Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ейнджъл, Хоук и Рейвън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Song for a Raven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 69 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Елизабет Лоуел. Песента на гарвана

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 1999

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-062-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
  3. — Корекция от sonnni

Седма глава

Жана постепенно се разбуди. Беше сънувала някакъв странен и прекрасен сън — че лежи на плажа, а слънцето я облива с топъл, златен водопад. Тя се усмихна и лениво се протегна в обгръщащата я топлината.

Гарвана погали отново с грамадната си ръка тялото на жената до себе си, наслаждавайки се на нейната неприкрита, съвсем искрена сексуалност. Почувства се едновременно безкрайно горд и много виновен, като разбра, че досега тя никога не бе имала любовник. Беше убеден, че ако съдбата не бе пресякла пътищата им и той не беше й спасил живота, ако не бяха принудени от бурята да останат затворени тук двамата в този безлюден залив — този красив и див Рай — Жана не би го пожелала повече, отколкото всеки друг мъж.

Беше се възползвал от самотата им, а също и от чувството й на дълбока признателност, която всеки нормален човек би изпитвал към своя спасител, тъй като — нямаше защо да се лъже — той я желаеше с такава всепоглъщаща страст, каквато не бе чувствал към нито една жена.

Ето, че сега отново се повтаряше същото. Желаеше я — без значение дали бе правилно или не, дали бе страст или благодарност това, което тя изпитваше към него, дали се намираха в рая или в ада — все едно, той я желаеше. Тя бе смеха на вятъра, тя бе сребърната мъгла, която обвиваше вековните кедри. Тя бе тайнственият вкус на морето и щедростта на самия живот. Би дал живота си, за да може да повярва, че Жана би дошла при него, с него, независимо от това къде и как съдбите им се бяха кръстосали.

Знаеше обаче, че истината не е такава. Ако се бяха срещнали при други, по-нормални обстоятелства, тя щеше да го удостои само с един бегъл, любопитен поглед, учудена вероятно от огромния му ръст и мрачните, груби черти на лицето му, щеше да се усмихне любезно и да го отмине.

Гарвана знаеше, че Жана е дар, с който древните богове на хайда са дарили един самотен гарван. Жестоките богове на хайда, които дават подарък на един мъж, само за да го накарат да познае разкъсващата болка и страданието, когато си го вземат обратно. Гарвана знаеше също така, че няма начин да се бориш с боговете, не бе възможно да запазиш подаръка, да предотвратиш мъчителната загуба. Единственото, което му оставаше бе да я обича много, да се грижи за нея и когато дойде времето, да отвори ръце и да я пусне на свобода, молейки се на боговете тя никога да не изпита самосъжаление, угризения, че повлияна от обстоятелствата, се е отдала за известно време на някакъв си мъж, когото не обича.

— Изглеждаш така, сякаш си издялан от камък… — прошепна сънливо Жана. Пръстите й нежно очертаха изпъкналите скули и стиснатите плътно устни, които му придаваха мрачно изражение. Чертите на лицето му веднага омекнаха, щом той се обърна, за да целуне дланта й.

— За какво си мислиш?

— За рая и за древните богове на хайда — отвърна Гарвана и притисна буза в ръката на Жана. — И за Ева… — Той вдигна глава и се взря с нескрито възхищение в дара на боговете, който лежеше до него. — Ти си толкова красива! — прошепна той. — Тъй женствена, страстна и щедра. Може и да не стигне един живот на мъжа, опитал да се засити с тебе. — Нежно и чувствено хвана ръката й. — А аз си мисля, че не е възможно да има по-добър начин да преминеш във вечността от този, да чувам виковете ти.

Жана впери поглед в Гарвана, който се беше опънал до нея на леглото, гол и суров като планините наоколо. През люка струеше слънчева светлина и обливаше могъщото му тяло. За нея той беше истинският мъж, тъй съвършен, изваян сякаш от длетото на гениален скулптор, че тя направо онемя от възторг. Искаше й се да говори, да му каже колко много означава за нея това, че той я желае, но не успя да изрече дори една-едничка думичка. Можеше само да го докосне с треперещата си ръка. Мисълта, че му е доставила удоволствие, искреше в очите й, върху ресниците й като далечни звезди проблеснаха сълзи. С тих стон се сви в прегръдката на двете му протегнати ръце, които я приканваха мълчаливо.

— Обичам те, Гарване! — каза Жана и силно го притисна към себе си. — Мисля, че те обичам още от мига, когато ме извади от морето.

Гарвана стисна очи от болката, която го прониза. Целуна я с безкрайна нежност. Когато тя отново се опита да заговори за любовта си, сложи големия си мазолест пръст на устните й.

— Недей! — прошепна, като се взираше в дълбините на огромните й сребристозелени очи. Искаше му се тя никога да не бе изричала онези думи. Беше се досетил вече за източника на чувствата, които може би изпитваше към него, за причината той да изглежда по-различен от другите мъже в нейните очи. Не беше нужно отново да му го напомня. Не, не искаше дори да мисли, че това е благодарност, а не любов, въпреки онези прекрасни, вълшебни мигове, които изживяха заедно.

Жана виждаше само болката в черните му очи, но не разбираше причината.

— Гарване… Не искаш ли…?

Въпросът й остана недовършен. Устните му се впиха в нейните. Целувката му бе гореща като слънцето и силна като самото море. Задържа дълго устните й, вкусвайки с наслада сладостта им. Желаеше я пак, безумно.

