Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Обществото на Аркейн (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Running Hot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 72 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Ан Кренц. Горещи следи

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

47.

Звуци от чиста кристална енергия я извлякоха от дълбините на неестествения мрак. Лудостта и смъртта пулсираха и искряха. Силата на музиката освети и разбуди разстроените сетива на Грейс.

Тя осъзна смътно, че лежи просната върху някакъв килим. Под килима се усещаше твърд циментов под. Паниката я завладя и за момент отблъсна властната енергия на песента.

Тя отвори очи и се надигна, така че да може да седне, подпирайки се с длан на килима. Осъзна, че все още е облечена в халат. Първото нещо, което видя, беше ярък лъч, който пронизваше нощта. Няколко секунди горещият лъч светлина беше преплетен с невероятно високите тонове на музиката. Сетивата й не можеха да разделят двете неща едно от друго.

Мартин Крокър се изправи пред нея. Той й се усмихваше, като й обещаваше целия свят.

— Ти си мъртъв — прошепна тя.

— Така ли? — попита той.

— Да.

Искаше отговорът й да прозвучи предизвикателно. Но всъщност се отрони от гърлото й като задавен звук, който потъна в течението от обезумяла психична енергия, която се вихреше около нея.

— Ти ми беше от полза — каза Мартин. — Но всяко хубаво нещо си има край. За нещастие, вече не си ми нужна. Превърна се в бреме.

Това не беше сън. Тя се побъркваше. Музиката я караше да изпитва това чувство.

Притисна длани към ушите си. Защитната й реакция беше неуспешен опит. Пеенето стана по-приглушено, но още беше твърде силно. То изпълваше атмосферата около нея.

— Ти си мъртъв — повтори тя, този път по-силно. Сетивата й пулсираха в отговор, изпращайки остри стрелички от енергия.

Изненадващо образът на Мартин Крокър изчезна. Грейс потрепери от облекчение. Откри ушите си и се вкопчи в най-близкия предмет. Оказа се облегалка на стол.

Изгарящата музика продължи да се извисява, повличайки я в ада, който изглеждаше като най-чист кристал.

Извърна се да проследи лъча светлина и откри, че вижда сцена. В светлината на прожектора стоеше жена в бяла роба, която изглеждаше напръскана с кръв. Русата й коса падаше върху раменете. В едната си ръка държеше нож и изливаше завладяващата енергия на своята музика към залата.

Вивиан Райън, Сирената.

В този ужасяващ миг я връхлетя споменът за един видеоклип, който беше гледала в интернет, докато проучваше колоратурните сопрани. Вивиан пееше прочутата сцена на лудостта от „Лучия ди Ламермур“. Кръвта върху девствено бялата дреха изглеждаше истинска.

Също и тялото, проснато в сенките на сцената. Беше мъж, осъзна Грейс. Лицето му беше обърнато така, че Грейс не го виждаше.

Тя стисна облегалката на стола. Имаше чувството, че ще й прилошее. Следващата сцена от операта беше как Лучия убива нежелания си жених. Ами ако беше закъсняла? Ако Лутър вече беше мъртъв?

Не. Щеше да усети, ако той беше мъртъв. Въпреки мощта на музиката тя беше сигурна в това. Тази увереност й вдъхна сила. Сетивата й запулсираха по-силно. Лутър не беше мъжът, който лежеше безжизнено на сцената.

Вивиан отприщи нова каскада от високи, чисти, зловещо разтърсващи тонове. Музиката бе съпътствана от блуждаещи искри в аурата й. Също като Лучия и Вивиан се отдаваше повече и повече на лудостта и се опитваше да отведе единствения си зрител заедно със себе си. Всичко това беше в аурата й и в музиката. Грейс го виждаше, чуваше, усещаше, но не беше сигурна дали може да му устои.

Имаше някакво ужасно помрачение у Сирената, което тя излъчваше.

