Елизабет Лоуел
Песента на гарвана (2)

Втора глава

Нищо не подсказваше на Жана за кошмара, който щеше да последва. В един миг се бе навела и с последни сили изтребваше водата, която покриваше глезените й, а в следващия — светът сякаш се прекатури. Опита се да изскочи от преобръщащата се лодка, но схванатите й крака реагираха много бавно. Както и ръцете й. Инстинктивно потърси опора някъде, за да предотврати падането, но успя само да притисне болезнено ръката си към ръкохватката на извънбордовия двигател. Спасителната й жилетка се закачи за перките на мотора.

Дъното на лодката я захлупи и всичко потъна в мрак. Въпреки че беше ужасно премръзнала, усети ледената вода. Водата и тъмнината я объркаха, тя се бореше с мотора, без да знае в коя посока да се опита да изплува. С ужас осъзна, че лодката потъва още по-надълбоко в студеното море и въпреки отчаяните си усилия и тя потъва с нея.

Внезапно нещо я хвана изотзад. Стисна като менгеме ръката й и рязко я дръпна. Спасителната жилетка се изхлузи, освобождавайки движенията й. Жана се преобърна, тръгна надолу и след това се изтласка нагоре. На мястото на тъмнината, която я обгръщаше досега, видя високо горе някакъв трептящ, блещукащ сребрист диск. Отчаяно продължи да плува нагоре, тъй като инстинктът и интелектът й подсказваха, че ако премине през тази сребриста светлина, ще намери и въздух, и топлина. Докато се бореше да изплува, някак смътно си даде сметка, че се движи далеч по-бързо, отколкото собствените й усилия позволяваха.

Жана разцепи бляскавия диск и започна да поема глътки въздух в сякаш горящите си дробове. Постепенно разбра, че не е сама. Огромна мъжка ръка я придържаше към повърхността. Едни тъмни и дълбоки като среднощно море очи се взираха в нея. Над тези неподвижни очи гъста, гарвановочерна коса беше полепнала по главата на мъж, оформената от едри кости, здрави като ръката, която я придържаше над вълните.

Когато очите й се фокусираха върху него и той внимателно я обърна и опря плешките й до гръдния си кош. С ръка, опряна между гърдите й, я задържаше неподвижна. Ръката му бе едра, почти смазваща с огромната си сила. Почувства някакво раздвижване, разбра, че тялото й плува, а след тях оставаха високи пръски вода, образувани от движението на краката му.

Обзе я невероятно облекчение. Спря да се бори със студа и морето, остави се безмълвна на волята и силата на непознатия.

— Готово — обади се плътен глас в ухото й. — Отпусни се. Вече си в безопасност. — Както всичко останало, което Жана успя да забележи в този мъж, гласът му беше силен, дълбок и мрачен. — Почти стигнахме до корабчето ми.

Думите проехтяха в ухото й, сякаш бяха камъни, преобръщани от бурни вълни. Опита се да отговори, но разбра, че няма сили. Разни думи без никаква връзка се блъскаха в главата й. Замаяна усети, че вече не й е студено. Беше вцепенена, измръзнала до мозъка на костите си и не усещаше абсолютно нищо.

— Трябва да се кача на кораба. Хвани се за стълбата, докато те издърпам. Ще можеш ли?

Светът бавно се завъртя около нея. Бавно фокусира черните му очи.

— Чуваш ли ме?

Жана погледна към мъжа, учудена какво ли иска той от нея. Когато видя, че лявата й ръка е промушена през стъпалата на корабна стълба, изведнъж я обзе необяснимо желание да се смее. Огромна силна ръка увиваше пръстите на лявата й ръка около едно стъпало. Опита се да хване и дясната й ръка и чак тогава забеляза, че тя все още стиска бутилката.

— Вече можеш да я пуснеш — каза й той. — Нямаш повече нужда от нея. В безопасност си.

Гласът избоботи и проехтя някъде дълбоко в нея като далечна гръмотевица, достигайки първичното — инстинкта, който я бе заставил да продължава да се бори, дори и след като бе останала без капчица сила. Някак интуитивно разбра, че думите на непознатия й казват истината. Беше в безопасност. Беше разбрала, че е в безопасност още в мига, в който почувства силните му ръце да я тласкат към спасителния въздух.