— Няма нищо — прошепна накрая той. — Не е нужно да ме обичаш. Знам, че си благодарна, че си жива. Аз също съм ти благодарен. Без теб никога нямаше да разбера какво е да умираш и отново да се връщаш към живота, пак до теб. Никога нямаше да узная какво е да попаднеш в рая, да изгубиш представа за времето и пространството, да си там, където съществуват само един-единствен мъж и една-единствена жена, създадени един за друг.

Гарвана отново впи устните си в нейните. Почувства някаква странна, непонятна възвишеност на духа, когато тя отвори устата си и потърси езика му. Пи дълго и ненаситно от нея, почувства как тя също се опива от сладостта на тяхното съприкосновение. Най-после вдигна глава и прикова очи в очите й, загадъчни като мъгливия воал обвиващ раззеленена пролетна гора.

— Нека да се насладим на този миг, на този див приказен Рай, на този безценен дар, който съдбата ни предлага — каза Гарвана с развълнуван глас, като я целуваше след всяка дума. — Да му се насладим без обещания, които биха те измъчвали, щом от този рай остане само споменът, а ти се върнеш към истинския си живот. Искам да си спомняш за мен с радост, така ще те помня и аз.

Жана затвори очи и с върховно усилие направи опит да не изкрещи от болка и от радост, че е с мъжа, когото обича, с мъжа, който се смееше и плачеше заедно с нея… С мъжа, който не я обичаше, защото бе увлечен по друга. Въпреки това, той я бе любил така, сякаш тя беше единствената жена на земята.

За съжаление, не бе единствената: Имаше още една жена. Жената, която Гарвана бе обичал с такава сила и с жертвоготовна всеотдайност и която не е могъл да има. Ейнджъл… Обичаш ли я още? Разбира се. И тя вече ме обича. Жана знаеше, че нищо не зависеше от нея, не беше в нейна власт да промени нещата — можеше само да завижда. И че трябва да приеме този горчив и сладък дар, който й поднасяше съдбата — Гарвана, да го вземе и веднъж завинаги да осъзнае, че любовта е като рая — дива и невинна, признаваща само собственото си съществуване, своите нужди, своите закони. Любовта е един прастар остров, около който се плискаха вълните на безкрайното море на времето.

— Да — прошепна Жана и се притисна до Гарвана. Искаше да му даде всичко, което той би пожелал от нея. — Да, искам да ме помниш с радост. Помни ме, любими. Помни, че те обичах, помни, че времето бе изчезнало за нас.

Гарвана се опита да надникне в зелените дълбини на очите й, към самата й душа, но видя само дългите черни мигли и копринените кичури коса, докато тя, свела глава, целуваше гръдта му. Опита се да каже нещо, но не можа. Езикът й като вълшебен пламък оставяше парещи следи по кожата му, а меката, сатенена коса галеше ръцете му, разпалвайки опустошителен пожар.

Понечи да плъзне ръце в свободно падащата й коса. Преди да успее да я докосне, цялото му тяло настръхна, дрезгав вик задуши гърлото му, когато ръцете й намериха възбудената му плът. Тя беше жената, тя беше огънят, който го изпепеляваше — душата и плътта. Изкрещя нещо нечленоразделно и ръцете му намериха топлината, нежността между бедрата й. Започна да я гали, нежно и страстно, тя го прие, погълната в сладкия, унищожителен пожар, който изгаряше телата им…

 

 

Когато за втори път тази сутрин Жана отвори очи, още беше в прегръдките на Гарвана. Сгуши се до гърдите му, а жилавите косъмчета гъделичкаха носа й. Той я прегърна по-силно, показвайки й мълчаливо, че е буден. Усмихната, Жана потърка буза в топлата му гръд. Прошепна беззвучно „Обичам те“ и в същия миг усети пронизващата болка на примирението, че той не я обича. Да, беше я любил, беше й се наслаждавал, но само като на жена, както всеки мъж би правил, когато в плътта му се събудят първичните инстинкти. Напомняха й го болезнените усещания на тялото й, напомняха й го гърдите й, скрити сега в огромната ръка на Гарвана.

Може би не я обичаше, но я бе дарил с невероятна страст, която се възпламеняваше с нова сила всеки път, когато се любеха. Даже само и затова, тя би останала с него. А когато към страстта се прибавеха нежността и силата му, смехът и бързият и остър ум, Жана осъзнаваше с кристална яснота, че Гарвана беше мъжа, за когото винаги бе мечтала, ала не вярваше наистина, че е възможно някога да го срещне.

Някъде дълбоко, дълбоко в нея живееше една надежда — искаше й се безкрайно много да повярва, че когато един мъж я беше любил с такава страст като Гарвана, той можеше да бъде спечелен, извоюван от другата жена. Навярно щеше да успее с всяка своя целувка, с всяко докосване, с всеки негов вик на екстаз, да открадне любовта му.

Жана отново се сгуши в Гарвана. Замечтано докосна с върха на езика си плоското зърно на гърдите му.

— Имаш чудесен вкус. Като стриди. Солен.

— А какво ще кажеш за малко лимонов сок?

— Задушен гарван с лимонов сок — каза Жана, облизвайки го замислено. Лекичко го ухапа и отсече: — Не! Няма нужда от никакъв лимон. Така „натюр“ е най-добре, така най-много те харесвам.

Стомахът й изкъркори, напомняйки и на двамата, че от снощи не са яли нищо, освен стридите.

Гарвана се усмихна лукаво и прокара големия си палец по гърба й.

— Какво ще кажеш, искаш ли да хвърлим ези-тура кой да направи закуската?

