Джейн Ан Кренц
Горещи следи (40)

39.

На следващия ден Лутър предложи да затворят ресторанта за няколко дни. Петра и Уейн нямаха нищо против.

— Добре, ще си дадем отпуск — каза Уейн. — Някои туристи започват да ме нервират. Мисля, че губя безгрижния дух на островите.

— И аз мисля така — подкрепи го Петра. — Отдавна не сме имали ваканция.

Беше четири часът следобед, затишието след обяда. Всички стояха в кухнята на „Дъгата“. Грейс погледна тримата. Хрумна й неочаквана и необяснима идея.

— Мисля, че днес открих нещо важно в секретните архиви на „Джоунс и Джоунс“ — съобщи тя. — Дълга история. Какво ще кажете да вечеряме довечера и да ви я разкажа. Искам да чуя мнението ви, преди да се обадя на Фалън Джоунс.

Петра се ухили и потупа Лутър по рамото.

— Изглежда си на среща довечера.

— Не — настоя Грейс. — Отнася се за всички. В апартамента на Лутър. Аз ще сготвя. Нещо като семейна вечеря.

 

Тя взе назаем съдовете, които й трябваха, от кухнята на „Дъгата“ и ги натовари в джипа. Сготви вегетарианска лазаня със сирене фета и спанак. Сервира я заедно с голяма купа салата „Цезар“ и прясно изпечен хляб.

Яростният лай на съседското куче извести пристигането на гостите. Лутър отвори вратата да ги посрещне и им поднесе по една бира.

Пийваха и си говореха за незначителни неща, отлагаха важния разговор за след вечеря. Омайният нощен въздух беше влажен и успокояващ. Лекият бриз люлееше великолепните зелени листа на баобаба пред балкона.

Когато Грейс донесе голямата тава с лазаня, Лутър, Петра и Уейн я погледнаха, сякаш беше Свещеният граал. Тя им сервира щедри порции.

— Не помня кога последно съм яла лазаня — каза Петра с благоговение. — Мама ни готвеше лазаня, когато бях малка.

Всички я погледнаха.

— Какво? — попита тя.

— Трудно ни е да си те представим като малко дете — обясни Лутър. — И твоята истинска майка.

Петра набоде голямо парче от лазанята.

— Всеки си има майка.

— Къде е тя сега? — попита Грейс.

— Спомина се, когато бях на шестнайсет. Рак.

— Извинявай — каза Грейс. — Не трябваше да питам.

— Не се тревожи. Беше отдавна. След като тя почина, отидох да живея при баща ми и втората му жена, но не се разбирахме. Той ме изгони, когато бях на седемнайсет. Не го виня. Аз бих направила същото. Не бях стока. Той казваше, че оказвам лошо влияние на другите му деца, тези, които имаше от втория си брак.

— И аз имах майка — каза Уейн. Устата му беше пълна с хляб. — Обаче тя не обичаше да готви. Предпочиташе мартини и хапчета. Казваше, че оправят настроението й. Криеше бутилките си, за да не ги намира татко.

— Сигурно ти е било трудно — отвърна Грейс. Тя си сипа салата и не смееше да задава въпроси.

— Татко знаеше за хапчетата и алкохола — продължи Уейн. — Няколко години по-късно ми каза, че затова избягал със секретарката си, когато бях на единайсет.

— Вече не се наричат секретарки — информира ги Петра. — Сега са административни асистенти или нещо подобно.

— Знам — кимна Уейн.

„Сега е моментът да сменим темата“, помисли си Грейс, но не се сдържа и зададе още един въпрос.

— Какво стана с майка ти, Уейн?

— Каквото може да се очаква. — Той сви рамене. — Няколко месеца, след като татко я напусна, изпила наведнъж много хапчета и си направила голяма кана с мартини. Намерих я мъртва на следващата сутрин.

Всички бяха мълчаливи. Петра и Лутър се бяха съсредоточили върху лазанята в чиниите си. „Те знаят историите си“, помисли си Грейс. А сега и тя ги знаеше. Това беше едно от нещата, които ги свързваха.

