Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака (37)

37.

Льосюр местеше очи от Хентоф към Кемпър, после обратно. Той вече се чувстваше обиден, че комодорът беше прехвърлил проблема към него — той беше корабен офицер в края на краищата, а не служител в казиното. Отгоре на всичко нещата продължаваха да се влошават. С най-малко едно убийство, а може би дори три, той имаше да се занимава с много по-опасни и обезпокоителни неща от това. Той отново премести поглед от лицето на Хентоф към Кемпър.

— Искам да съм сигурен, че съм правилно разбран — произнесе той. — Казвате ми, че този тип Пендъргаст е успял да накара картоброячите да изгубят един милион паунда на масите за блекджек, като в същото време е събрал за себе си печалба от почти триста хиляди.

Хентоф кимна.

— Точно така, сър.

— Струва ми се, че вас просто са ви оскубали, господин Хентоф.

— Не, сър — възрази Хентоф с ледена нотка в гласа. — Пендъргаст трябваше да спечели, за да загубят те.

— Обяснете.

— Пендъргаст започна с проследяване на разбъркването на картите — техника, в която наблюдавате пълна подкова за игра, запаметявате позициите на определени критични карти или групи от карти, наречени „слъгове“, след което ги проследявате визуално по време на разбъркването. Той успя също така да зърне долната карта и след като му предложиха да цепи, успя да пъхне тази карта точно на мястото, на което искаше.

— Не ми изглежда възможно.

— Става въпрос за добре познати, извънредно трудни техники. Този Пендъргаст изглежда ги владее по-добре от останалите.

— Това все още не обяснява защо е било нужно Пендъргаст да спечели, за да загубят те.

— Като се знае къде са били определени карти, и това се комбинира с броячна система, той е в състояние да контролира картите „по течението“ към останалите играчи при всяко влизане или излизане от играта.

Льосюр кимна бавно, докато смилаше казаното.

— Той трябваше да спре бързо добрите карти, за да направи така, че лошите да отидат „по течението“. За да накара другите да загубят, той трябваше да спечели.

— Схванах — произнесе раздразнено Льосюр. — И сега искате да знаете какво да правите с печалбите му?

— Точно така.

Льосюр се замисли за момент. Всичко опираше до това как комодор Кътър ще реагира, когато тази работа стигне до ушите му — което, разбира се, щеше да стане. Отговорът не беше обнадеждаващ. И когато и Корпорацията научеше, щеше да стане още по-зле. По един или друг начин те трябваше да върнат парите обратно.

Той въздъхна.

— Ако не искаме да имаме проблеми с компанията, трябва да върнете парите обратно.

— Как?

Льосюр извърна умореното си лице.

— Намерете начин.

 

 

Трийсет минути по-късно Кемпър вървеше по застлания с плюшен килим коридор на Палуба 12, с Хентоф по петите, чувствайки как се поти неприятно в тъмния си костюм. Той спря пред вратата на апартамент „Тюдор“.

— Сигурен ли сте, че това е подходящото време? — попита Хентоф. — Единайсет часът е.

— Не останах с усещането, че Льосюр иска да изчакаме — отвърна Кемпър. — А вие? — След което се обърна към вратата и почука.

— Влезте! — долетя далечен глас.

Те влязоха и видяха Пендъргаст и младата жена, която пътуваше с него — Констанс Грийн, негова племенница или нещо такова — в салона, на намалено осветление, да седят зад масата с останалата част от изисканата вечеря пред себе си.

— А, господин Кемпър — каза Пендъргаст като се изправи и побутна настрана салатата си от кресон. — И господин Хентоф. Очаквах ви.

— Нима?

— Естествено. Работата ни не е завършена. Заповядайте, седнете.

Кемпър се отпусна с известна несръчност на близкия диван. Хентоф взе един стол, поглеждайки от агент Пендъргаст към Констанс Грийн и после обратно, сякаш се опитваше да схване истинските им взаимоотношения.

— Да ви предложа по чаша порто? — попита Пендъргаст.

— Не, благодаря — отказа Кемпър. След миг на неловка тишина той продължи: — Исках отново да ви благодаря, че се погрижихте за онези картоброячи.

— Пак заповядайте. Приехте ли съвета ми за това как да им противодействате срещу повторно печелене?

— Да, благодаря ви.

— Проработи ли?

— Абсолютно — кимна Хентоф. — Щом в казиното влезе наблюдател, веднага изпращаме коктейлна келнерка да го въвлече в тривиален разговор — като винаги намесва цифри. Това направо ги побърква, но нищо не могат да направят.

— Отлично. — Пендъргаст хвърли въпросителен поглед към Кемпър. — Има ли нещо друго?

Кемпър разтърка слепоочието си.

— Ами, тук възниква въпросът за… парите.

— Да не говорите за онези пари? — И Пендъргаст кимна към бюрото, където, забеляза Кемпър едва сега, стоеше купчина от дебели пликове, овързани с тънки гумени ластичета.

— Ако са от печалбата от казиното, да.

— И възниква въпрос за парите?

— Вие работихте за нас — каза Кемпър, чувствайки неубедителността на довода си, още преди да го е изрекъл. — Печалбата по право принадлежи на работодателя ви.

— Не съм служител на никого — каза Пендъргаст с ледена усмивка. — Освен, разбира се, на федералното правителство.

Кемпър усети мъчителна неловкост под сребристия поглед.

— Господин Кемпър — продължи Пендъргаст, — вие сте наясно, разбира се, че стигнах до тази печалба законно. Броенето на карти, проследяването на разбъркването на картите и останалите техники, които използвах — всички те са законни. Попитайте господин Хентоф. Дори нямаше нужда да тегля от кредитната линия, която ми предложихте.