Едва-едва, болезнено, вкочанените й пръсти се разтвориха и пуснаха бутилката. Бутилката бавно потъна — бледа сянка, изчезваща в дълбините на морето. Жана обви с пръсти стълбата, подчинявайки се на думите на непознатия. Видя как той се хвана здраво за ниския метален парапет, който заобикаляше планшира на корабчето. Мускулите му се издуха и изпънаха, докато се оттласкваше от водата с лекота, с която тя би се качила от улицата на тротоара. Преди да осъзнае смисълът на тази сила, почувства, че той я издърпва от водата и я носи на ръце в малка каюта, като че ли не тежеше повече от едно перце.

— Хвани се за мен.

Светът около нея отново се завъртя и Жана покорно се подчини. Усети смътно, че краката й стоят на нещо твърдо и стабилно, но в следващия миг, отказаха да й се подчиняват. Силната ръка около кръста й успя да я предпази да не се стовари на носа си върху палубата. Увисна на мъжа с вцепенени ръце, докато той включваше двигателя на корабчето. Двата мощни мотора му отвърнаха с гърлено ръмжене. Малкият съд потегли и се насочи към залива.

Няколко дълги минути Жана усещаше само грохота на мощните мотори и нетрепващата сила на непознатия. Накрая мъжът изключи двигателя. Остави я само, докато закотви кораба, и се върна при нея. Започна да съблича дрехите й с леки, прости движения. Тя трепна и вяло започна да се дърпа от ръцете му. Отчаяно се помъчи да мобилизира силите си, но тръпките, които преминаваха през тялото й, отнемаха цялата енергия.

— Спри да се бориш с мен, войниче! — промърмори меко той. — С тези мокри дрехи никога няма да се стоплиш.

Жана го погледна объркана със сиво-зелените си очи. Искаше да го попита кой е той, как се е оказала тук и защо й е толкова студено. От устата й излезе само някакво странно скимтене, отнело последните й сили, и светът около нея отново се потопи в тъмнина.

Гарвана свали и останалите й дрехи и я сложи на леглото. Туптенето на пулса върху нежната извивка на шията леко го успокояваше, но кожата й беше прекалено студена. Дръпна завивките от леглото, изсуши добре тялото й и я пъхна между чаршафите. С резки движения започна да съблича и своите дрехи, като в бързината успя да скъса няколко копчета. Измъкна една специална завивка от шкафа и се покачи на леглото до нея.

— Не знам дали ме чуваш — каза, докато нагласяше жената върху огромното си тяло, — но не се тревожи, ще се стоплиш. Тази завивка е направена от специална материя, която поглъща и излъчва обратно дори и най-незначителната топлина от тялото ти. Ти си много студена, затова аз ще те затоплям — обещавам ти, че ще се чувстваш като край огън. Дяволски едър съм, за да измръзна след няколко минути, прекарани в студената вода.

Отговор не последва, само конвулсивно потрепване на измъченото тяло на жената, прекалено измръзнало, за да се стопли само. Гарвана разгъна дебелата мека завивка и плътно зави двамата. Вътрешната топлоотразяваща страна на завивката проблясваше със сребристи отблясъци, а външната топлопоглъщаща страна беше много тъмносиня, също като мократа фланелена риза, захвърлена на пода край леглото.

Тялото на жената буквално се тресеше от студ. Конвулсиите почти отмятаха завивката. Ръцете на Гарвана нежно я милваха — успокояваха я и я разтриваха едновременно. Мина доста време, преди тялото й да спре да трепери и да се отпусне. Той леко се намести, като я придърпа още по-плътно до себе си. Тя промърмори нещо и инстинктивно се премести по-близо до топлината, която излъчваше тялото до нея.

Ръцете на Гарвана леко масажираха стройния й гръб, плъзгайки се до заоблените задни части. Кожата й бе студена, но не и ледена. Все още беше посиняла от студ, почти вкочанясала, и страшно изтощена, но нямаше опасност да изпадне в хипотермия. Гарвана се усмихна — изпитваше задоволство, че поне веднъж исполинското му тяло бе послужило за нещо по-добро от това да приковава втренчените погледи на разни минувачи. Зачуди се дали, когато жената се събудеше, нямаше да се уплаши от „рибаря“, който я беше уловил в морето.

