Елизабет Лоуел
Песента на гарвана (9)

Девета глава

В утрото на последния августовски ден Жана бавно се събуди и потърка буза в могъщата, еластична планина от мускули, каквато представляваха гърдите на Гарвана. Той издаде някакъв звук на задоволство в просъница, прегърна я още по-близо до себе си и много бързо заспа отново. Щастлива, тя се сгуши в топлата му кожа, но не можа пак да заспи. Въобще не й се искаше да заспива през цялата нощ, след като се бяха върнали от екскурзия до реката Якуун. Не искаше да пропилява в спане нито един миг от тези последни часове, които й оставаха с него.

Беше вече взела категоричното решение. Днес щеше да му каже, че го обича. Надяваше се, че именно днес той щеше да приеме любовта й, нямаше да я отблъсне нежно и тактично, както до сега. Днес или той трябваше да откликне на любовта й, или тя щеше да бъде принудена да си замине. Съзнаваше прекрасно, че ако се задържеше още малко при Гарвана, па макар и един-единствен ден, след това изобщо не би била в състояние да си тръгне. Дори не беше много сигурна, че и сега можеше да го направи. Поне обаче щеше да опита. Твърде много обичаше този мъж, за да го обременява с присъствието си, да му натрапва чувство, което той не искаше.

Разбира се, че ме обича поне мъничко — помисли си тя, притискайки буза в щедрата му топлина. Не може един мъж, който не обича поне малко, да бъде толкова нежен, така страстен, толкова щастлив с мен.

Гарвана не криеше радостта си, че Жана е с него. Дори когато тя му обърна внимание, че Ейнджъл и Хоук са били толкова път до тук, за да се видят с него, а не с някаква все пак непозната за тях жена, той си направи оглушки и настоя, че това съвсем не е така. Много рядко се случваше да не е до нея, но тогава се чуваха поне два-три пъти по телефона. Тя заспиваше с вкуса на неговите устни, когато се събуждаше, усещаше туптенето на сърцето му до бузата си, чувстваше топлината на тялото му, притиснало се плътно до нейното.

Дълго бе седяла в скута му, бе шептяла нежно в ухото му невероятни глупости и беше слушала опиянена как неговият дълбок, гърлен смях се смесва с нейния. Ходиха до легендарната река Тлел и с часове съзерцаваха как рибарите вадят от водата сьомга, искряща като изумрудена на слънцето. Водата беше с онзи странен цвят на уиски, бистра и дива като очите на сокол. Бяха наблюдавали как внезапен порив на вятъра откъм морето набраздява водата, изписвайки по повърхността й вълшебни сребърни рисунки. Бяха слушали пронизващия вой на приближаващата буря, плачът на птиците, устремени към бленуваните милувки на небето. Дълго стояха безмълвни на брега на река Якуун, омагьосани от могъщ и строен смърч, който грееше като златен пламък на фона на вечнозелената вековна гора. Нямаше друго такова дърво на земята. Нито едно. Уникално, самотно растящо в един непокътнат рай. Жана бе плакала от болката на изгарящото я желание да гледа и се наслаждава на Гарвана и златния смърч заедно, един до друг, в съвършено единение на тяхната сила и самота.

И винаги, винаги — и в гората, и над морето — в тази първична извечна тишина, Жана улавяше ехото от самотното ридание на гарвана.

Имаше само един начин да проникне в това усамотение, да отговори на този търсещ вик. Но всеки път, когато се опитваше да заговори за любовта си, той караше устните й да занемеят, спираше сърцето й със страстен и възпламеняващ шепот, дъхът му се сливаше с нейния, докато станеше отново част от нея. Тогава единствената дума, която тя можеше да изрече бе само неговото име, сетивата й откликваха единствено на дивата му сила, която разпалваше и потушаваше пожара в плътта й, едничката й мисъл бе за него и за безумната, опияняваща наслада, с която я даряваше.

Мисълта, че може би никога повече няма да усети разтърсващия полет в ръцете на Гарвана, я накара да затвори очи от болка. Въздъхна дълбоко и бавно, решена твърдо да се пребори с тъгата, защото искаше този, може би последен, ден да бъде весел, приятен. Щеше да направи всичко, което зависеше от нея, за да е такъв. Нямаше да има сълзи, нямаше да има разбити мечти. Щеше да има само непринуден, дружелюбен смях и радост в омагьосаната, сладко-горчива красота на един последен ден в рая.

И в края на този ден — за последен път — тя щеше да каже на Гарвана, че го обича. В края на този ден тя ще разбере и своята присъда.

Жана целуна лекичко гръдта на Гарвана и се сгуши в къдравите косъмчета, които гъделичкаха носа й. Откри, че може да достигне с език тъмния кръг около зърното му. Прокара линия по кожата му, наслаждавайки се на вкуса и усещането. Беше невероятно да го има целия само за себе си, да го събужда, както той винаги я бе събуждал — оплетена дълбоко в горещата, копринена паяжина на неговата сексуалност, възбудена от еротични усещания, които бяха едновременно и като на сън, и съвсем истински. Чувстваше как полетява и се издига все по-нависоко и по-нависоко, докато телата им се сливаха, за да достигне висините на несравнимата наслада — наслада, която можеше да дойде само върху блестящите черни криле на един див гарван.

