Джейн Ан Кренц
Горещи следи (35)

34.

Грейс видя, че Лутър затвори телефона и се отпусна на дивана. Разсеяно разтриваше десния си крак, а умората личеше от всяка извивка на тялото му. Последиците от сблъсъка с Крейгмор вече си проличаваха, атакуваха го навсякъде. Грейс помнеше усещането прекалено добре.

— Фалън каза, че Суитуотър продължава да издирва Сирената. Сигурен е, че няма да му отнеме още много време.

— Хубаво.

Тя стана, отиде в кухнята и извади бутилката с уиски от шкафа. Наля щедра доза в една чаша, отнесе я в дневната и я подаде на Лутър.

Той се втренчи в чашата, сякаш не разбираше какво представлява. После я взе и отпи.

— Благодаря. Имах нужда от питие. Или от нещо.

Грейс седна до него. Двамата се загледаха в тъмнината през отворените прозорци към балкона. Грейс постави ръката си върху бедрото му и започна внимателно да го масажира. Той се поколеба, сякаш не знаеше как да реагира. После я остави да продължи и остана мълчалив. След малко отпи отново от уискито си.

— Фалън звучеше странно тази вечер.

— В какъв смисъл?

— Не знам. Различен. Уморен. Разтревожен. Депресиран може би. Или просто смазан. Трудно ми е да го обясня. Никога не съм го чувал да говори по този начин. Винаги е бил…

— Фалън?

— Да, Фалън. Откакто го познавам, винаги си е бил Фалън. Убедителен, решителен, непоколебим, силен. Но не и тази вечер.

— „Джоунс и Джоунс“ е единственото, с което разполагаме, за да спрем „Нощните сенки“. Фалън Джоунс ръководи „Джоунс и Джоунс“. Това означава, че изходът от битката е негова отговорност. Той се нуждае от някого.

— От кого?

Грейс се замисли за това.

— Някой, с когото да може да сподели. Някой, на когото има доверие. Най-вече някой, който да поеме част от отговорността. Асистент може би.

Лутър поклати глава.

— Никога не би наел асистент. Той работи сам. Като мен.

— Но в Мауи ти не беше сам. И аз бях там, забрави ли? И още съм с теб.

— Защото няма да те оставя сама, докато се нуждаеш от бодигард — заяви той и отпи от уискито си.

— Не — отвърна с притихнал глас. — Аз съм с теб, защото искам да бъда.

Той се взря в мрака.

— Да живеем за момента.

— Това е всичко, което имаме, не мислиш ли?

— Не. Имаме и миналото си.

Тя въздъхна.

— Сигурно си прав.

Лутър пак отпи.

След няколко минути тя каза отново.

— Знам какво е.

— Да живееш за момента?

— Не, да убиеш някого с аурата си. И аз съм го правила, забрави ли?

Той я поглеждаше на пресекулки.

— Всъщност Фалън ме увери, че в действителност не сме убили никого. Използвали сме собствената си аура, за да отразим убийствената енергия на нападателя си. Процесът създавал дисонанс във вълните, който водел до пръсване на аурата. Той казва, че са загинали от рикоширал куршум на собственото си оръжие.

Тя се замисли.

— Интересно, но не съм сигурна, че това променя нещо. Същественото е, че сме отговорни за смъртта на тези хора, независимо колко лоши са били и какво е трябвало да бъде наказанието им. Ние с теб трябва да живеем с тази мисъл.

— Да — съгласи се той. — Трябва.

— Той се е опитвал да те убие, Лутър. Борел си се за живота си.

— Аурата му изгасна като противния лазер. Сякаш замря.

— Знам какво е чувството, като го видиш с очите си. Ужасно е да осъзнаеш, че можеш да убиеш човек, без дори да използваш оръжие.

Той се втренчи в недопитото уиски.

— Чувстваш се сякаш вътре в теб има нещо, което не е човешко.

— О, ние сме хора — каза тя. — Хората винаги са били много находчиви в убийствата. Плащаме висока цена, когато използваме този талант. Не мисля, че една личност може да остане същата, след като е минала по този път.

— Знам, че и ти, и аз, и Петра, и Уейн сме платили цена. Но какво става с хора като Суитуотър?

— Предполагам, че тяхното семейство също си плаща — каза тя. — Може би затова са толкова сплотени. Нуждаят се един от друг, за да преживеят трудните моменти. Едно нещо е сигурно. Обзалагам се, че никой не е имал истински приятели извън семейството, дори и когато са били още деца. Не се доверяват на непознати.

— Да, сигурно трябва да се пази тайната какво точно работи баща ти. Не можеш да го споделиш с децата. Те ще се разприказват.

— А после се научават да лъжат всички. Трябва да е доста трудно да си намериш съпруг или съпруга, ако се казваш Суитуотър.

— Подобен семеен бизнес ограничава начина ти на живот. Трудно е да си говориш за бизнес с приятелите, докато играете голф. Няма съмнение.

— Въпреки това мисля, че се различаваме от останалите. Като знаем, че можем да убием, и то по толкова непосредствен начин, със собствените си аури, това ни кара да се чувстваме… — Тя млъкна, защото не можеше да намери точната дума.

— Нецивилизовани — каза Лутър.

— Да, нецивилизовани — съгласи се тя. — Не ни е приятно да се определяме по този начин. Това отрича маниера, по който ние се възприемаме. Но едно от нещата, които ни охарактеризират, е, че умеем да оцеляваме. Когато ножът опре до гърлото, можем да се справим. Оцеляваме или загиваме, но в бой. Мисля, че трябва да приемем това.

Той се бе вторачил в тъмнината, постави дланта си върху нейната. Тя сплете пръсти с неговите, изправи се и го поведе към спалнята.

После се любиха — бързо, силно, неудържимо, утвърждавайки това, което Грейс беше казала. И двамата можеха да оцелеят.

Телефонът му иззвъня и го събуди, като увеличи прилива на адреналин. Отвори очите си и видя, че слънцето грее ослепително. Вероятно бе десет часа. Взе телефона.

— Прибраха пакета преди няколко минути — съобщи Петра. — Видяхме как самолетът излетя. Кажи на Грейс, че хладилникът е чист. Няма нужда да се тревожи за хигиенните инспектори.

— Благодаря.

— Няма проблем. Почувствахме се като едно време. Ти как си?

— Добре.

— Направи каквото трябваше. Приеми го и седнете с Грейс да закусите.

Лутър затвори телефона и погледна Грейс.

— Петра ми каза, че трябва да приема случилото се. Хайде да закусим.

Тя се усмихна.

— Чудесна идея.