Надяваше се да не се уплаши. Дори полуудавена, крайно изтощена и с мокри дрехи жената беше хубава и много женствена. Усещаше, че тя се чувства чудесно в ръцете му — начинът, по който се притискаше към него, при други обстоятелства би ускорил пулса му, което май ставаше и сега. Ръцете му докосваха приятните извивки на бедрата й, гърдите му чувстваха нежната й гръд и твърдите като морски камъчета зърна. Замисли се дали тялото й щеше да реагира така и на топлина — мъжка топлина — както на студа. Дали щеше се отдаде на мъж с онази първична страст и смелост, с която се бореше с бурята?

Тези размишления пропъдиха и последните следи от студа от тялото на Гарвана. Почувства някаква гореща, сладка тежест. Потръпна вътрешно, ала реши, че трябва да мобилизира цялата си воля, за да усмири въображението си и да укроти в мрежата подскачащите като сребриста сьомга мисли. Тя му се бе доверила, беше се оставила в ръцете му, въпреки че там, в морето, навярно й се беше сторил почти толкова страшен колкото и самата буря. Не искаше да осквернява това доверие, както не бе поискал да я остави да се удави пред очите му.

— Чуваш ли ме вече? — попита я нежно, чувствайки дълбокия си глас да извира от гърдите му. — Ще се оправиш. Няколко часа сън, малко топла храна, няколко спокойни дни и ще можеш да ме вдигнеш само с една ръка.

При мисълта как някой успява да го вдигне, Гарвана се усмихна. Все още се усмихваше, когато главата на жената помръдна и огромните й очи се впериха в него през гъстите ресници. Отблизо очите й бяха с цвят на борова гора, забулена със сребриста мъгла — бездънни, умни и искрящи.

Жана примигна, опитвайки се да свърже силната топлина под тялото си с необикновено нежните черни очи, които бяха на сантиметри от нейните.

— Много си топъл — изрече бавно. Всяка дума излизаше от гърлото й мъчително и болезнено.

— За разлика от теб — в дълбокия му глас звучеше добродушна насмешливост, а ръката му се плъзна по голите й бедра.

— Знам — въздъхна тя и отпусна глава на гърдите му, прекалено уморена, за да държи очите си отворени. — Какво… стана?

— Поспи — подкани я нежно той и я зави през глава. — Когато се събудиш, ще си спомниш всичко.

Гарвана усети вече топлия й дъх върху гърдите си. Крайното изтощение принуди тялото й да се отпусне. Само след миг беше заспала дълбоко, сгушена в ръцете му. Доверието, което това обикновено действие излъчваше, достигна и озари и най-тъмните кътчета на душата му. Дъхът му се смеси с нейния. Заспа, обръгнат от аромата на жената и на морето.

 

 

Жана бавно се пробуди. Протегна ръка, за да намери регулатора на електрическото си одеяло. Явно снощи, когато си е легнала, й е било ужасно студено, та бе оставила регулатора на три… Дори възглавницата й се беше сгряла. Пипнешком пръстите й затърсиха регулатора, който обикновено висеше от леглото малко над пода. Намери обаче нещо гладко, твърдо, жилаво и топло като оставена на слънце коприна. Опипа нещото, чудейки се дали още не сънува. От докосването й нещото се раздвижи.

— Внимавай, момиче! Плуваш в опасни води.

Жана се стресна и разтърка очи. Движенията й бяха разгърнали отчасти едно странно сребристо одеяло. Виждаше се част от гол мъжки гръден кош, плашещо голям — или би бил, ако не беше израснала сред почти толкова едри мъже. Черни косми се спускаха клиновидно, преминавайки в тъмна линия, която сякаш разделяше на две огромно, много силно мъжко тяло. Надолу тъмната линия се разширяваше и образуваше черен триъгълник. Там се намираха пръстите й. Е, не точно там…

Смутена, Жана отдръпна ръката си като опарена.

— Съжалявам, аз… аз… — Изведнъж си даде сметка, че беше чисто гола. Гол беше и великанът, раздвижил се от нейното докосване. Лежеше почти върху него, гърдите й — притиснати в заоблеността на мускулестата му ръка.