— Искам. Избирам ези — каза Жана и изненадано извика, когато той я грабна като перце, обърна я и леко притисна лицето й към леглото.

— Обаче е тура — рече Гарвана и нежно погали гъвкавите извивки на задните й части. — Май загуби. Освен ако не искаш и ти да ме подхвърлиш — за ези-тура, разбира се — добави с невинно изражение.

Жана отметна падналата върху очите й коса, видя коварната усмивчица на Гарвана и се нацупи:

— Прекара ме.

— Няколко пъти — съгласи се той, като не спираше да се усмихва дяволито. Вдигна я, прехвърли я през тялото си без никакво усилие, все едно, че бе перце, и я сложи на пътечката до леглото му. — Ако не се заемеш в най-скоро време със закуската — добави с дрезгав глас той, хапейки я лекичко по бедрото, — ще трябва да хвърляме ези-тура за обеда. — Езикът му нежно я облиза и той се засмя, като чу учестеното й дишане. — А може даже за вечерята.

Пръстите на Жана се вкопчиха в черните му коси. Докато той отново я милваше, тя извика името му с пресипнал глас и го накара да изстене.

— Какво да те правя? — прошепна Гарвана. — Всеки път, когато те имам, те желая още повече.

Жана се опита да каже нещо, но издаде само тих, объркан звук, тъй като милувките му ставаха по-страстни, по-интимни.

 

 

— Не ти се полагат повече стриди! — каза тя и прехапа устни, за да приглуши напиращия вик от удоволствие.

Усети дъха му по чувствителната си кожа, докато той поклащаше глава и едновременно с това продължаваше да се притиска в нея.

— Ако това беше истина, досега мъжете да са унищожили до една всички стриди на земята.

— Или жените — отвърна Жана.

Той нежно погали меката й кожа.

— Какво имаш предвид, че мъжете биха изтребили жените до крак или че жените биха унищожили всички стриди?

— Точно така! — натърти Жана. — Радвам се, че си схватлив. Толкова хора се объркват от някоя малко по-засукана двусмислица. Какво да направя за закуска?

Гарвана огледа тялото й с поглед, който накара колената й да омекнат.

— Гарване… — едва намери сили да прошушне тя.

Той затвори очи.

— Мисля малко да поплувам, докато ти приготвиш нещо за хапване — предлагам ти да отвориш една консерва с шунка, добави картофи и яйца на прах и яденето е готово. След като се нахраним, можеш да си вземеш душ, а аз ще пооправя каютата. След това ще разходим до селото, докато още можем…

— Какво да можем още?

— Да ходим — каза кратко Гарвана. В очите му грейна напиращият смях. — Не си ли даваш сметка, малкото ми войниче? — попита насмешливо с плътния си глас. — Май скоро няма да сме живи, ако я караме все така в леглото. — Зъбите му проблеснаха под черните мустаци, докато събираше накъсаните остатъци от тениската на Жана. — А знаеш ли още какво? — добави, като поклащаше на пръста си скъсаната дреха. — Нямам търпение това да се случи.

Жана прехапа долната си устна, обзета от смях и от желание, завладяна от смущаващия спомен, когато Гарвана я облада за първи път. Изражението й сигурно доста недвусмислено издаваше мислите й, защото очите на Гарвана станаха влажни и желаещи. С вик, тя грабна скъсаната тениска и скри пламналото си лице в нея. Не беше свикнала с подобно отношение на мъж, както не беше свикнала изобщо да я любят или да е влюбена. Не можеше обаче си криви душата — усещането беше толкова приятно и много повече от това.

— Предполагам, че ще искаш да облечеш някоя друга моя тениска — каза сериозно Гарвана.

Тя кимна, без да го погледне.

— При едно условие — усмихна се нежно той.

Жана предпазливо вдигна глава.

— Какво условие?

— Че единственото нещо, с което ще си в леглото, ще бъда аз.

Гарвана не си даде труда да я попита дали приглушеният звук, излязъл от гърлото на Жана, означаваше съгласие или несъгласие. Той просто стана, целуна я внимателно, грабна един сапун и изчезна зад перилата на „Черната звезда“ в студената вода на залива.

 

 

Бог знае как, но Жана някак съумя да не разсипе или изгори продуктите, с които приготвяше закуската, когато Гарвана изникна от водата — гол, могъщ, уверен в силата си — съвършеното единство с дивата природа. Дъхът й спря, ръцете й се разтрепериха, а сърцето й се разтуптя в бесен ритъм. Искаше й се бурята да продължава да бушува, откъсвайки ги от целия останал свят. Искаше й се тази съдбоносна буря никога да не свършва.

За съжаление, когато привършиха със закуската и Жана взе душ, беше вече съвсем ясно, че бурята напълно е утихнала. Жана се облече, обзета от мрачни мисли. Толкова много й се искаше да не я изхвърлят тъй бързо от рая. Чудеше се дали Гарвана има някакви делови ангажименти, които не търпят отлагане, или пък ще пожелае да останат още няколко прекрасни дни в залива. Така щеше да й отдаде възможност да открадне поне още малко от неговата любов.

— Намерих го, Жана!

Тя си нахлузи през главата една от огромните му тъмни тениски и извика:

— Какво?

— Намерих ти истински скицник. Знаех, че Ейнджъл го е оставила тук някъде, но не можех да се сетя къде.

Жана вдигна ципа на джинсите си и отвори вратата на кабинката, която беше и баня, и тоалетна.