Сега бе неин ред да вкуси от спящата мощ на мъжа, когото обичаше. Може би никога вече нямаше да има друга възможност да го събуди с бавни, страстни милувки. Може би никога вече нямаше да познае удоволствието да го преведе по пътя от съня към екстаза.

Жана дръпна настрана завивката и огледа голото мъжествено красиво тяло на Гарвана. Коленичи над него и погали с пръсти всеки мускул на изваяната му снага. Нейното успокояващо докосване го унесе в нови сънища. Той се размърда леко и изпъшка доволно в съня си. Дори заспал, откликваше на ласките й, търсеше близост с горещите й, милващи ръце. Жана се усмихна. Чудеше се, какво ли сънува Гарвана точно сега. Облиза кожата му с бавни, котешки движения на езика си, а пръстите й вкусваха от горещината и мускулите на тялото му. Като захапваше леко кожата му, очерта пътечка от брадичката до хълбоците му. Усети, че той се събужда. Върхът на езика й очерта пъпа му и го напълни със страстни и нежни милувки. Ръцете й се плъзгаха по стегнатите, дори в съня, силни мускулести бедра на Гарвана.

— Ти май пак плуваш в опасни води — избоботи Гарвана. Гласът му бе развеселен и плътен от възбудата.

— Да — каза Жана, разглеждайки неговата толкова различна плът в ръцете си. — Знам. Този път знам.

Гарвана се усмихна, спомни си за онзи първи път, когато двамата се събудиха в едно легло, а Жана не беше разпознала какво докосваха ръцете й.

— Искам… да те докосвам — прошепна нежно тя, без да спира да го милва. — Имаш ли нещо против?

— Имам ли вид на човек, който би възразил на такова нещо? — попита Гарвана със стържещ глас.

Жана премести поглед от замъглените от еротична чувственост очи на Гарвана към твърдата плът, която милваше.

— Не, съвсем не ми изглеждаш на такъв — каза тихо тя. — Но има и други начини, които, преди да се срещнем, направо ме ужасяваха. — Тя се усмихна дяволито, като се сети за купчината книги, които бе изхвърлила след развода си. — Останаха цели раздели, които много ми се иска да проуча на практика. С теб, Гарване. Само с теб. Имаш ли нещо напротив?

Тя почувства внезапното, диво стягане на тялото му, когато разбра, какво го пита.

— Каквото поискаш, малкото ми войниче! — каза Гарвана с плътен глас, любящ и дрезгав от очакване. — Каквото си поискаш.

— И за колкото време си го поискаш — добави тя и се усмихна, като си спомни думите, който й беше казал преди известно време. — Трябва да призная, че имам голям късмет, че си наистина невероятно силен мъж, Гарване — прошепна тя възбудено и се наведе над него. — Голям късмет извадих.

 

 

Дългата и широка пясъчна ивица се виеше пред Гарвана и Жана като огромна лента. Вятърът, който бе прогонил облаците и мъглата, набраздяваше тъмносинята шир на океана. Пенестите бели шапките на вълните проблясваха и изчезваха, само за да образуват нови металносини възвишения. Огромни разпенени вълни — като разбита на пухкав крем сметана — се търкаляха към плажа и добавяха ритмичния си тътен към свистящия вой на вятъра. Никакви маси за пикник или разхвърляни празни консервени кутии не загрозяваха девствената чистота на пясъка. Нямаше следи от стъпки, нямаше хора, нямаше нищо друго, освен вятър и далечните писъци на чайките.

— Да ти призная, чувствам се като нарушител — рече Жана и погледна назад към следите, които двамата с Гарвана оставяха по пясъка.

— Не бой се, приливът скоро ще ги заличи и всичко пак ще бъде чисто, непокътнато — отвърна Гарвана. — Все едно, че никога не сме минавали оттук. — Погледна към небето и разположението на слънцето. — Остава ни още малко време до срещата с Ейнджъл и Хоук. Искаш ли да се разходим и да разгледаш всичко тук?

Гарвана улови чувствената усмивчица на Жана, която трудно би останала незабележима. Не знаеше да се смее ли или да се наругае. Усети, че кръвта му отново се възпламенява като по команда.

— Имах предвид да разгледаме плажа — продължи той, — но съм готов да приема и всякакви други предложения.

Знаеше, че не може да се спре, не може да се въздържи — наведе се и целуна бавно Жана, наслаждавайки се дълго на устните й.

— Всъщност, искам да отбележа — каза и отвори ципа на якето й. Плъзна ръка под пуловера й и продължи: — Самия аз бих могъл да дам няколко предложения.

Жана зарови пръсти в косата му.

— Знаеш ли? — каза и захапа страстно долната му устна. — Мисля, че блъфираш. След такава сутрин, това може да е само блъф!

— Искаш ли да се хванем на бас? — попита той и се ухили.

Гарвана знаеше, че трябва да освободи Жана от мрежата на своята чувственост и желание. Именно затова бе решил да я доведе на този вълшебен плаж. Тук трябваше да я освободи от своето натрапчиво присъствие, тук трябваше да се сбогува с нея завинаги. И въпреки болезненото решение, едната му ръка милваше заоблените й задни части и притискаше силно тялото й в твърдата си плът.

