Елизабет Лоуел
Песента на гарвана (6)

Шеста глава

Гарвана внезапно отвори очи. Цареше пълна тишина. Сетивата му подсказваха, че бурята е преминала. Стенещият вятър се бе превърнал в тих, едва доловим шепот. „Черната звезда“ се поклащаше почти неуловимо. През разкъсаните облаци струяха сребърни потоци лунна светлина.

И накъде наблизо някой много тихо плачеше. Преди да се усети и да реагира на спонтанния импулс, Гарвана беше вече скочил от леглото и крачеше към каютата на Жана на носа на кораба. С огромно усилие на волята се застави отново да се върне в своята. Ако сега отидеше при нея, щеше й даде нещо, което трудно би могло да се нарече утеха. Щеше легне до нея, щеше да обсипва с милувки прекрасното й тяло, докато тя го пожелае. След това щеше плъзне своята твърда, пламтяща от възбуда плът в нежното, приканващо скривалище на съкровени женски тайни, достигайки до невъобразимо сладкото и диво съединение. За него бе мечтал откакто я видя за първи път — бореща се с отчаяна смелост и желязна воля с бурята.

Гарвана правеше непосилни опити да си внуши, че може да утеши Жана и без да я люби, обаче разбираше прекрасно, че не е истина, че това е невъзможно. Цялото му тяло гореше в пламъците на страстното желание, то пулсираше с тежките, забързани удари на неговото сърце. Никога досега, с никоя жена, не бе стигал толкова близо до границата на способността да се самоконтролира. Нуждата да й даде утеха и да я люби с бурна страст, да я успокоява и възбужда, да търсят и открият заедно безумието и спокойствието, разкъсваше мъчително плътта му.

Мрачен, Гарвана лежеше много тихо, без да помръдва, и се бореше с тялото и сетивата, които отказваха да се подчинят на волята и разума. Знаеше, че едва ли щеше да успее да заспи повторно. Снощи трябваше да мине дълго време, докато най-сетне сънят го победи. Първо бе решил да изчака час-два, докато Жана приключи със скицирането и излезе от своята каюта на носа, за да може, в относителната безопасност на главната каюта, да я помоли за извинение. Накрая обаче не издържа. Отиде до нейната каюта и почука на тънката шперплатова врата. След дълъг момент на колебание, който му се стори цяла вечност, тя му отговори. Гласът й бе унил, безизразен. Тогава той си даде сметка каква огромна жизненост обикновено имаше в гласа й и тази мисъл го прониза като нож.

Сега, когато отново си спомни за унилия, отчаян глас на Жана, бе обзет от тягостното чувство, че е пропуснал нещо, че е сгрешил, което не допринасяше с нищо за успокоението на плътта. Не му донесе спокойствие и тихото хлипане на пресекулки, което идеше от нейната каюта, подсказващо, че тя се мъчи да спре плача. Най-после — стори му се, че мина ужасно много време — тихото хълцане заглъхна постепенно и се сля с едва доловимия шепот на вятъра. Той въздъхна с облекчение и започна да брои овце — един почти непосилен опит отново да се скрие в съня.

Разнесе се плах звук от отварянето на вратата на каютата на Жана и Гарвана усети как всеки нерв на огромното му тяло се обтегна като струна. Чу, че тя изкачва двете стъпала, водещи към главната каюта, после тя се блъсна в нещо от далечната страна на пътечката, която отделяше неговото легло от печката. Ноздрите му потръпнаха, улавяйки нежния, ефирен аромат да го облива като лунна светлина, докато тя мина тихичко покрай леглото му към вратата, водеща на кърмата.

Ръцете му се свиха в юмруци, за да ги спре да се не протегнат сами към нея. Наострил слух, Гарвана се вслушаше в почти безшумните забързани стъпки. Вратата на каютата се отвори, за да пропусне свежия полъх на студен среднощен въздух. Жана се задържа за малко на прага, окъпана от сребристите потоци ярка лунна светлина, и се промъкна през вратата. Гарвана стисна здраво очи, но това не му помогна. И през затворените клепачи виждаше нейните твърди гърди, сякаш очертани от лунната светлина, под една от старите му тениски. Мислеше си дали е обута с тъмните дантелени бикини или само нощта прикрива нежната й плът.

Стори му се, че мина невъобразимо дълго време, преди Жана отново тихо да отвори и затвори вратата на кърмата и да тръгне по тясната пътечка покрай леглото му към своята каюта. Чуваше тихия шум от стъпките й, които приближаваха към него, вдишваше опияняващия аромат на смес от женска топлина и студена, окъпана от дъжд, нощ. Почти се зарадва, че не протегна ръце, за да я сграбчи, когато видя отблясъка на сълзи по бузите й.

— Жана — прошепна Гарвана и я улови за китката, подчинявайки се на така дълго сдържаното желание. — Кажи ми какво има, какво не е наред? Не, моля те недей! Не се дърпай, няма да ти причиня болка. Само искам да те утеша, да те успокоя.

И това бе самата истина. В този момент искаше да я успокои, да я утеши. Искаше го толкова много, колкото и я желаеше.

Усетила силната ръка на Гарвана около китката си, Жана трепна.