— Кой… какво?

— Викат ми Гарвана — отвърна й с дълбокия си глас, който затрептя по гърба й. — А що се отнася до „какво“…?

— Няма значение… — прекъсна го бързо тя. Почувства, че гърдите и бузите й пламнаха. — Сигурно съм полудяла, но не съм забравила, какво съм учила в прогимназията.

— Прогимназията? — повтори той учудено, придърпвайки падащата завивка.

— Възпроизвеждането на видовете — отвърна кратко Жана.

Смехът му предизвика особен странен трепет в нея. Беше плътен, топъл звук, мъжествен, твърд и едновременно нежен като косъмчетата, която пръстите й бяха докоснали.

Тези чувствени мисли засилиха още повече руменината й. Явно студената вода бе причинила измръзване на онова, което минаваше за неин мозък. Внезапно паметта й се възвърна. Студ. Буря. Вода. Някакъв сребърен диск, плуващ невероятно далеч над главата й. Изведнъж си спомни всичко с кристална яснота, която я зашемети. Погледна към мъжа, който лежеше така близо до нея. Силни ръце. Черни очи. Глас като разбиващи се в скалите вълни, но все пак някак топъл, милващ. Инстинктивно проумя всичко. С него беше в безопасност.

— Ти ми спаси живота.

— Ти се бореше с всичка сила — й каза Гарвана. — Аз ти оказах само малка помощ.

Жана погледна огромната мургава силна ръка, която държеше странното одеяло, придърпвайки го нагоре, за да я загърне във вълшебна топлина. Щеше да умре там, в бурята, ако не бяха тези силни ръце. Знаеше го.

— Малка ли? — повтори тихо тя. — Мисля си, че никак не е малка.

Гарвана вдигна ръката си и я погледна, сякаш я виждаше за първи път.

— Права си, никак не е малка — кимна той, като се правеше нарочно, че не я разбира. Протегна се небрежно, все едно бе сам и преметна тъмносиния чаршаф върху голите си бедра. — Стопли ли се вече? — В гласът му прозвуча загриженост.

— Да, благодаря ти — отвърна Жана. Докато говореше, нови спомени нахлуваха в главата й. Беше толкова измръзнала, че почти не усещаше палубата под краката си… Не можеше да стои права, не можеше да плува, не можеше дори да диша… — Ако… ако не ми беше помогнал…

Гарвана сви широките си рамене и рече небрежно:

— От дете съм по-едър от другите край мен. Приятно е да знаеш обаче, че от това огромно тяло е имало и друга полза, освен да дърпам мрежите или да плаша децата.

Жана потръпна — зад тези обикновени думи се криеше огромна самота. Въпреки невероятната му мъжка сила и иначе грубоватия му външен вид, Гарвана явно бе чувствителен човек. Импулсивно, тя постави ръка върху изваяните мускули на раменете му.

— Обзалагам се, че децата не бягат от тебе, а те обичат, защото знаят, че с теб са в безопасност. Сигурна съм в това! — Сиво-зелените й очи търсеха неговите. — Хей, Гарван, просто не знам как да ти благодаря за…

— Сигурно си жадна — прекъсна я рязко той.

Неочаквано Жана осъзна две неща — Гарвана не иска благодарностите й и е жадна. Чувстваше се така, все едно, че някой беше изпилил гърлото й с гласпапир.

— Да — отговори, чувайки сама как гласът й дращи.

— С доста солена вода си се нагълтала. Имам чай, кафе, вода и бульон.

— Чай, моля.

Жана се опита да не поглежда, когато Гарвана стана от леглото и се уви с чаршафа. Движенията му бяха бързи и гъвкави, без нито един излишен жест. Опита се, но беше невъзможно да не погледне въобще. Беше огромен и сякаш изведнъж изпълни цялата каюта. Небрежно увитата около ханша му тъмносиня тъкан изглеждаше повече като плажна кърпа, отколкото като чаршаф. В семейството й всички мъже бяха високи и едри, а и тя самата, с нейните близо метър и осемдесет, не беше от най-ниските. Но мъжът, нарекъл себе си Гарвана, беше истински великан.