Тя усети, че дишането й отново губи нормалния си ритъм — както често ставаше, когато той бе край нея. Беше готов за нови подвизи, все едно, че не бяха прекарали цяла сутрин в проучване на границите на неговата сила и издръжливост.

— Даа — усмихна се някак особено Гарвана, като видя учуденото й лице. Вдигна нагоре ръката си да погали кадифеното зърно, което веднага се втвърди под пръстите му. — Дяволска работа — съгласи се той. — Преди да те срещна, никога не съм имал такъв проблем.

— Нито пък аз — каза Жана. Усещаше как топлината на желанието я залива неудържимо. Тялото й се изви към неговото в дълга, интимна милувка.

— При това положение, защо трябва да страдаме от комплекси?

— За какви комплекси говориш?

— Че не може да се прави любов на обществен плаж — каза кратко Гарвана.

— О, по дяволите! — въздъхна Жана.

— Ами да, по дяволите. — С огромно нежелание Гарвана измъкна ръцете си изпод пуловера на Жана, но не и преди да се увери как зърното набъбва под пръстите му. — Защо ли винаги те загръщам, когато всичко, което искам, е да прекарам езика си по тебе? — изръмжа той и смъкна пуловера й.

Жана тихо се засмя.

— Ти да ме загръщаш? И откога това?

— Още от първия път, когато видях тази узряла ягода да се подава изпод края на завивката — отвърна той. — Единственото, което исках, беше да я взема в устата си и да почувствам как се променяш, докато езикът ми те люби.

Жана внезапно си спомни момента, когато Гарвана подпъхваше завивката под раменете й, а тя си мислеше ужасена, че му е абсолютно безразлична като жена.

— Значи тогава ме желаеше? — прошепна Жана. Беше й почти невъзможно да повярва.

— Не знам как ще прозвучи, но те пожелах в момента, когато те видях да се бориш с бурята — каза той с равен глас.

— Трябваше да ме вземеш, Гарване, защо не го направи? Аз бях твоя, още когато за първи път чух гласа ти да ме вика през грохота на вълните, да ми казва, че не съм сама. Бях твоя, преди още да те познавах — прошепна тя. — Все още съм твоя. И винаги ще бъда. Обичам…

Жана почувства топлината и сладостта на устните му, които я целунаха, пресичайки потока от прошепнатите думи. Измина много време, преди той да я пусне, да вземе ръката й в своята и да я поведе надолу по девствените пясъци. За миг тя затвори очи и закрачи бавно, опитвайки се да заглуши болката, която разкъсваше сърцето й. Не й беше позволено да говори за своята любов. Вятърът измъкна шнолите от косата й, разроши я така, че изглеждаше като облак с топлия цвят на канела около лицето й.

Съмненията, които чезнеха всеки път, когато Гарвана я любеше, я притиснаха отново с удвоена сила. Той беше честен мъж, състрадателен и добър. И ако не изпитва обич към нея, той наистина щеше да направи всичко възможно да не я нарани. Вероятно един от начините да го постигне бе да отвлече вниманието й, когато откровеното й признание в любов се превръщаше в глас в пустиня. Именно затова в такива моменти той винаги я целуваше, пресичаше думите й. Беше й доказал толкова пъти, че за тялото му тя е безкраен огън, ала душата му оставаше недокосната. Страст, а не любов.

Защо не може човек да обича достатъчно и за двама?

Безмълвният, отчаян вик не получи отговор, освен свистенето на вятъра, който се носеше над недокоснатите пясъци.

Гарвана се опита да гледа към земята или към набразденото от вятъра море, но не можеше да откъсне очи от Жана за повече от няколко секунди. Чувстваше тъгата й, мъката, която правеше усмивката й още по-ослепителна и болезнено красива, когато се обърнеше към него. Тя беше смело момиче и точно смелостта й го бе привлякла, още преди да види нейната красота и да усети чувствеността й. И сега чувстваше тази смелост, решимостта й да се усмихва беше величава, колкото и мъката й. Искаше му се неудържимо да я прегърне, да я утеши, да изтрие тъгата от очите й, ала съзнаваше, че в крайна сметка това само щеше да влоши нещата за нея. Днес той трябваше да отвори ръце и да я освободи — да върне дара на боговете.

— Вървиш като човек, който знае точно къде отива — каза Жана със свито гърло. Болезнената буца, заседнала в гърлото й, я задушаваше. С мъка сдържаше сълзите си.

— Така ли?

— Опнал рамене, вървиш напред като че ли гониш една отдавна преследвана цел…

Гарвана си представи как изглежда и се засмя.

— Просто исках да стигнем до онова място на плажа преди виденията да изчезнат.

Жана забрави за миг тъгата си и го изгледа с любопитство.

— Малко по-нататък, там, където плажът завива на ляво — обясни той. — Там именно те танцуват, но само в ясни дни.

След пауза, колкото три удара на сърцето, Жана възкликна победоносно:

— Става дума за честлинните камбурси, нали? И техните окласни щурпи?

— Не, това са розови миражи и те танцуват между Аляска и Едем — отбеляза Гарвана и внезапно спря. — Ето там, виждаш ли ги?

Жана почувства как топлината му я обгърна, когато той притисна гърба й до мускулестите си гърди. Силната му ръка я хвана за рамото и той посочи на север към хоризонта.

— Там! — Плътният му глас се бе превърнал в шепот. — Виждаш ли как танцуват?

