Елизабет Лоуел
Песента на гарвана (4)

Четвърта глава

Беше дошло времето на отлива. Морето оставяше след себе си влажна, покрита с водорасли, блестяща брегова ивица. Гарвана и Жана вървяха, без да бързат по брега и търсеха различни морски дарове, с който щяха да вечерят. Не че им беше особено нужно — той имаше достатъчно хранителни запаси и за двамата — за дни наред или поне докато бурята отминеше. От друга страна, не искаше да ги използва, освен при крайна нужда. По всичко личеше, че нямаше голяма опасност бурята да проточи повече от няколко дена, но все пак беше убеден, че хората обикновено имаха проблеми поради лошо планиране на нещата, а не толкова заради лошия си късмет.

Освен това, на него му беше безкрайно приятно да крачи по брега с Жана и двамата да търсят храна. Беше промеждутъкът между два поредни пристъпа на бурята, когато носеният от вятъра дъжд ръмеше едва-едва. Жана понасяше и вятъра, и мъглата, и дъжда със същото добро настроение, с което носеше неговите пуловери и якета, стигащи й доста под колената.

Гарвана не познаваше много жени, които, вместо да се свият на топличко в каютата на кораба, биха се катерили по острите хлъзгави скали в тоя студ, за да търсят разни морски твари. Само един ужасно гладен човек или пък ентусиазиран учен биха намерили това занимание за интересно. Жана бе и двете. Наведена над локва, образувана от отлива в скалите, покрита с блестяща морска трева, която много скоро приливът щеше да залее, Жана буквално сияеше от щастие. Краката й се подаваха от огромното яке, което бе облякла, и при все това изглеждаха удивително стройни и женствени, напъхани в прилепналите тесни джинси. Гарвана знаеше прекрасно, че краката й изглеждат още по-добре, облечена само с една от неговите ризи, докато джинсите й се сушаха край печката.

Тази мисъл го накара да се усмихне. Бе сигурен, че никога след този случай не би могъл да подуши мириса на джинси и гуменки, прогизнали от морската вода и оставени да се сушат край печката, без да си спомни за тези летни дни, когато бурята му бе направила най-неочаквания подарък на света и го прикова в залива Тотем, за да му се наслаждава. Гарвана не можеше да си спомни някога да е прекарвал и на половина по-приятно, отколкото през изминалите три дни. Жана беше чудесен събеседник. В нейната компания часовете някак неусетно отлитаха — тя имаше бърза и остра мисъл и великолепно чувство за хумор. Времето летеше бързо, но само през деня. Усещането, че е на не повече на два-три метра от него, правеше нощите невъобразимо дълги.

— На тази животинка тук как й викате? — попита Жана, поглеждайки към Гарвана.

Той погледна намръщено и с недоверие странната твар, която тя крепеше на дланта си.

— Ти по какво ми каза, че имаш научна степен?

Жана трепна и започна да се смее.

— По морска биология. И ако това те накара да се почувстваш по-добре, мога да ти кажа, че това нещо тук е Phylum Echinodermata, от вида Echinoidea, с галеното име Strongylocentrotus purpuratus. Все пак ти как го наричаш?

— Пурпурен морски таралеж — отвърна сухо той.

Жана вдигна очи към забуленото със сиви облаци небе, гонени от вятъра, сякаш търсеше помощ или вдъхновение.

— Имам предвид на езика на племето хайда — уточни предпазливо тя. — Как наричате на хайда пурпурния морски таралеж?

Жана обърна лице към Гарвана, очаквателно наклонила глава. От него беше научила, че според учените езикът хайда бе странна лингвистична рядкост — абсолютно изолиран и нямащ нищо общо, с който и да е друг език на земята. Езикът на баските беше единственият друг жив език, без никаква лингвистична връзка с останалите. Всички останали говорими езици принадлежаха към една или друга езикова група като например романските или англосаксонските езици. Но не и хайда. Това бе изолиран, самотен език. Уникален.

Жана намираше в този факт някакво особено очарование, подобно на чувството, което извикваше в нея и самият Гарван.

Свил устни, той се вглеждаше внимателно в нея, сякаш претегляше любопитството й. Чувстваше се горд, че родният му език е предизвикал интереса й. Беше чувал, че езикът, на който разговаряше със събратята си е особен, но едва сега узна от Жана — за неговата уникалност. Той смяташе, че отдавна се е сбогувал с училищната скамейка, но ето че животът му поднасяше неочаквано и необичайно изживяване. Впрочем, като самата Жана. В нейната компания като че ли животът ставаше все по-интересен с всяка изминала минута.

