Джейн Ан Кренц
Горещи следи (42)

41.

Малкият град Акейша Бей се намираше на един живописен отрязък от крайбрежието на Южна Калифорния, северно от Лос Анджелис. Решени да му създадат име като средище на изкуствата, неговите жители не бяха пестили средства за новата опера. Входът с арки и колонада придаваше на сградата атмосфера на архитектурно творение, посветено на музиката. Фоайето блестеше като вътрешността на кутия, подплатена с кадифе и пълна с бижута.

Грейс стоеше до Лутър отстрани на елегантната зала и наблюдаваше любителите на операта, които очакваха началото на представлението.

— Права беше — каза Лутър, като се загледа по един достолепен среброкос мъж с официално облекло. — Хавайската риза щеше да изглежда неподходяща. Не съм сигурен, че и сакото и вратовръзката са достатъчни. Трябваше да си донеса смокинга.

— Ти имаш ли смокинг? — попита Грейс.

— Не.

— И аз така си мислех. — Тя се усмихна. — Не се тревожи, в наши дни може да се видят всякакви дрехи в операта — от дънки до смокинги, особено тук, на Западния бряг.

— Повечето мъже са в смокинги и не изглежда да са взети под наем. Дамите са със скъпи рокли и бижута, струващи цяло състояние.

— Хората се обличат по-официално, когато отиват на премиера. Ние изглеждаме добре. Сам каза, че е важно да не се набиваме на очи. Повярвай ми, никой не ни обръща внимание.

Това не беше вярно. Грейс не можеше да откъсне очи от Лутър тази вечер. За пръв път го виждаше облечен в нещо различно от небрежното лятно облекло. Много се изненада, когато той извади от пътната си чанта добре ушит костюм, бяла риза и вратовръзка.

На Хаваите той носеше риза с къс ръкав, бермуди и маратонки и изглеждаше като полицейски детектив във ваканция. По-точно ранен детектив. Тази вечер, облечен в костюм и вратовръзка, той изглеждаше като ранен детектив от полицията, отиващ на работа. Дрехите придаваха вид на хората, но нямаха никакъв ефект върху аурата на Лутър или върху силата, която се излъчваше от него.

Грейс беше напазарувала набързо в търговския център на острова, преди да се качат в самолета. Лутър дойде с нея и прояви забележително търпение, докато обиколиха няколко бутика и два-три скъпи универсални магазина. Тя оглеждаше стоките, които бяха на разпродажба, тъй като не желаеше да харчи прекалено много пари за дреха, която можеше да не облече втори път. „Обличаш се за конкретна мисия“, повтаряше си тя, докато избираше. Но тайно не можеше да устои на желанието да си намери рокля, с която да впечатли Лутър, дори и това да означаваше да оголи повече от чувствителната си кожа, отколкото би искала.

Накрая се появи от пробната на „Нойман Маркъс“ облечена в елегантна черна рокля с широко балетно деколте и тясна пола, която свършваше точно над коляното. Сякаш по поръчка специално за нея роклята беше с дълги ръкави.

Леко присвитите очи на Лутър и удовлетворяващите искри в аурата му й подсказаха, че е намерила идеалната рокля.

— Да вървим да намерим местата си — предложи той.

— Трябва първо да отида до тоалетната. Веднага се връщам.

Лутър я изпрати до вратата. Тя влезе и остана на място. Загледа се възхитена в безкрайната редица блестящи кабинки.

— Леле! — каза тя на привлекателна жена на средна възраст, която миеше ръцете си. — Трябва да има поне петдесет кабинки.

— И още толкова в тоалетната от другата страна на залата — съобщи й доволно жената. — Изглежда не сте от нашия град.

— Да, но съм ходила в доста опери и знам, че кабинките в дамските тоалетни никога не са достатъчно по време на антрактите.

— Кметът на Акейша Бей е жена. Тя отказа да подкрепи строежа на „Гътри Хол“, докато архитектите не й гарантираха, че ще има достатъчен брой дамски тоалетни.

— Такива политици харесвам! — каза Грейс. — Изяснила е приоритетите си, без да усуква. Да се надяваме, че ще се кандидатира за президент.

Грейс се върна при Лутър след малко.

— Изглеждаш прекалено весела, като се има предвид защо сме тук — отбеляза той.