— О, да — съгласи се тя. — Точно до розовите слонове, които подскачат насам-натам толкова грациозно и леко. Те… — Дъхът й спря и тя усети как косата й настръхва. Присви очи, за да фокусира погледа си. — Гарване, там има нещо!

— Да — прошепна той. — Не са ли прекрасни? Като ги гледа, човек мечтае само вълшебният проблясващ танц на тези пламъчета да приближи до него, за да ги докосне.

Жана онемя. Тайнствените видения, които властно я привличаха, се извиваха и променяха като бледорозови пламъци, безмълвно й шептяха нещо, омагьосваха я. Рационалната част на разума й спокойно й говореше, че нежните видения са просто игра на светлината и атмосферата, също като миражите в пустините, които са довеждали толкова пътешественици до лудост и смърт. Ала онова първично, което хората са наследили от своите далечни, далечни праотци, я караше да се взира запленена във виденията и да вижда части от собствената си душа, които тъжно я зовяха и й нашепваха, че всичко, за което бе мечтала, се изнизва като шепа песъчинки между пръстите й.

Виденията бяха сякаш очертани от прозрачни сребърни пламъци и блестящо розови, едновременно неземни и съвсем реални. Те бяха морето и пустинния залив, и самотното дърво — единствени на цялата земя. Те бяха безмълвната песен на гарвана и красивата усмивка, която й отговаряше. Те бяха един мъж и една жена, създадени за този искрящ миг безвремие, сътворени за този див и прелестен Рай, създадени един за друг. Те блестяха и се преплитаха между небето и морето, между времето и безвремието, истински и бленувани.

Гарвана бе приковал очи в красивото лице на Жана — едновременно напрегнато и сияещо, съчетаващо в себе си и тъгата и въодушевлението. Искаше му се да я попита какво вижда в загадъчното небе, но знаеше, че няма право на това. Виденията можеха да бъдат само споделяни в мълчание — дар, подарен от един човешки разум на друг, от една душа на друга. Вече бе взел прекалено много от нея — много повече, отколкото му позволяваше човешката съвест. И той трябваше да заплати за това с мъката на спомените, когато се докоснеше отново до всяко мигновение от тези дни, прекарани в рая, и когато, вече далеч от него, отново преосмисляше огромната си загуба.

Гарвана откъсна поглед от Жана и бавно го премести към неземните видения, искрящи над водата. Върна се назад във времето, преди много години, когато беше съвсем сам.

— Лятото, когато построих колибата в залива Тотем — подхвана тихо той, — бях неспокоен, самотен, като птица без криле, като риба без вода. Нищо не вървеше и нищо не беше както трябва. И по-рано съм бил сам, но никога — самотен.

За кратко замълча колебливо, връщайки се назад в лятото, което беше започнало почти като това лято, но бе завършило така различно.

— Няколко дена след като завърших колибата отново се почувствах много нервен и напрегнат. Започнах да кръстосвам из гората, исках да се изморя до смърт, за да мога да заспя.

За един миг Гарвана затвори очи. В съзнанието му изникна картината на онзи потънал в зеленина Едем, който доста често приличаше повече на ад.

— Един ден намерих млада кошута, паднала в покрита от мъха дупка. Тя беше почти мъртва от жажда, ужас и болка. Когато я освободих, видях, че единият й крак бе наранен. Ако я оставех така в гората, щеше да умре. Но ако я приберях при себе си, в колибата, и я обградях с грижи и внимание, фактически аз я обричах пак на смърт, но много по-жестока смърт. Бедното животно със сигурност щеше да оздравее, но щеше да изгуби инстинкта си за оцеляване, защото щеше да бъде зависимо от мен. А един ден аз щях да съм принуден да го и изоставя — когато лятото се изнижеше и зимата потропаше на вратата, трябваше да си отида. Аз знаех това, но не и кошутата. За нея съществуваше само настоящето, но не и бъдещето.

Гарвана замълча.

Жана очакваше напрегнато да продължи своя разказ. Чувстваше как мълчанието я обгръща като студена мъгла и я кара да настръхне. Усещаше с душата си, че не иска да чуе края на историята, която разказваше Гарвана. Друг избор обаче нямаше, трябваше да узнае всичко, да разбере мъжа, когото обичаше, независимо на каква цена.

— И ти какво направи? — прошепна тя. Думите с мъка се процеждаха през стегнатото й гърло.

— Взех я на ръце, занесох я до колибата и й превързах крака. Изплетох й клетка от кедрови клони на завет до колибата. Имаше естествена храна, чиста вода и нямаше мечки, които да се възползват от нейната безпомощност.

Гарвана спря, сякаш виждаше отново нежната, трепереща кошута, която толкова лесно се бе успокоила от гласа му и от докосването на ръцете му.

— Беше много лесно да спечеля доверието й. Беше мила, с прекрасни влажни и умни очи, лесно се приспособяваше, както всички млади същества. Лесно се научи да идва при мен, щом чуеше гласа ми. Радваше ме, караше ме да се усмихвам. Беше ми приятелка, а аз бях… самотен.

Жана поиска да попита Гарвана защо се е чувствал толкова самотен, но той отново подхвана своя разказ.

