Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака (64)

64.

Гевин Брус и малката му група — Нилс Уелч, Куентин Шарп и Емили Далбърг — следваха Лиу и Краули през страничния люк към Полупалуба 7. Отпред стоеше надпис „Спасителни лодки“; подобен люк можеше да се открие и на десния борд. Пред люка се бе струпала тълпа и при вида им хората се обърнаха към тях.

— Ето тук са!

— Вземете ни на спасителните лодки!

— Вижте, двама от корабните служители! Опитват се да спасят собствените си задници!

Наобиколиха ги. С писък, една пълна жена с раздърпан анцуг хвана Лиу.

— Истина ли е? — изкрещя тя. — Че сме се насочили право към скалите?

Тълпата се люшна напред, запотена, излъчваща миризма на паника.

— Истина ли е?

— Трябва да ни кажете!

— Не, не, не! — отвърна Лиу, като вдигна ръце нагоре, с гримаса на усмивка върху устните. — Този слух е абсолютно лъжлив. В момента се движим към…

— Лъжат! — извика един мъж.

— Какво правите тогава при спасителните лодки?

— И защо, по дяволите, се движим толкова бързо? Корабът се носи като полудял!

Краули извика, за да ги накара да го чуят:

— Слушайте! Капитанът просто ни води към Сейнт Джонс с възможно най-голямата скорост.

— Не това казват колегите ви от екипажа! — изрева жената в анцуга, хвана реверите на Лиу и ги задърпа бясно. — Не ни лъжете!

Коридорът сега беше пълен с възбудени пътници. Брус беше смаян от това колко разюздани и неконтролируеми бяха станали те.

— Ако обичате! — извика Лиу и отблъсна жената. — Току-що идваме от мостика. Всичко е под контрол. Става въпрос чисто и просто за рутинна проверка на спасителните лодки…

Един по-млад мъж се избута напред, сакото му бе разкопчано, копчетата на ризата — откъснати.

— Не ни лъжи, кучи сине! — Той хвана Лиу, който се дръпна настрани; мъжът се завъртя и го удари отстрани по главата. — Лъжец!

Лиу се олюля, отпусна рамене, обърна се и когато мъжът дойде зад него, заби юмрука си в слънчевия му сплит. Пътникът се сгромоляса със стон на земята. Един пълен мъж си проправи път напред, едрото му туловище застрашително се приближи и той замахна към Лиу, в същия момент друг го посрещна изотзад; Брус пристъпи, обезвреди с един премерен удар пълния мъж, докато Краули се зае с втория пътник.

Тълпата, шокирана от изблика на насилие, утихна внезапно и се дръпна назад.

— Върнете се по каютите си! — извика Лиу.

Гевин Брус направи крачка напред:

— Ти! — Той посочи към жената в първата редица, обута в анцуг. — Отмести се от люка, веднага!

Заповедта му имаше нужния ефект: тълпата се отмести, притихна, изпълнена със страхопочитание. Лиу прекрачи напред и отключи люка.

— Те ще се качат на спасителните лодки! — извика един от пътниците. — Вземете ме! О, Господи, не ме оставяйте!

Тълпата отново се разбуни, хората се втурнаха и въздухът се изпълни с викове и умолителни възгласи.

Брус повали един мъж на половината на неговите години, който се опита да атакува вратата и спечели достатъчно време за групата си да премине през люка. След миг затвориха люка зад себе си, спряха достъпа от паникьосани пътници, които започнаха да тропат и да крещят.

Брус се обърна. Студени пръски заливаха палубата, открита към океана по цялата си дължина отляво. Грохотът и шумът на вълните беше тук много по-силен и вятърът виеше и стенеше през подпорните конструкции.

— Исусе — промърмори Лиу. — Тези хора наистина са се побъркали.

— Къде е охраната? — попита Емили Далбърг. — Защо не се намеси и не контролира тази тълпа?

— Охраната? — поклати глава Лиу. — Имаме две дузини служители по сигурността, които отговарят за повече от четири хиляди пътници и екипаж. В момента цари пълна анархия.

Брус поклати глава и насочи вниманието си към дългата редица от спасителни лодки. В същия миг се дръпна назад. Никога не беше виждал такива по време на морската си кариера: редица от гигантски, напълно затворени, с формата на торпедо водни съдове, боядисани в ярко оранжево, с редица отвори от двете страни. Приличаха по-скоро на космически кораби, отколкото на лодки. Освен това, вместо да висят от желязна греда, всяка от тях беше закачена на наклонени релси, които се спускаха надолу и водеха извън кораба.

— Как работи това нещо? — обърна се той към Лиу.

— