Елизабет Лоуел
Песента на гарвана (3)

Трета глава

— Да имаш случайно нож? — измърмори под носа си Жана.

В неясния й глас се долавяха нотки на раздразнение. Гарвана се усмихна под черния мустак. Каква картинката само представляваше! Коленичила на брега на тясната рекичка, тя изстискваше ожесточено насапунисаната си коса. Източените извивки на тялото й ясно се очертаваха под мократа фланелена материя на една от ризите му. Краищата на дрехата се влачеха по земята, а под тях се подаваха стегнатите й прасци, белички и гладки, искрящи от полепналите капчици вода.

— Да, имам нож — отвърна Гарвана.

— Чудесно. Би ли отрязал това нещо, моля?

— Имам по-добра идея.

— Да ми обръснеш главата? Дадено — подкани го тя.

Жана по-скоро почувства, отколкото чу смеха на Гарвана, когато той застана на колене до нея върху покритата с мъх земя. Гърдите му се отъркаха о гърба й, когато пръстите му се плъзнаха в насапунисаната хлъзгава купчина коса.

— Нямах предвид да ми миеш косата.

— Ръката още те боли, нали? Почивай. Аз ще се заема с това.

— Откакто ме извади от морето, не правя нищо друго, освен да си лежа по цял ден, а ти все се грижиш за мен — запротестира Жана.

— Цели тридесет часа — подхвърли Гарвана със сериозен тон. — Какъв мързел само! Ще трябва да се оплача от тебе в туристическото бюро.

— Но…

— Шшт… — прошепна Гарвана с дълбокия си глас. — Обичам дългите женски коси. Остави ме да си поиграя…

Жана сякаш изведнъж загуби дар слово. Не бе способна да отрони и думичка, дори животът й да зависеше от това. Огромните ръце на Гарвана започнаха да масажират нежно скалпа й. Стоеше безмълвна, подвластна на необяснимото усещане, което предизвикваше това докосване. Потръпна леко.

— Студено ли ти е? — попита разтревожен Гарвана.

За него денят не беше хладен, въпреки силния вятър, който разнасяше насам-натам скупчените облаци, и въпреки дъжда, който от време на време рукваше внезапно.

— Не, добре ми е — отвърна тя, избягвайки с усилие на волята ново потръпване.

Беше самата истина. Не чувстваше студ, въпреки че бе облечена само с тениска и риза — и двете на Гарвана. Меката памучна тениска задържаше топлината на тялото й, а огромната фланелена риза я предпазваше от внезапните пориви на вятъра. Причината за нейното потръпване бе докосването на Гарвана, а не студа.

— Ще побързам — каза лаконично той.

Жана за малко не изтърси, че няма защо да бърза, защото трепери не от студ. В крайна сметка предпочете да си замълчи, защото се боеше да отвори уста. Кой знае какви стонове на удоволствие щяха да се разнесат, ако си беше отворила устата… Защото докосването на тези толкова силни и толкова нежни ръце й доставяше истинска наслада. А, няма съмнение, че мозъкът ти е останал там някъде на дъното на морето, каза си сърдито тя. Мозъкът — да, но очевидно не и нервните му окончания… Мисли за Гарвана като за един от братята си.

Съветът си го биваше и Жана се помъчи да се вслуша в него. Да, ама не се получаваше. Ако братята й бяха докосвали косата й, то е бивало единствено и само, за да я оскубят здравичката. А не да масажират скалпа й с такива силни, нежни, чувствени движения.

Тогава мисли за Гарвана като за фризьора си. Все пак, ръцете му непрекъснато са из косите ти. Жана се опита да си представи фризьора си на мястото на Гарвана. Беше невъзможно.

Гарвана беше… Гарвана. Най-загадъчният мъж, когото някога бе срещала. Под грубата външност се криеше мъжът, способен да дари една жена с много нежност, много смях. Мълчанието му й вдъхваше спокойствие, а не тревога.