— Гарване? — подкани го Жана да задоволи любопитството й.

Той й се усмихна дружелюбно, преди да отговори на въпроса й на хайда. Жана се заслуша в бързата ритмична поредица от звуци, която на хайда означаваше пурпурен морски таралеж.

— И какво точно означава?

Гарванът се усмихна широко под черния си мустак.

— Няма…

— Точен превод? — прекъсна го Жана и изпъшка недоволно. Много често чуваше тази фраза, откакто заговориха за езика хайда. — Добре тогава, кажи ми го в свободен превод.

— Кръгъл, пурпурен, бодлив, годен за ядене обитател на морските скали.

— Видя ли? — каза победоносно Жана. — Няма значение колко уникален е един език — човешката мисъл, която го е съчинила, се развива по същата основна схема при съставянето на отделните думи — описателната. Научното название на пурпурния морски таралеж ми казва почти същото, което и названието му на хайда. Само че малко по-подробно. С изключение, разбира се, на „годен за ядене“ — добави тя ухилена. — Повечето учени рядко проявяват интерес към обектите на своите изследвания от кулинарна гледна точка.

Гарвана погледна към бодливото морско животно, с наситен пурпурен цвят в ръката на Жана.

— Знам какво си мислиш — заяви категорично. — Само като го погледнеш, и апетитът ти изчезва мигновено.

— В Япония хайверът от морски таралеж е също толкова голям деликатес, колкото е черният в Русия.

— Да, ама не сме в Япония.

— Господи, къде изчезна жаждата за приключения, авантюристичният ти дух?

— Предполагам, че е останал някъде на дъното на залива, заедно с твоя мозък — отвърна мигновено Гарвана.

— Значи, в днешното меню — никакви супи от морски таралеж!

— Никакви.

— А какво ще кажеш да го опитаме суров?

— А ти какво ще кажеш за порция суров пясък?

— Орлите ядат морски таралежи — не пропусна да отбележи Жана. Припомни си с какво учудване видя един млад плешив орел, кацнал на пън, да си похапва морски таралеж с огромно удоволствие.

— Аз съм от групата на гарваните, не на орлите.

Закачливите пламъчета изчезнаха от очите на Жана — заискряха с нескрито любопитство. Тя искаше — имаше нужда — да знае всичко за Гарвана.

— Какво каза?

— Хората от племето Хайда са разделени на две групи — Гарвани и Орли. Майка ми беше Гарван, следователно и аз съм Гарван.

— Както разбирам, в племето Хайда господства матриархално общество, така ли?

— До известна степен… — Усмивката на Гарвана бе доста кисела. — И по-добре. Баща ми се е казвал Карл, бил шотландец — състезател по спортен риболов. Благоволил да изчезне, веднага щом сьомгата отплувала оттук. И така съм станал Карлсън Рейвън.

— А той разбрал ли е, че майка ти е бременна? — попита Жана.

Въпросът се изплъзна сам от устните й и тя мигновено осъзна, че любопитството й бе направо безобразно — минава всякакви граници на благоприличието. Но просто не можеше да се пребори със себе си. Изпитваше нужда да узнае всяка подробност, свързана с този мъж, за съжаление, в ущърб на доброто възпитание.

— Съмнявам се — отвърна Гарвана и сви рамене. — Не съм и много сигурен, че нещо би се променило, ако беше разбрал. — Гарвана се поколеба за миг, но после продължи спокойно. — Баща ми намерил майка ми в някакъв бар. На нея никога не й стигаха парите за пиене, защото пиеше много.

Очите на Жана блеснаха от напиращите неочаквани сълзи и станаха сребристосиви. Сети се за своя татко. Колко много се гордееше със силните си синове и пъргавата дъщеря! И колко бе привързана самата тя към цялото си семейство. А Гарвана бе израснал сам, без онази родителска обич, без топлината на семейното огнище — тъй необходими за всяко дете.

— Господи, не мога да повярвам! Каква несправедливост! — прошепна тя. — Колцина мъже биха били готови да извършат престъпление, за да се сдобият със син като тебе, а де не говорим за това, че всяка майка би била повече от горда, че те е носела в утробата си в продължение на девет месеца.

За миг Гарвана затвори очи — дълбокото вълнение и съпричастието, което съзря в погледа й, го трогна до дъното на душата му.

— Всъщност, не мисля, че е така… — каза накрая глухо. Отвори широко черните си пронизващи очи. — Все пак, аз съм хайда, индианец. Може би тук, в залива това няма никакво значение, особено сега, но извън този затворен и забравен свят, това е адски важно — с широк жест огромната му ръка посочи останалия свят.

Жана поиска да възрази, но замълча. В думите на Гарвана се криеше много истина. Не й харесваше, но като човек, който бе стъпил здраво на земята, не можеше да я отрече. Помисли си, че тази истина й е противна, че я ненавижда. Чувството, което я разтърси до дъното на душата, замъгли погледа й, превръщайки очите й в тъмносиви, почти черни като неговите. Мисълта за безрадостното детство, лишило Гарвана от топлина и обич, за тесногръдието, с което по-късно околните гледаха на него, буквално я вбесяваше. С усилие потисна напиращите гневни думи.

— За мен нещата са различни! Съвсем различни, Карлсън Рейвън! — натърти отчетливо Жана. — За мен ти си най-добрия човек, когото някога съм срещала, Гарване. И това е единственото, което ме интересува и има някакво значение. Това мое отношение и твърдо убеждение няма да се промени, независимо дали се намирам в залива Тотем или на обратната страна на Луната. Самата мисъл, че са те лишили от любовта, която всяко човешко същество заслужава, че никой не е оценил неизмеримите достойнства, които притежаваш, направо ми е противна.

Думите излизаха на пресекулки, задавени от буцата, заседнала в гърлото й. Жана се обърна бързо назад, клекна и остави нежно бодливата твар в скалния му дом. Нетърпеливо избърса бликналите сълзи с ръкава на дебелия вълнен пуловер, който бе облякла. Пуловерът беше влажен, миришеше едва доловимо на море и на мъжа, който го бе носил, преди да й го даде, за да я предпази от студа.

— Жана.

Гласът на Гарвана бе дрезгав, пропит с дълбока нежност. Личеше, че трудно сдържа вълнение си. Подаде й ръка, за да се изправи, после улови брадичката й с мазолестата си отрудена ръка и обърна лицето й към себе си. Понечи да каже нещо, но като видя сълзите в очите й, нещо стегна гърлото му и думите замръзнаха на устните му. Наведе се и докосна клепачите й с устни. Усилието, което му костваше да спре след тази обикновена, нищо незначеща целувка, направо го уплаши. Бавно пусна брадичката й, после прокара нежно пръсти по нея, сякаш я очертаваше.

— Не мисли, че съм бил нещастен — каза тихо той. — Според традициите на племето хайда, децата принадлежат на майките и с възпитанието на момчетата се занимават най-вече братята на майките, а не бащите. Аз бях отгледан от моя чичо — такъв е обичаят на моя народ.

— А майка ти? — попита нервно Жана. Знаеше, че не трябва да човърка раната, но някаква необяснима сила сякаш я тласкаше да продължава да разпитва.

— Когато станах на шест години, майка ми вече не беше в състояние да се грижи за себе си, камо ли за своя син. Пропи се напълно, като че ли пиянството й продължаваше двадесет и четири часа в денонощието. Тогава чичо ми ме осинови — така повелява неписаният закон на моето племе, а и законът на Канада. Това стана четири години преди смъртта на майка ми. Еди, моят чичо, е добър човек — силен, сърдечен и мил — продължи да разказва Гарвана с плътния си глас. — През лятото лови сьомга, а през зимата вае идоли от глина, древни и уникални, какъвто е и езикът на моите прадеди. Сигурен съм, че ти ще харесаш Еди. И Еди ще те хареса. Той никак не понася жените, които нямат куража да бродят из островите, докато се вихри буря — според него те са големи глезли.

Жана се вгледа напрегнато в него. Усещаше вълнението, което се криеше в простичките думи. Разбра, че неслучайно й разказва за родителите си — или по-точно за родителите, чиято ласка не бе познал. Черните му искрящи очи я привличаха неудържимо и тя с мъка се сдържа да не се хвърли в прегръдките му, умолявайки го да забележи жената в нея. Съзнаваше обаче, че подобно действие би я подложило на ужасно унижение. Даже и да допаднеше на чичо Еди, бе повече от очевидно, че Гарвана си падаше по меланхоличните, деликатни като порцеланови статуетки блондинки, наметнали на раменете си копринен шал с цвета като загадъчните си синьо-зелени очи.

