Якуб Адол Мар
Савската царица (7)

В забрава на техния бог

Една нощ той тръгна от платото Симиена, следвайки невидима звезда, която все пак му блестеше пред очите…

Евреите стигнаха до платото Симиена, издигащо се на три хиляди метра над морското равнище и разположено на сто и осемдесет километра от Червено море, на север от земята на галасите; на запад е Нубия, на север — пустинята, на изток в равнините живеят асаймарите. Платото, покрито с пищна растителност, очарова евреите и те решиха да се настанят там. Някои тръгнаха да разузнаят. Успели да скрият зашито в дрехите си малко злато и сребро, те съумяха да се върнат с добитък и зърно, които местните хора им продали с радост. И евреите се заловиха със земеделие и скотовъдство. Те бяха активно племе, обичаха труда толкова, колкото и живота и се отдаваха с цялото си същество на всичко, което предприемаха.

Никога не бяха толкова щастливи. Пееха, изработвайки златни и сребърни украшения, труден занаят, в който те бяха майстори. Пееха и когато оряха полята и когато събираха богатата реколта от златни класове; пееха и когато строяха къщите си. Децата им бяха здрави и красиви. В това си мирно щастие, забравени от света, те постепенно забравиха Иехова.

Само три века им бяха необходими за това. Вярно, старите хора още разправяха спомените си за кървавата нощ в Мемфис, за мъченията по пътя през пустинята. Но ако с времето легендата в историята, а поколенията си я предаваха набожно, като нетрайна светлина, тя вече нямаше силата да увековечава ореола на Иехова.

И все пак обредите им останаха еврейски, независимо че се бяха разбрали да хвърлят пясък и при всяко веселие, и при всяко нещастие. Този символичен жест честваше чудото при скалата на отмъщението, на което Израилевият народ дължеше спасение.

Един ден обаче един дракон ги изплаши до смърт, огромната му и непрестанно отворена паст пускаше пламъци, изпускаше зловоние и непрекъснато съскаше. Евреите решиха, че това страшно апокалиптично същество е техният Бог и започнаха да го боготворят.

Всяка събота заедно с равините, те тържествено принасяха в жертва по един козел, за да се утоли ненаситността му. После се покланяха до земята, а чудовищната змия потъваше в леговището си в скалата. Народът изразяваше преклонението си с молитви. Вярващите докосваха земята с дясна ръка, а поздравиха с лявата страшното си божество, тъй като си имаха вече жив бог, а неуловимият Иехова, на престола си от облаци, беше мъртъв.

С течение на вековете на платото Симиена се създаде организация и според обичаите се оформиха дванадесет племена. Те имаха своите левити и равини. Но не искаха да имат нито оръжие, защото бяха мирни хора, нито цар — защото бяха щастливи. Не бяха ли те като кацнали на орлово гнездо, почти недостъпно за съседните племена? За тях знаеха само онова, което научаваха от странниците, смели и далновидни търговци, които ги посещаваха, за да купят техните накити. В чудесните си златарски изделия те влагаха цялата си артистична душа и старателността, наследена като основно качество от дедите им.

Сред всички златари Ангебо беше най-търсеният от търговците, които после препродаваха изкусните му изделия на царе и принцове, на богаташи и царедворки от целия свят. Всички търговци, преминаващи през племето на иудеите, което заемаше село Аксум, го посещаваха и разменяха неговите верижки срещу грънчарски изделия, платове с богати и странни багри, бленувани парфюми.

Успехът амбицира Ангебо. Той се чувстваше привлечен от тези странници, които разказвайки за земите си, описваха своя по-вълнуващ, по-трескав и най-вече по-богат живот. Той започна да придружава търговците на дърва и добитък по другите села и да слуша техните подвизи. Какъв свят на приключения!

Често, когато стоеше наведен над тезгяха си, Ангебо с мислите си се рееше в облаците, търкалящи се по небето. Той ги следваше от град на град, от страна на страна, там, където му беше известно, че има блестящи монарси, палати, таверни и жени, които се купуват, ако човек е богат. Богат и могъщ: Ангебо щеше да стане богат и могъщ.

Една нощ той напусна платото Симиена, следвайки една невидима звезда, която все пак блестеше пред очите му.