Кемпър хвърли поглед към Хентоф, който кимна нещастно.

Поредна усмивка.

— Е, в такъв случай: отговорих ли на въпроса ви?

Кемпър си представи как докладва всичко това на Кътър и усети, че гръбнакът му се вдървява.

— Не, господин Пендъргаст. Ние смятаме, че тази печалба е за казиното.

Пендъргаст се приближи до бюрото. Взе един от пликовете, измъкна дебела пачка с банкноти и лениво ги прелисти с палец.

— Мистър Кемпър — произнесе той, обърнат с гръб към него, — обикновено не ми и хрумва да помагам на казино да възстанови парите си срещу комарджии, които прибират парите на банката. Симпатиите ми щяха да са в друга посока. Знаете ли защо ви помогнах?

— За да ни накарате да ви помогнем.

— Само донякъде. Направих го, защото съм сигурен, че на борда има убиец и заради сигурността на пътуващите трябва да го идентифицирам — преди да е убил отново. За съжаление, той все още е с една стъпка пред мен.

Унинието на Кемпър се задълбочи. Никога нямаше да си върне обратно парите, плаването се очертаваше като истинска катастрофа по всички фронтове и щяха да обвинят него.

Пендъргаст се обърна и отново прокара палец през банкнотите.

— Горе главата, господин Кемпър! Вие двамата все още можете да си вземете парите обратно. Готов съм да го направя в замяна на една малка услуга.

Кой знае защо, това изобщо не утеши Кемпър.

— Искам да претърся каютата и сейфа на господин Блекбърн. За тази цел ще ми е нужен магнитен пропуск и трийсет минути, през които да оперирам.

Пауза.

— Мисля, че можем да го уредим.

— Има само една пречка. Блекбърн понастоящем се е укрил в бърлогата си и няма да излезе.

— Защо? Да не се страхува заради убиеца?

Пендъргаст отново се усмихна: лека, иронична усмивка.

— Едва ли, мистър Кемпър. Крие нещо, което трябва да намеря. Ето защо трябва да бъде убеден да излезе.

— Нямате право да ме молите да малтретирам пасажер.

— Да малтретирате? Колко грубо. Един по-елегантен начин да го накарате да се измъкне ще е да включите пожарната аларма за десния борд на Палуба 9.

Кемпър се намръщи.

— Искате от мен да задействам фалшива пожарна тревога? Няма начин.

— Но трябва.

Кемпър се замисли за момент.

— Предполагам, че можем да организираме противопожарно учение.

— Той няма да излезе от апартамента си, ако е просто учение. Само задължителна евакуация е в състояние да го измъкне.

Кемпър прокара ръце през влажната си коса. Господи, той се потеше.

— Може би ще мога да задействам пожарна тревога в този коридор.

Този път заговори Констанс:

— Не, мистър Кемпър — произнесе тя със странен, старомоден акцент. — Ние проучихме въпроса внимателно. Трябва да обявите централна тревога. Един счупен противопожарен кран би бил открит твърде бързо. Нуждаем се от пълни трийсет минути в апартамента на Блекбърн. Освен това ще трябва да блокирате временно системата за гасене, което е възможно единствено от централната противопожарна система за контрол.

Кемпър се изправи, Хентоф го последва.

— Невъзможно. Лудост е да се иска подобно нещо. Пожарът е най-опасното нещо, което може да се случи на борда на един кораб, като изключим потъването. Корабен офицер, който задейства преднамерено фалшива пожарна тревога… Ще бъда обвинен в криминално престъпление, може би дори в углавно престъпление. Исусе! Господин Пендъргаст, вие сте агент от ФБР, знаете, че не мога да го направя! Трябва да съществува някакъв друг начин!

Пендъргаст се усмихна, почти тъжно този път.

— Не съществува друг начин.

— Няма да го направя.

Агентът прокара пръст по краищата на дебелата пачка банкноти. Кемпър почти усети миризмата на парите — миришеха на ръждясало желязо.

Кемпър втренчи очи в пачката.

— Просто не мога.

Настъпи тишина. После Пендъргаст стана, отиде до бюрото, отвори горното чекмедже, сложи банкнотите вътре, след което прибра там и останалите пликове. Затвори чекмеджето с бавно, отмерено движение, обърна се към Хентоф и кимна:

— Ще се видим в казиното, мистър Хентоф.

Отново последва тишина, този път по-продължителна.

— Каните се да… залагате? — попита бавно, като разчленяваше думите, Хентоф.

— Защо не? — Пендъргаст разпери ръце. — В отпуска сме, в края на краищата. Освен това знаете, че обожавам блекджека. Мислех си също така да науча и Констанс.

Хентоф погледна разтревожено към Кемпър.

— Казвали са ми, че бързо се уча — каза Констанс.

Кемпър отново прокара ръце през влажната си коса. Усещаше влагата, която се събираше под мишниците му. С всеки миг ставаше все по-лошо.

Атмосферата в помещението се обтегна. Най-накрая Кемпър издиша шумно.

— Ще отнеме известно време за подготовка.

— Разбирам.

— Ще обявя обща пожарна тревога на Палуба 9 в десет часа утре сутринта. Това е най-доброто, което мога да направя.

Пендъргаст кимна рязко.

— В такъв случай ние трябва да изчакаме до тогава. Да се надяваме, че нещата ще са спокойни, а-а-а… под контрол през това време.

— Под контрол? Какво искате да кажете?

Но в отговор Пендъргаст само се поклони на всеки от тях, след което отново седна зад масата и се върна към вечерята си.