— Скицник ли? — попита тя учудено и се опита да махне косата от лицето си. Плътните копринени кичури не й се подчиниха и, когато вдигна глава, паднаха пак напред. Отново бутна настрани непокорните къдрици. Опитваше с всички сили да не обръща внимание на топката, която засядаше в стомаха й, колчем се споменеше името на Ейнджъл.

— Тя да не е художничка? — попита неохотно тя.

— Да, при това доста добра — отвърна Гарвана. Спомни си великолепното пано върху стъкло, което Ейнджъл беше направила за къщата му на остров Ванкувър. На паното бе изобразена „Черната луна“ — неговият траулер за далечни плавания, плъзгащ се по едно тайнствено море, а под него проблясваше като сребриста буря огромен пасаж сьомга.

— Галериите се редят на опашка за нейните витражи.

— О! — Това беше единственият звук, за който намери сили Жана. Мисълта, че трябва да се съревновава за сърцето на Гарвана с една жена, която не само беше смела, красива и блондинка, но и художничка за капак на всичко, направо я отчая. — Животът не е никак справедлив, нали? — измърмори тя под нос.

— Какво?

— Витражи… — повтори като ехо Жана, правейки неимоверно усилие да сложи малко ред в мислите си. Улови се като удавник за сламка за първото нещо, което й дойде наум и на езика и продължи: — Миналата година видях една наистина великолепна работа в галерията в Сиатъл. Толкова много исках това пано, че стоях по цели дни пред него и си мечтаех, че бих могла да го притежавам. — Споменът за онзи безмълвен копнеж я накара да се усмихне. — Представляваше планинска верига на здрачаване, онова най-вълшебно време на деня, когато легендите оживяват и стават истински. Планините, които се губеха някъде оттатък хоризонта, бяха изобразени във всевъзможните нюанси на синьото, а морето — то бе блестящо, пълно с живот, приличаше на бог и пръскаше своята светлина и жизнена сила, на всичко, до което се докоснеше. Тогава си мислех, че бих била готова да продам душата си на дявола, само и само, да имам достатъчно пари поне за едно ъгълче от това пано. Само дето рогатият не прояви никакъв интерес към душата ми…

— Да, Ейнджъл му сложи доста високичка цена, защото не можеше да се реши да го продаде — каза Гарвана и леко се усмихна. — Беше едно от любимите й неща.

— То нейна творба ли е? — зяпна от изненада Жана, ококорила невярващи очи.

Гарвана кимна утвърдително.

— Ейнджъл познава природата на нещата. Тя много добре знае, че морето е източника на целия живот. Тя е забележителна жена — добави, подавайки скицника на Жана. — Като теб.

Жана не знаеше дали да се смее или да плаче, или да крещи срещу тази въпиеща несправедливост. Не само, че трябваше да й завижда на тази Ейнджъл за любовта на Гарвана, но и да се възхищава на таланта й — е, това бе повече, отколкото чувствата на Жана можеха да понесат. Безмълвно взе скицника и го разлисти. Имаше рисунки само на три листа — скици на морска трева върху широк пясъчен плаж. В скиците бе постигнато невероятно равновесие между отделните елементи на рисунъка и едно едва доловимо, но някак много чувствено, изящество на линиите. От рисунките на тези иначе толкова обикновени неща — плажа и морската трева — ясно прозираше разбирането на художничката за вечния контраст и неизбежното единство в природата. Красотата на рисунките я накара да изпита почти болка.

— Не мога да го взема — каза накрая тя. — Сигурно Ейнджъл…

— Тези скици няма да й трябват — прекъсна я бързо Гарвана. — Те са само предварителни набори. Творбата вече е завършена и е подарък за дядо ми.

Жана затвори скицника и вдигна очи към Гарвана. В погледа й продължаваше да се чете колебание.

— Вземи го, използвай го! — настоя той. — Така няма да се наложи да биеш път чак до Масет и обратно, само за да си купиш скицник. Нали каза, че искаш да нарисуваш тотемите при залез-слънце? Ето, сега си имаш истински скицник и ще можеш да останеш още няколко дена, нали? — Гарвана млъкна изведнъж, погледна някак особено и добави: — Освен ако не трябва да се връщаш в Масет по някаква друга причина…

Жана погали с пръсти скицника, а щастието накара очите й да заблестят с цветовете на морето.

— Не — рече развълнувано. — Въобще нямам работа в Масет и изобщо не бързам да се връщам. Искам да прекарам още няколко дена тук. С тебе.

Щастливата й, почти боязлива усмивка, накара Гарвана да се пресегне и крепко да я привлече в прегръдката си. Вдъхна чистия и женствен аромат и затвори очи. Не можеше да повярва на щастието си — още няколко дена.

И ако все пак съвестта му започнеше да го залива с високопарни упреци, че отново се е възползвал от признателността на Жана и я задържа далеч от цивилизацията, от нейния начин на живот, който ще я грабне от него толкова сигурно, колкото нощта поглъща слънцето от небето, то той просто щеше да обърне внимание на тази своя неспокойна съвест, че става въпрос само за няколко дена, само няколко, а пред нея има хиляди, десетки хиляди други дни. Вече знаеше, беше уверен, че даже и след като чувството за благодарност затихнеше и бъдеше забравено, тя нямаше да поглежда назад със съжаление за тези няколко дена, прекарани с един самотен гарван.

— Намерих ти и няколко молива. Изглеждат малко смешни — каза Гарвана с глух глас. — Ейнджъл ги е оставила на кораба заедно със скицника. Искаш ли да видиш дали ще ти свършат работа?

— Разбира се! — каза Жана. Прегърна едрото му тяло толкова силно, че чак ръцете я заболяха и след това го пусна неохотно.

