Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Обществото на Аркейн (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Running Hot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 72 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Ан Кренц. Горещи следи

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

5.

Терминалът беше пълен с пътници от цял свят, пътуващи по работа. На самолетите, които кацаха и излитаха от пистата, бяха изписани имената на авиокомпании от всички посоки, включително и от страни, които бяха неизвестни за повечето живеещи извън Южния Пасифик. Топлият нежен бриз разнасяше мириса на керосин, примесен с влагата, която се спускаше откъм планините.

Лутър се облегна на стената, стиснал дръжката на бастуна си, и загледа тъмнокоса жена, която крачеше към него. Беше се появила в далечния край на терминала преди няколко минути. Поради някаква причина вниманието му бе привлечено от нея, отново и отново.

Какво пък толкова, разполагаше с още няколко минути. Според мониторите самолетът на Грейс Ренкуист беше кацнал скоро на главния терминал. Щеше да й отнеме известно време да се придвижи. Тя беше на възраст и сигурно щеше да изчака автобуса, който свързваше терминалите, вместо да извърви цялото разстояние пеша.

Тъмнокосата жена изчезна зад група старци, окичени с хавайски венци от цветя. Искаше му се да я зърне отново. Когато най-после я видя, тя беше по-близо и продължаваше да върви към него. Сега я виждаше по-ясно. Теглеше малък куфар на колелца с едната си ръка. Походката й бе лека, уверена и някак секси. Прилив на възбуда премина през сетивата му, през всичките му сетива. Това не беше се случвало от много време, дори не помнеше откога.

Косата й бе оформена в семпла прическа, на тила беше съвсем къса, а после се спускаше напред точно под линията на челюстта. Беше приковала напълно вниманието му, макар той да нямаше представа защо. Тя беше привлекателна по необичаен начин, но не приличаше на моделите от списанията. Имаше някаква гордост и решителност в изразителните линии на носа и челюстта й, някаква самоувереност, която сякаш казваше „не ме докосвай“ и в същото време излъчваше сексуално предизвикателство, поне за него беше така. Тъмни очила скриваха очите й. Това бе обичайно за Хаваите, където всички ходеха със слънчеви очила, но поради някаква причина нейните придаваха атмосфера на екзотична, чувствена мистериозност.

Явно току-що бе пристигнала от континента, заключи той. Вероятно идваше от място, където валеше, защото носеше лек тренчкот. Под него се виждаха тъмен панталон и риза с класическа кройка в наситено меден цвят. Яката на ризата бе повдигната леко и предпазваше и едновременно подчертаваше шията й. На рамото й висеше черна кожена чанта с бронзови катарами. Ръката, която бе свободна, беше пъхната в джоба на тренчкота.

Не можеше да откъсне поглед от нея. Може би само на него въздействаше така. Никой друг не й обръщаше внимание. Чудесен момент отдавна заспалият му сексуален апетит да се събуди и развихри. Животът му беше толкова спокоен, откакто беше потънал в мрачното си настроение. Може би Уейн, Петра и Мили бяха прави. Може би той наистина флиртуваше с депресията. Поне животът му беше спокоен, но освен това беше и ужасно скучен.

Сега тя беше съвсем близо. Той насочи всичките си сетива към нея. Светлото и тъмното смениха местата си. Повечето хора в тълпата наподобяваха светулки, аурата им грееше и пулсираше в обичайните оттенъци и модели, които бяха присъщи на тези, които не притежаваха силни парапсихични таланти.

Енергията около тъмнокосата жена блестеше много ярко. Тя се открояваше сред множеството като пеперуда с ярки крила сред ято незабележими молци.

Тя имаше някакъв силен талант. Сигурно на това реагираха сетивата му. Дори и с обикновените възприятия той беше доловил вълнуващата сила на психичната й енергия. А на паранормално ниво нейната беше изключително въздействаща. Той искаше да се приближи до нея.

Малоун стисна дръжката на бастуна си и се отдели от стената, на която се подпираше. Имаше няколко минути до пристигането на възрастната дама.

Направи една крачка напред и спря внезапно. Какво си мислеше, че прави? Той беше тук по работа. Остави я да си върви, идиот такъв! Просто двама души, които се разминават в нощта. Случваше се дори и на хората с паранормални способности.

Но с него никога не се беше случвало. И преди беше срещал жени със силни парапсихични таланти. Преди два месеца такава жена се беше опитала да го убие. Никога не бе откликвал с подобна първична реакция.

Сега тя бе на метър и половина от него. Преди Лутър да успее да помръдне, за да я заобиколи, тя спря точно пред него и го изгаряше, едва не подпали сетивата му. В този момент той разбра, че го е разпознала като друг човек с парапсихични способности, точно както той беше разпознал нея.

По дяволите. Защо това привличане се случи точно сега?

— Господин Малоун? — попита тя тихо.

