Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака (78)

78.

Скот Блекбърн седеше, кръстосал крака, сред руините на тризонета „Пеншърст“. Салонът на каютата беше идеална илюстрация за разрушение — рядък китайски порцелан, скъпоценен кристал, изискани маслени картини, нефритени и мраморни скулптури — както и безброй дребни джунджурии, лежаха пръснати наоколо и скупчени срещу една стена.

Блекбърн бе забравил напълно за всичко това. По време на кризата беше стоял на завет в един килер заедно със своето скъпоценно, с най-първокласното, с единственото си притежание, прегръщайки го и пазейки го от увреждания. Сега най-лошото вече бе минало, те се насочиха към пристанище — поне доколкото знаеше, — и той любовно върна съкровището си върху златната му кукичка в салона.

Негово притежание… Изразът не беше верен. Защото ако съществуваше нещо такова, то притежаваше него.

Като дръпна монашеската роба по-стегнато около атлетичното си тяло, той седна на пода срещу Агозиена, заемайки поза лотос, без нито веднъж да си позволи да отклони поглед от мандалата. Беше сам, прекрасно сам — личната му прислужница беше избягала, може би беше мъртва — и нямаше никой, който да нарушава спокойствието му. Тялото му потръпна от неволно удоволствие в чисто очакване на предстоящото. Беше като наркотик — най-чистият, екстатичен, освобождаващ наркотик — и той никога нямаше да му се насити.

Скоро останалата част от света щеше да усети онова, което той усещаше.

Той седна спокойно, пулсът му и душевното му безпокойство се уталожиха. Накрая с внимание, което бе едновременно възхитително и вбесяващо, той позволи на главата си да се изправи и на очите си — да погледнат безпределното чудо и тайна на Агозиена.

Но дори когато го стори, нещо нахълта в личния му свят. Необясним мраз накара крайниците му да затреперят под копринените одежди. Осъзна, че в стаята се надига смрад — миризма на мухъл и гъсти гори, потискайки напълно мекото благоухание на маслени свещи. Безпокойство прогони чувството му на очакване и желание. Беше сякаш… но не, не бе възможно…

С внезапно предчувствие той се обърна да погледне зад рамото си. И за негов ужас и смайване, то стоеше там — не наведено, да търси врага си, а по-скоро спускайки се върху него с почти осезаеми глад и желание. Той бързо се изправи на крака с бълбукащ вик, падна върху една малка масичка и се срути на пода, но вече усещаше, че живата му субстанция, изсмукана от него, бива издърпана в черна и съвършена празнота, от която няма връщане…

Скоро в „Пеншърст“ спокойствието се възцари отново. Гърлените викове и звуци на борба се стопиха в димния, натежал от сол въздух. Мина една минута, после втора. Тогава входната врата към апартамента бе отворена с шперц. Специален агент Пендъргаст пристъпи вътре. Той спря в антрето и огледа сцената на опустошение с бледи очи. После, като стъпваше по купчините разрушени предмети на изкуството с прецизността на котка, мина в салона. Скот Блекбърн се бе проснал на килима неподвижен, със съсухрени и изкривени под странни ъгли крайници, сякаш кости, сухожилия и вътрешности — всичко бе изсмукано от него, и бе останала само отпусната, празна торба от кожа. Пендъргаст му хвърли бегъл поглед.

Прекрачи тялото и се приближи до Агозиена. Като се стараеше да не гледа, той протегна ръка, сякаш към отровна змия. Остави копринения саван да падне върху картината, опипа внимателно краищата, за да се увери, че всеки милиметър е покрит. И чак тогава я обърна към себе си, откачи я от златната й кукичка, грижливо я нави и я пъхна под мишница. След което се измъкна бързо и безшумно от апартамента.