„Смешно изглеждащите“ моливи бяха всичко, от което се нуждаеше в момента, за да приключи със скиците си. Разгледа ги внимателно. Да, точно такива й бяха нужни. Когато вдигна глава, забеляза, че Гарвана я наблюдаваше напрегнато.

— Докосваш ги така, сякаш са вълшебни — каза той.

— Вълшебни са — отвърна кратко Жана. — С тях мога да рисувам. Без тях — все едно съм славей, който не може да пее любовна песен.

— Или с други думи — гарван. Гарваните пеят любовни песни само в сънищата си.

Жана се поколеба, завладяна от съжалението и примирението, прозиращо в думите му.

— Може би любовната песен на гарвана е най-хубавата, най-прекрасната от всички — каза нежно тя. — Той не иска останалите да я чуят и затова я пее мълчаливо.

Няколко дълги мига Гарвана се взираше в нея, преди да се усмихне тъжно.

— Имаш най-красивите очи, които някога съм виждал. Приличат на гора, обгърната от мъгла. Сребристи и зелени, искрящи от живот.

Жана не знаеше какво друго да каже, освен „Обичам те“. А точно това Гарвана не искаше и да чуе. Отвърна му със същата тъжна усмивка. Гарвана взе моливите от ръцете й и внимателно ги постави, заедно със скицника, в една раница. Тя го последва по паянтовия док. Вече бе свикнала с дървените трупи, но все още не беше толкова опитна като Гарвана. С огромно облекчение почувства под краката си скалистия бряг.

— Едно време тук имаше пътечки — отбеляза Гарвана. Вдигна едрата си ръка и посочи към брега. Бреговата ивица беше обрасла с издръжливи на сол растения, поникнали над линията на прилива, и заедно с кедрите, царската папрат и мъха образуваха почти непроходима джунгла.

Едва направила първите няколко стъпки в гъстата плетеница от клони и мъх, Жана разбра, защо, за да отидат някъде, хората от племето хайда разчитат много повече на своите канута, отколкото на собствените си крака. Скалите се виждаха единствено там, където приливът отмиваше пръстта от земята. Останалата част от залива беше покрита с гъст, непроходим, многоцветен жив килим. Често земята беше прекалено влажна дори и за могъщите кедрови дървета. На много места се виждаха тресавища. Дори и в самата гора, почти никъде не можеше да се види дървесна кора — просто дърво. Повърхността на стволове и клони беше обрасла с мъх. Обширни килими от мъх, иначе изглеждащи стабилно, образуваха капани, които сякаш само очакваха в тях да стъпи нечий невнимателен крак. Често дърветата растяха толкова нагъсто, че буквално не бе възможно да промушиш и пръчка между тях. Животинският свят беше богат, но почти невидим в джунглата, и вероятно поради това човекът не представляваше сериозна опасност за животните. Направо беше невъзможно да се ловува — дори по-едри животни като мечки или елени — по простата причина, че ловецът виждаше на не повече от метър-два пред цевта на пушката си.

От друга страна, ако земята бе непроходима, то същото не можеше да се твърди за морето. Закътаните малки заливчета и тесни проливи предоставяха естествена бариера и защита срещу бурите и вятъра. Рибата беше в изобилие. Както и раците, скаридите и всякакви подобни морски твари. Древните хайда мъдро приемаха даровете на морето и използваха само тясната ивица земя на границата на прилива. Точно там те бяха построили колибите си от кедър, там бяха издялали и своите тотеми — високи, колкото най-високото кедрово дърво. Обърнати към морето, те сякаш се къпеха в соления морски вятър. Гарвана показа на Жана издяланите от дърво стилизирани символи и й обясни какво представляваха — делфин, жаба, сьомга. На върха на всеки идол стояха орел или гарван с широко разперени крила.

— Какво ще правиш, докато аз рисувам? — попита Жана. Посочи с жест скицника с молива си.

— Ще правя това, за което дойдох. Ще мисля.

Жана погледна крадешком към него и побърза да отклони очи. Чувстваше някак си виновна, че с непредвиденото си появяване му бе попречила да се усамоти. Той хвана леко брадичката й с ръка и вдигна лицето й.

— Дойдох в залива, защото се чувствах… Как да го кажа… Неспокоен. Но вече не е така… — Гарвана докосна с устни нейните. — Ако не исках да остана тук с теб, сега щяхме да плаваме към Масет. Хайде, започвай да рисуваш! Ще бъда наблизо, ако имаш нужда от мен — направи стъпка-две, но веднага се обърна. — И не влизай в никоя от старите колиби! Те просто чакат оправдание, за да се срутят.

— Няма, обещавам! — рече Жана. Обърна се, за да огледа кедровите къщички, които бавно се рушаха — сякаш се връщаха към земята, от която бяха дошли. — Колибите принадлежат на други хора. Това е все едно да вляза в чужда къща без разрешение.

— Искаш да кажеш, че нямаш никакво намерение да ги претърсваш за мъниста или пък кости? — попита иронично Гарвана.

Жана погледна към невъзмутимото му лице. Бавно поклати глава.

— Няма за какво. Аз не съм археолог. Не мога да възстановя едно изчезнало вече минало по шепа мъниста или няколко кости… Искам просто да си седя, да рисувам, а духовете да ми нашепват вълшебните истории на тази древна земя.

Гарвана я погледна — погледът му изгаряше като всяка негова целувка. Докосна устните й с върха на пръстите си, обърна се и тръгна към гората.

Изчезна.