— Моля те! — промълви той с безмерна нежност. — Говори, кажи ми нещо!

— Исках само да подишам малко свеж въздух — отвърна Жана, опитвайки се да превъзмогне задъханото си дишане. Чувстваше се абсолютна глупачка. От години не беше плакала, а откакто срещна Гарвана, лееше сълзи за щяло и нещяло, човек би казал по-редовно и от облаците.

— Ти плачеш.

— Приеми го… — Гласът й секна. Пое дълбоко въздух и довърши фразата на един дъх: — Приеми го като нещо случайно — например като слънце на тези острови.

Ръката на Гарвана стисна китката й почти болезнено, след това пръстите му започнаха да милват вътрешната й страна. Жана дишаше на пресекулки, имаше усещането, че не й достига въздух, но това нямаше нищо общо със сълзите.

— Съжалявам! — каза Гарвана с толкова плътен глас, че човек можеше дори да го докосне. — Не исках да те нараня с онова, което казах — за виенето и хапването… Мислех си, че ти…

— Няма нищо — прекъсна го притеснено Жана. Думите й бяха бързи, като скорострелен откос, подобно на студен дъжд, носен от бурен вятър. — Аз наистина виех, стенех. Не е нужно… да се извиняваш, че си казал истината.

— По дяволите, нямах това предвид! — изръмжа Гарвана. — Разбирам те. Наистина те разбирам. — Жана чувстваше как самообладанието отново я напуска и искаше да се скрие някъде, преди да се унижи пак.

— Гарване — каза тя с отпаднал глас. — Стига, моля те! — безуспешно се опита да издърпа китката си от горещата му, неподвижна ръка. — Съжалявам, че те събудих. Аз… Господи, остави ме! Искам да се махна оттук!

След кратък миг мълчание, силната ръка на Гарвана се прегъна и той привлече Жана на леглото. Самообладанието му бе на милиметри от границата на човешките възможности — костваше му твърде много да не изрита завивките и да я притисне до голата си, зажадняла плът.

— Успокой се, няма нищо — рече Гарвана. Галеше нежно косата и гърба й, без да обръща внимание на борбата й да се освободи. — Давай, малкото ми храбро войниче — прошепна, — поплачи си на моето рамо. Прегърни ме и ти, ако ще се почувстваш по-добре. Жана, моля ти се! Никога не бих споменал оня глупав каламбур за виенето, ако знаех, че ще го приемеш толкова на сериозно. Ти беше толкова смела, жизнерадостна и духовита. Мислех си, че ще ме замериш с някоя стрида, като не пропуснеш да отбележиш какви опасности крие излизането на разходка с някой морж, и ти взе, че повярва на това, което трябваше да бъде една тъпа шега. Ще ми простиш ли?

Жана издаде странен звук, сякаш се давеше, който можеше да бъде от плач или от смях, а може би болезнена комбинация и на двете.

Гарвана я привлече в прегръдката, като я полюляваше нежно, притисната до огромния му гръден кош. Когато накрая ръцете й се раздвижиха и обвиха силния му врат, изведнъж го завладя някакво странно, особено спокойствие. И същевременно изпита неподвластно желание да я обладае, чиято страховита сила го изуми, защото съзнаваше, че още миг и ще прекрачи предела на своето самообладание. Единственото му утеха бе — ако изобщо можеше да се говори за утеха, — че Жана лежеше на гърдите му и, докато не променеше положението си, нямаше начин да разбере какъв огнен ураган бушува в плътта му.

Тогава защо не й го кажеш или по-добре — покажи й го, посъветва се язвително Гарвана. Тя е твърде великодушна и ранима, за да ме отблъсне. Мисли си, че ме желае, и изпитва такава проклета благодарност, че би направила всичко, което поискам от нея. Всичко… Ще направи всичко. Ще бъде толкова хубаво, тъй топло…

Бягащите мисли проблясваха в дълбините на съзнанието на Гарвана, мятаха се като искряща сьомга, която се опитва да се освободи от мрежата. Възпря го единствено мисълта, че после никога не би си простил, че е обладал тази жена, възползвайки се от слабостта й.

— Какво беше онова за стридите и моржовете? — попита с въздишка Жана, най-сетне вече поуспокоена.

Той се засмя и с безкрайна нежност целуна косата й, толкова леко, че тя дори не го усети.

— Твоите братя никога ли не са ти разказвали какво се случва, когато някоя нежна невинна сочна малка стрида седне на хапване и пийване с някой морж? — попита той.

Неуверена как ще прозвучи гласът й, Жана само поклати глава.

— Явно са позанемарили образованието ти!

Плътният глас на Гарвана вибрираше във въздуха около нея, прониквайки в сърцето й. Тя се потапяше в смеха и топлотата на този глас. Несъзнателно леко се помести и се сгуши по-близо до тази чудотворна топлина, която тялото му излъчваше. Ръцете на Гарвана почти се вцепениха, когато усети докосването на нежната й гръд. През тялото му премина нажежен поток, прониза го огнена светкавица, която разпалваше пожар в мъжката му плът.

„О, миди, хайде да се поразходим

— помоли се любезно Моржа благ.