Имаше нещо завладяващо в исполинския му ръст — някак диво и първично като природата наоколо. Силата и спокойствието му я привличаха, привличаше я и смехът му, и самотата, стаена дълбоко в черните му очи. Могъщ, жизнен, самотен, Гарвана докосваше скрити струни в нея, каквито тя не подозираше, че притежава, докато не се събуди, обгърната от топлината на неговото тяло.

Жалко, че и тя не можеше да докосне подобни скрити струни в душата му…

Жана се усмихна тъжно. Беше се събудила както майка я бе родила до най-загадъчния мъж, когото някога беше срещала, а той се отнасяше с нея като към сестра, дори и след този толкова интимен контакт с тялото му. Беше свикнала да се отнасят с нея като със сестра. Сестра на трима едри, мускулести братя. Това в никакъв случай не беше досадно. Но когато и бившият й съпруг започна да се отнася с нея като със сестра — е, това вече й дойде в повече.

С неудоволствие Жана трябваше да си признае, че не можеше особено да се надява да привлече Гарвана — във физическия смисъл. Духна един увиснал мокър кичур над носа си и въздъхна. Не си правеше никакви илюзии — знаеше чудесно как изглежда и при много по-благосклонни към външността й обстоятелства. Беше поразителна, казваха й близките. За себе си Жана бе решила, че така хората наричат високите слаби жени, които определено са им симпатични, но не приличат на русичките пухкави котенца, неизменно предпочитан тип жени от мъжката половина на света. Да не говорим, че когато току-що са те извадили от морето — полуудавена и посиняла от студ, едва ли изглеждаш много по-сексапилно от медуза, изхвърлена от вълните на брега.

Нищо чудно, че на Гарвана хич не му бяха притрябвали благодарностите й. Бедният човек сигурно се бе уплашил, че ще поиска да му се отблагодари в леглото. Жана отново се усмихна кисело. Е, вярно, че не би спечелил кой знае колко, ако приемеше „офертата“. Липсваше й опит с мъжете. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти, докато трая краткият им брак, беше спала с мъжа си.

— Очите ти са тъжни! — прекъсна Гарвана не особено веселите й размишления. — Защо? Още ли те тревожи премеждието, което ти се стовари на главата? Недей, сега си в безопасност. Ще те върна обратно в цивилизацията веднага щом свърши бурята. А пък за лодката… — сви рамене той. — Ще се погрижа и за друга лодка. И за по-добър мотор за нея.

Жана сведе поглед, като се мъчеше да скрие необяснимото вълнение, което я беше завладяло. Забележката му за мотора бавно достигна до съзнанието й. Отвори широко очи и погледна Гарвана.

— Откъде знаеш, че моторът ми създаваше проблеми?

— Никой не гребе край западната страна на островите по време на буря заради самото удоволствие — отвърна й сухо Гарвана. — Една бучка или две?

— Чувствам се така, все едно съм взела вече петдесет — каза Жана и потърка лявата си ръка. — Две бучки, моля. Откъде знаеш, че обичам чая си със захар?

— Приличаш на жена, която обича да си угажда — отговори простичко той. — Ръката ти още ли е схваната?

— Схваната ли беше? — Жана огледа лявата си ръка. Чудеше се какво ли имаше предвид Гарвана като каза, че обичала да си угажда.

— Не си ли спомняш?

Жана се намръщи. Тъмните й вежди с цвят на канела се извиха леко.

— Спомням си, че идиотският мотор спираше, после уж тръгваше и пак спираше, докато накрая замлъкна окончателно. Спомням си, че натиснах веслата… — погледна ръцете си — бяха зачервени и тук-там охлузени от грубите дъбови гребла. — Спомням си, че ми беше студено, ужасно студено.

— А спомняш ли си, че изгребваше водата?

— Разбира се. Изгребвах всеки миг, когато можех. Явно не е било достатъчно.

— Какво си спомняш, след като видя „Черната звезда“?

Жана огледа красиво обзаведената каюта.

— Това „Черната звезда“ ли е? — попита, посочвайки с жест наоколо. Видя, че завивката се беше свлякла от гърдите й и бързо я придърпа нагоре.