Жана примигна. Не можеше да повярва, че мъж, едър като Гарвана, може да изчезне яко дим. Направи няколко крачки напред и видя как килимът от мъх, там, където беше минал Гарвана, отново възстановява формата си. Направи още две крачки и внезапно спря. Отвсякъде я заобикаляха кедрови дървета и мъх. Нямаше небе, нямаше море, нямаше нищо друго, освен прастарата гора, която я заливаше с упойващ аромат. Докато се взираше наоколо, учудена и възхитена, и последните следи от стъпките на Гарвана изчезнаха от мъха и тя остана сама, съвсем сама.

Известно време Жана стоеше напълно неподвижна, като вкаменена, омагьосана от абсолютното спокойствие, което цареше в гората. След това, някъде измежду дърветата, се разнесе дрезгавото грачене на гарван, който търсеше своята другарка. Отдалеко дойде звук, който можеше да бъде и чакания отговор. Жана затаи дъх, напрегна слух, но не чу нищо повече. Гарванът пак изграчи, вече някъде по-далеч — блещукаща черна сянка, носеща се над безбройните нюанси на зеленото в гората.

Жана постоя още малко, обърна се и тръгна към брега. Знаеше, че ако се осмели да направи само още няколко крачки навътре в гората, ще се загуби безнадеждно. Нямаше човешки следи, нямаше маркировка, която да показва пътя, нямаше нищо, което да посочи откъде трябва да се мине. Тя тръгна по границата между морето и сушата. Спря се и дълго се взира в огромните икони от масивно дърво, символ на едно друго време, друга раса, друга култура, друг поглед върху безкрайно сложните тайни на живота. Откри няколко килнати на една страна тотеми, почти паднали на земята, намери и други, които отдавна вече бяха сгромолясали върху гъстия килим от зеленина и мъх. Намери идоли, при които кедърът беше преживял по някакъв странен начин дялкането с примитивните сечива и отново се бе върнал към живота, пускайки зелени клони. Изражението на лицата, които строго се взираха в нея гледаха измежду стройните клони, накара косата й да настръхне. Сякаш древните богове се бяха върнали в своята земя и пак те бяха властелините на този див, неземен рай, закътан в сърцето на островите Кралица Шарлота.

Когато разбра, че вече не е в състояние да възприема заредената с високоволтови емоции атмосфера, в която беше потопена, Жана намери един обрасъл с мъх пън, седна на него и скоро бе напълно погълната от скицирането. Бяха изминали няколко часа, преди да спре и се огледа. Гарвана се беше върнал. Тя можеше да почувства присъствието му с такава сигурност, каквото беше и усещането, че тези диви острови сякаш не съществуваха във времето. Погледна през рамото си и се усмихна. Черните му очи светнаха в отговор.

— От колко време си тук? — попита тя.

— Достатъчно дълго, за да се възхитя на твоето спокойствие, твоята концентрация и елегантността ти — каза с плътен, нежен глас. — Ти си като кошута, спряла в края на гората, за да се ослуша не иде ли някаква опасност от гъсталака.

Очите на Жана се разшириха. Никога не бе мислила са себе си като за сърна. Не можеше да си представи, че Гарвана я бе видял изящна, елегантна и неговото откровение й се стори като някаква въздушна, нематериална милувка, която я разтърси.

— Готова ли си вече за почивка? — попита Гарвана и хвърли едно око към скицника.

— Ръката ми направо изтръпна! — каза тя. — Не знам откога не съм рисувала часове наред. Тук има толкова много неща, толкова много емоции, и съвсем недостатъчно време, за да уловиш дори и най-слабото ехо на този земен рай…

Гарвана взе от ръцете й скицника и моливите и внимателно ги прибра.

— Последвай ме — каза той и нарами раницата.

— Искам да ти покажа нещо.

Жана тръгна след него без колебание. Навлязоха в гората, където никаква следа не подсказваше за човешко присъствие. След няколко секунди морето вече не се виждаше, не се чуваше шумът му, не се улавяше соления му аромат. Нищо не проникваше в обгърнатото с мъх мълчание — нищо, освен крясъка на самотен гарван.

— Стъпвай по моите следи — предупреди я той. — Ще минем покрай едно малко тресавище.

Скоро гъстата гора пред тях изведнъж просветля. Излязоха на едно сечище, където осакатени кедри се бореха да намерят опора на земята, прекалено, влажна, за да ги издържа. Повърхността изглеждаше стабилна, но стъпките на Гарвана веднага се напълниха с вода, процедила се от тежестта му през хумуса. Водата наоколо беше в изобилие. Земята бе покрита с малки локви, в които водата имаше цвета на чай заради танина, който тя извличаше от околната гора. Водата се процеждаше едва-едва в малки ручейчета и поточета, които се събираха в една рекичка. Беше абсолютно чиста, абсолютно уникална с кехлибарената си прозрачност.

Точно зад тресавището се виждаше малка колиба. Стените й бяха от кедрови трупи, покривът — от кедрови дъски. От всеки процеп между дъските на покрива растеше мъх, който висеше по стените. Все пак колибата не беше много стара — стъклените й прозорците блестяха срещу тъмната гора, а входната врата беше с метални панти.

— Как я откри? — попита тихо Жана, застанала до Гарвана.

— Построих я със собствените си ръце.

Тя се обърна и го погледна. Очите му бяха много черни, но бистри и ясни като рекичката, покрай която минаха. Той беше вперил поглед в малката колиба, но очите му търсеха нещо друго от миналото, нещо, което често го навестяваше. Високите му скули, правия му нос и силната линия на брадичката му никога не бяха изглеждали така твърди, толкова изразителни. Един мъж, изваян от вечността на земята.