— Разходка мила с весели другари

по морския пустинен, равен бряг.

Побързайте, приятелчета стари,

ръка подайте, тръгвайте в крак“

Гарвана рецитираше с плътен глас, без да обръща внимание на силните, страстни трепети на възбуденото му тяло.

Сега вече беше убеден, че смехът е причината за тихите звуци и леките помръдвания на тялото на Жана. Пое дълбоко въздух и си повтори наум всички заклинания защо би бил един безчувствен, коравосърдечен, презрян, долен кучи син, ако сега се възползваше от нея.

Жана надигна глава, погледна Гарвана в очите и каза:

„Тук възрастната мида се надигна,

погледна ги, но без любовен плам.

О, възрастната мида понамигна,

поклати умната глава едвам:

загатваше им, че не е наивна:

— Къде ли ще ме водите, аз знам.“

Гарвана побърза да продължи:

„А, мили миди — каза пък Зидаря, —

направихте добра разходка с нас.

Не ще ли се завърнете обратно?

Но никакъв ответ! Не дойде глас.

И туй едва ли чудно бе, защото

изядоха ги всичките завчас.“

Устните й се изкривиха от усилието да спре напушващия я смях, но тя успешно се справи.

— Значи, трябва да се пази и от Зидаря — обясни тя, — а не само от моржа. Ако не ми вярваш, попитай Луис Карол.

— Луис Карол е прекалено зает да лъска с восък таваните и да подковава тикви за кралете, за да го е грижа „защо морето е горещо — вряло и имат ли прасетата криле“ — отвърна Гарвана.

Изведнъж Жана изпита безмерно облекчение — беше готова едновременно да се смее и да заплаче. Не сваляше очи от Гарвана — тя знаеше, че го обича, знаеше, че го желае. Прошепна името му и докосна устните му. Той върна леката целувка и върхът на езика му очерта горната й устна. След това се обърна и с неимоверна нежност положи главата на Жана на рамото си.

Това беше най-нежното отблъсване, което Жана можеше да си представи. Нарани я дълбоко, много по-дълбоко отколкото би я наранило дори най-грубото и безцеремонно отритване. То като че ли прекърши защитните й сили, заби се като сребърен бръснач право в сърцето, прониквайки болезнено до дъното на душата й. Чувстваше се напълно безпомощна и беззащитна. Искаше само да се скрие някъде, сама с болката си.

Гарвана веднага усети промяната в нея. Тя сякаш внезапно се вцепени, отдръпна се от него тъй надалеч, че той почти не можеше да повярва, че още я държи в ръцете си.

— Жана?

Тя мълчеше. Мълчеше няколко безкрайни минути, после се дръпна рязко и се измъкна от ръцете на му. Застанала на тясната пътечка между леглото му и печката, гледаше надолу към изваяното силно тяло, загърнато в тъмния чаршаф, към уловената от катранените му очи лунна светлина, към голямата ръка, която все още я държеше. Даже и сега тя чувстваше парещата топлина, която устните му бяха запечатали върху нейните, можеше да я вкуси с върха на езика си. Желаеше го с такава сила, че имаше усещането, че умира. Да, умираше, защото беше убедена, че той не я желае.

— Жана, какво ти става? — попита той с дрезгав глас.

— Нищо ново — изрече накрая тя. Чувстваше, че горещината и мъката от унижението бавно се стопяват. Оставаше само болката и твърдата решимост да не усложнява повече нещата за мъжа, който беше толкова мил и търпелив с нея. — Извинявай за целувката, Гарване — прошепна едва чуто тя. — Искрено съжалявам. Мислех си, че имам какво да дам на един мъж в леглото. Уча се бавно. Много бавно. Съжалявам.

— По дяволите, Жана! Проблемът не е в теб! — извика гневно Гарвана.

Чувстваше, че губи контрол. Искаше единствено да я предпази, а не да я наранява. Обаче всичко, което кажеше или направеше, само влошаваше нещата. Трябваше по някакъв начин да я накара да разбере, че тя наистина много го вълнува, безкрайно я харесва, но желанието, което тя си въобразяваше, че изпитва към него, се дължи на съвсем други причини.

— Жана, ти не си виновна! Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства…

— Стига! — пресече го тя с доста рязък тон, но след това продължи много меко: — Недей, Гарване. Не е нужно да ме залъгваш. Аз съм вече голяма жена. Мога да понеса истината. А истината е, че на мен ми липсва нещо — онова малко нещо, което възбужда въображението на мъжа. Съжалявам, безкрайно съжалявам! Сигурно съм те накарала да се чувстваш неудобно. Обещавам, че повече няма да се повтори. — Жана се усмихна през сълзи и подаде дясната си ръка. — Ще бъдем ли приятели?

— Приятели?! — изскърца със зъби Гарвана. Погледна към нея с черните си като нощта очи. Усмивката й беше спокойна, блестяща и празна като луната, надничаща през рамото й. — Приятели! — повтори и с гневно изражение се пресегна към нея.

Изведнъж, без всякакво предупреждение, както си стоеше на пътечката с твърде изисканата, светска усмивка, залепена на лицето си, Жана се озова по гръб на леглото му, а силните му голи крака — върху нейните, притискайки я към матрака.