В него имаше и обещание за мъжка чувственост, което сякаш я изгаряше. А може би трябваше да се страхува… Може би той трябваше да я плаши. След развода никой мъж не я бе привличал така. Тя беше твърде уязвима, ранима, прекалено несигурна. И прекалено уплашена. Въпреки уверенията на близките й и на семейството на Марк, че не е виновна за нищо, таеше в себе си дълбоката, макар и несподелена с никого убеденост, че ако беше някак повече жена, Марк щеше да се държи повече като мъж. Трябваше да изминат близо две години, преди да се осмели да застане пред огледалото с въпроса, дали ако беше по-висока или по-ниска, по-светла или по-мургава, по-закръглена или по-слаба, не би била поне физически по-привлекателна за Марк.

Ето, че сега възникваше друг въпрос. Беше ли в състояние да привлече вниманието — ставаше въпрос за интерес от чисто сексуално естество — на един мъж, който я бе извадил полуудавена от студеното море и бе спасил живота й? Събуди се гола-голеничка в ръцете на мъж — също гол. Накратко казано, имаше отличната възможност да съблазни Гарвана, каквато едва ли щеше да й се отдаде повторно, и какво стана всъщност? Той я погали по брадичката и толкова.

Жана задъвка нервно долната си устна. Мислеше си, че навярно близките й и семейството на Марк, а и самият Марк грешаха. По всяка вероятност нещо й липсваше — нещото, което да привлича мъжете и ги възбужда.

Бледите й слаби пръсти се впиха в тревата, докато кокалчетата им побеляха. Опита се да престане да мисли за Марк и тъжната грешка, която представляваше бракът им. Всичко това бе минало. Всичко! Марк се бе приел такъв, какъвто е — с всичките кусури и достойнства, и се бе постарал да си създаде едно по-добро бъдеще. Тя трябваше да стори същото.

 

 

Ручейчета студена сапунена пяна се стичаха в малката рекичка и изчезваха безследно в бистрата като сълза вода. Част от пяната попадна в очите й и те засмъдяха. Жана затърка ожесточено бузата си, ядосана на себе си, че отново е подхванала старата битка за повдигане на самочувствието. До преди малко си мислеше, че битката е спечелена или в краен случай поне прекратена. Беше твърдо убедена, че имаше какво да предложи на един мъж. Можеше да разговаря умно, готвеше отлично, добре се справяше с домакинстването, а да не говорим, че бе в състояние да идентифицира всяка жива твар, която плуваше или пълзеше по бреговете на морета и океани из цял свят. Радваше се на цветущо здраве, всичките й зъби си бяха на местата, обичаше децата и животните и можеше да се похвали с чудесно чувство за хумор. Защо ли този списък от какви ли не достойнства и добродетели звучеше толкова потискащо?

Жана въздъхна и несъзнателно поклати глава, като че ли се опитваше да избяга от собствените си мисли.

 

 

— Стой мирна или ще ти влезе сапун в очите! — изкомандва Гарвана.

— И по какво ще позная, че ми е влязъл сапун в очите? — измърмори Жана и отново затърка лицето си с ръка.

— Съжалявам — извини се той. — Май трябваше да държа по-далеч тромавите си ръчища. Както виждам, ти се справяше много по-добре сама.

— Не спирай, моля те! — рече тя. — Ако знаеш само как се чувствам! — добави и се обърна с лице към Гарвана.

Това беше грешка. Тъмният загар на кожата му, обветрена от постоянните капризи на времето, черните линии, които мустаците и веждите му очертаваха, безкрайната загадъчност, стаена в гарвановите очи — всичко това сякаш я зашемети, прониза я и тя усети, че дъхът й спря. Пое си дъх на пресекулки и нескопосано заобяснява онова, което не можеше да разбере и самата тя.

— Не знам защо се зъбя така… Предполагам, че моят иначе сговорчив характер е потънал в морето заедно с мозъка… Извинявай много.

Гарвана погледна лицето на Жана, покрито със сапунена пяна, на което се открояваха само сериозните й сиво-зелени очи. Влажните, леко разтворени устни имаха същия малинов цвят като зърната на гърдите й. Тежка, топла вълна обля тялото му след това откритие. Вълната спря там, където се беше притиснал до прелестните й стегнати задни части. Помисли си какво ли би било сега да е гол с нея, да рови с пръсти в косите й, да плъзга ръце по тялото й, да я докосва, да я милва, да разпалва страстта, която тя криеше в себе си, докато заличи и последните остатъци на боязън и недоверие и я накара да го пожелае.