Гарвана кимна мълчаливо. С неимоверно усилие на волята потисна желанието си да впери поглед в единия край на сребристата завивка, от който съблазнително и приканващо се подаваше едно розово зърно. Начинът, по който младата жена се изчерви, когато осъзна, че лежи гола в едно легло с непознат, му подсказваше, че не беше свикнала да се събужда точно така. Любопитното, възпламеняващо докосване, докато изследваше внезапно втвърдилата се плът, му говореше, че няма много опит с мъжете. Но тя не беше и дете. Предположи, че беше на малко повече от двадесет години. Е, на тази възраст по-голямата част жени щяха веднага да се сетят коя част от мъжката анатомия напипват. Но тя не позна.

Всичко това го накара да мобилизира цялата си воля, да спре ръката, която като че ли сама искаше да се плъзне по стройното и гъвкаво тяло и да открие онази силна топлина, със сигурност стаена в него. Беше убеден, че младата жена бе чувствена, гореща, че щеше да му даде тази топлина, ако я поискаше. Беше повече от благодарна, че се намира в безопасност тук, в залива.

Устните на Гарвана се изкривиха в кисела гримаса. Не, той не бе като граблива птица, макар че името му бе такова и въпреки външния си вид. Никога не би се възползвал от моментното й чувство на благодарност. Тази жена с тъжните очи и смелата усмивка също не притежаваше инстинкт на хищник. Затова, когато чувството на благодарност постепенно изчезнеше, неминуемо тя щеше да съжалява, че е отдала почти като етично задължение онова, което даваш, когато обичаш истински.

Обичан мъж — не, не се виждаше в тази роля. Опитът го бе научил, че не е от типа мъже, в който жените се влюбват. Беше прекалено едър. Твърде груб. И твърде много индианец. И за капак на всичко — харесваха му жени, пълна противоположност на неговата външност, като това прелестно, нежно, гъвкаво създание, което бе намерил да се бори отчаяно с развихрилото се море. Често обаче такива жени го разочароваха с друго — липсваше им смелост и темперамент, които той ценеше много повече от привлекателната външност.

Виж, Ейнджъл бе различна. Беше смела за десетима. Като жената, която спаси от морето. Жената, която го гледаше сега с големите си сиво-зелени очи. Жената, която му се доверяваше.

Гарвана внимателно придърпа завивката, за да загърне раменете й и да скрие изкушаващото го розово зърно.

— Какво ще кажеш за една закуска?

— Ами… не знам… Толкова гладна ли ти изглеждам? — подхвърли, без да се замисли и чак тогава се усети, че думите й можеха да бъдат изтълкувани двояко. Смутена придърпа завивката до брадичката си. Беше се отвила и почти му се предлагаше като узрял плод, а неговата реакция беше само да я завие. Изскърца със зъби, щом усети, че бузите й отново пламват. — Знаеш ли какво? Май като си ме вадил от морето, си спасил само тялото ми, а мозъка ми си забравил някъде на дъното на залива.

— Ще го потърся, като ловя риба за вечеря — обеща любезно Гарвана, но очите му блеснаха като черен кехлибар. — Ти имаш ли си име или си като шаманите, които пазят в тайна истинското си име?

— Жана Морган — каза тя, измъкна предпазливо дясната си ръка изпод завивката и му я подаде. — А ти си Гарвана?

— Да — отвърна лаконично той и пое ръката й.

Усмихнаха се един на друг, съзнавайки нелепостта на ситуацията: запознаваха се официално, след като бяха лежали чисто голи един до друг прегърнати като любовници. Пръстите на Жана изглеждаха много фини и женствени в жилавата, грапава ръка на Гарвана. Без да иска, той си спомни как тези пръсти го опипваха слепешката има-няма преди четвърт час.

— Това собствено или фамилно име е? — попита Жана.

Той пусна ръката й и бързо се обърна.

— Когато попълвам данъчните декларации това е фамилното ми име, а собственото — Карлсън. Иначе, повечето хора ме наричат просто Гарвана…

Той млъкна сякаш се колебаеше дали да продължи. Сети се за Ейнджъл. Тя и Грант му викаха Карлсън. Но Грант беше мъртъв. Сега само Ейнджъл го наричаше Карлсън. Тя и Майлс Хоукинс — Хоук — мъжа, когото Ейнджъл обичаше. Хоук също му викаше Карлсън.

