добър — прошепна тя унесена. — Главата ми се пръска от мигрена, о господи! Джобовете ти били пълни с бомби разправят? Не се страхувам от тебе. Върви си сега, не съм хубава. На обяд ще дойда при тебе, няма да отида да се храня, ще кажа, че не ми е добре. Върви. — Докосна устата му с обелените си и напукани устни и закри лицето си, за да не я гледа.

Придружен от Холц, той тръгна към лабораторията; всеки се спираше пред него, правеше му път и предпочиташе да отскочи чак зад канавката. Той отново се залови за работа като бесен; смесваше вещества, които никой не би се сетил да смесва, сляпо и напълно уверен, че ще получи взрив: пълнеше с тях шишенца, кибритени кутийки, бурканчета, тенекиени кутии от консерви, всичко, което му попадаше под ръка; масата, первазите на прозорците, целият под бяха претъпкани от всичко това, вдигаше крак, за да прекрачи, но вече нямаше къде да стъпи. Следобед при него се вмъкна принцесата, забулена с воал и загърната с наметало чак до носа. Той се втурна към кея, поиска да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Не, не, днес не съм хубава. Моля те, работи; ще те гледам.

Тя седна на края на един стол точно в средата на страшния арсенал от оксозонидови експлозиви. Със стиснати устни, Прокоп бързо претегляше и смесваше нещо; сместа засъска, замириса на кисело, той с безкрайно внимание я прекара през филтър. Тя наблюдаваше ръцете му с неподвижни, горящи очи. И двамата си мислеха, че днес ще пристигне престолонаследникът.

Погледът на Прокоп търсеше нещо върху полицата с химикалите. Тя стана, повдигна воала, прегърна го около врата и силно притисна сухите си стиснати устни в неговите. Клатушкаха се като пияни между шишетата с неустойчив оксозобензол и ужасните фулминати, една няма и гърчеща се двойка; но тя отново го отблъсна и седна, като закри лицето си. Следен от погледа й, Прокоп заработи още по-бързо и приличаше на хлебар, който меси тесто за хляб; и това щеше да бъде едно от най-дяволските вещества, които човек е успял някога да създаде; невъзпитана материя, бясно и страшно чувствително течно масло, самата сприхавост и страст. И ето, прозрачно е като водата, летливо като етера, това е, значи, работата: нещо страшно и непредвидимо бризантно, най-необузданата експлозивност. Прокоп се огледа къде да постави шишетата с още ненаименуваното вещество. Тя се усмихна, взе шишето от ръката му и го сложи в скута си между събраните си ръце.

Навън Холц извика на някого „Стой“. Прокоп изтича. Беше oncle Рон, застанал безразсъдно близо до мината.

Прокоп отиде чак до него.

— Какво търсите тук?

— Минка търся — рече oncle Шарл кротко. — Не е добре, и затова.

Устните на Прокоп се сгърчиха.

— Елате да я вземете — каза той и го въведе вътре.

— А, oncle Шарл — поздрави го любезно принцесата. — Ела да погледнеш, ужасно интересно е.

Oncle Рон изпитателно я изгледа, разгледа стаята и въздъхна облекчен.

— Не трябваше да правиш това, Минка — каза той укорително.

— Защо не? — възрази невинно тя.

Той безпомощно погледна Прокоп.

— Защото… защото имаш температура.

— Тук се чувствам по-добре — рече тя спокойно.

— Изобщо не би трябвало… — въздъхна le bon prince, сериозно намръщен.

— Mon oncle, знаеш много добре, че аз правя каквото си искам — приключи тя решително семейната сцена, докато Прокоп вдигаше от стола кутийката с фудроянтното диазосъединение.

— Седнете — покани той вежливо Рон.

Oncle Шарл не изглеждаше възхитен от положението.

— Не ви ли пречим — … не ти ли пречим в работата? — попита той без всякакъв смисъл Прокоп.

— Съвсем не — отговори му Прокоп, като стриваше между пръстите си инфузорна пръст.

— Какво е това, което правиш?

— Експлозиви. Шишето, моля — обърна се той към принцесата.

Тя му го подаде и каза предизвикателно и високо:

— На!

Oncle Рон трепна като унижен; но веднага след това вниманието му бе приковано от бързата наистина, но безкрайно предпазлива старателност, с която Прокоп отмерваше капки от бистрата течност върху купчинката инфузорен прах.

Прокашля се и попита:

— По какъв начин може да се задейства?

— Чрез сътресение — отговори Прокоп, като продължаваше да отмерва капките.

Oncle Шарл се обърна към принцесата.

— Ако те е страх, oncle — каза тя сухо, — можеш и да не ме чакаш.

Той седна примирен и почука с бастуна си консервената кутия от калифорнийски праскови.

— Какво има тук?

— Това е ръчна бомба — обясни Прокоп. — Хексанит рофенилметилнитрамин и гайки. Вземи го и виж колко тежи.