— Открих, че е било излишно да ограничавам приема на течности още в три часа следобед — каза тя.

— Какво означава това?

— В дамската тоалетна имаше поне петдесет кабинки. Преброих ги. А от другата страна на операта има още една тоалетна.

— И?

— И няма да се притеснявам, че ще чакам на опашка по време на антракта. Ако останем до антракта.

Лутър се намръщи.

— Добре ли си?

— Няма значение. Женска работа.

— Тогава ти вярвам.

Разпоредителят ги насочи към местата им на дванайсети ред. Лутър беше доволен.

— Разстоянието е достатъчно, за да я огледаш добре — отбеляза той.

Изведнъж стомахът на Грейс се сви. Сетивата й се пробудиха. Завладя я безпокойство. Откакто Фалън Джоунс беше одобрил пътуването до Акейша Бей, двамата бяха ангажирани с подготовката, дългия полет до Лос Анджелис и после пътуването с кола до градчето. Сега мисълта за това, което й предстоеше, внезапно я връхлетя. Ами ако беше сбъркала? Ами ако беше права?

— Не се тревожи за това — каза Лутър. — Ако тя не е нашата певица, няма да е фатално. Просто сме изгледали една опера.

— А ако тя е жената, която видях в Мауи?

— Тогава ще съобщим на Фалън. Оттам той ще поеме нещата. Ние с теб ще се приберем в Хонолулу утре и ще вечеряме с Петра и Уейн.

И после какво — запита се тя. Тя не живееше в Уайкики. Тя живееше в Еклипс Бей, Орегон. Сама. Не мисли за това. Живей за момента.

— Не виждам смисъл в това — каза Лутър.

Тя се стресна и се обърна към него.

— Какво? Мислех, че току-що се разбрахме… — Тя млъкна, защото видя, че чете краткото описание на сюжета. — А, сюжетът. Никой не е твърдял, че във „Вълшебната флейта“ има смисъл. Но това е Моцарт, така че почитателите на операта да не се суетят за разни подробности.

— Ще го имам предвид.

— Експертите в Обществото са сигурни, че Моцарт е имал паранормални способности — добави тя.

— Така ли?

— Как иначе можеш да обясниш свръхестествения му музикален талант?

— Той бил ли е член на Обществото?

Грейс се усмихна.

— Мисля, че е предпочел масоните.

— Е, добрата новина е, че Сирената се появява в първо действие. — Лутър затвори програмата. — Няма да чакаме дълго, докато получим отговора си.

Светлините изгаснаха и препълнената зала стихна. Увертюрата започна, обливайки публиката с великолепна искряща енергия. Музиката беше сила. Тя можеше да улови и гениалната енергия на един композитор, да я съхрани и да я представя отново и отново на поколение след поколение.

Завесата се вдигна и разкри картина от древния Египет. Историята се разгърна на сцената, която бе създадена по нови технологии. Грейс знаеше, че публиката винаги очаква изключителна пищност не само от певците, но и от сценографията, костюмите. Операта в Акейша Бей беше осигурила всичко това.

Идеалната обстановка за едно убийствено колоратурно сопрано. Когато Кралицата на нощта се появи на сцената, Грейс едва се сдържа да не се скрие зад седалката пред себе си.

Костюмът на кралицата беше сложна композиция от много слоеве коприна и кадифе в искрящи нюанси на сапфиреносиньо. Роклята беше поръбена със златни кантове и обшита с блестящи камъчета. Сложната черна перука преосмисляше термина „голяма коса“. Блестящата корона беше вградена в кулата от къдрици, като създаваше ефект на коледно дърво.

Доминиращо у Кралицата на нощта беше злото, което светеше, искреше, блестеше по неестествен начин.

Цялата тази енергия, включително невероятната власт на ослепителния й глас, гореше също толкова силно, колкото ужасяващата й аура.

Публиката седеше като вкаменена, когато пищните тонове изпълниха залата. Сирената не просто изтръгна невъзможно високото „фа“ от четвърта октава, тя го изпя с мощния си глас.

Грейс не смееше да помръдне. Тя за малко не спря да диша, очакваше да чуе звука от разбит кристал. В музикалните фойерверки имаше психична сила — не достатъчно, за да убие, но достатъчно, за да хипнотизира публиката. Кожата й гореше. Всичките й сетива пищяха, че се намира в близост до хищник, луд хищник.

