Якуб Адол Мар
Савската царица (5)

Отмъщението на Мемфис

Като на лов си викали един на друг египтяните колко евреи всеки е избил…

Целият ден премина в бързи военни приготовления. Казармите бяха се превърнали в кошери. Войниците се радваха на заповедите. Макар смели и дисциплинирани, те знаеха, че не е необходимо да се бият, за да върнат в Мемфис тези невъоръжени фанатици.

Призори на другия ден. Египтяните с блестящи на слънцето щитове, ескортираха шестстотинте бойни колесници на фараона. Като глутница кучета, пуснати да гонят Израилевия народ, те се извиха весело по жълтите пътища между Нил и Червено море, като пъстра, пъргава змия, обвита в златни отблясъци.

Така изтекоха петнадесет дълги дни.

Благодарение на наетите от Кадъм занаятчии евреи на строителните площадки настъпи известно оживление. Тежки дялани и излъскани камъни се дигаха с въжета към върха на пирамидата. Скулпторите се готвеха да издълбаят с дървените си чукове свещени писания върху каменните блокове. Ако избягалите евреи се върнеха скоро, с тяхна помощ архитектът щеше да разтовари каменните блокове, които още се люшкаха по Нил, и свещената гробница щеше да бъде завършена след четиридесет дни.

Следобед обаче от високите укрепления бяха забелязани конници да приближават в бесен галоп. Като облак те нахлуха в града веднага щом пазачите разпознаха в тях войници от експедиционната армия. Конете им, без бойна амуниция, пребити, не ставаха за нищо. Самите ездачи бяха капнали от умора. По лицата им беше изписан ужас. Те поискаха нови коне и се върнаха в двореца на фараона. Мигове по-късно от всички страни наизлязоха вестоносци и тръгнаха да обикалят града. Останалата в Мемфис войска се стече към укрепленията и градът се оказа в миг обсаден.

В осмоъгълната зала на двореца, побъркан от гордост и страх, бъдещият фараон Сезострис, наследник на страшния си чичо, виждаше вече как навеждат почтително глави пред бъдещото му величество.

* * *

Сезострис беше двадесетгодишен младеж, силен, но суеверен. Никога не бе обладаван от желание да царува. Той огледа опрелите чело в земята войници, дошли да му съобщят за смъртта на фараона, за загубата на част от армията и за победата на Иехова, вероятно по чудо, което го караше да се замисли не го ли лъжеха? Не! Не! Ето, описваха как войската на Аменхотеп III притиснала евреите към морето; как те не се предавали; техния страх; ужаса им; после странните им молитви към Иехова, тъй горещи, че сякаш наистина стигали до небето и чудното спокойствие на Моисей, който хвърлил жезъла си във водата; как вълните се разтворили като две огромни стени и пропуснали евреите да преминат, бесния гняв на фараона, който препуснал със златната си колесница след тях, следван от армията. Но синьо-зеленият саван на морето изведнъж погълнал с тътен цялата му дързост…

Ужас! Войниците били свидетели на бедствието. Малцината, спасили се, от пехотата щели да пристигнат на другия ден и да разкажат за нещастието.

Сезострис обърна очи към Съвета на старейшините и сановниците, събрали се набързо в очакване на заповеди. Внезапно обезпокоен и объркан, той ги изгони до един. Те се измъкнаха сред шумоленето на дрехите си.

Новият фараон беше уплашен. Хукна към една висока цветна тераса на двореца, от която се виждаше как Мемфис работи за славата на империята. Вглеждайки се в града притеснено, той видя как злокобната вест се разпространяваше по-бързо от вятъра от къща на къща, от улица на улица, от квартал на квартал. По кръстовищата ездачите се изправяха на конете си и възможно най-силно съобщаваха на тълпата за сполетялото я нещастие. Навсякъде тичаха хора и се блъскаха в бързината си да се приберат у дома, за да споделят със семействата си болката, която разпалваше гняв и предизвикваше у тях срам…

Защото египетската армия, както се говореше, не бе изгубила десет хиляди храбри войници в една благородна битка, при която двете страни са с равни шансове и храбростта на едните накрая изтощава и побеждава храбростта на другите. Сега авантюристът Моисей, магьосникът Иехова и коварните евреи бяха им скроили нечувано чудо: без битка да загинат хиляди египтяни. Това крещяха по улиците водачите и подстрекателите на бунтове, онези, които, щом видят хора обединени от радостни обредни празници или от болезнени и тъжни събития, изпитват нужда да се покатерят нависоко и да държат речи пред народа, за да го разпалват и подстрекават.