Гарвана се усмихна тъжно, като си спомни как се бе почувствал, когато разбра, колко силно Ейнджъл обича другия мъж. Помисли си, че сигурно трябваше да мрази Хоук, но беше невъзможно. Хоук даде на Ейнджъл цялата любов, от която се нуждаеше, даде й живота си. Затова Гарвана го обичаше, както никога не бе обичал друг мъж.

— Не всички те наричат Гарвана, предполагам — рече тихо Жана, загледана в горчивата усмивка на устните му. Много й се искаше да попита коя е жената, която бе в състояние да го накара да се усмихва с толкова любов и така тъжно едновременно, но не посмя. Беше й достатъчно да знае, че има жена, любов, тъга. — Аз как да те наричам?

— Викай ми Гарвана. Свикнал съм да ме наричат така, а пък и аз самият си викам Гарвана.

Жана се усмихна. Кой знае защо, имаше чувството, че е получила скъп подарък.

— Гарвана — повтори тя. Харесваше й вкуса на името върху езика й.

Той се усмихна. Чудеше се какви ли мисли се крият в сенчестите дълбини на тези прекрасни сиво-зелени очи. Усмивката, с която тя му отвърна беше открита, приятелска, завладяваща, шеговита. Съвсем различна от смутената гримаса, преди да загърне раменете й. Част от личността на Жана сега беше скрита — онази част, която проблясваше в очите й, когато гледаше към него и виждаше човека, който я измъкна от студената вода.

Гарвана леко се намръщи. Чувстваше се така, както винаги, когато виждаше искрящия навътре в зелените води на морето живот. Живот, който се мяркаше за миг на повърхността и пак се гмуркаше в студените и безопасни дълбини. Живот, който бързаше да се скрие, щом забележеше негово присъствие. Някак нещо крехко и изящно си беше отишло, оставяйки след себе си смътно проблясваща диря, която очертаваше пътя му.

— Някой чака ли те? — попита Гарвана.

— Да ме чака ли? Кой да ме очаква?

Смущението на Жана му подсказа красноречиво отговора на повече въпроси, отколкото бе задал. И тя като него живееше сама. Живееше сама достатъчно дълго, та мисълта, че някой може да се тревожи от отсъствието й, изобщо не й беше хрумнала.

— Ами съпруг или любовник, семейство, приятели — каза тихо Гарвана, загледан в сиво-зелените й очи. — Някой, който ще се тревожи, че си излязла сама с малка лодка в бурята.

— О, за това не се безпокой! — Жана се усмихна леко и сви рамене. — Аз съм на двадесет и четири години, необвързана жена. От доста време нямам съпруг, никога не съм имала деца, приятелите ми в Сиатъл не ме очакват преди септември, а моята хазяйка тук не я е грижа къде ходя и колко време ме няма, стига да си плащам наема навреме. Знаеш ли, между нас да си остане, но тя обича да си пийва. Аз съм си платила до края на август, така че ще й все едно, ако въобще не се върна.

Гарвана не знаеше кое го изненада повече — това, че Жана вече е била омъжена или че през следващите пет седмици ще бъде съвсем сама на островите.

— В отпуска ли си? — попита той.

— Ами нещо такова… — сви пак рамене тя. — Правя скици и рисунки за книгата на един приятел за тези острови. От няколко седмици се опитвам да вляза в залива Тотем, но все нещо се случва и не успявам.

— Какво точно се случва?

— Вали обикновено. И почти винаги има мъгла. А и вятъра…

Гарванът се усмихна.

— Добре дошли на островите Кралица Шарлот.

— Да-а. Добре дошли в ада — засмя се незлобливо Жана.

Смехът угасна бавно. За момент очите й станаха почти сребристи, искрящи от вълнение и страст.

— Никога не съм виждала толкова диво място — продължи тя. — Всъщност, много по-точно е да се каже дивно красиво. Островите са толкова… Така първични. Онова, което природата е сътворила в продължение на хилядолетия, ти се струва тъй непосредствено близо до повърхността, че ако протегнеш ръка, можеш да го докоснеш — за момент замълча колебливо, после добави тихо: — Имам чувството, че островите са сключили някакво особено споразумение с вечността. Времето тече към тях, стига ги, после се разделя и ги заобикаля, също като морето. Другите места се променят, но не и Кралица Шарлота. Тези острови са били такива, откакто свят светува — току-що изникнали от мъглявината на съзиданието. Тук времето не съществува, а само съзиданието и мъглата.