— Един ден оставих кошутата сама в клетката. Проверих, за да съм сигурен, че нито ме вижда, нито ме подушва. По това време тя вече не куцаше. Дори беше изяла бинта, с който я превързвах. Клетката беше достатъчно висока, за да задържи една наранена кошута, но не толкова, че да попречи на оздравялата да я прескочи. Когато се върнах няколко дни по-късно, за да проверя как е, клетката бе празна. Заварих само вековни кедри и вековна тишина.

Вятърът, духаше в лицето на Жана и изсушаваше сълзите, които се ронеха от очите й. Гарвана видя следите им и с безкрайна нежност я погали по косата.

— Нямаше нищо лошо в това, че си беше отишла — каза той. — Моята награда, че помогнах на кошутата, не беше, че спечелих доверието й. Наградата ми беше да видя последния й грациозен скок, когато потъваше в гората — там, където се бе родила. Тя не погледна назад. И никога не се върна при сечището или при колибата. — Гарвана отмести ръката си от косата на Жана. — И така трябваше да бъде. Ако бях искал нещо повече от кошутата, възползвайки се от нейната безпомощност, това би означавало, че съм нищожество, а не човек.

Жана наведе глава, докато се бореше със сълзите. Разбираше, че за Гарвана тя е като онази кошута — ранена, безпомощна, оставена на неговите грижи, само докато бъде спасена, излекувана и след това освободена.

Също като Ейнджъл. И тя беше дар на капризната съдба — съдбата, която бе поискала от него да излекува болната душа на Ейнджъл и после да я освободи. Именно това имаше предвид Гарвана, когато каза, че е разбрал, че живота на Ейнджъл е по-ценен и по-важен от шанса да спечели любовта й. Беше отишъл при нея, беше я освободил от капана на гнева и отчаянието, беше й показал пътя към нейното изцеление… и след това бе гледал как излита от ръцете му, без да погледне назад.

По-късно Ейнджъл все пак се беше върнала. Но дали това носеше някаква утеха на Гарвана?

— Заради Ейнджъл, нали? — попита шепнешком тя. — Заради нея си бил толкова неспокоен през лятото, когато си построил колибата.

Гласът й леко потреперваше и това накара Гарвана да съжалява, че я бе довел тук, на този плаж, в този миг, разкъсвайки илюзиите й на хиляди парчета, без да й предложи нищо в замяна. Илюзиите обаче можеха да бъдат и жестоки. И затова час по-скоро човек трябваше да се раздели с тях. Жана трябваше да осъзнае, че е свободна, че не дължи нищо на мъжа, който бе спасил живота й, като я извади от морето, и най-малко любов, каквато тя си въобразяваше, че изпитва.

— Сега нещата са съвсем различни — спокойно отговори Гарвана. — Изпитвам огромна радост, като виждам Ейнджъл и Хоук заедно.

— Сега — да, но не и тогава. През лятото, когато си построил колибата…

Лекото потрепване на клепачите му показа на Жана, че е права.

— Ейнджъл току-що се беше омъжила за Хоук. А аз като че ли…

Гарвана отново спря, търсеше подходящи думи, които да опишат чувствата му през онова лято. Никога по-рано не бе опитвал да го направи.

— Като ги гледаше, се питаше дали някога отново ще можеш да обичаш и да бъдеш обичан така — подсказа Жана.

Гарвана затвори очи. Колко лесно, колко ясно Жана четеше в душата му — сякаш тя бе за нея отворена книга.

— Да — бе краткият му отговор.

— Аз те обичам така, Гарване.

— Недей, малкото ми войниче — прошепна той и погали с пръсти бузата на Жана.

— Защо? — попита тя с треперещ глас. — Защо не ми позволяваш да ти кажа, че те обичам?

Долепил устни до косите й, той прошепна името й, а ръцете му се впиха в раменете й, със сила, която трудно контролираше. Искаше да й попречи да се обърне с лице към него. Страхуваше се, че ако види очите й, отново щеше да се предаде на чувствата, които изпитваше към нея. Отново щеше да я привлече в прегръдката си и да я задържи при себе си. Защото никога не се бе чувствал тъй жив, тъй жизнен, както когато беше с нея.

— Това, което чувстваш, мое малко войниче, е благодарност, признателност и страст, а не любов — каза Гарвана. Трудно владееше гласа си, имаше усещането, че звукът му дращи в ушите му. — Ти щеше да изпитваш същото към всеки друг мъж, спасил живота ти, а после проявил слабост и липса и най-елементарно благоприличие, възползвайки се от твоята безпомощност и уязвимост.

Горчивината и самообвинението в гласа на мъжа стреснаха Жана.

— Това не е… — започна тя.

— Не — прекъсна я почти грубо той. — Чуй ме. Ти си красива, невероятно привлекателна жена, имала си нещастието обаче да се омъжиш за един от онези „мъже“, които не могат да те оценят. Никога няма да забравя дните, които прекарахме заедно с теб. Няма да забравя твоята духовитост, твоя смях и твоята чувственост, докато съм жив.

„И последната дума, която ще изрека, преди да склопя очи, ще бъде името ти.“

Гарвана все пак бе запазил достатъчно самообладание, за да не изрече на глас тази жестока истина.

Беше дошъл тук, на плажа на виденията, за да върне на боговете техния подарък. Беше дошъл тук, за да освободи Жана, а не да продължава да я държи в плен на заблуждението й, че го обича.