— Мислиш ли, че Еди ще събере достатъчно кураж, за да опита супа от морски таралежи? — подхвърли закачливо Жана, надявайки се искрено, че попресилената й усмивка ще остане незабелязана от Гарвана.

Той внезапно се засмя и мрачните, остри черти на лицето му сякаш се облагородиха.

— Изгарям от нетърпение да разбера.

Смехът на Гарвана я разтърси като ураганен вятър, вихрещ се над бурното море. Бързо се обърна и насочи поглед към морето. Вълните с рев се разбиваха в скалистия бряг. По всичко личеше, че се задава новият пореден пристъп на бурята.

— Още колко време ни остава?

— За супата ли?

— До бурята.

Погледът му проследи нейния. Намръщи се, като видя плътната, оловносива завеса от облаци, която напредваше към тях, носена от пронизващия вятър.

— Точно колкото ни трябва, за да се доберем до корабчето, при малко повече късмет. Да ме вземат мътните дано! Къде по дяволите ми е акъла?! Желязно правило в такова време е да не се обръщаш с гръб към морето.

— Значи няма да имаме време за стриди? — попита Жана. На идване насам бе забелязала в една вдлъбнатина в скалите полепнали стриди.

— Аз ще събера малко, а ти бягай на сухо в корабчето.

— А ти?

— Ще ми е за урок — рече Гарвана. — Като се намокря, тъкмо ще си събера акъла и няма да се размотавам, а ще следя за времето.

И няма да си мисля за привлекателните ти бедра, когато се навеждаш и бърникаш в локвите — добави наум.

— Май не ти останаха много сухи дрехи.

— Нищо, ще облека спалния чувал.

— Няма да стане! — заяви Жана и поклати решително глава. Светлината трепна в леко начупената й коса с оттенък на канела. — Ще се загърна с някой чаршаф и ще ти върна дрехите.

Гарвана си представи Жана гола, загърната в тъмносиния чаршаф, и се усмихна, въпреки всички обещания и клетви, които беше дал пред себе си, да не мисли за нея по друг начин, освен като за сестра или приятелка.

Жана не успя да забележи тази твърде мъжка усмивка, тъй като вече беше с гръб към него и бързо тръгна към брега, където бе закотвена „Черната звезда“. Гарвана я проследи с поглед около минута, любувайки се на невероятно женственото поклащане на бедрата й. Трябваше да си признае, като същевременно се проклинаше наум, че страшно му се иска да прокара език и връхчетата на пръстите си по грациозния й гръб, по меките извивки на задните й части. Щеше да я накара да се почувства добре, топла и силна, нежна и женствена, изпълвайки с наслада сетивата му, така както той щеше я изпълва цялата. Щеше ли да й хареса? Щеше ли да й харесва да я възбужда ненастойчиво и без да бърза и накрая да я обладае?

Насоката, която вземаха мислите на Гарвана, затрудни походката му. Изруга наум и се запита, как щеше да се сдържи през двата дни дъжд и вятър, които развихрящата се отново буря предвещаваше.

— Гарване? — извика Жана.

Той вдигна поглед и си даде сметка, че е престанал да върви, докато се мъчеше да се пребори с дръзките си мисли и зажаднялото си тяло. Вбесен от собственото си безсилие, процеди през зъби нова ругатня. Откакто се помнеше, винаги бе успявал да си наложи твърд самоконтрол, даже и в онези далечни години, когато в юношата плахо се събуждаше мъжът.

— Какво има? Всичко наред ли е? — попита Жана.

— Наред е! — отвърна почти рязко той. — Просто се чудех, колко ли още ще сме приковани в този проклет залив.

— О!

Жана се усмихна някак безпричинно весело. Обърна се и се отдалечи с бързи крачки. Цялото удоволствие от деня моментално се изпари. Тя се радваше на всеки миг от престоя им в залива. Почувства се ужасно, като разбра, че той брои минутите, оставащи до спирането на бурята. Наистина, реакцията на Гарвана бе потискаща, но не и изненадваща. Даже и да бе помечтал някога за подобно приключение — дни наред да е закотвен по принуда в безлюден залив заради нестихващата буря — то със сигурност спътница в мечтите му щеше да е Ейнджъл, а не някаква си странна брюнетка с чувство за хумор, което обаче едва ли имаше особено значение.