Тя знаеше, че двамата с Лутър са скрити в сенките, знаеше, че силните светлини на сцената правеха публиката невидима за певците, знаеше, че Сирената няма причина да подозира за нейното присъствие в залата тази вечер. Но логичната й мисъл не можеше да успокои инстинкта й за оцеляване. Смъртта и лудостта се разхождаха на сцената.

Не опита дори да прошепне на Лутър. Беше сигурна, че хората наоколо ще се подразнят ужасно, ако някой дори се прокашляше, камо ли да кажеше нещо на спътника си.

Дясната ръка на Лутър стисна нейната лява. Грейс усети, че трепери. Той я стисна още по-силно, за да й покаже, че е разбрал посланието й съвсем ясно. Тя знаеше, че той усещаше мощната аура на Сирената, дори и да не виждаше всички детайли като нея. Сигурно и той забелязваше лудостта й.

Той се размърда леко и дръпна ръката й — това бе знак, че трябва да си тръгват. Тя дръпна неговата, за да му покаже, че не могат да излязат, докато Кралицата на нощта все още е на сцената. Рискуваха да бъдат забелязани.

Когато сцената се смени, те станаха от местата си и си проправиха път до пътеката. Грейс се престори, че не забелязва неодобрителните погледи. Тя въздъхна от облекчение, когато излязоха във фоайето.

— Жестока тълпа — отбеляза Лутър.

— Операта си има много условности. Излизането по средата на представлението определено е нещо, на което не се гледа с добро око.

— Ако онези хора знаеха какво може да направи Кралицата на нощта с гласа си, щяха да си плюят на петите към изходите.

— Не съм толкова сигурна — каза тя, като се опитваше да успокои дишането си. — Това е опера. Хората очакват божествени изпълнители. А сега какво ще правим?

— Сега, както винаги, ще се обадим на Фалън.

Излязоха навън, пресякоха улицата и влязоха в подземния паркинг, който беше почти скрит в зеленина. Въпреки факта, че Кралицата все още беше на сцената и щеше да остане там известно време, Грейс забеляза, че сканира сенките със сетивата си. Когато стигнаха до колата, която бяха взели под наем, Лутър се настани зад кормилото и извади телефона си.

Фалън вдигна на първото позвъняване.

— Е? — попита той.

— Грейс я позна — отвърна Лутър. — Без съмнение.

— По дяволите! — Шокът отекна в гласа на Фалън. — Сигурна ли е?

— Знам, че е трудно, когато нещата не се развиват така, както си очаквал — каза Лутър. — Но се стегни. Ние сме тези, които се намираме толкова близо до жена, която може да ни убие с песента си. Сега какво следва?

— Хари Суитуотър каза, че не може да открие сред конкурентите си човек, който да пасва на описанието на Сирената.

— Може би защото Грейс е била права през цялото време. Нямаме професионален убиец, а професионална оперна певица.

— Не се връзва. Защо, по дяволите, би отишла чак до Мауи, за да убие Юбанкс, щом не е наемен убиец?

— Може би Крейгмор е знаел какво може да направи тя с таланта си и е успял да я убеди да премахне Юбанкс. Може да й е бил любовник. Грейс казва, че е имала доста любовници. Но по същество тя е убийца.

— Прекалено много въпроси остават без отговор — настоя Фалън. — Едно голямо парче от този пъзел липсва. Трябва да открием връзката между Крейгмор и оперната певица. Вашата примадона има къща в Сан Франциско. Ще изпратя някого там по най-бързия начин.

Лутър погледна часовника си.

— Сирената ще бъде заета на сцената още доста време. След това според Грейс тя ще прекара поне час в гримьорната си, за да приема поздравления от почитателите си. После трябва да посети един частен прием. Има предостатъчно време да огледам апартамента й в хотела, където е отседнала.

Грейс се обърна рязко към него, стисна облегалката на седалката с една ръка. Очите й бяха огромни от тревога.

— Не — прошепна тя.

— Направи го! — каза Фалън и затвори. Лутър се усмихна успокоително на Грейс.

— Спокойно. Какво би могло да се обърка?