— Не ми дължиш нищо — продължи той, отнемайки й възможността да говори. — Срещна ни случайността, на място, където времето е спряло. Нямаше други хора, нямаше нищо, което да ти напомня за истинския ти живот. Отдаде ми се от благодарност, защото, по една случайност, аз бях този, който те спаси от морето, а после не беше трудно да се досетиш колко силно те желаех. Ако се бяхме срещнали другаде, при нормални обстоятелства, ти нямаше да ми обърнеш никакво внимание, а още по-малко да ме пожелаеш като любовник.

— Но това не е истина — прошепна Жана. Опита се да се обърне с лице към Гарвана, но силната хватка на ръцете му не й позволяваше дори да помръдне. — Бих те обикнала, дори и да те срещнех насред централния площад на Сиатъл, сред хиляди забързани човеци около мен и нищо по-важно в главата от мисълта къде да вечерям. Слушаш ли ме? Аз винаги съм те обичала, Гарване! Винаги! И това няма да се промени — никога, никъде, при никакви обстоятелства.

— Жана! — започна Гарвана. До болка му се искаше да й повярва, ала разбираше, че няма право да го направи. Душата му копнееше безумно да приеме поднесения дар — желан повече от всичко на света, но разумът се бореше безмилостно, ожесточено със сърцето. Благодарността се забравя. Страстта утихва постепенно. Тогава остава любовта. Знаеше, че след няколко години не би могъл да освободи Жана. Или след няколко месеца. Или даже след няколко часа… Трябваше да го стори сега, в момента, преди да стане прекалено късно. Преди да дойде онзи ден, когато тя ще се събуди в прегръдките му, проумяла вече разликата между благодарност и любов, преди да го погледне със съчувствие, преди да се почувства нещастна.

— След като се върнеш у дома, ще премислиш онова, което тук се случи. Ще го видиш по един друг начин. Ще бъде като сън. Приятен сън — додаде много тихо той. — Поне за това те моля, Господи!

— Какво да кажа, за да те накарам да им повярваш? — в гласа на Жана звучеше отчаяние. — Не мога да променя обстоятелствата, при които се срещнахме. Не мога да променя чувствата си към теб!

С едно бързо движение успя да се измъкне от хватката на Гарвана и се обърна с лице към него. Изобщо не я беше грижа, че ще види сълзите й.

— Позволи ми, остави ме да те обичам. Разреши и на себе си да отвърнеш на любовта ми, поне малко. Моля те!

— Недей, не ме измъчвай! — каза нежно той и закри устата й с дланта си. — Та аз вече се ненавиждам, че си позволих да те любя. Не прави нещата още по-лоши!

Жестока болка прониза сърцето на Жана и я накара да се почувства абсолютно безпомощна. Откровението, че Гарвана съжаляваше, че я беше любил, направо я смаза. Светът се завъртя под краката й и изчезна. Не й остана нищо, за което да се улови, освен за себе си. Някъде в далечината чу гласове, носени от вятъра, и си помисли, че розовите видения я викат, примамват я с призрачни картини на неща, които никога няма да се случат.

Гласовете преминаха в смях. Ейнджъл и Хоук идваха към тях, следвайки стъпките, които мокрият пясък бе запечатал. Ейнджъл — жената, която Гарвана някога бе обичал и бе загубил, за да продължи да я обича и сега, но по различен начин. Хоук — мъжът, в когото Ейнджъл беше влюбена и го обичаше по начин, по който сърцето й не бе успяло да откликне на любовта на Гарвана. Гарвана, не само че бе приел тази любов, но й се радваше като на своя, обичайки еднакво и двамата. Жана също се бе научила да се радва и да се възхищава на любовта, която ги свързваше. През изминалите няколко дни тя беше започнала да оценява ума, таланта и смелостта, които криеше очарователната външност на красивата блондинка. Същото можеше да каже и за Хоук — звънкият му смях и неочакваната нежност я бяха покорили.

Сега обаче Жана чувстваше, че няма да намери сили да гледа Ейнджъл и Хоук заедно, а още по-малко — да се радва на любовта им, която просто изпълваше пространството около тях. Не, точно сега не. Не и когато мъжът, който обичаше, изказва съжаление, че я бе докоснал.

Затвори очи, за да събере кураж. Беше си обещала, че ще прекарат един чудесен ден, преди да заговори за своята любов, без значение какъв щеше да е отговорът. Денят бе неин, беше говорила за любовта си… и беше чула как портите на рая хлопват зад гърба й, оставяйки я сама в един свят без любов. Всичко това й напомни, че трябва да се отдалечи, преди да е досадила твърде много с молбите си.

— Наистина ли тук има видения? — попита Ейнджъл, която приближи до тях и застана зад Гарвана.

— Всъщност има самоизмами — каза Жана с отчайващо спокоен тон и отвори очи. — Има разлика, не мислиш ли?

Ейнджъл стоеше неподвижна. Чувстваше болката в гласа на Жана, дори преди да види сълзите й. Погледна към Гарвана. Лицето му беше затворено, сурово, като издялано от камък, а не от плът и кръв.