— О, да! — каза той с дрезгав глас. — Ние сме приятели, Жана. — Сграбчи двете й ръце и ги задърпа надолу по тялото си. — А приятелите са честни и искрени един към друг, нали така? Надявам се, че споделяш това мнение.

— Гарване? Защо…

Въпросът остана недовършен. Последва ахване, когато тя почувства безпогрешно между ръцете си твърдата мъжественост на Гарвана.

— Ето защо! — натърти дрезгаво той.

Гарвана беше толкова възбуден, че пръстите й можеха да усетят силните удари на пулса му. Беше възбуден и напрегнат до такава степен, сякаш след секунда щеше да се пръсне.

— По дяволите, чувствам се така през цялото време, откакто те видях да се бориш с бурята — започна той без заобикалки. — Дали се усмихваш или се обръщаш, или прокарваш несъзнателно език по устните си, аз така се възбуждам, че не мога с часове да се отърва от картината, която рисува разгоненото ми въображение — как прониквам и изгарям в теб. Ако още веднъж изречеш тази глупост, че не ти липсва сексапил, за да възбудиш един мъж, ще…

Думите му се превърнаха в гърлено ръмжене, когато пръстите на Жана започнаха бавно да се движат, докосвайки с наслада всеки сантиметър от възбудената мъжка плът. Хълбоците му поеха плавния ритъм на милващите й ръце. Видя, че тя разглежда тялото му и се усмихва на видимото, неопровержимо доказателство, че я желае.

Мощни тръпки разтърсваха огромното тяло на Гарвана, докосвано от нежните движения в горещите й ръце. Изпитваше такова невъобразимо удоволствие, че стисна зъби, за да не извика.

— Стига вече! — промълви накрая той. Гласът му беше дрезгав от желание, излизаше на пресекулки. Обгърна лицето на Жана в едрите си длани. — Не, няма… Няма да те обладая. Това няма да е честно спрямо теб. Исках само да разбереш, че досега никога, никоя жена не ме е възбуждала толкова силно, така бързо. Още малко и щях да свърша само като те гледам. Не съм ли достатъчно откровен?

Жана се взря в лицето на Гарвана. Очите му бяха присвити и блестяха в тъмнината, а гримасата, която бе изкривила устните му, много приличаше на болка. Кожата му бе гореща, блестеше от потта. Всеки стоманен мускул на исполинското му тяло беше опнат от напрежението да съвмести две несъвместими неща — страст и самообладание. Той се раздвижи жадно в ръцете й — в борбата между страстта и волята, явно вземаше превес страстта. Беше силен мъж, много по-силен от това, за което изобщо някога бе дръзвала да помечтае. Мисълта, че този мъж я желае с неподвластна сила, буквално я изпепеляваше, обливаше я с огнените си вълни, пронизваше всяка частица на плътта й и разпалваше неподозиран чувствен огън, какъвто тя не бе познала досега. Конвулсивното потръпване на тялото й бе повече от красноречиво. Опита се да каже нещо, но единствените членоразделни звуци, които успя да издаде между приглушеното пъшкане и чувствените стонове, това бе неговото име. Възбудата, желанието я залива като огнена лава.

Усещането за нейната възбуда изопна тялото на Гарвана. Чуваше като насън страстния й шепот, чувстваше как краката й леко се отместват, отварят се, молещи за него, а ръцете й го притеглят все по-близо и по-плътно.

— Жана… не… — Гарвана простена, усещайки онази мекота и влага, която говореше по-красноречиво от всякакви думи. — О, господи! — изпъшка той, стиснал зъби, докато тя потъваше в насладата на първото интимно докосване, обливайки го с топлината си. — Жана, не мога да направя това с теб. Та аз дори и не съм те целунал. Ти заслужаваш много повече, нещо много по-добро.

— Нали сега се целуваме — прошепна Жана. Започна да движи плавно хълбоците си, докато горещата мъжественост на Гарвана се притисна до приканващата топла влажна плът. Изглежда вече нямаше път за отстъпление. Искаше да й каже да спре, преди да е станало прекалено късно, но гърлото му сякаш бе пресъхнало от бушуващия огън и бе неспособно да изтръгне даже звук. Това, което Жана правеше, накара дъхът му да спре. Ръцете му сграбчиха тениската й в някаква безсмислена, отчаяна борба да съхрани последните частици от изпаряващото се самообладание.

После вече беше късно. Тениската се раздра отгоре до долу, докато той проникваше в нея с едно-единствено мощно движение на хълбоците си. Тя беше готова, влажна и възхитително тясна. Беше имал много жени, но никога не бе изпитвал дори наполовина насладата, която изпитваше сега. Движенията му приемаха един все по-задъхан ритъм. Знаеше, че не трябва да бърза, но вече беше късно. Беше станало късно още в момента, когато я видя да се бори с бурята… Никога досега, с никоя жена, не бе губил контрол над тялото си, но в момента се случваше точно това. Всичко наоколо изчезна, остана само томителното удоволствие, изригващо като вулкан — яростно, разтърсващо всяка клетка на възпламененото му тяло. С дрезгав вик изкрещя името на Жана и свърши в нея, освободен най-сетне от тъй дълго потисканата, първична жажда на плътта.

