Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Krakatit, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- , 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2010)
- Корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Карел Чапек. Кракатит
Първо издание
Редактор: Лъчезар Мишев
Художник: Киро Мавров
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Антоанета Петрова
Чешка. Издателски номер 262
Дадена за набор: май 1979 г.
Подписана за печат: юли 1979
Излязла от печат: юли 1979
Формат 32/84x108. Печатни коли 17,50. Издателски коли 14,70. Цена: 1,01 лв
Държавно издателство „Отечество“, 1979
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ — София
Ceskoslovenski spasovatel. Praha, 1972
История
- — Добавяне
XXIV
Прокоп бродеше из парка ядосан на нещо и се прозяваше от недоспиване. Чудеше се, какво всъщност искат от него, и с неудоволствие разглеждаше обувките си, които приличаха на войнишки чепици, и износените си панталони. Задълбочен в мислите си, той едва не влезе в средата на тенис корта, където принцесата играеше с двама фукльовци в бели дрехи. Бързо се дръпна и тръгна напосоки към края на парка. Е да, откъм тази страна паркът завършваше с някаква тераса: каменна балюстрада и отвесно надолу зид, висок около дванадесет метра. Човек можеше да се любува на гледката на боровите горички и войничето, което се разхождаше долу с натъкнат щик.
Прокоп се насочи нататък, където паркът се спускаше надолу; там откри езерото с плажовете, но превъзмогвайки изкушението да се изкъпе, навлезе в хубавата брезова горичка. И гледай ти, там имаше само една дъсчена ограда и портичка пред полузатревена пътечка; портичката дори не бе затворена и той можа да излезе навън, в боровата гора. Вървеше тихо по хлъзгавите иглички и стигна до края на гората. По дяволите, там имаше четириметрова ограда от бодлив тел. Я да видим здрав ли е телът? Зае се внимателно да пробва с ръка и крак, но видя, че поведението му се следи с интерес от едно войниче с щик на пушката от другата страна на оградата.
— Каква жега, а? — каза Прокоп, колкото да замаже работата.
— Оттук минаването е забранено — каза войничето Прокоп се обърна кръгом и продължи нататък покрай телената ограда. Боровата гора премина в съвсем млада горичка, а зад нея се видяха някакви навеси и обори, явно стопанският двор на имението; надникна през оградата и изведнъж отвътре се разнесе страшен рев, хъркане и лай, и цяла дузина догове, блудхаунди и овчарки се нахвърлиха срещу оградата. Четири чифта недоверчиви очи погледнаха от четири врати. За по-сигурно Прокоп поздрави и поиска да продължи пътя си по-нататък; но един ратай изтича при него и му каза, че и оттам „минаването е забранено“, след което го проводи обратно, чак до портичката за брезовата горичка.
Всичко това много разстрои Прокоп. Карсон трябва да ми каже откъде се излиза навън, заканваше се той; да не съм канарче, че да ме държат в клетка. Заобиколи тенис корта и тръгна по алеята на парка, по която Карсон го беше завел в замъка. Само че сега на пътя му се изпречи един филмов юначага с каскет и попита къде иска, да отиде господинът.
— Навън — отговори му кратко Прокоп.
— Оттук минаването е забранено — обясни му човекът с каскета; оттам се отивало към складовете за муниции и всеки, който иска да отиде там, трябва да има laissez-passer[1] от дирекцията. Впрочем, изходът от замъка се намирал ей тук назад по главния път и наляво, заповядайте.
Прокоп тръгна по главния път, след което сви наляво, докато стигне до голяма желязна врата. Дядото вратар излезе да му отвори.
— Имате ли билет?
— Какъв билет?
— Пропуск.
— Какъв пропуск?
— Пропуск, че ви се разрешава да излезете навън.
Прокоп се ядоса.
— Да не би да съм в затвора?
Дядото със съжаление повдигна рамене:
— Извинете, но така ми заповядаха днес.
Гледай го ти, помисли си Прокоп, кого ли пък ще спре тоя дядка. Само да направя с ръката си е й така…
От прозореца на портиерната се подаде познато лице, което много напомняше един известен Боб. Прокоп даже и не довърши мисълта си, обърна се кръгом и се потътри обратно към замъка. Мътните да ги вземат, помисли си той, що за порядки; по всичко личи, че са решили да държат тук някого затворен. Добре, ще поговоря с Карсон. Преди всичко аз изобщо не държа на гостоприемството им и няма да отида на обяд; няма да седна с онези фукльовци, които се кискаха на тенис корта зад гърба ми. — Безкрайно възмутен, Прокоп се прибра в стаите, които му бяха определени, и така се отпусна върху стария шезлонг, че той чак изпращя, и остана да седи ядосан. След малко почука Паул и попита любезно и загрижено, господинът ще отиде ли на dejeuner[2].