От друга страна, за Жана, Гарвана бе мъжът на мечтите й и то не отсега, а много преди той да я спаси от леденото море. Нямаше съмнение, че има остър ум и тази му черта я привличаше много повече от силата и мъжествената му осанка. Привличаше я и смехът му — когато се засмееше, тя имаше усещането, че се потопява в огромен слънчев водопад. Мисълта, че мъж като него може да я пожелае истински, буквално я разтърси.

Бурята се развихри в залива. Тъкмо когато Жана вече влизаше в каютата на корабчето Гарвана се бе погрижил да закрепи допълнителен дървен труп до останалите — всъщност това бе и целият пристан — и тя успя да се добере до корабчето, без да цопне във водата. И слава богу, че все още не валеше. Защото, в противен случай, резултатът от преодоляването на не особено стабилната повърхност, би бил непредсказуем.

С тъжна усмивка Жана си припомни как Гарвана бе изтърколил един солиден дървен труп до брега и как се мъчеше да поукрепи стария изгнил пристан, само и само тя да не цамбурне във водата, когато трябваше да слезе от корабчето на брега или обратно. Беше го наблюдавала като омагьосана как той, гол до кръста, ловко и уверено се справи с нелеката задача. Имаше нещо страховито в суровата, първична сила, която снагата му излъчваше.

И въпреки това, в онзи момент мечтаеше единствено да прокара ръце по тази могъща плът, изваяна сякаш от длетото на велик майстор, тъй топла и силна едновременно, възбуждаща дори от разстояние сетивата. Хрумна й странния въпрос какъв ли вкус имаше потта му: дали бе попила миризмата на морето или упойващия аромат на кедър? Или пък вкусът бе една вълшебна, невероятна смес от море, кедър и мъж, толкова сложна и първична като самия Гарван. Потта на мъж като него би могла да има и вкус на черен хайвер или черешов пай, продължи да фантазира Жана, или може би на светкавица и дъжд, или на вино и… О, по дяволите! Я престани да се самоизмъчваш за нещо, което не можеш да имаш! По-добре се стегни и сложи чайника на печката. Той ще си дойде измокрен до кости, ще ти донесе стриди за вечеря, а ти би трябвало поне с чая да го стоплиш…

Докато водата кипваше, Жана приготви две чаши и сложи във всяка отделна цедка за запарка. Тя харесваше по-слаб чай, с парченце лимон и захар. Гарвана обичаше чаят му да е много силен, почти гъст. По английски маниер, Жана сложи малко сгъстено мляко и захар в своя. Въпреки че вече го бе опитвала така, не беше сигурна как точно да определи вкуса му. Знаеше обаче какъв не бе вкусът му. На чай…

Водата завря и Жана напълни двете чаши, оставяйки в неговата място за още малко мляко, ако той пожелаеше да добави. После седна до направената по поръчка сгъваема маса, която заемаше едната страна на малката каюта. Масата бе по-голяма от обичайните в такива случаи размери, защото Гарвана беше много по-едър от повечето нормални мъже. Обикновено той се хранеше отвън, седнал на една от пейките на кърмата. Откакто Жана се озова на кораба, принудена от обстоятелствата да му гостува, той държеше всяка сутрин да разтварят масата, а вечер отново да я сгъват.

Жана погледна към малката триъгълна каюта на носа на кораба, която за момента беше нейната „спалня“. От двете й страни имаше тесни легла, а в средата само малка пътечка. Само един поглед бе достатъчен, за да се досети човек, защо Гарвана не спеше там. Просто нямаше да се побере в леглото, което обаче Жана намираше за доста удобно. Забавно би било да го наблюдава човек как, превит на четири, се опитва да се намести на някое от тези легла.

Жана седна до масата и разсеяно извади цедката от своята чаша, за да провери цвета на стичащата се течност. Идеално. Отряза си парченце лимон. Ножът, който взе от шкафчето, бе остър като бръснач, каквито всъщност бяха и останалите ножове на Гарвана. Точно това я беше спасило. Трябваше един наистина много остър нож, в яка ръка, за да пререже плътната и жилава материя на спасителната й жилетка, която се бе заплела в мотора на потъващата лодка.