Жана почувства неудържимите конвулсии, които го разтърсиха, чу го да крещи името й и го притисна с дива страст, вкусвайки с наслада всеки миг от неговото освобождаване. Мисълта, че я бе желал с такава сила, че с нея бе достигнал до онова върховно удоволствие, до кулминацията, за която само бе чела в книгите, събуди чувства, които просто не би могла да дефинира. По бузите й се стичаха сълзи, тя се притискаше в него, наслаждавайки се на усещането, че този невероятен мъж е в обятията й и в нея. Обичаше го и тази обич бе като сладка и мъчителна болка, която терзаеше душата й. Не искаше нищо друго от живота — искаше само той да е в прегръдките й, до последния й час.

Най-сетне дишането на Гарвана постепенно се успокои, той се размърда неохотно и се отмести настрани. Жана протегна ръце, за да го задържи до себе си, и този жест бе по-красноречив от цял порой от думи. Не искаше това да свършва. Все още не… Не, никога! Тънките му мустаци докоснаха бузата й с копринена милувка, после започна да обсипва лицето й с нежни целувки, отново и отново, докато устните му не срещнаха топлата диря от сълзите й. Той спря, леко се отдръпна и прикова очи в навлажнените от сълзите страни.

— Господи! — възкликна разтревожен той. — Жана, безкрайно съжалявам! Не исках да те нараня.

— Не! — каза бързо тя и го хвана здраво, докато той се опитваше да се отдръпне от нея. — Не си ме наранил!

Изглежда думите й не бяха твърде убедителни, защото той леко се надигна и се отмести настрани. Усилията й да го задържи бяха направо смешни. Тогава Жана даде воля на сълзите. Гарвана погали косата й с трепереща ръка.

— Прости ми! — прошепна той. — Искрено съжалявам. Не беше ми се случвало досега… Никога не съм губил така контрол над себе си. Просто те желаех — прекалено много те желаех. Съвсем забравих, че съм един непохватен великан, който трябва да стои далеч от чупливите, изящни вещи. Съжалявам! Господи, аз… — Гласът му секна изведнъж.

Гарвана затвори очи. Трябваше! Трябваше на всяка цена да възстанови самообладанието си, което, уви, винаги губеше в присъствието на Жана.

Тя долови неподправеното, искрено вълнение в гласа му, съзря блясъка на сълзите в очите му. С безмерна нежност прокара пръсти по страните му и по тънката черна линия, която очертаваше клепачите му.

— Не си ме наранил… — изрече глухо тя.

— Но ти плачеш — чу пресипналия му глас. — Навярно съм ти причинил болка…

— Не — каза Жана и сложи пръстите си върху горещите му устни. — Чуй ме, Гарване. Не си ме наранил. Плача, защото съм щастлива. Плача, защото разбрах колко много ме желаеш, плача, защото си до мен и защото желанието ти ме изпълва. — Направи кратка пауза, за да поеме въздух. — Всичко това е прекрасно, невероятно красиво. Затова плаках. И затова още плача…

Гарвана протегна ръка към ключа на лампата и я запали. Мека златиста светлина обля леглото. Като че ли за да се увери в истинността думите й, прокара нежно длан по цялото й тяло, сякаш търсеше някакви следи от дивата страст, с която я облада.

С широко отворени очи Жана наблюдаваше Гарвана, потръпвайки, докато той нежно разтвори краката й и я докосна с деликатна загриженост. Обля я томителна горещина, дъхът й спря. Той чу тихия й стон и отново я докосна — може би все пак я беше наранил, макар че тя го уверяваше в обратното. Много внимателно я докосна пак, очакваше тя да се дръпне. Нов сподавен стон на неизразима наслада се изтръгна от гърдите й съприкосновението с най-интимната й плът. Жана трепереше неудържимо и тези тръпки изобщо не напомняха реакция от болка.

Лицето на Гарвана се промени — изражението му стана нежно и… жадно едновременно. Погали я отново и се усмихна, защото вече беше сигурен, че не я бе наранил. Когато ръката му натисна крака й, тя несъзнателно се извъртя, подканвайки го за милувки. Черните като нощта очи на Гарвана бавно се плъзгаха по тялото й, галеха го с неизразима нежност. Едва тогава Жана забеляза скъсаната тениска. Тънката памучна материя покриваше гърдите й, прилепнала към потното й тяло, а едрата ръка на Гарвана обвиваше покровителствено и с известна доза собственически дух крехката й плът.

— Малкото ми безстрашно войниче! — прошепна той, докато пръстите му бавно и леко я поглаждаха. — Толкова нежна, толкова страстна, тъй щедра и любвеобилна.

С широко отворени блестящи очи, Жана лежеше върху смачканите чаршафи и гледаше Гарвана. Сякаш до плътта й се докосваха коприна и огън. Бавно, много бавно, пръстите му галеха тялото й, оставяйки гореща влажна диря. Контрастът със студения въздух в каютата я накара да настръхне.