Още преди да отлети тази дръзка мисъл, той я отрече в себе си, отказа се от нея, не й повярва. Твърде дълго се бе измъчвал с една жена, която не можеше да притежава. Нямаше да позволи това отново да се случи, никога нямаше да го допусне! При други обстоятелства, това прелестно създание за нищо на света не би се съгласило да остане само с един недодялан великан като него в този безлюден залив. Просто в момента нямаше друг избор. За сетен път съдбата, предрешена този път като буря, бе проявила своите капризи и я бе запокитила в един отдалечен от хората и Бога залив, съвсем сама с него. Ако дръзнеше да се възползва от това обстоятелство и от признателността, която се четеше в прекрасните й сиво-зелени очи, той щеше да се мрази. Веднага щом бурята утихнеше, щеше да я откара в Масет. Ще постоят на палубата, ще си стиснат ръцете на сбогуване и ще се усмихват един на друг с известно неудобство — двамина, чиито пътища никога не биха се пресекли при нормални обстоятелства.

— Гарване?

Той се усмихна тъжно, измъкна ръка от косите й и взе една кърпа. С невероятна нежност изтри пяната от лицето й.

— Дръж я на очите си, докато те изплакна.

Жана понечи да протестира, докато Гарванът покриваше очите й с кърпата, но не го направи. Искаше й се да го попита, дали с нещо, което е казала или сторила, го е натъжила, но не посмя. Реши да остави въпросите за после, но в същия момент чу собствения си глас:

— Нещо не е наред ли? — попита и хвана ръката му, която искаше да я обърне.

— Нищо ново — отвърна просто той. — Всъщност, всичко си е наред. Обърни се. Ако ти влезе сапун в очите, ще се разплачеш.

— Чувствам се така, все едно, че плача дори в момента. А аз никога не плача — каза Жана, търсейки да улови погледа на черните му очи.

Той докосна носа й с огромния си палец.

— Това просто е следствие от адреналина, който вчера така обилно отдели. Ще ти мине.

Нежно, но непреклонно, Гарвана я обърна с гръб към себе си. Изми сапуна от косата й в рекичката. Движенията му бяха пестеливи, премерени, не се бавеше преднамерено, за да се наслаждава по-дълго на възбуждащата мекота и тежест на копринената й коса. Първо изплакна косата й със студената вода от рекичката, после — с топла вода от кофата, която беше загрял на печката в корабчето.

Жана въздъхна дълбоко и с неподправена наслада.

— Чувствам се превъзходно!

Гарвана се усмихна и продължи да плакне косата й с топлата вода, докато и последните остатъци от сапуна не бяха измити. Мократа коса, която се спускаше в ръцете му, изглеждане почти черна, с едва загатнати отблясъци в махагон и злато. Помисли си как ли би изглеждала косата й, огряна от слънчевата светлина? Дали дългите кичури ще са червеникавокафяви или пък с цвят на канела? Дали ще са прави като неговата коса или ще се къдрят изкусително в ръцете му?

Гарвана се наруга на ум и отново подчини мислите на желязната си воля. Изцеди водата от косата на Жана и започна да я подсушава с хавлиената кърпа. Косата й беше много мека и проблясваше като мокра коприна в мъждивата светлина на бурята.

— Мога и сама да се справя с това — каза виновно Жана. Чувстваше неудобно, че му създава толкова много грижи. — Дошъл си тук, за да потърсиш усамотение, а не да ми прислужваш.

Той остави изкусителната коса на Жана и се отдръпна.

— Ще те чакам на брега. Обичаш ли миди?

— Дали обичам миди? Не-е… Обожавам ги, което е нещо съвсем различно!

Гарвана прие обяснението й с широка усмивка.

— А как? Сурови ли?

Жана спря да трие косата си с хавлията и го погледна. Лицето й се беше зачервило от дългото стоене с наведена глава над рекичката. Очите й блестяха странно — като залез, забулен в мъгла.