Споменът за неотдавнашния кошмарен инцидент я накара да потръпне. Добави още една лъжичка захар в чая си и парченцето лимон. В хладилника на корабчето Гарвана имаше единствено лимони. Жана беше благодарна и на това. Тук, на островите, лимоните бяха едва ли не екзотична рядкост.

Жана се огледа неспокойно. Очите й се спряха на малкия бележник и молива, които Гарвана отнякъде изрови, за да може тя да продължи със своите скици. Дори посегна към бележника, но после се отказа. Разграфената хартия щеше да я разсейва, а това просто означаваше, че беше прекалено нервна, за да се посвети на скиците.

Върна се обратно на кърмата на „Черната звезда“. Опънатият над кърмата навес с две платнища отстрани я предпазваше от дъжда и вятъра. Дъждът барабанеше монотонно и настойчиво върху брезента. Обикновено този звук й действаше успокояващо, но сега единственото, което й искаше да чуе, беше гласът на Гарвана. Наведе се и погледна през пластмасовите прозорчета на страничното платнище. Нямаше нищо за гледане, освен плътна завеса дъжд. Валеше толкова силно, че брегът почти се губеше.

Корабчето леко се люлееше до фендерите, които предпазваха корпуса му от досега с дървените трупи. Жана затвори очи. Стоеше, заслушана в шума на дъжда, вятъра и развълнуваното море. Беше свикнала да е сама, но не и да е самотна. Точно така се чувстваше в този момент. Самотна…

— Хей, вие там на „Черната звезда“! Пристига поръчката ви за вечеря — стриди!

Жана почувства как изведнъж й стана топло. Въпреки че си повтаряше, че не е нужно се държи като глупачка и с разтуптяно сърце да подхранва празни надежди, моментално остави чая и изтича да вдигне едно от страничните платнища на навеса. Първо се появи кофа, веднага след нея и самият Гарван. Той затвори отново навеса и се обърна към нея. Въпреки че бе облечен с непромокаемо яке, изглеждаше като тюлен, току-що излязъл от морето. Съблече якето, изтръска го и го закачи на една кука. Вдигна нос и подуши въздуха.

— Ай, любимата ми вечеря! — избоботи той. — Пържени връзки на гуменки с гарнитура от препечени джинси.

Смехът избълбука в гърлото на Жана, като току-що отворена бутилка с шампанско. Гарвана притежаваше някакво особено, твърде своеобразно чувство за хумор — тъй изненадващо и неочаквано и привлекателно, както и нежността му. Жана протегна ръка към кофата и видя, че в нея, освен стридите, има и бутилка вино.

— Тук имате… Хм… Доста интересни неща растат по тези острови ведно със стридите! — подхвърли шеговито тя и извади бутилката.

Гарванът се ухили.

— Древна тайна, съхранявана от векове, на племето хайда.

— Тази древна тайна ми понамирисва на нещо френско — продължи тя в същия дух, четейки етикета. — Откъде знаеш, че обичам шардоне?

— Вече ти казах. — Гласът му стана приглушен, докато се навеждаше, за да събуе мокрите си обувки. — Имаш вид на жена, която обича да си угажда.

— Какво е станало с ръката ти? — попита тревожно Жана и остави настрани бутилката.

Няколко тънки струйки кръв се стичаха от горната част на лявата му ръка.

— Нищо, драскотини — отвърна той и сви небрежно рамене. Премълча, че одраскването стана, защото мислеше за нея, а не за онова, което вършеше в момента. — Голяма работа! — добави, изчисти с език кръвта и разгледа плитките порязвания.

— Ще стане, ако не се погрижиш незабавно — каза строго тя. — Порязванията от ракообразни се инфектират много бързо.

Отиде до каютата и бързо се върна с гореща вода и антибиотик на мехлем. Гарвана понечи да се възпротиви, но тя изобщо не му позволи — хвана ръката му и грижливо я изми. Наведе се и внимателно огледа раните на светлина. Порязванията бяха плитки и чисти, бързо щяха да зараснат. Нямаше защо да се тревожи. Можеше да пусне ръката му и да се върне в каютата.