— Няма да ида — изръмжа Прокоп.
Паул се поклони и изчезна. След малко той се появи отново, като буташе пред себе си масичка на колела, отрупана с чаши, крехък порцелан и сребро.
— Какво вино, моля? — попита той нежно.
Прокоп измърмори нещо като да го оставят на мира.
Паул отиде на пръсти до вратата и там пое от две бели лапи голям супник.
— Consomme de totues[3] — прошепна той и наля внимателно на Прокоп, след което супникът отново изчезна в белите лапи. По същия начин пристигнаха рибата, печеното, салатите, неща, които Прокоп през живота си не бе вкусвал и даже не беше сигурен как се ядат, но се стесняваше да не издаде пред Паул с каквото и да било смущението си.
— Седнете — нареди той на Паул, като помириса и опита с небцето си вкуса на възгорчивото бледо вино. Паул направи пестелив поклон и остана да стои прав.
— Слушайте, Паул — продължи Прокоп, — не мислите ли, че са ме затворили тук?
Паул учтиво сви рамене:
— Не мога да зная, моля ви.
— Откъде мога да напусна замъка?
Паул се замисли за миг.
— Ще вървите по главния път, моля, и наляво. Желае ли милостивият господин кафе?
— Какво пък, дайте — Прокоп си опари гърлото с великолепната мока, докато Паул му поднасяше всичките благоухания на Арабия в една кутия за пури заедно със сребърна запалка.
— Паул — подхвана отново Прокоп, като отхапваше върха на пурата, — благодаря ви. Познавахте ли тук някой си Томеш?
Паул вдигна очи към тавана и с видими усилия напрягаше паметта ги.
— Не, моля.
— Колко войници има тук?
Паул започна да пресмята наум.
— В главната охрана около двеста. Пехотинци. След това жандармерия, не зная колко. В Балтин-Дикелн ескадрон хусари. На стрелбището в Балтин-Дикелн — артилеристи, броят им се мени.
— Защо има и жандармерия?
— Моля ви се, тук се поддържа военно положение. Заради арсенала.
— Ъхъ. И охраната е само тук наоколо?
— Тук има само отделни постове. Кордонът е чак там, тя гората…
— Какъв кордон?
— Ами охранявана зона. Влизането там е забранено.
— А ако човек поиска да мине…
— В такъв случай трябва да има разрешение от комендатурата на гарата. Господинът желае ли още нещо?
— Не, благодаря ви.
Прокоп се изтегна сладострастно в шезлонга като преситен бей. Е, ще видим, каза си той; засега не е чак толкова лошо. Поиска да прецени обстановката, но вместо това си спомни как Карсон беше подскачал пред него. Нима не мога да го настигна? — хрумна му и той хукна след него. Достатъчен беше само един петметров скок; но в този миг Карсон се вдигна във въздуха като скакалец и плавно прелетя над купчина храсти. Прокоп тупна с крак и полетя след него, едва краката му се бяха отлепили от земята и ето че той се понесе над храсталаците. Нов отскок и вече полетя бог знае къде, без да го е грижа за Карсон. Плуваше между дърветата, лекичко и свободен като птица; направи няколко плувни движения с краката си и гледай ти, започна да се издига все по-нагоре. Безкрайно му хареса. С мощно темпо и въртеливо движение той се заиздига отвесно. Под краката му като добре начертан план се разкриваше паркът на замъка със своите беседки, ливади и криволичещи пътечки; виждаха се тенис кортът, езерото, покривът на замъка, брезовата горичка; ето го двора с кучетата и боровата гора и оградата от бодлив тел, а надясно вече започваха складовете за муниции и високият зид. По въздуха Прокоп се насочи към онази страна на парка, където още не беше ходил. По пътя установи, че онова, което беше взел за тераса, е всъщност старата укрепена част на замъка, мощен бастион с вътрешни ходове и ров, на времето пълнен с вода, явно от езерото. Интересуваше го главно онази част на парка, която се намираше между главния изход и бастиона; там имаше обрасли с трева пътечки и гъсталак от храсти, крепостна стена, висока вече само около три метра, и под нея някакво бунище или торище; по-нататък зеленчукова градина, около която имаше доста овехтял зид, а в нея зелена вратичка; зад вратичката беше шосето. Там трябва да надзърна, рече си Прокоп и постепенно започна да се спуска надолу. Изведнъж обаче на шосето се появи конен ескадрон с извадени саби и се насочи право срещу него. За да не му отсекат краката, Прокоп ги присви, така че коленете му опряха до брадата; но от това той толкова силно подскочи, че излетя като стрела право нагоре. Когато отново погледна надолу, всичко се беше смалило, като че беше на карта. Долу на шосето се изнесе малка артилерийска батарея, лъскаво дуло се насочи нагоре, появи се бяло облаче и бум! Първият снаряд прелетя над главата на Прокоп. Водят престрелка, реши си Прокоп и бързо загреба с ръце, за да се придвижи по-нататък. Бум! Вторият снаряд профуча пред носа му. Прокоп премина колкото се може по-бързо в отстъпление. Бум! Третият изстрел изведнъж му прекърши крилата и Прокоп стремглаво започна да пада към земята и се събуди. Някой чукаше на вратата.
