Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака (52)

52.

Констанс Грийн беше слушала внимателно изявлението на изпълняващия длъжността капитан по радиоуредбата, силно облекчена от новината, че корабът най-накрая се отклонява към Сейнт Джонс. Беше успокоена също така от предприетите строги мерки. Всяка преструвка, че това е един забавен воаяж, беше рухнала: сега ставаше въпрос за сигурност и оцеляване. Може би, помисли си тя, беше карма, че някои от тези свръхпривилегировани хора бяха зърнали реалността на живота.

Тя погледна часовника си. Един и четиридесет и пет. Пендъргаст беше казал, че иска да спи до три и тя смяташе да го остави. Той явно се нуждаеше от почивка, дори и само да се освободи от паниката, която го бе обзела. Не й бе известно да е спал през деня друг път, нито пък да е пил алкохол преди обяд.

Констанс се настани на дивана и отвори томче с есета на Монтен, като се опита да освободи съзнанието си от грижите. Но точно когато се унесе в елегантните френски обрати на речта, се чу тихо почукване на вратата.

Тя стана и отиде дотам.

— Мария е. Отворете, ако обичате.

Констанс отвори и камериерката се плъзна бързо вътре. Обикновено безупречната й униформа сега бе мръсна, а косата й — разрошена.

— Заповядайте, Мария, седнете. Какво става?

Жената седна и прокара ръка по челото си.

— Отвън е инсане.

— Моля?

— Как го казвате? Лудница. Чуйте, нося ви новини. Много лоши новини. Разнасят се като пожар по долните палуби. Моля се да не е истина.

— Какво има?

— Изпълняващият длъжността капитан — казаха че е капитан Мейсън, — се е заключила на мостика и е насочила кораба към скалите.

— Какво?

— Към скалите. Кериън Рокс. Говори се, че ще се блъснем в тях след по-малко от три часа.

— Звучи ми като истеричен слух.

— Може би — съгласи се Мария, — но всички от екипажа вярват в този слух. И на помощния мостик става нещо сериозно, непрекъснато влизат и излизат офицери, цари неестествена активност. Освен това, онова нещо, онзи дух… отново са го видели. Този път група пътници, както и директорът на круиза.

Констанс спря. Корабът потрепери отново, преодолявайки друга голяма вълна, накланяйки се странно. Тя погледна Мария.

— Почакайте ме тук, ако обичате.

Тя се изкачи по стъпалата и почука на вратата на Пендъргаст. Обикновено той отговаряше веднага, гласът му беше ясен и спокоен, сякаш е бил буден от часове. Този път, нищо подобно. Повторно почукване.

— Алойзиъс?

Отвътре се чу нисък глас:

— Помолих те да ме събудиш в три.

— Има нещо спешно, за което трябва да знаеш.

Дълга тишина.

— Не виждам защо да не може да почака.

— Това не може да чака, Алойзиъс.

Дълга тишина.

— Ще сляза след малко.

Констанс се спусна долу. Няколко минути по-късно Пендъргаст се появи, облечен с черни панталони и бяла колосана риза отгоре, оставена незакопчана, с преметнато черно сако и вратовръзка през едната ръка. Той хвърли сакото си на стола и се огледа.

— Яйцата ми по бенедиктински и чая?

Констанс го погледна.

— Затворили са румсървиса. Храната ще се сервира само в определените за хранене часове.

— Сигурно Мария ще успее да намери нещо, докато се избръсна.

— Нямаме време за ядене — каза Констанс раздразнено.

Пендъргаст отиде в банята, оставяйки вратата отворена, съблече бялата риза от добре оформеното си тяло и я метна на металната пръчка за закачане; после пусна водата и насапуниса лицето си. Извади дълъг бръснач и започна да го точи. Констанс понечи да затвори вратата, но той я възпря с ръка.

— Очаквам да чуя какво е толкова важно, че да прекъсне дрямката ми.

— Мария казва, че капитан Мейсън — онази, която пое командването от Кътър, след като той отказа да смени курса — е превзела мостика и води кораба към сблъсък с риф.

Бръсначът спря плавното си движение по бялата челюст на Пендъргаст. Минаха почти трийсет секунди. След това бръсненето се поднови.

— И защо Мейсън е направила това?

— Никой не знае. Изглежда се е побъркала.

— Побъркала се е — повтори Пендъргаст. Стърженето продължи, влудяващо бавно и прецизно.

— И като връх на всичко — каза Констанс, — имало е друга среща с онова нещо, тъй наречения призрак. Доста хора са го видели, включително директора на круиза. Сякаш… — Тя спря, несигурна как да го изрази, после се отказа от идеята. Явно се дължеше на въображението й.

Бръсненето на Пендъргаст продължи в тишина, единствените звуци бяха слабият грохот и блъскането на бурята отвън и случайните високи гласове в коридора. Констанс и Мария чакаха. Най-накрая той приключи. Изплакна, избърса бръснача и го сгъна, попи лицето си, облече ризата и я закопча; пъргавите му пръсти изкусно вързаха възела на вратовръзката и след миг той пристъпи в дневната.

— Къде отиваш? — попита Констанс, едновременно раздразнена и уплашена. — Имаш ли изобщо идея какво става тук?

Той взе сакото си.

— Искаш да кажеш, че не си разбрала?

— Естествено, че не съм! — Тя усети, че губи самообладание. — Не ми казвай, че ти си разбрал!

— Така е. — Пендъргаст облече сакото си и се насочи към вратата.

— Какво?

Той спря.

— Всичко е свързано, както предполагах по-рано — кражбата на Агозиена, убийството на Джордан Амброуз, изчезванията на борда и убийствата, а сега и този полудял капитан, насочил кораба към риф. — Той се засмя. — Да не споменаваме твоя „призрак“.

— Как? — Гласът й издаваше отчаяние и нетърпение.

— Ти имаш същата информация, която и аз, и намирам, че обясненията са толкова досадни. Освен това сега са без значение — всичките. — Той махна с ръка неопределено към стаята. — Ако онова, което казваш, е истина, всичко това скоро ще се забие в дълбоката кал на дъното на Атлантика, а точно сега имам да свърша нещо важно. Ще съм тук след по-малко от час. Може би междувременно ще успееш да ми уредиш яйца по бенедиктински и зелен чай?

Той излезе.

Констанс гледа вратата дълго, след като тя се затвори след него. После се обърна бавно към Мария. Известно време не каза нищо.

— Да? — вдигна въпросително вежди камериерката.

— Искам да те помоля за една услуга.

Камериерката чакаше.

— Моля те да доведеш лекар колкото е възможно по-скоро.

Мария я погледна разтревожено.

— Болна ли сте?

— Не. Но мисля, че той е болен.