На площада срещу двореца един от тези, излезли от анонимната тълпа оратори, бе обграден от много хора: беше Камос, около тридесетгодишен, скромно облечен мъж, но чието лице сякаш беше обвито в мистичен ореол. Безкрайно гневен, той омайваше тълпата, искаше възмездие. Гласът му, често се губеше сред вълните от проклятия и ропот, прекъсвани от остри ридания на сломени вдовици и майки.

— В името на Озирис! — крещеше Камос. — Да отмъстим за мъртвите, за нашите велики, красиви, славни мъртъвци! Виещите зверове разбиха, удавиха нашите бащи, братя, съпрузи, синове, любими! Мъст! Нека слънцето се затъмни, небето да се почерни завинаги, водите на реката да пресъхнат, ако остане и само един евреин от омразната раса да мърси земята на Египет! Отмъщение!

Остра като змийски език и пареща като огън, речта му даде сигнал на бунта.

Отмъщение!

При последния му вик за отмъщение, като че ли тайнствени ръце, подчинили се на бързи, невидими заповеди, запалиха факли и стотици трескави юмруци ги размахваха като хиляди огнени пеперуди над морето от хора. Египтяните вече тичаха към еврейските квартали, втурваха се в домовете и магазините им, за да извадят оттам покъщнината, дрехите, ценните стоки и инструменти, които опияненият от разрушителна страст народ чупеше, късаше, тъпчеше и гореше.

Евреите се молеха, опитваха се да обясняват и да бягат. Но те бяха предадени на животинските инстинкти на цяло едно население. Първата кръв, бликнала от премазани гърди, затъмни умовете като с алкохолни пари.

Кръвожадните зверове вече не се владееха, прехвърляха си евреите един на друг. Тук бяха разчекнали златаря Косут. Египтяните топяха ръце в кръвта му с диви викове. Децата му, намерени в един заслон, бяха хвърлени в най-близката клада.

Там шивачът Айшар беше обезглавен. Главата му, страшна, бледа и едновременно кървава, стърчеше, набучена на копие.

На бременната жена на Сашем, търговеца на зитум^[1] разпаряха корема, за да дадат плода й на гладните кучета.

От време на време през тълпата преминаваха колесници, които с бесен галоп влачеха по камъните привързаните към главините им евреи.

Навсякъде се виждаха едни и същи гледки. Както на лов, египтяните си съобщаваха колко евреи бяха избили. Правеха си трофеи от окървавени ръце.

В квартала на проститутките и тези нещастнички не бяха пощадени. Любовниците им, които до вчера бяха обсипвали с целувки парфюмираните им тела, дотичваха, за да ги изнасилят, преди да ги нарежат на парчета. Невъобразимо безсрамни сцени предшестваха кланетата. Убийците започнаха да пият. Бирата и медовината се лееха, както кръвта.

Египтянките проявяваха не по-малка жестокост от мъжете. Въоръжени с дълги куки, те избождаха очи, изтръгваха уши, режеха полови органи. Безмилостни, те отмъщаваха за изневерите на съпрузите си, които пък слагаха на шиите си гердани от още топли черва.

Внезапно тревожен вик спря тълпата в апогея на убийствената й лудост. Някъде там, към южните квартали, позлатеното небе бе обхванато от пламъци. Като че ли над града се бе спуснало пурпурно наметало.

— Вали кръв! — провикна се един египтянин в транс.

— Не, Мемфис гори! — отговори му друг.

— Бягай, спасявай се! — изкрещя трети. — Да защитим домовете си! В същия миг кавалерията налетя и вихрените коне пометоха улиците, за да спрат кланетата.

— Спрете, спрете! — крещеше един офицер. — По заповед на Имперския съвет!

На обвитата с цветя тераса, надвиснала над града, угрижени и тържествени хора съзерцаваха океана от кръв и огън, тъй като пожарът вече се разрастваше. Горещината беше плътна като смола. Пламъците се издигаха като колони. Миризмата на изгоряла плът се смесваше с острия мирис на изгоряло дърво и тъкани.

Поданиците на фараона мислеха вече само как да спасят почервенелия си като ковашка пещ град. В пурпурната нощ хиляди човешки същества се хвърлиха да гасят пожара със страшната сила на отчаянието. Те мислеха, че Бог още ги преследва.