Той бързо се върна към естественото си състояние. Ослепителният огън около жената изчезна, но не и очарованието й. Изведнъж Лутър си спомни смеха на Фалън Джоунс по телефона. Възрастна сивокоса библиотекарка, как ли не!

— Аз съм Малоун. Грейс Ренкуист?

— Да.

— Хм. Каква изненада! Значи Фалън Джоунс все пак има чувство за хумор.

Тя се усмихна леко.

— Необикновено чувство за хумор.

— Как иначе. Все пак той е Фалън Джоунс. — Посрещачът протегна ръка. — Приятно ми е, госпожице Ренкуист. Госпожица сте, нали? Или и това не съм разбрал правилно?

— Госпожица съм, да. — Тя кимна учтиво. — Вие кого очаквахте всъщност?

Той сведе поглед и видя, че тя продължава да стиска дръжката на куфара си с една ръка в ръкавица. Свободната беше пъхната дълбоко в джоба на тренчкота. Той отдръпна своята.

— Бях останал с впечатлението, че ще изглеждате в доста по-напреднала възраст.

Тя свали тъмните си очила. Зелените й очи изглеждаха искрено развеселени.

— Сивокоса старица, може би? Със слухово апаратче?

— Фалън ме насърчи да си направя някои заключения.

— Ако смятате, че аз не съм изненада, изчакайте да научите новата си самоличност.

Тя извади ръка от джоба си за пръв път. Носеше ръкавица от фина кожа.

— Тук е малко топло за палто и ръкавици — отбеляза той.

Тя не се впечатли от коментара, точно както не бе реагирала и на опита му за ръкостискане. Вместо това свали кожената си чанта от рамото, отвори я и извади един плик. Когато му го подаде, го направи така, че пръстите й да не докоснат неговите.

Ужасен късмет имаше. Най-вълнуващата жена, която срещаше в живота си, имаше сериозна фобия от докосване до други хора. Добре де, и аз не съм съвсем нормален, нали?

Той отвори плика и извади шофьорска книжка, две кредитни карти и резервация за хотел. Прегледа ги набързо и разбра, че новото му име е Андрю Карстеърс и че живее в Ел Ей. Освен това научи, че е женен. Погледна я.

— Приятно ми е, госпожо Карстеърс — каза той и сгъна резервацията.

Тя изненадващо се изчерви и бързо пъхна ръката си обратно в джоба.

— Господин Джоунс не ми каза точно какво ще бъде прикритието ми.

— Джоунс умее да кара агентите си да правят това, което си е наумил. — Той погледна часовника си. — Имаме време до полета за Мауи. Искате ли да хапнете нещо?

— Не съм гладна, но бих пила едно кафе.

— Чудесно.

Двамата тръгнаха към близкото кафене. Лутър забеляза, че Грейс си поръча чисто кафе. И той пиеше кафето без захар и мляко. Ето, имаме нещо общо. Мисли позитивно!

Седнаха на една от миниатюрните масички.

Той се вгледа в ръката на Грейс, която сега обгръщаше чашата.

— Ще трябва да се отървем от ръкавиците, преди да се качим на самолета за Мауи — каза й тихо.

Тя застина неподвижно с чаша в ръка.

— Защо?

— Защото, ако настояваш да ги носиш, ще се забелязваш.

Тя примигна и погледна пръстите си.

— Страхувах се, че ще кажеш това.

— Колко сериозен е проблемът? — попита той.

— Имам си причини — каза тя спокойно.

Той посочи към бастуна си, който бе закачен на ръба на масата.

— Аз също. Моите са физически, а твоите?

— И моите. Но проблемът е свързан с усещането ми за допир, което доста усложнява нещата.

— Консултирала ли си се с някой от психоаналитиците на Обществото?

Тя присви очи. Той усети как се отдръпна.

— Не — каза хладно.

— Разбери, при други обстоятелства това изобщо не би ме интересувало, но трябва да свършим мисията си в Мауи, трябва да знам с какво се захващам.

Тя остана съвсем неподвижна.

— Не се тревожи. Уверявам те, че фобията ми не пречи на таланта ми да разчитам аурата на някого.

— Чудесно. Ще трябва да снемеш ръкавиците. Ще можеш ли?

За няколко секунди му се стори, че ще му каже да върви по дяволите. После съвсем бавно тя свали едната си ръкавица, а след това и другата. Пъхна ги в чантата си и взе чашата с кафето.

— Доволен ли си?

Ръцете й бяха изненадващо крехки, ноктите — къси и без лак. Не носеше пръстени.

— Да. — Той въздъхна бавно. — Съжалявам за това.

— Аха. — Тя не се впечатли от извинението му.

— Ще издържиш ли? — попита той.

— Не се тревожи за мен — каза тя студено. — Мога да се грижа за себе си.

— От доста време го правиш, а?

— Да — кимна тя. — Правя го.