— Сурови миди? — повтори предпазливо, като се чудеше дали го е разбрала правилно. Наистина обожаваше този морски деликатес, но никога не си е представяла, че може да го яде суров.

— Ъхъ… — бе нечленоразделният му отговор.

— Това „ъхъ — да“ ли е или „ъхъ — не“? — подхвърли Жана.

Гарвана се засмя.

— Това си е просто „ъхъ“. Какво ще кажеш за яхния от миди с гарнитура от сурови стриди?

— Дадено — отвърна бързо тя и отново се захвана да трие косата си с хавлията, опитвайки се да не обръща внимание на изненадващата й реакция — като че ли изведнъж й прималя от дяволитата усмивка на Гарвана. — Е как е, биват ли сурови? — разнесе се след малко гласът й под хавлията.

— Стридите ли?

— Мидите.

— Сурови? — попита невинно той. — Не знам…

— Дали ги бива?

— Не, дали са сурови…

Ръцете й замръзнаха, като чу смеха, вибриращ в гласа на Гарвана. Обкръжено от облак рошава коса, лицето й изникна изпод хавлията.

— Да не би случайно да познаваш братята ми? Често разговорите ни звучаха точно по този начин.

— А биваше ли ги?

— И още как! Съвсем сурови!

— Значи не става дума за миди. — Върху устните на Гарвана грейна широка усмивка, която в същия миг промени лицето му от мрачно на развеселено.

— Помощ! — изпъшка Жана и отново се захвана с хавлията.

— Добре, ще ти помогна, но си мислех, че искаш сама да се справиш — Гарвана отново посегна към хавлията.

Отговорът на Жана бе заглушен от стратегически увитата около главата й кърпа. Но не и смехът на Гарвана. Когато вече привършваше с подсушаването, Жана също се смееше. Постара се обаче да стои мирна, докато той разресваше косата й с такава нежност, каквато никой не би предположил за мъж с неговия ръст. В огромната му ръка гребенът изглеждаше като миниатюрна играчка. Струваше й се направо невъзможно един тъй едър мъж да контролира с такава изумителна прецизност всяко свое движение.

— Ще я сплетеш ли?

— Ако го направя, никога няма да изсъхне. Сигурен ли си, че не искаш да ми услужиш с ножа?

— Напълно. Какво ще кажеш за сешоар?

— О, да. И маникюр, ако обичаш, след като си почнал — отвърна тя кисело, мислейки си, че Гарвана отново я задява.

— От маникюри нищо не разбирам. Ейнджъл никога не си правеше маникюр.

Начинът, по който гласът му омекна, когато произнесе Ейнджъл, подсказа на Жана много повече, отколкото й се искаше да знае.

— Мисля си, че този ангел е от вида безкрили и двукраки земни, нали? — попита тихо Жана.

Гарвана се усмихна.

— И тя ми казваше така. А аз никога не й повярвах — поглади с длан косата на Жана. — Вчера си мислех за това.

— Вчера ти беше прекалено зает с моето спасяване, за да ти остане време да мислиш за ангели.

— Имам предвид сандъчето.

— Помощ!

Гарвана много нежно й дръпна косата.

— Хайде, стига със закачките! Миналото лято Ейнджъл остави някои неща на корабчето. Бях ги забравил, докато не видях косата ти да блести в ръцете ми.

Жана мълчаливо си зададе въпроса дали Ейнджъл бе някоя лятна гостенка, също като нея, днес тук, а през септември — на стотици километри далече? И дали Гарвана е бил влюбен в нея, знаейки, че ще я загуби, щом лятото се изтърколи? А може би Ейнджъл бе обещала да се върне? Затова ли бе оставила на кораба сандък със свои вещи? И дали не беше точно тази Ейнджъл причината, поради която Гарвана не проявяваше интерес към нея?