— Гарвана ще ти обясни — продължи Жана, с поглед, блуждаещ някъде зад Ейнджъл. — Много е добър да дава необясними обяснения. А ако искаш да чуеш нещо по-специално, от което ченето ти непременно ще увисне, попитай го за разликата между благодарност и любов. Страхотно обяснение — ужасно поучително, имаш моята гаранция. Направо би могъл да го развие като научна дисертация!

— Жана, говориш глупости! — каза тихо Гарвана.

— Разбира се, защо не? Нали акълът ми остана на дъното на залива, не помниш ли? — Плъзна поглед по пясъчната ивица и дивото съвършенство на природата наоколо. — Жалко все пак, че това тук е Едем, а не Ноевият ковчег. За Ной числото две е било вълшебно, пък и нямаше изобщо да срещна трудност да пресека морето. Но тук е раят и ще ми се наложи да взема ферибота. Мога да се обзаложа, че капитанът му се казва Чейрън.

Жана се обърна рязко и закрачи напред, далеч от другите. Вървеше по пясъка, съвсем близо до морето, и леките вълни измиваха отпечатъка на всяка нейна стъпка.

— Къде отиваш? — попита Гарвана.

— Към реката Стикс.

— Тя води към ада, не към рая.

— Странно защо, но това никак не ме изненадва.

— До твоята колиба има поне още пет-шест километра. Нека Хоук те придружи дотам.

— Всичко е наред, Гарване — каза спокойно Жана, поглеждайки назад през рамо. — Ще вървя по пясъка край морето, а когато дойде прилива, ще изтрие стъпките ми, все едно никога не съм минавала.

Гарвана затвори очите си. Искаше да отиде при Жана, да я прегърне, да я успокои, да успокои и себе си. Но това щеше да е жестокост, а не доброта. Трябваше да бъде силен, за да е добър…

Жана задържа дълго погледа си върху Гарвана. После се обърна и пое напред. Крачеше бързо и не се обърна повече назад.

 

 

— Карлсън?

Гласът на Ейнджъл, която го докосна по ръката, го накара да подскочи. Бавно отстъпи няколко крачки назад.

— Няма ли да я настигнеш? — попита Хоук.

— Не трябваше никога да я докосвам!

Гарвана отвори очи. Бяха черни, диви, напрегнати очи, влажни от напиращите сълзи.

— Не можах да устоя. По някакъв примитивен, необясним начин разбрах, че Жана е моя още от първия момент, когато я видях. Знаех го.

— И тя го е знаела — каза Хоук. — Тя те обича, Карлсън. Вижда се от всяко…

— Това е благодарност — прекъсна го с дрезгав глас Гарвана. — Не е любов.

— Откъде си сигурен? — попита го Ейнджъл.

Неговият внезапен смях беше мрачен и див като очите му.

— Ангеле мой — каза нежно той. — Скъпа моя, прелестна Ейнджъл. Толкова е просто. Аз не съм от типа мъже, които жените обичат. Ти би трябвало да го знаеш най-добре.

Ейнджъл пребледня.

— Карлсън! — прегърна го тя. — Никога не съм искала да те нараня така. Вината беше моя, а не твоя. Ти си… Ти си чудесен!

— Не тъгувай за мен — промълви Гарвана и погали блестящата, златиста коса. — Дори и да можех, не бих променил това, което се случи. Аз не съм другата половина на душата ти и никога нямаше да мога да бъда. А Хоук е. И ти не си другата половина на моята душа. Сега вече го знам.

— Но Жана е — продължи настойчиво Ейнджъл. — Тя е твоята друга половина.

— Знам го — отвърна Гарвана. — Но също знам, че благодарността не е любов.

— Грешиш — каза тихо Хоук. — Аз самият бях отгледан заради благодарност, а не от любов. Знам какво е и какво не е благодарност. Това не са очите на жена, които следят всяко твое движение, не са пръстите й, които те докосват с нужда и без нужда, не е гласът й, който омеква, когато произнася името ти, не е усмивката й, която става по-красива за теб, отколкото за всеки друг на земята.

Думите на Ейнджъл се набиваха в съзнанието на Гарвана като остриета. Толкова много му се искаше да им повярва, ала вече не вярваше и на себе си.

Обърна се рязко и тръгна към колата си, която бе спрял в края на пътя. Смесваше отпечатъците от стъпките си с другите, които водеха към морето, сякаш искаше да заличи разликата между дошлия на брега на виденията и онзи, който си е отишъл. Понесен от вятъра, гласът на Хоук обаче го преследваше.

— Жана те гледа така, както Ейнджъл гледа мене. Така, както аз гледам Ейнджъл. Така, както ти гледаш Жана. Това не е благодарност, Карлсън. Това е любов!

Горе, високо в небето писъците на чайките, които се викаха една друга, се смесиха с шума на вятъра. Крясъците им отекнаха в съзнанието на Гарвана като името на Жана. Пенестите вълни подеха крясъците им, повтаряха ги с дълбоки тонове, а вятърът им припяваше, сякаш плачеше. Където и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше, Гарвана виждаше лика на Жана, усещаше вкуса й върху устните си, чувстваше я как пулсира в топлината на собствената си кръв, струяща по вените. Тя беше навсякъде, тя бе част от всяко нещо, но повече от всичко — тя беше част от душата му. Викаше името й в онази вековна тишина, до която само тя се бе докоснала.