— Влезте — извика Прокоп и скочи, без да разбира къде се намира.
Влезе белокос, благороден господин в черно и дълбоко се поклони.
Прокоп остана прав и зачака изисканият господин да заговори.
— Дребайн — каза министърът (най-малкото!) и отново се поклони.
Прокоп направи еднакво дълбок поклон.
— Прокоп — представи се той. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Ако обичате, да останете малко изправен.
— Моля — промълви Прокоп смаян и недоумяващ какво ще последва.
Беловласият господин проучваше Прокоп с премрежен поглед, той дори го заобиколи и заразглежда гърба му.
— Ако обичате да се изправите малко!
Прокоп се изпъна като войник; но какво по дяволите…
— С позволение — каза господинът и приклекна пред Прокоп.
— Какво искате — изригна Прокоп, като се отдръпна.
— Да ви взема мярка. — И човекът измъкна от пеша си навит шивашки метър и започна да мери крачолите на Прокоп.
Прокоп отстъпи чак до прозореца.
— Оставете това, чувате ли? — каза той раздразнено. — Не съм си поръчвал никакви дрехи.
— Аз вече получих нареждания — отвърна вежливо човекът.
— Слушайте — каза Прокоп, като едва се сдържаше, — вървете на… Не искам никакви дрехи и край! Разбрахте ли?
— Моля — съгласи се господин Дребайн, клекна пред Прокоп, повдигна края на жилетката му и придръпна долния край на панталона. — С два сантиметра по-дълги — отбеляза той, като стана. — Позволете — И той с обиграно движение пъхна ръка под мишницата му. — Много свободно.
— Вярно — измърмори Прокоп и се обърна гърбом.
— Благодаря — каза човекът и се залови да изглажда някаква гънка на гърба му.
Прокоп се обърна побеснял.
— Ръцете долу или…
— Пардон — извини се господинът и го прихвана нежно около кръста; и преди още Прокоп да може най-малкото да го повали, той пристегна жилетката му, отстъпи крачка назад, с наведена глава се зае да проучва талията на Прокоп.
— Е, готово — отбеляза той напълно задоволен и се поклони дълбоко. — Позволете ми да се оттегля.
— Върви по дяволите — извика след него Прокоп, — утре вече няма да ме има тук — завърши той за себе си, след което разярен започна да мери стаята от ъгъл до ъгъл. — Дявол да го вземе, тия хора да не мислят, че ще остана тук половин година?
На вратата се почука и влезе Карсон с лице на невинен младенец. Прокоп се спря с ръце зад гърба си и го премери с мрачен поглед.
— Кой сте вие всъщност? — попита остро той.
Карсон даже не мигна, скръсти ръце на гърди и се поклони като турчин.
— Принц Аладин — каза той, — аз съм джинът, твоят роб. Заповядай и аз ще изпълня всяко твое желание. Наспинкахте ли се, а? Е, ваше високоблагородие, харесва ли ви тук?
— Страшно — отвърна Прокоп с горчивина. — Само бих искал да знам затворен ли съм тук и с какво право?
— Затворен? — ужаси се Карсон. — За бога, нима някой е отказал да ви пусне в парка?
— Не, но извън парка?
Карсон съучастнически поклати глава:
— Неприятно, нали. Ужасно съжалявам, че сте недоволен. Къпахте ли се в езерото?
— Не. Откъде мога да изляза навън.
— Боже мой, през главния вход. Все направо и след това вляво.
— И там показвате пропуск, нали? Само че аз нямам такъв.
— Жалко — съгласи се Карсон. — Околностите са много красиви.
— И главно силно охранявани.
— Силно охранявани — съгласи се пак Карсон. — Отлично казано.
— Слушайте — избухна Прокоп и по челото му гневно се издуха вените, — да не мислите, че е много приятно на всеки десет крачки да се блъскате в щикове или в бодливия тел на оградата?