Жана прехапа устни, за да спре напиращите въпроси. Ако Гарвана искаше тя да узнае нещо повече за Ейнджъл, не беше нужно да го подтиква с разни тъпи въпроси от сорта на: Женени ли бяхте? Още ли сте женени? Обичаш ли я? Обвързан ли си с нея? Кой си ти, Карлсън Рейвън? Защо така дълбоко приемам тъгата и смеха ти, че ми се иска и аз да ревна или да се смея с тебе?

Жана наблюдаваше мълчаливо как Гарвана се навежда, подрежда в сандъчето шампоана и другите неща и отново се обръща към нея. Всяко негово движение излъчваше едновременно и огромна сила, и странна красота. Все едно, че гледаш настъпващия прилив — безкрайно могъщ, плавен и завладяващ. Беше израснала сред едри мъже, силни мъже, но мъжката сила някак винаги я дразнеше. Гарвана обаче бе различен. Силата му я привличаше. Тя просто не можеше да откъсне очи от него.

— Готова ли си? — попита той.

В огромната си ръка беше стиснал телената дръжка на сандъчето.

 

 

Смълчана, Жана се обърна и тръгна през голата пустош към скалите, където морето срещаше земята. Тук-там сред мъглата изникваха стари кедрови дървета. Пътечката, по която вървяха, беше буренясала, почти невидима, по-древна и от дебелите кедри, проточили клони към небето. Зачуди се дали предците на Гарвана са живели някога в изоставеното село, чиито къщи от кедрови трупи и странни тотеми бавно изчезваха, погълнати от възкръсналата гора. Дали те бяха майсторите, издялали тайнствените, могъщи образи, които се взираха в морето — като човешки зов, застинал във вечния поток на времето?

— Внимавай! — Гарвана я прихвана, когато тя се спъна в една влажна скала. — Май ще се наложи да кърпим чорапи.

Жана почувства смайващата му сила, макар че той я хвана съвсем лекичко и веднага след това я пусна.

Погледна към краката си. Маратонките й бяха оцелели след потъването във водата и последващото сушене на печката на корабчето, но чорапите й — Гарвана ги бе свалил от краката й, беше ги захвърлил и после ги бе забравил в бързината да я стопли. Наложи се тя да обуе един чифт от неговите вълнени чорапи, докато нейните украсяваха перилата на корабчето. Беше ги навила много пъти, но все пак петите на чорапите стигаха до глезените й. Не по-различно стояха нещата и с ризата й. Или по-точно — ризата на Гарвана. Ръкавите покриваха целите й ръце, а на дължина дрехата й стигаше доста под колената.

С въздишка Жана трябваше да си признае, че прилича на беглец от цирк с доста ограничен бюджет. Липсваха само белия грим и нарисуваната усмивка, за да бъде картинката пълна.

Погледите, които хвърляше на Гарвана, не помагаха да се почувства по-привлекателна. Той изглеждаше истински, първичен, като самата земя. Вятърът и мокрите кедрови клони бяха разрошили черната му коса, която проблясваше при всяко негово движение. Всичко у него хармонираше перфектно с мястото и времето, като че ли той винаги е бил тук — част от дивото съвършенство на тези острови. Тя беше една неугледна, дрипава хлапачка, а той — мъглата и безлюдните планини, вятъра и яростното море. Долавяше го в бездънните му очи, в невероятната сила, в мълчанието му.

Настръхнала от присъствието му, Жана разтри с ръце раменете си. Фактът, че Гарвана беше облякъл именно тази риза, която преди това бе върху нейното тяло, не й въздействаше успокояващо. Не, нищо в него не можеше да уталожи душевното вълнение и трепет. Но докато тази мисъл минаваше през главата й, тя си даде сметка, че не беше съвсем права. През целия й живот до ден-днешен нищо не е бивало тъй истинско, неподправено, като мигновенията, преди да заспи в прегръдките на силните му ръце, притисната до исполинското му тяло, което излъчваше топлина и сгряваше настръхналата й плът. Никога досега не се бе чувствала така спокойна, сигурна, обичана.

Гарвана се обърна, погледна я в мига, когато, треперейки, разтриваше раменете си, и смръщи вежди. Това момиче, дали не вдигаше температура? Минаха покрай последното дърво и се озоваха на скалист терен почти до брега. Гарвана пропусна Жана напред и, докато минаваше край него, загрижено се вгледа в нея. Освен леката тъга, която от време на време помрачаваше лицето й, не видя нищо тревожно. Кожата й не изглеждаше нито бледа, нито суха.