Остави големите лъжици от салатата настрани.

— Съжалявам, че е трябвало точно ти да я намериш — каза тихо.

— Както каза Петра, много време мина оттогава.

Тя осъзна, че и тримата са спрели да се хранят. Всички се взираха в татуираната ръка на Уейн, която беше на масата. Тя също погледна и видя, че дланта й е върху топлата му кожа — сърдечен жест на съчувствие.

— Защо мога да те докосвам? — попита тя. Бавно вдигна ръка пред лицето си. — Защо мога да докосвам всички ви, без да усещам болка? След онзи инцидент с камериерката би трябвало още седмици да не мога да докосна никого.

Изражението на Петра стана по-сериозно.

— Кога се случи за първи път?

Първата й реакция беше, че не иска да говори за миналото си. Но те бяха споделили своите истории. Имаха право да знаят нейната, тя искаше да я сподели.

— В приемното семейство, където попаднах — каза тя и машинално скри ръцете си под масата. — Бях… нападната. Когато копелето ме докосна, аз… някак също го докоснах. Той умря.

Петра кимна спокойно. Уейн също не изглеждаше впечатлен. Той хапна парче от лазанята си. Лутър отпи от бирата си и зачака.

— На колко години беше, когато се опази? — попита Петра.

— На четиринайсет. — Изражението на Петра я накара да примигне смутено.

— Талантът ти тъкмо се е развивал — обясни Петра. — Според психолозите на Обществото травмиращо събитие в този период може да повлияе пагубно върху сетивата ти понякога за цял живот. Според мен шокът от преживяното тогава е повишил изострената ти чувствителност при допир.

Лутър погледна Петра.

— Ти си говорила с психолози от Обществото?

— След като се пенсионирахме от агенцията, и двамата ходихме известно време на психоаналитик. Не можехме да спим, имахме и други проблеми. Психоложката ни обясни доста неща.

— Точно така — обади се Уейн. — Каза ни, че причина за нашите проблеми са нещастното ни детство и работата, която сме вършили за агенцията. Не може да ни излекува, но поне ще ни предпази да не стигнем до самоубийство.

Петра се обърна към Грейс.

— Сигурно и ти си имаш проблеми, след като си била в приемно семейство, а после си преживяла онези инциденти.

Грейс скръсти ръце в скута си.

— Психични инциденти? Аз убих двама души с аурата си.

— А аз използвах пушка — каза Уейн. Той си отчупи още едно парче от хляба и се пресегна към ножа за масло. — Няма значение как го правиш. Рано или късно се налага да си платиш в парапсихичен план. Изглежда в твоя случай усещането ти за допир е постоянно увредено. Тя застина.

— Тогава защо мога да докосвам Лутър и теб, и Петра, без да изпитвам болка?

Петра се усмихна. Златната й обеца блесна.

— Не съм експерт, но сигурно защото си спокойна с нас. Познаваш ни добре и ние теб.

— Ние сме хора, които могат да оцеляват — обади се Лутър.

— Точно така — кимна Уейн. — По различен начин всички сме оцелявали. Разбираме се един друг. Когато сме заедно, нямаме тайни. Не се преструваме.

— Няма нужда да се страхуваме — каза Лутър, като я гледаше в очите.

Внезапният прилив на сълзи я изненада. Тя примигна бързо, за да ги спре.

— Семейство — каза тя.

— Да — потвърди Петра. — Семейство. А сега ще ми сипеш ли още лазаня?

Грейс й се усмихна през сълзи.

— Разбира се. Яж колкото искаш.

— Не й казвай това — намеси се бързо Уейн. — Ще я изяде всичката. А ние с Лутър също искаме допълнително.

— Стига си хленчил — отвърна остро Петра. — Знаете ли какво, дали да не включим лазанята в менюто на „Дъгата“? Имам чувството, че редовните клиенти ще я харесат. Не се пържи, но е вкусна.