— Ела — каза тихо Гарвана и й подаде ръка. Топлата и твърда длан накара кожата й да настръхне. Тя преплете пръсти в неговите, докато той я водеше към входа. Нямаше ключалка на вратата, нямаше нищо, което държи настрани натрапниците. В рая просто нямаше натрапници — само един мъж и една жена на земята, която не познаваше времето.

Гарвана отвори вратата, взе Жана на ръце и я внесе в убежището, което си беше построил преди години. Остави вратата отворена, за да влиза кедровия аромат и неземното сияние на светлината, която се процеждаше през мъха.

В просторната стая имаше малко мебели — само маса, един стол и няколко рафта, по които бяха подредени красиви разноцветни черупки и стъклени рибарски плавки, преплували огромния Пасифик, за да достигнат до далечния бряг. В огнището, направено от гладки камъни, пламтеше огън. Близо до него, върху сламеник бяха сгънати няколко одеяла.

— Трябваше по-рано да те доведа тук — каза Гарвана и я целуна по косата. — Но тук има само една стая, само едно място за спане, а аз толкова се мъчих да държа ръцете си далеч от тебе. — Усмихна се почти тъжно. — Провалих се направо грандиозно, нали така?

— Много съм щастлива от провала ти! — каза Жана и впи устни в мускулестата му шия. — Обичам ръцете ти, Гарване, и искам да ги усещам по тялото си.

Силните му длани се свиха, когато той прошепна името й, сграбчиха я и я вдигнаха така, че той да може да се изравни с устните й. Неговият вкус се разнесе по тялото й като морски вятър. Гарвана издаде тих, гърлен звук, като почувства как тя се плъзга по твърдото тяло. С едната си ръка той притегли хълбоците й, притисна ги към своите и започна много бавно да се движи. Тя потрепери и се остави на силата му, познала отново щастието, че той я желае.

Сякаш неохотно, Гарвана я остави да се плъзне надолу по тялото му, докато стъпи на краката си. Целуна я страстно много пъти, което накара сърцето й да спре и тя започна да стене от наслада. Когато езикът му отново навлезе бавно в устата й, тя се притисна към него, изгаряща от неудържимото желание. Той изръмжа, устните му още един миг останаха впити в нейните. След това вдигна глава.

— Засега стига толкова — каза почти грубо той.

— Защо? — прошепна Жана и се надигна на пръсти, за да целуне буйно пулсиращата вена на шията му.

— Защото си обещах, че първо ще те нахраня.

— Приветствам от сърце тази чудесна идея! — промърмори тя, събу маратонките си и с няколко бързи движения съблече джинсите и бикините. — Струва ми се обаче, че не си обърнал нужното внимание на няколко раздела.

— Помощ! — усмихна се Гарвана. Усмивката му говореше по-красноречиво от всякакви слова, че красивите, стройни крака на Жана много му се нравеха.

— Не е нужно да обяснявам, знаеш много добре — отсече Жана и започна да разкопчава огромната риза, която й седеше като рокля.

Погледна към Гарвана и, като видя усмивката му, реши, че ризата може да почака. Много повече би й се искало да го докосва. С треперещи пръсти разтвори фланелената му риза, откривайки окосмените мускулести гърди.

— Какви раздели? — продължаваше да настоява Гарвана, макар че пулсът му, ясно видим, значително се ускоряваше с всяко движение на устните й.

— От онези рафтове с книги, които изчетох.

— Искаш да кажеш, че снощи съм пропуснал няколко раздела, които особено са те заинтересували? — Дъхът му премина в свистене, когато езикът на Жана очерта плоското зърно на гърдите му. Простена от възбуда, когато зъбите й внимателно го захапаха. — Значи нещо съм пропуснал, така ли? — повтори въпроса с дрезгав глас.

— Пропуснал си разделите, третиращи въпросите как да се достави удоволствие на един мъж. Е, пропускът ти е обясним и разбираем — добави Жана и се засмя, когато устните й стигнаха до другото зърно на гърдите му, вече втвърдено от възбуда. — Все пак — отбеляза с основание тя, — аз не съм мъж.

Огромната ръка на Гарвана погали голите й, меки като кадифе бедра и след това потърси топлото гнездо, скрито между тях. Тя беше невероятно нежна, гореща, зовяща, разтапяща се от неговото докосване. Усещането, че тя го желае толкова много, колкото и той нея, го накара да се почувства много силен и много мъжествен.

— Права си — каза глухо той, плъзгайки пръсти в женствената топлина на Жана. — В никакъв случай не си мъж — изръмжа, милвайки нежната й плът с бавни движения. — И благодаря на Бога, че не си!

Пръстите на Жана се впиха в колана му, когато усети, че я разтърсват първите признаци на екстаза. Прехапа устни, за да не изкрещи, и с трескави пръсти започна да разкопчава колана. Под пръстите й, топлите метални копчета на джинсите се отваряха с леко изпукване.

— Жана…

Дъхът му спря и хълбоците му инстинктивно се притиснаха към милващите ръце на Жана. После той улови ръката й и не й позволи да го съблече.

— Гарване, не искаш ли да те докосвам? — попита тихо тя, целувайки горещата кожа на гърдите му.

Той й отвърна с някакъв странен звук, който можеше да бъде и смях, и ругатня.