Грейс се надигна на колене, но преди да успее да се изправи, се появи чудовището, което се беше опитало да я изнасили в приемното семейство. Той тръгна по пътеката към нея със зловеща усмивка. Тя потрепери. Само не отново! Не можеше да се справи с още един призрак. Трябваше да се погрижи за оцеляването си.

— Не се тревожи, ще ти хареса това, което ще направя с теб — обеща чудовището.

— Ти си мъртъв — каза тя. Успя да прогони Мартин. Щеше да прогони и чудовището. Впрегна волята си във вълна от психична енергия. — Ти си мъртъв, по дяволите!

Чудовището изчезна също като Мартин.

Внимавай! Тук има нещо важно, нещо, което може да ти помогне да се бориш.

Беше се изправила, но още бе под въздействието на хипнотичната музика. Бореше се да й устои, но успяваше само да забави въздействието й. Не можеше да спре неизбежното. Чувстваше се обречена — така, както според митовете моряците са виждали смъртта си.

На сцената Вивиан отново вдигна ръце. Песента й се извиси още по-високо.

Грейс отново притисна длани към ушите си и се концентрира върху това да впрегне сетивата си в общо усилие да отблъсне музиката със своята енергия. Стори й се, че силата на песента поотслабна. Насърчена, впрегна още енергия. Мислите й се проясниха.

Не можеше да издържи на призива на Сирената, но беше възможно да се понесе върху психичните пулсации, които вливаха енергия в песента, като сърфист, който пришпорва вълната.

Дори и да залагаше на тази теория, тя знаеше, че не може да неутрализира силата на Вивиан от разстояние. Нито можеше да се обърне и да побегне. Въздействието на музиката беше прекалено силно. Имаше само един шанс и той беше да се доближи до сцената.

Обърни се към музиката и танцувай, Грейс, танцувай колкото можеш по-бързо.

Тя наблюдаваше аурата на Вивиан, не лицето й, фокусирайки се върху проблясващите пулсации. Предпазливо изпрати собствената си енергия в момент на понижение между пулсациите в кипящия спектър на Сирената. Все едно стреляше с лък срещу автомат, но разбра, че има успех, когато усети как въздействието на музиката отслабва.

Вивиан замлъкна. Внезапната тишина беше наелектризирана.

— Наистина ли смяташ, че този трик ще свърши работа срещу таланта ми? — попита тя развеселена.

Грейс спря пред пространството за оркестъра. Оперните певци не могат да изпитват истински емоции, когато пеят, припомни си тя. Гърлото и гърдите се стягаха и спираха дишането и звука.

— Знаеш ли, Вив — каза тя, — костюмите са пищни и операта е много впечатляваща сграда, но ти си само една от многото певици.

— Млъкни, глупачке. Аз съм Сирената!

Грейс погледна неподвижния мъж на сцената.

— Кой е той?

— Нюлин Гътри.

— Убила си любовника си?

— О, не е мъртъв. Само е в безсъзнание — усмихна се Вивиан. — Защо да желая смъртта му? Той ми е от полза. Той е човекът, който те откри. Изненадах се, когато ми каза, че си сред публиката тази вечер. Толкова се радвам, че имаше възможност да ме чуеш като Кралицата на нощта. Бях удивителна, нали?

— Чак пък удивителна. Кариерата ти върви към провал. Всички го знаят. Затова пееш тук, в Акейша Бей, а не в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк.

— Това е лъжа — изпищя Вивиан, а аурата й пламна от яростни искри. — Аз съм Сирената. Никоя друга певица не може да направи с гласа си това, което аз мога да постигна.

— Хайде, хайде, говорим за опера, нали? Може и да си била добра в миналото, но вече не си. Помниш ли какво дюдюкане беше в „Ла Скала“? Всички чуха колебливостта на гласа ти.

— Аз накарах половината зала в Ла Скала да занемее — извика Вивиан.

— Обзалагам се, че има поне пет певици, които са твои конкурентки и могат да заемат мястото ти. Нещо повече — те са с десет години по-млади от теб.