— Почакай — каза й Гарвана и бутна един кедров клон.

Жана се обърна.

— Нещо не е…

Дъхът й спря, когато той сложи едната си ръка на рамото й, а другата на челото й. Кедровият аромат, който излъчваше, гъделичкаше ноздрите й. Знаеше, че всеки път, когато й се случеше да помирише кедър, щеше да си спомни този миг. Миг, в който Гарвана бе тъй близо до нея, че тя поемаше с въздуха и неговата миризма — странната, възбуждаща смесица на истински мъж и вечнозелена гора.

— Ти трепериш. — Гласът му беше нежен. — Струва ми се обаче, че не си болна — нямаш температура.

Едва ли ще остане нормална, ако продължиш да ме докосваш…

Жана бързо изтласка тази мисъл, преди да се е превърнала в думи. От съпруга си беше разбрала едно — ако един мъж не те желае, чисто и просто не те желае и толкова. Точка. Беше изчела цял рафт с книги, чиито сексуални наставления бяха повече от изчерпателни и откровено смущаващи. Стиснала здраво зъби, беше опитвала върху Марк някои от тези „безпогрешни“ методи за възбуждане. Резултатът беше почти толкова възбуждащ, колкото и кофа с ледена вода. И за двамата.

— Добре съм, нищо ми няма — каза Жана с подчертана бодрост в гласа и леко се отдръпна, преди да е започнала отново да трепери като реакция на близостта му. — Всъщност, мога да се похваля с желязно здраве, та чак да му се повдигне на човек. Никакви женски припадъци, никакви деликатни неразположения, никакво интригуващо пребледняване. С две думи — цветущо здраве. Олицетворение на истинско здраво сърцато американско момиче. Нужни са ми само маркови обувки, чекове с покритие и малко кученце, което да ми гризе чехлите.

Гарвана усещаше тъгата и унинието в думите й. Погледна я напрегнато, чудейки се какво ли толкова й се беше случило, че подценява по този начин въздействието, което оказваше върху мъжете. Човек трябваше да е напълно сляп, та да не забележи чаровната й красота. Копринената й коса обгръщаше красивия овал на лицето й. Тревистозелената му риза караше кожата й да блести като самотна перла на морски бряг, окъпан от слънчевата светлина. Очите й като че ли поемаха зеленото от ризата й от гората и го променяха, придавайки му особени сребристи оттенъци, тъй както морето променяше цвета на своята повърхност. Дори огромната риза не можеше да скрие гърдите й, обещаващи неизразима наслада, съблазнителния ханш и дългите бедра, женствените очертания на прасците й, които изглеждаха смешно слаби в навитите огромни чорапи.

Докато я наблюдаваше, застанала на фона на древната гора, изведнъж му се прииска да смъкне бързо от нея всички тези груби мъжки дрехи, да я загърне с коприна, да я посипе с тамян и да целува благоговейно женската й същност. Искаше да я възбужда дълго, докато започне да крещи името му, да плаче, да впива нокти до кръв в тялото му. Искаше да я дари с наслада, равна на смелостта и решимостта, с които тя се бореше, смъртно изтощена и водена единствено от великия инстинкт за оцеляване. А след това, все още подвластна на същия този инстинкт, тя се остави в ръцете му и му се довери, както никой друг не му се беше доверявал досега. Освен Ейнджъл…

Вълнение разтърси Гарвана, прониза го дълбоко като порив на вятъра в кедровата гора, оставил дълга, неспокойна следа след себе си. Присвил очи, наблюдаваше как Жана поема през хлъзгавите скали към няколко стари изгнили кедрови подпори, стърчащи над брега. Импровизираният док се люлееше и клатеше както му падне. Преди години Гарвана работеше като дървар и за него беше толкова лесно да се движи по плаващите по водата дървени трупи, колкото и по тротоара на градска улица. Жана обаче нямаше нужния опит, за да знае как би реагирало едно плаващо дърво, ако го бутнеш тук или настъпиш там.