 

 

Гарвана бързо подкара колата към „Черната звезда“ — искаше да прибере багажа си и възможно най-бързо да изчезне от островите. Вече на кораба, започна трескаво да вади дрехите си от шкафове и чекмеджета и да ги хвърля в един сак. Отвори последното и замръзна. Най-отгоре лежеше скицникът на Ейнджъл, в който Жана беше рисувала в залива Тотем.

Със забавени движения Гарвана го извади от чекмеджето. Досега не беше виждал рисунки на Жана. Тя никога не му го бе предлагала — казваше, че след като е видял витражите на Ейнджъл, всичко друго би било истинско разочарование за него.

Скиците бяха като самата Жана — прями, често насмешливи, с някаква подчертана чувственост на линиите и сенките. Гарвана почувства болката на спомените. Сякаш чуваше как веселият й смях извира от една рисунка, която бе нарекла „Божията перална машина“. На нея бяха нарисувани джинси и ризи, окачени по перилата на „Черната звезда“, а леещият се като из ведро дъжд измиваше солта и пясъка. Присъщата й прямота и честност прозираха от друга скица на идол, наречена просто „Преди“. Беше нарисувала тотемите на хайда без всякакво разкрасяване и омекотяване, беше приела и проникнала до същността на не съвсем удобната гледна точна на племето за отношението човек-Вселена.

Страница след страница, Гарвана прелистваше внимателно скицника, докато накрая не остана само една. Отгърна я и усети, че косата му настръхва. На пръв поглед, скицата изглеждаше като другите, но имаше някои неща, които дразнеха мисълта му, докато накрая ги разбра. От сенките в единия ъгъл на рисунката, като че в него се взираха две мъжки очи, една привидно хаотична последователност от линии се превръщаше в лице, наложено върху морето; планина, забулена в мъгла, напомняше контурите на седнал, замислен в нещо мъж — исполин с черна коса, гранитна сила и очи, които не биха трепнали пред нищо.

И всички тези мъже бяха Гарвана.

Чертите на Гарвана в безброй вариации, очите и устните му, повторени в гората и планината, океана и древния тотем, усмихващ се или напрегнат Гарван, сънен или обзет от страст, нежен или жесток — Гарвана, само Гарвана. Изглеждаше така, сякаш нищо не живееше, ако не му е даден живот от Гарвана, а неговия собствен живот струеше от всяко нещо, ставаше част от него.

Безкрайно дълго остана, приковал очи в рисунката, докато накрая престана да я вижда. Тогава зарови лицето си в едрите си длани и заплака. Най-сетне бе чул онази изстрадана любовна песен, в която се пееше за един самотен гарван.

 

 

Когато слънцето се скри зад хоризонта, мъглата се сгъсти, забулвайки земята в загадъчен сумрак, тъй пленителен и омагьосващ като розовите видения, Жана спря на стотина метра от къщичката и се обърна, за да проследи с поглед дългата колеблива диря, която бе оставила по пътя си от Едем. Бе загубила представа за времето — не знаеше откога стои така, загледана в отпечатъците на стъпките си, които настъпващият прилив отми. На пясъка не бе останало нищо, освен някакви едва забележими дупки, в които се събираше пяната от морските вълни. Следващата вълна щеше измие дори и тях…

— Ако имах таланта на художник, щях да нарисувам небето и планините, морето и гората, и ти щеше да бъдеш навсякъде.

Тихият плътен глас накара кожата на Жана да настръхне. Миг преди да се обърне, й мина през главата, че май не е с всичкия си. В следващия миг видя Гарвана — на една ръка разстояние от себе си. Той стоеше безмълвен, като че ли се бе материализирал от призрачната нощ, от нейните мечти.

— Ако можех — каза Гарвана — щях да накарам вятъра да повтаря името ти винаги и навсякъде, а обвитата с мъгла гора щеше да е създадена, само за да подхожда на очите ти. Но аз не съм художник, нито бог. Аз съм само един гарван с дрезгав глас, който лети над опустелия Едем и плаче горко за онова, което искаше да има повече от всичко на света — толкова много, че се боеше да повярва, когато накрая го получи.

Протегна ръце и обви с едрите си длани лицето на Жана. Ръцете му потръпнаха, когато се докоснаха до нежността и топлина, което то излъчваше.

— Не зная толкова красиви песни, с които да запълня мълчанието ти, не познавам други светове, в които да повторя твоя образ, не мога да намеря подходящи думи, за да ти кажа, че ти си другата половина на моята душа.

— Гарване — прошепна Жана с треперещ глас. — Не са ми нужни специални подаръци или песни или каквото и да е то — нищо друго, освен теб! Само ти, Гарване. Обичам те.

Думите й пронизаха душата Гарвана, струваше му се, че се преражда.

Той грабна Жана в ръцете си, вдигна я високо, притисна я към себе си — със силата си, с нежността, с прошепнатите думи й каза колко много я обича. Безмълвният й отклик и изповед за нейната безмерна обич бе във всяко докосване, във всяка глътка въздух, в жизнената топлина, с която го обгръщаше.

Зад тях и последните следи от стъпките, водещи към рая, потънаха в мъглата и морето, огряно от сребърна луна. Но нито Жана, нито Гарвана забелязаха това. Бяха намерили своя Едем — той единствен имаше значение за тях и щяха да го задържат завинаги.