— Стига! — изпищя Вивиан. — Гласът ми е безупречен.

— Може и да е бил безупречен преди няколко години, но вече не е. Имам теория за това. Аз съм експерт в законите на психичната генетика.

— Млъкни!

— Теорията ми е, че всеки път, когато си използвала гласа си, за да убиваш, ти все повече си губела разсъдъка си. Хората, които полудяват, губят контрол. Точно това се случва с теб в последните години, Вив. Губиш контрол над гласа си.

— Не съм луда! — изкрещя Вивиан.

— Разбира се, че си. Вижда се в аурата ти.

— Ще ти покажа какво мога да направя с гласа си — изкрещя Вивиан.

— Внимавай. Писъците не са полезни за гърлото.

Вивиан се вкопчи в полите на окървавената си роба и запя с пълен глас. Високите тонове на арията на лудостта на Лучия отново изпълниха гърлото й.

Грейс потрепери, притискаше ушите си, за да намали влиянието на хипнотизиращата песен. Все едно опитваше да се скрие от изригващ вулкан под парче картон. Беше подготвила сетивата си за адския огнен дъжд, но не можеше да изключи напълно въздействието му. Музиката се изливаше върху нея като повалена камара от остри кристали.

Щеше да загине, ако не успееше да дестабилизира аурата на Вивиан.

Целеше се с всички сили към всяко слабо място в спектъра на Сирената.

Вивиан запя още по-високо. Тоновете бяха пронизителни, но започнаха да стават по-слаби. Гневът пречеше на умението й да проектира невероятния си талант. Тя буквално се давеше в собствените си ярост и горчивина. Един след друг високите тонове се разстройваха.

Вивиан продължаваше да пее, но се обърна и тръгна към стъпалата на сцената. Сега лудостта й беше видима дори с просто око. Вивиан слезе по стъпалата с театрална решителност, сякаш бе по средата на някакво драматично представление. Когато стигна до последното стъпало, се отправи към Грейс, вдигнала високо ножа, готова да нанесе убийствен удар. Неравните тонове на песента се проявяваха в пискливи звуци.

Грейс усети, че въздействието на музиката върху нея намалява. Сега можеше да се движи свободно.

Скочи на най-близката седалка, прекрачи облегалката й и се озова на следващия ред, оттам се втурна към пътеката. Тичаше между редовете, но се оказа трудно. Бедрото й се блъскаше болезнено в страничните облегалки на столовете.

Вивиан пищеше с дрезгав глас, силата й привършваше. Тя надигна кървавата си роба и се втурна към края на първия ред, за да пресрещне Грейс на пътеката и да забие ножа в тялото й.

Грейс спря внезапно, качи се на един стол и прескочи на третия ред, после на четвъртия, за да остави по-голямо разстояние между себе си и Вивиан. Бързо напредваше, а халатът се развяваше около краката й.

Ослепителна светлина нахлу откъм фоайето. Появи се силуетът на мъж.

— Грейс! — извика Лутър.

— Добре съм — отвърна му тя. — Внимавай, тя има нож, но вече изобщо не може да пее.

Вивиан спря на пътеката. Учестеното й дишане се чуваше сред настъпилата тишина в залата. Светлината от фоайето огря окървавената роба и разрошената й коса. Аурата й беше като дъга, съдържаше всички цветове на кошмарите.

— Аз съм Сирената — прошепна тя.

Тя изпусна ножа, обърна се и побягна по пътеката към сцената.

Лутър тръгна след нея, стиснал бастуна си в едната ръка и пистолет в другата. Аурата му беше оцветена в горещия спектър на насилието.

— Не — каза тихо Грейс. — Не е нужно. Остави я.

Няколко секунди тя не беше сигурна, че той ще я послуша. После той отпусна пистолета си и аурата му се успокои.

Вивиан изкачи бързо стъпалата и изчезна зад кървавочервената завеса.