Джейн Ан Кренц
Горещи следи (2)

1.

Уайкики…

Едрият мъж носеше риза с къси ръкави на оранжеви и лилави цветя. Щеше да създаде проблем след около пет минути. Не беше нужно човек да е екстрасенс, за да долови гневната енергия, която изпълваше атмосферата около маса номер пет. Всеки опитен барман би я усетил. А за барман, който беше и екстрасенс, а също и бивше ченге, предупредителните знаци излязоха наяве и заблестяха като неонови лампички, след като господин Оранжеви и лилави цветя влезе в „Тъмната дъга“ половин час по-рано.

Лутър Малоун бързо разбърка коктейла „Май тай“ и го постави на подноса до бирата и коктейла „Блу Хаваи“. Джули се пресегна, за да вземе една черешка и резенче ананас от охладените купи с приготвените плодове.

— Има проблем на пета — каза тя тихо. — Идиотът се заяжда с Лудия Рей. За късмет на този глупак Рей още не е забелязал.

— Аз ще се погрижа — каза Лутър.

Въпреки че отдалеченият бар се намираше в Уайкики, не го посещаваха много туристи. Закътан в малък вътрешен двор на половин пресечка от оживеното Кухио Авеню, „Дъгата“ имаше една особена група от редовни клиенти. Някои от тях — като Лудия Рей, бяха по-ексцентрични от останалите. Чудакът отдавна се беше посветил на боговете на сърфинга. Когато не караше сърфа си, преминаваше в дзен състояние. Всички, които го познаваха, твърдяха, че е най-добре той да бъде оставен на мира в своето измерение.

— Внимавай — каза Джули. Тя украси коктейла с черешката и ананаса. — Тази грамада е повече мускули, отколкото тлъстини.

— Да, виждам го. Оценявам загрижеността ти.

Сервитьорката му отправи една бърза усмивка.

— Наистина ще ми е неприятно да ти се случи нещо, шефе. Работното ми време тук се съчетава идеално със заетостта ми в хотела.

Като мнозина други ангажирани в туристическия бизнес на Хаваите Джули работеше на две места. Животът на острова имаше своите предимства, но и недостатъци — не беше никак евтин. В петък и събота вечер младата жена идваше в бара, за да помага в най-натоварените часове. Работата й беше на рецепцията на един от малките западнали евтини хотели, които по някакъв начин успяваха да оцелеят в сенките на големите комплекси и високите блокове с луксозни ваканционни апартаменти.

Освен Джули, която работеше два пъти седмично, в „Дъгата“ обикновено наемаха и някой да мие чиниите.

В момента тази длъжност беше свободна. За кой ли път. Миячите идваха и си отиваха толкова редовно, че собствениците на бара — Петра и Уейн Гроувс, вече не си правеха труда да им запомнят имената. Наричаха всеки Бъд и толкова. Предишният беше напуснал миналата вечер. Работата възпрепятствала редовните му ангажименти като дилър на амфетамини.

Вратата към кухнята се отвори широко. Уейн Гроувс, съсобственик на „Дъгата“, се появи с един поднос с чинии, отрупани с пържена храна. Почти всичко, което излизаше от кухнята на „Дъгата“, беше приготвено по този начин.

Уейн спря рязко, а вниманието му се прикова върху мъжа с оранжево — лилавата риза.

Уейн беше слаб и висок, с остри черти и приличаше на търговец на оръжие от старата школа. Очите му бяха леденостудени. Съсобственикът на бара беше на шейсет и пет, но още можеше да види последния ред в таблицата на очните лекари. Всъщност успяваше да прочете и няколко реда по-надолу, но не бяха измислени тестове за хора със свръхразвито зрение.

Уейн беше покрит от главата до петите с татуировки, най-впечатляващата, от които беше червенооката змия, увита около лъсналото му плешиво теме. Главата й беше разположена точно върху челото му, наподобяваща тъмен скъпоценен камък върху зловеща корона.

Уейн беше целенасочен човек. По това време вниманието му беше насочено към поръчките за риба, пържени картофи и хамбургери и измиването на чашите. Но в момента беше отправено в друга посока. Мъжът с оранжево — лилавата риза не подозираше, че се намира в полезрението на човек, който някога си беше изкарвал прехраната като снайперист в една от тайните агенции.

Лутър грабна бастуна, който беше закачен на бара. Време беше да се раздвижи. Най-малко имаха нужда от инцидент в „Дъгата“, който да изисква посещение на полицията. Съседните магазини нямаше да са доволни от подобна визита. По тези места всички предпочитаха да не се набиват на очи. Същото се отнасяше и до редовните посетители на „Дъгата“, повечето от които бяха хора с парапсихични способности и сериозни проблеми, като Лудия Рей.