Но не искаше. Бе завладяна от изкушението да вдигне едрата длан на Гарвана до устните си и да излекува болката с целувки. Възпря я единствено предчувствието, че целувката й би била по-скоро чувствена, отколкото лекуваща, по-скоро жадна, отколкото успокояваща. Упрекна се наум, че е не само глупачка, а кръгла идиотка, и повторно изми ръката му, за да удължи съприкосновението с нея.

Гарвана седеше неподвижен на скамейката на кърмата, наслаждавайки се на нежната топлина на ръцете й. Косата й, прикрепена с шнола, се спускаше свободно по тила. Няколко наситено канелени къдрици се спускаха по скулите й като блещукащи в тъмата пламъчета. Косата й блестеше като жива. В съзнанието му се роди картина — как гъста копринена коса се спуска като водопад върху ръцете му, върху гърдите, върху бедрата. Видението бе завладяващо, но той веднага се помъчи да го изтрие от съзнанието си — нямаше смисъл да се измъчва заради една жена, която никога нямаше да бъде негова.

Жана подсуши раната му със същата нежност и загриженост, с която я беше измила. Намаза драскотините с мехлем, остави го да позасъхне малко и нанесе втори слой. Повече нямаше оправдание да го докосва и с огромна неохота тя пусна ръката му.

— Готово. Може да се каже, че си почти като нов — чу собствения си дрезгав, едва ли не задъхан глас.

— Благодаря ти.

Гарвана сви ръката си така, че да я пази, зарови пръсти в красивата коса на Жана и нежно придърпа главата й към себе си. Искаше му се да й каже колко му е приятно, че се тревожи за незначителните драскотини, че докосва с неизмерна нежност огромната му отрудена ръка, че се притеснява, че може да изпитва болка. Обикновено никак не харесваше жените да се суетят край него, пъшкайки и охкайки и за най-дребната раничка. Жана обаче бе различна. Тя беше толкова сръчна и спокойна, че нейната загриженост го караше да се чувства обичан, а не като задушен от прекомерни грижи.

— Трябва да имаш деца. Ще бъдеш прекрасна майка. Ръцете ти са толкова нежни и… — Гарвана млъкна изведнъж, като забеляза, че Жана за момент се вцепени. После се изправи рязко и се дръпна с такава сила, че за малко не политна. — Жана?

— Забравих чая ти! — Гласът й бе напрегнат. — Сигурно е станал черен като катран и толкова силен, че може и да е разял цедката.

— Хм, звучи добре! — избоботи той с усмивка.

Отговор не последва. Гарвана я проследи със замислен поглед. Питаше се какво толкова не е наред? Обикновено с Жана разменяха закачки по отношение на чая — тя се шегуваше, че чаят, който той харесваше, можел да накара да будува цяла рота, а той я подиграваше, че предпочитала „топлата подсладена водичка“, която би допаднала единствено на пеленаче. Тръгна след нея, за да разбере с какво е сбъркал. Направи три крачки и влезе в каютата.

— Жана, какво…

— Тъй като почти съм те осиновила — прекъсна го тя със строг тон, — чувствам се задължена да отбележа, че мокриш пода.

— Палубата — поправи я автоматично той и смръщи вежди.

— Мокриш палубата — поправи се тя.

Присвил очи, Гарвана се я наблюдаваше внимателно. Усещаше, че нещо я беше разгневило. Без да гледа, тя се пресегна към чекмеджето и извади отварачката за консерви. Заби отривисто отварачката в кутията с кондензираното мляко и опръска няколко капки върху масата. Гарвана взе от ръцете й консервната кутия и отварачката и ги остави настрана.

— Какво става? — попита той, като се вглеждаше внимателно в нея.

— Нищо. — Жана остана изумена от ледените нотки в собствения си глас. Впери поглед в тъничката струйка мляко, която се стичаше по шкафа. Опитваше да мобилизира цялата си воля, за да възстанови самообладанието си.

— Извинявай — каза тя накрая. — Мисля, че и аз като тебе съм малко нервна.

— Не те разбирам…

— Чудя се колко ли още ще стоим закотвени в проклетия залив?

Гарвана трепна. Жана бе повторила собствените му думи, само че със съвсем различен тон.

— Но аз не се оплаквам! Чудесно се забавлявам. Никога в живота си не съм се смял толкова много.

— Аха. Ето, че отколешната ти мечта най-сетне се превърна в реалност — отвърна тя с широка и празна усмивка. — Не си имал майка, а аз пък очевидно имам големи заложби за такава. Жалко само, че си доста големичък и не мога да те осиновя. Ако знаеш само как весело щяхме да си прекарваме деня!