За втори път откакто видя Жана, Гарвана усети как косите му настръхват, как някаква странна тръпка пронизва тялото му. И други бяха забелязвали дивото излъчване на островите, но за тях „диво“ бе означавало изостанало, страховито, жестоко, не цивилизовано. Плашеше ги суровата сила на природата тук, мистериозното безвремие. А Жана бе реагирала различно — не изпитваше страх, макар че сблъсъкът с дивата природа едва не й костваше живота.

— Да — каза тихо Гарван — аз също обичам тези острови и дойдох тук, за да помълча с тях.

— А ето, че ти се натресе една бъбрива туристка, която само ти досажда — подхвърли Жана с гримаса. — Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна й той. — Ти си жена, която разбира мълчанието. Не ме смущаваш.

Жана се замисли с какво ли една жена би могла да смути по някакъв начин спокойствието на Гарвана. Беше убедена, че ако нещо можеше да го смути, то това би била жена, а не мъж. Бившият й съпруг често я предупреждаваше да се пази от мъже, които се женят за жени, но сексуално ги привличат мъжете. Гарвана не беше такъв — в това бе абсолютно сигурна.

Със скрита въздишка Жана реши, че той е като повечето мъже — предпочита блондинки с големи загадъчни очи и с повече извивки от лъкатушеща пътека в планината. Такива са поетите и жокеите, гангстерите и недодяланите странници. Не обръщат никакво внимание на жените с кестенява коса, дори ако притежават завидна духовитост.

На никой не му пукаше, дали блондинките изобщо имат чувство за хумор — че кой ги търси заради чувството за хумор?

— Въобще не ми отговори нищо за закуската — каза Гарвана. Погледна през рамо, за да провери завряла ли е водата в чайника върху малката газова печка, която се намираше точно срещу леглото. — Гладна ли си?

— Иска ли питане? Това, което чуваш, не е гръмотевица — червата ми къркорят — съобщи с драматична нотка тя и вдигна театрално ръка, но веднага трябваше да сграбчи падащата завивка.

Гарвана я погледна крадешком. Не искаше Жана да разбере, че без да иска му е показала стегнатата извивка на гърдите си, завършващи с кадифени розови зърна, толкова нежни и съблазнителни, че трябваше да стисна ръцете си в юмрук, за да не посегне към тях.

В този момент чайникът завря и засвири, което се оказа изключително навременно, защо отвлече вниманието му към нещо съвсем тривиално. Вдигна чайника от печката и сипа вода в две чаши, чудейки се как ли би реагирала Жана, ако й кажеше колко добре изглеждаше, притисната до него. Мека… Гъвкава… Заоблена там, където беше нужно. Идеална хармоничност на стройното й тяло. Но ако изтърсеше сега подобно нещо, то това би прозвучало като покана за секс. Той знаеше, че тя вече не го желае. Беше съзрял желанието да премрежва погледа й, когато я загръщаше със завивката. Блещукащите искрици на страстта бяха изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Сега в сиво-зелените й очи искреше само смях.

Учуди се защо това хем го натъжава, хем го ядосва. Навярно трябваше да вземе онова, което тя му предлагаше сама не толкова отдавна, а не да разсъждава дълбокомислено, че го правела от благодарност. Не бяха малко жените, които не криеха, че ги привлича, други — не проявяваха никакъв интерес, но това въобще не го вълнуваше. С изключение на Ейнджъл. Отказът й превърна болката в част от неговото ежедневие. Накрая, много преди тя да срещне Майлс Хоукинс, Гарвана разбра, че просто не беше писано някои неща да се случат. Едно от тях бе любовта на Ейнджъл. Трябваше да приеме този факт или да се самоунищожи.

И той го прие, както приемаше бурите или добрия улов, или могъщото си тяло, което изнервяше мъжете и жените. Животът е това, което е. Той е такъв, какъвто е. Любовта е там, където е. Но винаги далеч от него…