Тогава показалецът на Гарвана се плъзна под разкъсаната тениска и със същите движения очерта и извади едната й гърда. Зърното й веднага се втвърди. Видя как пръста му бавно се придвижи по ребрата, плъзгайки се към другата гърда. Преди дори да я докосне, под тениската ясно се очертаваше втвърденото зърно. Дъхът й спря, когато, с усмивка, Гарвана издърпа настрана остатъците от тениската.

— Гарване… — прошепна тя.

Той й отвърна с някакъв буботещ звук, който можеше да означава всичко, и очерта с пръст твърдото, кадифено зърно. С безпомощно опиянение Жана гледаше как той докосва твърдото тъмно зърно с върха на езика си. От гърлото й излезе глух звук, който можеше да бъде и името му. Той се засмя, нежно захапа зърното и го подръпна, разбулвайки тайните, които тялото й криеше. Тя извика името му, може би и някакъв въпрос, но той остана неразбираем.

— Да — отвърна Гарвана, очевидно разбрал въпроса, който Жана не бе способна да произнесе. Притисна гърдите й и извивката на шията с нескрито удоволствие. — Ще те изхрускам цялата. Но преди това искам да разбера дали устните ти са така горещи, така страстни и искащи като тялото ти — засмя се много тихо, смехът му по-скоро можеше да бъде уловен от сетивата, а не чут. — Досега никога не съм изучавал женските тайни в обратен ред — прошепна той и се отдръпна за миг назад, приковал очи в устните на Жана. На лицето му бе изписано неподправено възхищение. — По-рано, след като научех последната тайна, другите преставаха да ме интересуват. Но с теб не е така, малкото ми войниче. Копнея да узная дали ще отвориш тези прекрасни устни така доверчиво, както отвори останалата част от себе си.

Докато Гарвана навеждаше главата, Жана видя чувственото очертание на устните му и черния, копринен блясък на мустаците. Опита се да произнесе името му, но не успя. Устните й се разтвориха с дрезгаво стенание. Жана почувства лекия трепет, преминал през тялото му, когато впи устни в нейните. Сляха се в едно неразделимо цяло, както преди малко се бяха съединили телата им.

Жана усети горещото докосване на езика му — по цялото й тяло бликна и се разля неподозирана наслада. Върхът на езика му намери нейния и започна да го дразни, както преди малко беше дразнил гърдите й. Тя издаде нечленоразделен звук и пръстите й се впиха в раменете му, сякаш за да изпробват здравината им. Гарвана почувства одраскванията на ноктите й, езикът му потъна дълбоко в устата й, но той бързо го измъкна, защото се боеше да не я нарани.

— Още! — прошепна Жана и зарови пръсти в гъстата му коса, дърпайки главата му към себе си. — Моля те, целуни ме пак така!

Той посрещна думите и устните й с дрезгав и задъхан вик, целуна я с такава дива страст, че шията й се изви под мускулестата ръка. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да си възвърне самообладанието.

— Знаеш ли, ти представляваш прекалено голямо предизвикателство за добрите ми намерения — рече дрезгаво, вглеждайки се в почервенелите й устни със смесица от съжаление и жажда.

Жана погледна присвитите му очи и някак неуверено облиза устни. Те бяха изтръпнали от страст и чувственост. В този момент не искаше нищо друго, освен отново да се почувства смачкана в прегръдките на Гарвана.

— Какво искаше да кажеш? — попита тя и пак навлажни устните си с език.

Той се усмихна.

— Оближи и моите устни така и ще ти покажа.

Очите на Жана се разшириха. Ръцете й се плъзнаха към страните му и тя го хвана и придърпа към лицето си. Бавно облиза устните му, потапяйки се в горещия му дъх. Гарвана зарови пръсти дълбоко в косата й и дръпна силно назад главата й. Пулсиращата вена в извивката на шията бе видима. Докосна първо леко устните й, после бавно, с неописуема наслада ги пое в своите. Могъщите му ръце притискаха безпомощно извитото й тяло.

Трепереща, Жана прошепна името, приковала поглед в бездънните му черни очи.

— Какво би искала от един мъж? — попита Гарвана. — Кажи ми и веднага ще го получиш. Каквото и да е, когато и да го искаш, за колкото и време да го искаш. Само ми кажи!

— Не знам… — отвърна колебливо тя. — Съпругът ми никога не пожела да ми даде нещо. — Дъхът й спря за миг, последва дрезгав звук, когато той впи нежно зъби в деликатната кожа на шията, където туптеше пулсът й.

— Вече ми каза всичко, което исках да знам за мъжа ти — каза Гарвана и захапа чувствителната долна част на ухото й. — А сега бих искал да узная какво си искала от любовниците ти?

— Не знам. Ти си единственият ми любовник досега…

Жана почувства как Гарвана изведнъж застина — абсолютно неподвижен. Бавно надигна глава така, че да може да я погледне в очите. Тя понечи да се пошегува със своята неопитност, но думите спряха на гърлото й, сякаш срещнаха непреодолима пречка.

— Досега?! — повтори той невярващ. Наистина, не бе лесно да повярва човек, че толкова чувствена, любвеобилна жена като Жана, досега не бе срещнала мъж, който да вкуси от насладата — тъй щедро и безрезервно дарявана от нея.