Лутър излезе иззад бара. Спря за момент до притихналия Уейн.

— Няма проблем — каза той. — Аз ще се оправя.

Съсобственикът примигна и се отърси от завладялото го спокойствие.

— Добре — изръмжа той. Обърна се и пристъпи към една от близките маси.

Вратата на кухнята се отвори отново и освободи вълна от топлина, пропита с мирис на пържено. Петра Гроувс, готвач и съсобственик на ресторанта, се появи на прага. Огледа помещението с учуден поглед, докато триеше ръце в лекьосаната си престилка.

— Усетих, че нещо не е наред. — Детството й бе преминало в Тексас, но забавеният южняшки акцент още личеше във всяка дума, която произнасяше.

Интуицията на Петра, също като тази на Уейн да повали мишена с един-единствен изстрел от далечно разстояние, беше по-силна от естественото. Можеше да се каже, че е паранормална.

И Уейн, и Петра имаха парапсихични способности от средна степен. И двамата се бяха пенсионирали в една и съща безименна служба. Петра бе съгледвач на Уейн, когато той беше работил като снайперист. Заедно сформираха невероятен екип. Освен това бяха партньори в живота.

Петра беше жена със здраво телосложение, към шейсет и две-три годишна. Носеше дългата си посивяла коса на плитка. Силно пожълтяла й шапка стоеше на върха на главата й. На едното й ухо проблясваше златна обеца. Докато Уейн носеше скрит пистолет в кобур, съпругата му беше предпочела голям нож. Държеше го в калъф под дългата си престилка.

— Аз ще се оправя — каза й Лутър.

— Добре — кимна му Петра и влезе обратно в горещата кухня.

Барманът тръгна с бастуна си по оплочения под. Нивото на напрежението в помещението бързо растеше. Тълпата ставаше неспокойна. Съвременната наука беше отхвърлила изучаването на парапсихология. Заради това много хора живееха живота си, като пренебрегваха, потискаха или съзнателно не забелязваха парапсихичната страна на своята природа. Но в подобни ситуации дори някои от тях с обикновена чувствителност започваха да се оглеждат за най-близкия изход много преди да са осъзнали какво точно не е наред. Навалицата в „Дъгата“ беше всичко друго, но не и естествена.

Мъжът с ризата на цветя изглежда не забелязваше Лутър или безпокойството на редовните клиенти. Беше прекалено зает да обсипва Лудия Рей с хапливи реплики.

— Ей, сърфистът — говореше гръмогласно той. — Добре ли си преживяваш, като чукаш туристките? Колко им вземаш, за да зърнат малкия ти сърф?

Рей не му обръщаше внимание. Продължаваше да седи надвесен над бирата си и да дъвче пържените си картофи и риба. Той беше широкоплещест и със загар човек, който е повече в морето, отколкото на брега. Рошавата му кестенява коса бе изсветляла от слънцето. Не можеше да бъде обвиняван мъжът с цветната риза, че си е набелязал погрешна мишена, помисли си Лутър. Рей не изглеждаше обезумял, ако човек не виждаше аурата му.

— Какво има? — попита натрапникът. — Не можеш да отговориш на един въпрос ли? Нали всички разправят колко са дружелюбни местните?

Рей остави бирата си и се опита да се обърне. Лутър напрегна сетивата си, за да види аурата на всеки. Светлото и тъмното бяха наопаки, но не като във фотографски негатив. Когато бе в това състояние на паранормална чувствителност, нещата определено не бяха черни и бели. Оттенъците идваха от различни точки на паранормалния спектър. Те не можеха да се опишат с думи. Енергията пулсираше, проблясваше и искреше около всеки от тях.

Напрежението растеше осезаемо дори за обикновените му сетива, но през паранормалната му чувствителност то вече се бе превърнало в приливна вълна с опасно вихрещи се течения.

Краткият момент на замайване, който винаги съпровождаше преминаването към другата чувствителност, отмина, докато направи няколко крачки. Лутър беше свикнал с чувството за силна обърканост. Той живееше с таланта си още от юношеството.

Първо се концентрира върху Рей. Мъжът с ризата на цветя беше най-отвратителният, но сърфистът беше най-непредвидимият. Надигналата се едва контролирана лудост се проявяваше в неясните оттенъци и хаотични пулсации на аурата му. Най-тревожни бяха нездравите жълто-зелени проблясъци, които се получаваха в непредсказуем ритъм. В момента се сгъстяваха, защото той губеше крехката си връзка с реалността и се насочваше стремглаво към уникалната си параноична вселена.

