Карел Чапек
Кракатит (10)

X

Да, положението се подобряваше: ден след ден, със ситни крачки, животът се връщаше при Прокоп. Той чувстваше главата си като замаяна, все още живееше малко като насън. Не оставаше нищо друго, освен да благодари на доктора и да се върне да си гледа работата. Прокоп поиска да съобщи за намерението си веднъж след вечеря, но точно тогава всички мълчаха като пънове. След това по едно време старият доктор хвана Прокоп под ръка и го поведе към кабинета си; след известни заобикалки той изплю камъчето и грубо, за да прикрие смущението си, каза на Прокоп, че не е нужно да заминава, по-добре било да остане да си почива, все още битката не била спечелена и изобщо, с една дума, да остане у тях и край. Прокоп възразяваше вяло, факт беше обаче, че все още не се чувстваше във форма и че се беше малко разглезил. С една дума, за заминаване засега и въпрос не можеше да става.

Следобед докторът винаги се затваряше в кабинета си.

— Наминете някой път при мен, а? — подхвърли той на Прокоп един ден.

Така Прокоп го завари наведен над най-различни шишенца, епруветки и прахове.

— Знаете ли, тук нямаме аптека — обясняваше му докторът — и аз трябва сам да си приготвям лекарствата.

С треперещите си дебели пръсти той се опитваше да дозира на ръчните везни някакъв прах. Ръката му беше несигурна, везните се люлееха и въртяха; старият човек се ядосваше, пъхтеше и по носа му избиха дребни капчици пот.

— Какво да правя, като не виждам — опита се той да оправдае старите си пръсти.

Прокоп погледа малко и без да каже нито дума, взе везните от ръцете му. Хоп, хоп и прашецът беше дозиран с точност до милиграм. Също така и вторият, и третият прашец. Чувствителните везни просто танцуваха в ръцете на Прокоп.

— Я виж ти, я гледай — чудеше се докторът и с изумление следеше ръцете на Прокоп, разнебитени, възлести, с обезобразени стави, счупени нокти и къси чуканчета вместо няколко пръста.

— Много сте сръчен в ръцете!

След малко Прокоп се залови да приготвя мехлем, да отмерва капки и нагрява епруветки. Докторът сияеше и лепеше етикетите. За половин час всички лекарства бяха приготвени и сума прахове останаха в запас. А след няколко дни Прокоп вече с лекота разчиташе рецептите на доктора и без много приказки се залови да изпълнява длъжността на фармацевт. Хубаво.

Веднъж, привечер, докторът се ровеше в рохкавата пръст на една лехичка. Изведнъж откъм къщата се чу страшен гръм и веднага след това с дрънчене се посипаха стъкла от прозорец. Докторът се втурна в къщи и на стълбището се сблъска с ужасената Анчи.

— Какво стана? — извика той.

— Не знам — пророни момичето. — В кабинета нещо…

Докторът се втурна в кабинета и видя Прокоп на четири крака да събира по пода парчета стъкло и хартия.

— Какво правехте тук? — кресна докторът.

— Нищо — каза Прокоп и виновно се изправи. — Пръсна се една епруветка.

— Ама какво, по дяволите — продължаваше да гърми докторът, но изведнъж се сепна: от лявата ръка на Прокоп се стичаше струйка кръв. — Пръста ли ви откъсна?

— Обикновено драсване — възрази Прокоп и скри лявата си ръка зад гърба.

— Дайте да видя — извика старият доктор и задърпа Прокоп към прозореца. Половината пръст висеше само на кожата. Докторът се хвърли към шкафа за ножици, а в отворената врата забеляза смъртнобледото лице на Анчи.

— Какво търсиш тук? — кресна той. — Марш навън?

Анчи не се помръдна; притиснала ръце към гърдите си, тя изглеждаше, като че ли ей сега ще припадне.

Докторът се върна при Прокоп; най-напред направи нещо с едно памуче, а после ножицата щракна.

— Лампата — извика той на Анчи.

Анчи се втурна към ключа и светна.

— И не стой тук — викаше с висок глас старият човек и промиваше иглата в бензин. — Нямаш работа тук! Подай ми конците!

Анчи изтича към шкафа и му подаде макара с конци.

— А сега си върви!