— Смятах, че никой мъж не ме желае… Наистина. Заради Марк изчетох цяла библиотека с наръчници по въпросите на секса, но в крайна сметка нищо не се получи.

Думите й се превърнаха в тих, стенещ звук, защото езикът на Гарвана отново дълбаеше в ухото й. Тя впи нокти в стегнатите мускули на гърдите му.

— Книги, а? — изръмжа чувствено Гарвана, дразнейки я с езика си. Усети ответната реакция на разгарящата се възбуда. Засмя се тихичко и отново мушна езика си в ухото й, а зъбите му нежно я хапеха. — Хайде да видим дали пък и аз не съм прочел нещо, което ще те заинтересува.

— Какво? — измънка от удоволствие Жана. Не разбираше нищо, освен усещанията по кожата си. Горещина, студ и удоволствие образуваха една невъзможна смесица, тя почувства как кожата й настръхва.

— Ще те любя, Жана. Ще любя всяка частица от прекрасното ти, топло, жадно тяло! — каза Гарвана с плътния си глас, хапейки шията й с достатъчна сила, за да остави малки следи. — Ще те любя, докато не започнеш да стенеш и да плачеш и да се опитваш да избягаш. След това ще започна отново, и отново, докато не ме убиеш, или не умреш в мене. Тогава ще те обладая и ти ще ме обладаеш, и ще бъде толкова хубаво, че ще крещиш, опиянена от наслада.

Думите, пропити с дива страст, звучаха като обещание, дори като заплаха, но Жана копнееше единствено да се окажат истина. Тя протегна ръце. Той вплете пръсти в нейните и вдигна ръцете й над главата. Черните, искрящи очи и мъжка усмивка, разкриваща първичните инстинкти на самеца, я накараха да се извие, търсейки съприкосновение с плътта му, в изпепеляващото я желание отново да почувства как прониква в нея. Когато видя безпомощните, зовящи движения на краката й, той се усмихна и тихо изруга, усещайки как тялото му внезапно се изопва, завладяно от треската на всевечния нагон. Струваше му се невъзможно да я желае отново толкова скоро и толкова много, като че ли за първи път трябваше да утоли мъчителната жажда след дълго бродене в пустинята. Но я желаеше, желаеше я повече от всякога. И ако продължаваше да гледа приканващата, жадна плът, наистина отново щеше да я обладае.

Жана изохка тихичко — той я вдигна като перце и я положи по корем. Опита се го да попита нещо, но забрави веднага въпроса си, усещайки как ръцете му се плъзгат под нея и сграбчват гърдите й. Отново я заля огнен потоп. Той мачкаше зърната й, докато се втвърдиха. Тя дишаше на пресекулки. Горещият му дъх пареше гърба й, зъбите му опипваха тила й и тя тихичкото простена името му.

— Гарване, желая те!

Разнесе се сподавен вик, когато здравите му пръсти стиснаха нежно зърната й, а някъде ниско долу в слабините пламна огън. Кракът й се прегъна, докато тя се опитваше да се обърне, мъчейки се инстинктивно да се окаже под неговото тяло. Коляното му се плъзна между краката й, притисна я и направи обръщането невъзможно.

— Не ме ли искаш? — попита тя задъхано.

— О, искам те! Искам те и още как! — отвърна той, стиснал зъби, сякаш това би му помогнало да обуздае дивото желание. — Желая те безумно, до несвяст! Ти си така невероятно изкусителна, до теб забравям всичко, с едно движение на тялото си сломяваш волята и разума ми! — добави той на пресекулки. — Не виждаш ли, не чувстваш ли какво правиш с мене?

Жана усети твърдата мъжественост на Гарвана между бедрата си. Раздвижи се лекичко — милваше го и му се наслаждаваше по единствения възможен за нея начин. Наградата й бе едно дрезгав стон на удоволствие. След това ръката му се плъзна нежно по гърба й, докато пръстите му намериха топлата гънка между хълбоците й. Продължи бавно да ги плъзга надолу, докато достигна до онова интимно скривалище на женски тайни.

— Господи, колко си топла! И цялата тази топлина ме очаква… — прошепна Гарвана, а зъбите му оставиха малки розови следи на хълбока й. В гърлото му забълбука дълбок сподавен смях, а грубата му ръка продължаваше да я възбужда. Беше му трудно да повярва, струваше му се невъзможно нейното желание да е сравнимо с неговото. Отново и отново изричаше името й, а зъбите му бележеха по гърба й огнената диря на страстта.

Жана сякаш беше оглушала, ослепяла. Сетивата й възприемаха единствено милващата ръка на Гарвана, която я оставяше без воля, мисли, без дихание. Отмести се инстинктивно, за да даде простор на възпламеняващия досег с плътта й. Мазолестите му пръсти се движеха бавно, търсеха и милваха най-чувствителните точки на женствеността. Тя извика и хълбоците й започнаха да следват ритмичното движение на неговите пръсти. Тихите й чувствени стонове постепенно се извисяваха и се превръщаха във вик на удоволствие.

— Господи! — чу тя дрезгавия му задъхан глас. После той я обърна по гръб и плъзна бавно устни по бедрата й. — Искам те цялата! Цялата!