Тя спря на брега и погледна недоверчиво странния док. Опипа си косата и колебливо сви рамене.

— Не знам дали си струва… — измърмори и се обърна.

— Какво да си струва?

— Ами сухата коса. Ще се подхлъзна на този пън и ще цопна надолу с главата във водата — рече примирено.

Отново потрепери. Този път обаче причината бе острият ветрец, който подухваше откъм залива, а не толкова възбуждащото присъствие на Гарвана.

— От друга страна, може би си заслужава заради джинсите. Как мислиш, дали вече за изсъхнали? — погледна го въпросително тя.

— Би трябвало.

— Опасявах се, че точно това ще кажеш.

— Почакай — каза Гарвана и докосна ръката й. — Ще ти донеса джинсите. И един шал — добави, а в същия момент порив на вятъра вдигна косата й в гъст копринен облак. Няколко кестеняви кичура сякаш погалиха лицето му. Бяха студени и миришеха на хубаво, развени от соления напиращ вятър.

— Май няма да ти е особено приятно пак да ме вадиш от морето… — подхвърли кисело Жана, поглеждайки поклащащите се трупи.

Гарвана усети как тялото му се възбужда при спомена за вчерашния ден. Тогава изсуши с хавлиената кърпа мократа й кожа и я зави с топлата завивка. Гола. Чисто гола… Със сподавен стон на отчаяние — реакция на обърканите му мисли, тръгна по трупите към „Черната звезда“. Няколко минути по-късно се върна с джинсите, все още топли от печката, край която се сушаха. Носеше и един синьо-зелен шал — с цвета на огряно от слънце море. Жана хвърли бегъл поглед на фината материя и веднага се досети, че шалът бе на Ейнджъл.

— Не, не го искам, ще го съсипя — посочи тя към шала. После го разгледа по-внимателно, обзета от мрачни мисли. — Обзалагам се, че и очите й са били такива — синьо-зелени.

Катранените вежди на Гарвана учудено се вдигнаха.

— Откъде знаеш?

— И е блондинка, нали? — добави с въздишка Жана. — Дребна, грациозна, с тяло, от което дъхът ти спира, и усмивка, таяща много страст и мъка.

— Ти да не би да си вещица? — попита я почти сериозно той.

— Де да бях! Сега Ейнджъл щеше да е глиган — измърмори под носа си Жана.

— Какво?

— А, нищо — отвърна тя с бодър глас.

Погледна джинсите, после се огледа за сухо място, където би могла да седне, за да се преобуе. Най-близкото такова май беше на корабчето. Изсумтя, процеждайки през зъби една от предпочитаните от братята й думи. Ама че гаден номер й погаждаше животът! За да обуе проклетите джинси, без да ги намокри, трябваше да подскача като ненормална на единия си крак, после на другия. Очарователна картинка — щеше да изглежда толкова грациозно, колкото прасе на летни кънки. А през това време Гарвана щеше да я наблюдава и да я сравнява със „само колко съм деликатна“-та Ейнджъл.

Жана разрови наум речника на братята си, за да подбере няколко по пиперлия епитети. Сети се за два-три наистина соленички и си ги каза безгласно. Олекна й и най-сетне се усмихна. Да са живи и здрави добрите й братлета — знаеше си, че и от тях има някаква полза.

— Виж какво… Облегни се на мен — предложи й Гарвана, като забеляза, че й е трудно да пази равновесие на един крак върху хлъзгавите морски камъчета.

Жана се поколеба и мислено сви рамене. Какво пък толкова? Имаше я в леглото си гола-голеничка и въобще не му направи впечатление. Едва ли щеше да се развълнува и сега, ако опреше задника си до бедрата му, докато си обуваше джинсите по единствено възможния за смъртните начин — всеки крак поотделно.

Тя се подпря на Гарвана, но това не се оказа достатъчно и не улесни особено едно най-елементарно обуване на джинси. Те май се бяха попрепекли малко край печката. Бяха се стеснили поне един номер и сега прилепваха плътно към всяка извивка на тялото й. Трябваше по някакъв начин да се намърда в упоритите дрехи. Подскачаше и се въртеше като петел в кълчища, нахлузвайки сантиметър по сантиметър гадните отвратителни джинси.