Анчи погледна гърба на Прокоп и направи нещо друго; пристъпи по-близко, взе с двете си ръце ранената ръка и я задържа. Докторът тъкмо си миеше ръцете; обърна се към Анчи и щеше да избухне; вместо това измърмори:

— Добре, дръж здраво тогава! И по на светло!

Анчи присви очи и държеше. Когато вече не се чуваше нищо друго освен сумтенето на доктора, тя се осмели да погледне. Долу, където работеше баща й, всичко беше кърваво и отвратително. Тя бързо погледна Прокоп; беше извърнал лице и клепачите му потрепваха от болка. Анчи изтръпна и взе да преглъща сълзите си, прилошаваше й.

Междувременно ръката на Прокоп се увеличаваше: сума памук, билротова батиста и почти цял километър бинт; накрая от всичко това се получи нещо огромно и бяло. Анчи държеше ръката, коленете й се подкосяваха, струваше й се, че страшната операция никога няма да свърши. Изведнъж й се зави свят и чу баща си да казва:

— На, изпий бързо това!

Отвори очи и видя, че седи в кабинета на бащиния си стол, че баща й и подава чаша с някакво лекарство, зад него стоеше Прокоп, усмихваше се и държеше на гърдите си превързаната ръка, която приличаше на огромна цветна пъпка.

— Хайде, изпий го, де! — настояваше докторът усмихнат.

Тя глътна течността и се разхълца; беше убийствен коняк.

— А сега вие — каза докторът и подаде чашката на Прокоп.

Прокоп беше леко пребледнял и храбро чакаше да си получи заслуженото. Накрая пи и докторът, прокашля се и подхвана:

— Та какво собствено правехте вие тук?

— Правех опит — отвърна Прокоп с кривата усмивка на виновен.

— Какво? Какъв опит? Опит с какво?

— Само ей така. Само — само — исках да видя дали може да се направи нещо с калиев хлорид.

— Какво да се направи?

— Взривно вещество — прошепна Прокоп с покорството на грешник.

Докторът погледна бинтованата му ръка.

— И си платихте, нали! Ръката ви е могло да откъсне. Боли ли? Ха така, пада ви се — заяви той кръвожадно.

— Но, татко — обади се Анчи, — остави го сега!

— А ти пък каква работа имаш тук — изръмжа докторът и я погали с вмирисаната си на карбол и йодоформ ръка.

* * *

Отсега нататък докторът носеше ключа от кабинета в джоба си. Прокоп си поръча цял пакет научна литература, ходеше с провесена ръка на гърди и по цели дни учеше. Вече цъфтят черешите, лепкавите млади листа блещукат на слънцето, златните лилии разтварят тежки пъпки. Из градината се разхожда Анчи с дебеличката си приятелка, двете се държат през кръста и се смеят; ето че доближават розовите си муцунки, шепнат си нещо, почервеняват от смях и започват да се целуват.

След дълги години Прокоп отново изпитва физическо удоволствие. Като животно той се припича на слънцето и притваря очи, за да чуе как шуми тялото му. Въздъхва и се хваща за работа; но му се иска да тича, скита далеч из околността и се отдава на страстната радост от дишането. Понякога среща Анчи в къщи или в градината и се опитва да поговори с нея; Анчи го гледа плахо и не знае какво да каже; но и Прокоп не знае и затова само промърморва нещо. С една дума му е по-добре или поне се чувства по-сигурен, когато е сам.

По време на четене установи, че е много изостанал; в много отношения науката беше отишла напред и той трябваше наново да се ориентира; но преди всичко се страхуваше да си спомни за собствената си работа, защото чувстваше, че там най-много са се разпокъсали връзките. Ако не работеше като вол, мечтаеше; мечтаеше за нови лабораторни методи, но едновременно го увличаха тънките и смели сметки на теоретиците; побесняваше, когато грубият му мозък не беше в състояние да разцепи тънкия косъм на проблема. Даваше си сметка, че лабораторната му „деструктивна химия“ разкрива нови, най-чудни хоризонти за теорията на материята; попадаше на неочаквани закономерности, но веднага губеше нишката с прекалено тежкото си умуване. Огорчен захвърляше всичко, за да се задълбочи в някакъв глупав роман; но и там го преследваше лабораторната страст; вместо думи той виждаше само химически символи; това бяха безумни формули, изпълнени с неизвестни досега елементи, които го безпокояха дори и в сънищата.