Oncle Рон се смути.

— Не е ли всъщност… уместно тук… да се проявява малко повече предпазливост? — попита той, като въртеше между пръстите си кутийка от кибрит, която беше взел от лавицата.

— Разбира се — съгласи се Прокоп и взе кутийката от ръцете му. — Това е хлораргонат. Не си играй с него.

Oncle Шарл се намръщи.

— От всичко това… имам малко неприятното впечатление за заплашване — отбеляза той остро.

Прокоп хвърли кутийката на масата:

— Така ли? А пък аз имах впечатление, че ме заплашвате, когато се заканвахте да ме затворите в крепостта.

— … Мога да кажа — каза Рон, като преглътна възражението, — че върху мене цялата тая процедура… не оказва никакво въздействие.

— Но върху мене има огромно влияние — заяви принцесата.

— Страхуваш се да не направи нещо? — обърна се към нея le bon prince.

— Аз вярвам, че ще извърши нещо — рече тя с надежда. — Мислиш ли, че няма да може?

— Не се съмнявам — побърза да отвърне Рон. — Ще тръгваме ли най-сетне?

— Не. Иска ми се да му помагам.

През това време Прокоп се опитваше да пречупи с пръсти една металическа лъжичка.

— За какво е това? — попита тя любопитно.

— Свършиха ми се гвоздеите — промърмори той. — Нямам с какво да пълня бомбите. — Прокоп се озърна, като търсеше нещо металическо. Тогава принцесата стана, изчерви се, смъкна бързо ръкавицата си и изхлузи от пръста си златен пръстен.

— Вземи го — каза тя тихо, поруменяла и със сведен поглед. Той го взе с трепет; мигът беше почти тържествен… нещо като сгодяване. Той се поколеба, като претегляше пръстена в дланта си; тя отправи към него поглед, изпълнен с настойчив и пламенен въпрос; тогава той кимна сериозен и сложи пръстена на дъното на тенекиената кутийка.

Oncle Рон загрижен и крайно наскърбен примигаше с птичите си очи на поет.

— Сега можем да вървим — прошепна принцесата.

* * *

Привечер пристигна въпросният наследник на едновремешния трон. Край входа строена почетна рота, рапорт, шпалир от прислуга и такива ми ти церемонии; паркът и замъкът тържествено осветени. Прокоп седеше на възвишението пред лабораторията и мрачно гледаше към замъка. Оттук не минаваше никой; беше тихо и тъмно, само замъкът сияеше под гъстите снопове на прожекторите. Прокоп въздъхна дълбоко и стана.

— В замъка ли? — попита Холц и премести револвера от джоба на панталоните в джоба на неразделната си мушама.

Минават през вече загасналия парк; два или три пъти пред тях някаква фигура отстъпва в гъсталака, на около петдесет крачки зад тях се чуват нечии стъпки в окапалата шума, но иначе тук е пусто, влажно и пусто. Само в замъка цялото крило пламти с големите си златни прозорци.

Есен е, вече е есен. Дали помпата в Тинице все още капе сребърно? Дори вятър не полъхва и все пак нещо зъзнещо шумоли, по земята ли, по дърветата ли? На небето пада звезда с червена следа.

Няколко господа във фракове, ето колко са безупречни и щастливи, излизат на площадката на централното стълбище, бъбрят, пушат, смеят се и отново се връщат вътре. Прокоп седи неподвижно на пейката и върти с обезобразените си пръсти тенекиена кутийка. От време на време подрънква с нея, както правят децата с дрънкалките си. В нея е счупената лъжичка, пръстенът и безименното вещество.

Холц стеснително се приближава.

— Днес няма да може да дойде — казва внимателно.

— Зная.

В крилото за гости прозорците светват един след друг. На този ред са „княжеските покои“. Сега целият замък свети, въздушен и призрачен като блян. Всичко има там: нечувани богатства, красота, честолюбие и слава и санове, тенекийки по гърдите, наслаждения, умение да се живее, фини обноски и остроумие и самочувствие; като че ли това са други хора — други хора, не като нас…

Като вироглаво дете Прокоп дрънка с дрънкалката си. Постепенно прозорците гаснат; все още свети онзи, който е на Рон, и този червеният, където е спалнята на принцесата. Oncle Рон отваря кепенците и вдъхва нощната свежест; а след това се разхожда между вратата и прозореца, между вратата и прозореца, и все така, и все така. Зад спуснатите завеси на прозореца в стаята на принцесата не помръдва нито сянка.

И, oncle Рон вече загаси; сега свети единствено аленият прозорец. Ще може ли човешката мисъл да намери път, ще може ли да пробие, да проникне със сила през тези сто ли, колко ли метра занемяло пространство, за да докосне бдящия мозък на другия човек? Какво да ти предам, татарска княгиньо? Спи, вече е есен и ако има някакъв бог, нека милва горещото ти чело.

Червеният прозорец изгасна.