— Къде е това? — учуди се Карсон.
— Навсякъде в покрайнините на парка.
— А кой дявол ви кара да се врете там? Можете да си се разхождате вътре из парка и готово.
— Значи съм под арест?
— Боже опази! Да не забравя, тази легитимация е за вас, laissez-passer за завода. Ако случайно поискате да надникнете там.
Прокоп взе легитимацията и се учуди; снимката му очевидно беше направена този ден.
— И с това мога да изляза навън?
— О, не — каза бързо Карсон. — Не бих ви съветвал.
И изобщо пазете се малко повече! Разбирате ли? Елате да погледнете — каза той откъм прозореца.
— Какво има?
— Егон се учи да се боксира. Хоп, получи си го! Това е фон Граун. Чували сте за него? Хаха, куражлия момче!
Прокоп с отвращение гледаше към двора, където полуголо момче, устата и носът на което кървяха, хлипайки от болка и от яд, не преставаше да налита върху по-възрастния си противник, за да отхвръкне следващия миг още по-окървавен и жалък от преди. И нещо, което му беше особено противно: всичко това се наблюдаваше от стария княз, който седеше в инвалидна количка и се смееше с пълно гърло, и от принцеса Вили, която през това време преспокойно се забавляваше с един безукорен красавец. Накрая Егон падна на пясъка напълно затъпял и остави кръвта свободно да капе от носа му.
— Говеда — избоботи Прокоп неизвестно по чий адрес и сви пестници.
— Тук не бива да проявявате такава чувствителност — заяви Карсон. — Сурова дисциплина. Живот… при военна обстановка. Не глезим никого — наблегна той така настойчиво, че излезе като заплаха.
— Карсон — каза сериозно Прокоп, — аз знам… че съм нещо като… арестуван, а?
— Моля ви се, от къде на къде! Намирате се само в охранявано предприятие. Обстановката в барутния погреб не е като у бръснаря, нали? Ще трябва да свикнете.
— Утре заминавам — заяви Прокоп.
— Хаха — засмя се Карсон и го ръчна в корема. — Голям шегаджия сте! Вечерта значи ви чакаме, нали?
— Никъде няма да ходя. Къде е Томеш?
— Какво? А, вашият Томеш. Е, засега твърде далеч. Ето ключа от лабораторията ви. Там никой няма да ви безпокои. Жалко, че нямам време.
— Карсон — поиска да го задържи Прокоп, но се стъписа пред нетърпящия възражения жест и не посмя да продължи; а Карсон се измъкна, подсвирквайки си като дресиран скорец.
Прокоп тръгна с легитимацията си към главния вход. Дядото от портиерната проучи легитимацията и накрая поклати глава: този пропуск важи само за изход В, ей там, където се отива за лабораториите. Прокоп тръгна към изход В; филмовият герой с каскета погледна легитимацията и му посочи пътя: оттук направо, а после третата пряка на север. Прокоп божествено пое по първата пътека на юг; след пет крачки обаче го спря жандармерист; назад и третата пряка наляво. Прокоп плю на третата пряка наляво и зацепи направо през поляната: само след миг го подгониха трима души, оттам било забранено. Тогава тръгна по третата пряка на север и когато помисли, че вече не го наблюдават, се насочи към складовете за муниции. Там го спря войник с натъкнат на пушката щик и му внуши, че трябва да върви нататък, към кръстопът VII, шосе № 6. Прокоп опитваше щастието си на всеки кръстопът; навсякъде го спираха и го насочваха към шосе VII, № 6; накрая той се вразуми и разбра, че легитимацията, изписана с буквите: „C3 n. W. F. H. A. VII. N. 6. Bar; V. 7. S. b.!“ крие тайнствен и точно определен смисъл и не му остава нищо друго, освен сляпо да се подчини. Тръгна, значи, накъдето му бяха посочили. Тук вече нямаше муниционни складове, а само малки бетонни постройки, номерирани най-различно, по всяка вероятност експериментални лаборатории или нещо подобно, разпилени между пясъчни дюни и борови горички. Пътят му свиваше към съвсем усамотена постройка V 7 и той се запъти към нея. На вратата имаше месингова табелка „Инж. Прокоп“. Прокоп отвори с ключа, който му беше дал Карсон, и влезе.
Това беше образцово обзаведена лаборатория по химия на взривните вещества — толкова модерна и съвършена, че Прокоп затаи дъх от радост на специалист. На един гвоздей висеше старата му престилка, в ъгъла войнишкото му легло също както в Прага, а в чекмеджетата на великолепно снабденото с всичко бюро лежаха грижливо подредени и каталогизирани всичките му печатни статии и ръкописни бележки.