Допирът му сякаш възпламени в тялото й електрически заряд и накара кожата й да настръхне.

— Гарване, аз…

— Знаеш ли, имаш вкус като морето — прошепна той — солена, тайнствена и дива.

Когато Гарвана разтвори краката й, Жана му отдаде всичко, което той искаше без капка колебание. Остави се изцяло в ръцете му, защото просто не можеше да бъде друго. За него вече не съществуваха тайни на женската й същност и на страстния копнеж да бъде негова. Той бе събудил и разпалил извечния инстинкт на жената в нея със своите нежни, жадни милувки и бе оставил безпомощна като новородено.

Гърбът и се огъна назад, сякаш я разкъсваше нещо яростно и диво, огъна се и цялото й тяло.

— Гарване — изкрещя тя, впивайки ноктите си в раменете му, защото той беше едничкото истинско нещо на света, който сякаш бавно се отделяше от нея. — Гарване!

Единственият отговор беше тихия звук от зъбите му, които нежно я хапеха, и я държаха в плен на любовта му. Устните й шептяха и стенеха неговото име, а тялото й, с всеки изминал миг, сякаш се канеше да експлодира от напрежение и акумулирана възбуда.

Отново извика името му. Този път силата на сетивните усещания като че ли я уплаши, защото й се струваше, че всеки момент изпепеляващите му целувки ще я лишат от разум.

— Всичко е наред — каза Гарвана с пресипнал глас. — Не бой се, няма да те нараня! — Целуна много леко, внимателно нежната й плът. — Предай се, малкото ми, безстрашно войниче. Остави ме да те любя.

— Да… — прошепна тя, а той отново я целуваше.

— О, да!

И тогава целият свят да изчезне. Остана само екстазът. Ръцете му се вкопчиха в бедрата й, притискайки я до себе си, а той я милваше и милваше… Вълните на върховната наслада заливаха плътта й като вихрушка, като ураган, който гасеше и разпалваше отново огъня във всяка нейна клетка. Възторжен гърлен вик и неудържима тръпка предизвестиха кулминацията.

Когато накрая и последната тръпка заглъхна в тялото на Жана, Гарвана полека се плъзна нагоре, поемайки с език влагата, с която страстта бе белязала кожата й. Желанието му да проникне в нея бе диво, почти свирепо, че просто го уплаши, но не направи нито едно движение, за да я обладае. Знаеше, че тя бе утолила своята жажда и не очакваше сега да го желае.

— Гарване — прошепна тя и посегна пипнешком към хълбоците му. — Искам те! Моля те, вземи ме!

Почувства влагата от нейните сълзи на бузата си и я притисна в прегръдката си. Изпита облекчение и мъка, когато притисна твърдата си плът в нея.

— Искам те, ела в мене! — Тя го докосна с любящи пръсти. Самата мисълта да го погълне в себе си я накара да се разтрепери. — Желая те, искам те почувствам целия, Гарване! Искам да усетя как се движиш в мене.

Гарвана затвори очите си и направи отчаян опит да се въздържи. Знаеше, че Жана може да е била девствена, че не трябва толкова скоро да я обладава. Но знаеше също така, че ако не почувства отново да го обгръща нейната любяща плът, щеше умре.

— Жана… — започна той. Трябваше по някакъв начин да й обясни защо ще бъде по-добре, ако почакат малко.

— Ти беше прав! — не го остави да се доизкаже Жана. Впи нокти в изваяните мускули на могъщия му гръб, за да го привлече към себе си. — Ще убия или ще умра, за да те имам в себе си.

Вълнение разтърси Гарвана извън душа, всичко наоколо изведнъж се промени, изгуби се, изчезна някъде — остана само жената, която го гледаше с греещи като звезди две сиво-зелени очи.

— Ще те нараня… — таза много тихо той.

— Не! — отвърна твърдо Жана и леко извъртя хълбоците си, така че Гарвана да се притисне до съкровения извор на наслада. — Създадена съм, за да ме любиш.

— Сигурна ли си? Наистина ли ме желаеш? — попита дрезгаво и се вгледа напрегнато в очите й, готов да се отдръпне при най-малкия признак за болка и нежелание.

— О, да! Сигурна съм! Абсолютно сигурна! — каза тя с пресипнал глас. По тялото й плъзнаха онези сладки тръпки на страстта, която отново се разпалваше, подклаждана от неутоленото желанието на Гарвана.

Той я почувства така ясно, както и самата тя. Извика тихо и впи устни в нейните. Целуваше я с див копнеж и неподвластна страст. Движенията им се сляха в един-единствен ритъм и двамата стенеха и крещяха от любов. Тя беше топлина и вълшебно обещание, което го обгръщаше, зовеше го, обичаше го, изпълваше го целия. Обгърна го, както мъглата обгръща вековните дървета в гората, плътно, неделимо, прониквайки в най-съкровеното, в скритата му същност, изпълвайки го, тъй както я изпълваше и той. Екстазът ги връхлетя като буен вятър, възседнал сребристия си кон, разтърси пламналите им тела с мощта на силен взрив, а те крещяха от възторг, вкопчени един в друг, оставяйки някъде в тъмнотата да потъне останалият свят.