— Стой далече от мен — каза Рей тихо.

Всеки разумен човек би се отдръпнал незабавно, но Шарената риза се ухили, без да си дава сметка, че е на път да освободи лабилен и непредсказуем дух от бутилката му.

— Не се тревожи, сърфистче. Последното, което искам да направя, е да се приближа прекалено близо до теб. Може да прихвана някоя болест, с която си се сдобил, докато си се грижил за туристките.

Рей се изправи. Мускулестите му плещи изпъваха овехтялата му тениска. Лутър беше на половин метър от него. Той се концентрира върху жълто-зелените искри в аурата на Рей. С невероятна точност — грешките често имаха неприятни последствия — барманът генерира от собствената си аура вълна от потискаща енергия. Пулсациите й отекнаха в аурата на Рей. Жълто-зелените искри видимо намаляха.

Лудият Рей примигна няколко пъти и се намръщи объркано. Лутър въздейства върху аурата му още малко. Сърфистът въздъхна и загуби интерес към мъжа с шарената риза. Внезапно изтощен се отпусна на стола си.

— Защо не допиеш бирата си? — му подхвърли Лутър. — Аз ще се погрижа.

— Аха, добре. — Рей погледна бутилката пред себе си. — Бирата ми.

Благодарен за това, че му подсказаха какво да прави в този момент, той взе бутилката и отпи голяма глътка.

Лишен от жертвата си, натрапникът се разяри. Лицето му се изкриви от ярост. Той се наклони на една страна и погледна през рамото на Лутър.

— Ей, на теб говоря, тъп сърфист такъв — извика той.

— Не — каза Лутър със същия тих глас, с който беше говорил на Рей. — Говори на мен. В момента обсъждаме факта, че трябва веднага да напуснеш.

Аурата на мъжа беше много по-стабилна от тази на Рей. Това беше добрата новина. Лошата беше, че бе в цветовете на яростта и недоволството.

Коректното определение за подобен род грубияни и скандалджии беше, че страдат от ниска самооценка и се опитват да компенсират, като правят другите свои жертви. Що се отнасяше до Лутър, това бяха пълни глупости. Хората като мъжа с цветната риза смятаха, че превъзхождат околните, и им липсваше каквато и да е способност за съчувствие. Грубияните тормозеха не от неосъзнато желание да компенсират ниската си самооценка. Те го правеха, защото можеха и защото им доставяше удоволствие. Единственото противодействие срещу тях беше да ги накараш да изпитат страх. Защото чувството им за самосъхранение беше много изострено.

В енергията на мъжа нямаше никакви изненади или загадки. Желанието за издевателство беше съвсем явно. Лутър отново генерира потискащата енергия. Прищявката на мъжа да нарани и унижи Рей изчезна незабавно под тежестта на изтощението, но грубиянът вече се беше изправил с лице към Лутър.

— Ей, барманът, махни се от пътя ми, ако не искаш да пострадаш.

Той сграбчи ръката му с намерението да го блъсне настрани. Това беше грешка. Физическият контакт засили въздействието на енергията, която Лутър използваше.

Мъжът се олюля леко и загуби равновесие. Хвана се за ръба на масата.

— Какво? — каза той едва. — Май не ми е добре.

— Не се тревожи за сметката — каза Лутър. Той хвана мъжа и го поведе към вратата. — Заведението черпи.

— Тъй ли? — Скандалджията поклати глава и напразно се опита да фокусира погледа си. — Какво става?

— Сега си тръгваш.

— А! — Шарената риза сбърчи чело. — Добре. Изведнъж се почувствах много уморен.

Той не се опита да се съпротивлява. Изведнъж шумът в заведението стихна. Всички гледаха мълчаливо как барманът води натрапника към изхода.

Когато вратата се затвори зад тях, шумът в „Тъмната дъга“ се върна към нормалното си състояние.

— Какво става? — мъжът потърка очите си. — Къде отиваме?

— Прибираш се в хотела си.

— Така ли? — В думите му нямаше съпротива, само объркване и замаяност.

Лутър го изведе в малкия вътрешен двор, минаха покрай болнавите палми в саксии, които Уейн беше сложил там и бе направил неуспешен опит да създаде автентична атмосфера.