— Жана…

— Ето — прекъсна го тя и му подаде чая. — Изпий го, преди да е разял и чашата. Аз ще отворя стридите. И хвърли най-после тези мокри дрехи, преди да си се простудил!

— Добре, мамо — каза сухо Гарван и посегна към горното копче на ризата си.

Жана подскочи сякаш й бяха ударили плесница. Черните очи на Гарвана се свиха, като видя реакцията й.

— Не исках да те обидя — вметна той.

— Защо, какво обидно има в това да кажат на една жена, че ще стане добра майка? — попита Жана с равен глас. Беше съумяла да овладее донякъде емоциите.

Гарвана понечи да каже нещо, но се отказа, и продължи да разкопчава ризата си. Облече сухи дрехи, провеси мокрите да се сушат и излезе на кърмата. Навесът предпазваше от вятъра и от дъжда, но не и от студа.

— Не ти ли е студено? — попита той, оглеждайки дългите голи крака на Жана, които се подаваха изпод полите на една от ризите му.

Тя сви рамене и продължи да се бори със стридата. Ножът в ръката й беше къс, триъгълен и ужасно остър. На дръжката си нямаше предпазител. Жана се мъчеше да го промуши в стридата, но резултатът беше нулев.

— Остави, аз ще ги отворя — каза Гарвана. — Върви на топло в каютата.

— Слушам, татенце! — измърмори тя, но не му даде стридата, с която се бореше в момента.

Мисълта, че може да изпитва бащински чувства към Жана, беше толкова абсурдна, че Гарвана не се сдържа и се разсмя. Жана го погледна и също се усмихна. Е, не беше най-ослепителната й усмивка, но единствената, на която в момента бе способна. Все още я беше яд на Гарвана, който реши да превъзнася качествата й на майка, точно когато тя едва не се тресеше от възбуда, че го докосва. Начинът, по който реагираха един към друг, не можеше да бъде по-различен… и по-обезкуражаващ!

— Съжалявам — каза тя, — това ще да е някакъв вид „каютна треска“.

— Или най-обикновен глад — избоботи той и докосна устните й с връхчетата на пръстите си.

Очите на Жана се разшириха от изненада. Зачуди се дали Гарвана случайно не умее да чете чужди мисли.

— Как се сети?

— Е, не е много сложно — каза той усмихнат. — Минали са пет часа от обяда.

— Обед ли?

— Даа. Не си ли спомняш — така се нарича храненето между закуската и вечерята.

— О, да, за този обед ставало дума…

— А има ли и някакъв друг? — попита я невинно Гарвана.

— Разбира се — отвърна тя вече по-наперено. — В последно време май по-често ми се случва да обядвам, отколкото действително да се храня.

Гарвана отвори уста да каже нещо, отказа се и започна да се смее.

— Казвал ли ти е някой, че имаш…

— Чувство за хумор? — прекъсна го тя и отвори стридата с победоносно движение на ножа. — Аха, ето и поредното ми достойнство. Сред другите, които в последно време никнат като гъби, това ще заеме подобаващо място наред с майчинските ми заложби.

— Ти се шегуваш, но за човек, който не е имал майка и който обича да се смее, това са безценни достойнства, Жана! — каза тихо той.

— Така ли? — попита Жана, избягвайки да го погледне. Взе друга стрида и продължи: — Жалко, че тук наблизо не се намира някое бюро за замени. Бих заменила много от тези достойнства срещу малко сексапил.

Гарвана едва не зяпна от изненада. После реши, че Жана просто отново се шегува. Засмя се, поклащайки глава, и си помисли защо ли бурята не е довлякла тази жена в живота му по-рано.

На Жана идеята да размени част от своите достойнства за малко женска привлекателност не й се струваше чак толкова забавна. Всъщност откри, че в този случай чувството й за хумор й бе изневерило.

— Дръж — каза и сложи дръжката на ножа в отворената длан на Гарвана. — Отивам да направя сос за стридите. Тук ми е много студено.

Гарвана премести поглед от ножа към стройните голи крака на Жана, които изчезнаха в каютата. Вратата се затвори рязко. Погледна отново ножа. Странно, но имаше усещането, че Жана май би предпочела да го забие в него, отколкото в някоя стрида.