Гарвана мълчаливо изтърпя невинното побутване и натискане на много апетитните й задни части по бедрата му. Толкова, колкото можа. Накрая протегна ръка през гърдите й и я хвана здраво, като се надяваше, че така тя по-лесно ще се справи със задачата. Стратегията му имаше частичен успех. Това наистина улесни донякъде нещата, но от друга страна, гърдите й лежаха върху ръцете му и съблазнително се полюляваха при всяко нейно движение. Гарвана не знаеше дали да се радва или да съжалява, че сутиенът на Жана, подобно на чорапите й, беше запокитен някъде в каютата, докато я събличаше и се мъчеше да я стопли.

Спомни си, че тази сутрин го намери в единия ъгъл на каютата. Тънката тъмносиня дантела изглеждаше в ръцете му невероятно фина, едва ли не чуплива. Мисълта, че отново я съблича, го удари като мълния. Само че този път топлината на езика му ще превърне зърната на гърдите й в твърди розови пъпки. Почти ги виждаше как опъват фината дантела, как търсят устните му за милувка.

Чувствени видения извираха в съзнанието на Гарвана — бе невъзможно да ги спре. Като сьомги, които се гмуркаха в тайнствените морски дълбини, събираха се на пасажи, за да се отправят към сладководните реки, водени от най-дълбокия и неподвластен инстинкт на природата — инстинкта за живот.

Гарвана се обърна настрана, като с мъка сподави напиращия гърлен стон. Сега използваше по-скоро ханша си, отколкото бедрата, за да подпира Жана. Бързината и силата на възбудата му го изненадаха. Казваше си, че отдавна вече не е някой юноша с жълто около устата, който се влудява от допира на женски гърди, пък били те толкова съблазнителни. От много време бе разкрил за себе си тайните на сексуалното привличане между мъжа и жената. Бе наясно със своите нужди, знаеше кога трябва да ги контролира и кога да ги задоволява. Точно сега определено не бе най-подходящия момент за задоволяването им.

И най-елементарният анализ показваше, че при така стеклите се обстоятелства Жана бе абсолютно безпомощна, ако не беше той. И двамата бяха наясно с това. Той беше силният. Той познаваше земята, познаваше морето, знаеше как могат да оцелеят. Той бе спасил живота й. Тя зависеше напълно от елементарните условия на цивилизован живот, който той можеше да й осигури, докато бурята утихнеше и станеше възможно да се прибере в градчето. Тя също го знаеше, разбираше го, но някак подсъзнателно, напътствана от първичните инстинкти за самосъхранение — много по-дълбоки от всички атрибути на цивилизацията.

И точно заради това, тя беше дяволски ранима. Ако поискаше, тя щеше да му се отдаде. Съзираше го в очите й, когато го поглеждаше крадешком. В тях се четеше възхищение — възхищение от героя, неустрашимия боец. Или може би това беше просто страх? Понякога потрепваше, когато се допреше до него. Не беше ли от страх? Или пък усещаше с инстинкта си на жена онова, което той току-що бе осъзнал?

Той я желаеше. Желаеше я с такава сила, която граничеше с ожесточение.

Желаеше я от мига, в който бе видял как тя се бори с всички сили срещу вилнеещата стихия и отказва да се подчини на нейното могъщество. Беше спасил живота й и сега някаква дива, неподвластна на разума част от него настояваше, че тя му принадлежи.

Мобилизира цялата си воля, за да потисне, за да смаже тези мисли още в зародиш. Не, той не я желаеше такава — жена, готова да се отдаде от благодарност или водена от примитивния инстинкт за оцеляване. Искаше я тогава, когато Жана би имала право на свободен избор — оставена сред многобройните алтернативи, които цивилизованият свят предлагаше. Ако пожелаеше да бъде негова…

Да, ако си повтаряше достатъчно често и настойчиво всичко това, може би дори би успял да го повярва!