Наближаваше десет часът. Собственикът на ловния клуб на втория етаж беше прибрал табелата, която обещаваше на туристите Място за безопасна стрелба, Истински оръжия, Заводски муниции и Отлично обслужване на клиентите. Имаше причини, поради които Лутър не успяваше да разбере изцяло фирмите, които предлагаха на туристите стрелбища на закрито, а те процъфтяваха в Уайкики.

Студиото за татуировки и пиърсинг и магазинът за дзен комикси бяха затворени, но ръждясалите прозоречни климатици на порно видеоклуба бръмчаха, както обикновено. Това бе единственият признак, че мястото е още отворено. През замъглените прозорци на клуба не се процеждаше светлина. Клиентите влизаха и излизаха незабелязано, предпочитайки прикритието на тъмнината.

Лутър побутна зомбирания си спътник под стария дървен сърф, който отбелязваше входа към вътрешния двор, и го поведе по тясната пътека към Кухио Авеню. По това време беше оживено и таверните и ресторантите на открито бяха пълни.

Поколеба се дали да изпрати мъжа с цветната риза още една пресечка до Калакауа, където ярко осветените витрини на скъпите бутици и ресторанти привличаха тълпи от туристи. Реши, че няма нужда да си прави труда. Можеше да стори това, което бе необходимо, и тук.

За нещастие не беше от полза да остави спътника си на това място. Ефектът на енергията, с която бе потиснал желанието му да тормози околните, беше краткотраен. Лутър знаеше, че щом престане да му въздейства, той отново ще се върне към обичайното си състояние.

Той щеше да си спомни за проваления опит да предизвика Рей и за намесата на бармана. Щеше да се сети, че е бил посрамен, когато недъгав мъж с бастун го е извел навън. Тези спомени щяха да бъдат достатъчен повод грубиянът да се върне в „Дъгата“ и да търси отмъщение.

Страхът бе една от най-примитивните емоции, първичен инстинкт за самосъхранение, който, като всеки инстинкт, беше дълбоко вкоренен в мозъка. Това означаваше, че присъстваше в целия спектър на сетивата, от нормалните до паранормалните. Беше и най-лесната за провокиране емоция, ако човек умееше да го прави. А щом бъдеше провокирана, тя се задържаше известно време.

Побойниците разбират страха, защото твърде много го предизвикват у другите.

Лутър си пое дъх и бавно издиша. Това, което предстоеше, не му беше приятно, но трябваше да си свърши работата.

Напрегна сетивата си. После завъртя покорния зомбиран мъж до себе си така, че да гледа към пътеката, която водеше към „Дъгата“.

— Не искаш никога вече да минеш по тази пътека — каза барманът. — Хората в онова малко ресторантче са луди. Не се знае какво могат да ти направят. Все едно да влезеш в стая, пълна с нитроглицерин. Прекалено си умен, за да се върнеш там.

Той подкрепяше думите си с малки пулсации от енергия, насочени към латентните точки на страха в паранормалния му спектър, така че съзнателно събуждаше и активираше всички, които успяваше да открие. Терминът „паникбутон“ не бе възникнал случайно.

Лутър се занимаваше с покорния мъж, докато не започна да се поти и тресе, втренчен в тъмната алея, сякаш бе преддверие към ада.

С малко късмет, когато се отърсеше от това преживяване, споменът за „Тъмната дъга“ щеше да бъде неразривно свързан с чувството за безпокойство и страх. Той нямаше да може да го обясни, дори нямаше да опитва. Но ако случайно минеше оттук, инстинктивно щеше да избягва алеята. Така работеше страхът на парапсихично ниво.

Проблемът за провокирането на страх бе, че този страх винаги можеше да доведе и до обратната реакция. Някои хора се чувстваха принудени да се изправят срещу страховете си. Но доколкото опитът на Лутър сочеше, това не бе истина за хулиганите, които обичаха да тормозят околните.

Той понижи психичното въздействие. Мъжът се успокои.

— Трябва да се върнеш в хотела си — каза Лутър. — Тази вечер малко прекали с пиенето. Върви да поспиш.

— Да, добре — прошепна мъжът разтревожен. — Много пих.

Той бързо закрачи към кръстовището и пресече улицата. Изчезна зад ъгъла и се отправи към Калакауа, където бяха големите хотели на първа линия до плажа.

Лутър се облегна тежко на бастуна си, притиснат от тъмната енергия заради това, което бе направил. Мразеше тази част. Винаги имаше цена, която трябваше да плати, когато използваше таланта си по този начин.

Негодникът заслужаваше, което бе получил, но в действителност битката беше неравна още от самото начало. Той нямаше шанс. Не бе осъзнал какво го е сполетяло.

Да, това беше неприятната страна на случилото се.