— Какво говориш? Умирам от желание! — каза с грубоват глас. — Но ако ми свалиш джинсите, аз ще ти разтворя краката и… — Думите завършиха с ръмжене, когато пръстите на Жана нежно го помилваха през тънката памучна тъкан на бельото му. — Не ме събличай — простена той. Целуваше челото й, страните й, устните, вкусваше опияняващия аромат, желаеше я. — Има други начини да те любя, преди да ме приемеш целия в теб.

— Както кажеш — прошепна Жана, докато плъзгаше пръсти в отвора на гащетата.

Тя почувства как всеки мускул на тялото му се напрегна, когато откри и освободи с галещи пръсти твърдата му плът.

— Жана…

— Та ти си облечен — отбеляза Жана, поглаждайки го бавно с нежни и искащи ръце. Усмихна се на горещия му, страстен отговор.

— Могат да ме арестуват за такова „облекло“ — отвърна той и простена от неизразимо удоволствие, докато тя бавно го възбуждаше.

— В рая няма никаква полиция — каза замечтано Жана, оценявайки вглъбено качеството на своята работа. Гарвана не й отвърна нищо и тя го погледна почти виновно. Лицето му беше изопнато, очите му — тесни черни процепи.

— Нали искаше да кажеш, че…

— Ме гледаш, както котка гледа сметана? — предположи Гарвана.

Усмивката му сякаш събуди Жана.

— Така ли те гледам наистина? — прошепна тя.

— Да — каза с дрезгав глас Гарвана. — И това ме кара да се чувствам поне три метра висок и величествен като планините около нас.

— Ти си такъв.

— Само когато съм с теб — каза и потрепери между дланите й. — Единствено само с теб!

С дрезгав вик Гарвана сграбчи с една ръка гъстата кестенява коса на Жана и дръпна главата й докато тялото й се изви върху неговото. С другата ръка започна да разкопчава ризата й, но сладкият огън на пръстите й го разсейваше.

— Ти си истински кошмар за дрехите ми — промърмори той.

Ръката му се стегна и ризата се разкъса, разпращайки копчетата във всички посоки. Замачка с ръка втвърдените зърна на гърдите й, докато тя не започна да крещи от удоволствие и да вика името му.

— Ела по-близо — каза Гарвана. Гласът му беше толкова плътен, че доста наподобяваше ръмжене. — По-близо, малкото ми войниче. Ела, ще ти покажа нещо друго. О, за бога, ела по-близо, моля те!

Пръстите на Гарвана леко помръднаха и се плъзнаха надолу по тялото на Жана между краката й. Тя ги разтвори още, приканвайки го за милувка, тогава той се усмихна и рязко раздвижи хълбоците си, а възбудената му плът се озова между краката й. Очите на Жана се разшириха от изненада, след това се замъглиха от удоволствие, когато хълбоците му отново се раздвижиха. Тя го притисна по-плътно до себе си и на свой ред се включи във възбуждащия ритъм. Откровено мъжката усмивка на лицето му й доставяше неописуема наслада, почти равна на удоволствие от палещия допир с плътта му. Пръстите й го притиснаха по-близо, и още по-близо. Нуждаеше се от него — толкова много, че чак се уплаши.

— Гарване, аз… — Дъхът й премина в стон, когато почувства струящата влажна топлина от своето тяло, топлина, която милваше мъжката плът на Гарвана, топлина, която го умоляваше да й даде онова, което й се полагаше — всичко. Отвори очи и видя лицето му — изкривено, като че ли бе подложен на изтезание. Тя знаеше, че той я желае, желаеше я с такава сила, че трябваше да я обладае, защото противното би било мъчителна агония за него. Инстинктивно се размърда, насочвайки го още по-плътно към себе си, но това само увеличи томителната агония, напомняща им с всеки миг какво ще чувстват, когато телата им се слеят.

Очите на Гарвана внезапно се отвориха. Бяха черни като безлунна нощ, почти диви от желанието. Сламеникът се намираше сред стаята. Твърде далече. По същия начин можеше да бъде и сред звездите. Той трябваше да има Жана. Трябваше да я има, сега. Ръцете му се вкопчиха в нея, внезапно и с необуздана страст.

— Сложи си краката около кръста ми — каза и я вдигна без колебание. — Сега ръцете около врата ми и… да… сега! — почти извика той, прониквайки в нажежената й плът.

Гарвана усещаше, че пръстите му нараняват Жана, но не бе в състояние да се откопчи от нея. Тя го желаеше, искаше всяка негова частица с такава страст и невъздържаност, на която той можеше само да се наслаждава. Той влезе в нея отново, и отново, очите й се замъглиха, скрити в сребристия воал не божествена наслада, тя сякаш се топеше в ръцете му. Усети малките тръпки на екстаза в тялото й, обливаше го мека топлина, ноктите й се забиваха в него с всеки стон и вик, посрещащ върховната наслада. Опита да се контролира, но това вече не бе по силите му. Изпита диво, дълбоко, неописуемо, невъзможно удоволствие. Горещите вълни го връхлитаха една след друга, разтърсвайки го до дъното на душата.

Жана затвори очите си и отпусна глава на силното му рамо. Устните шепнеха почти безмълвно изповедта й за любовта, която изпитваше към него.

Но той я чу. Изрече мислено името й, благодари й, че остана с него в неговия малък земен рай, и се закле пред себе си, че след само още един ден ще я освободи, ще я върне към собствения й живот, към света, с който беше свикнала от малка.

Само още един ден, един от хилядите, които я чакаха далеч от него…

„Мисля, че те обичам от момента, когато ме спаси от морето…“

Гарвана целуна нежно косите на Жана. Мечтаеше, потопен в сладка горест, признателността да е другото име на любовта.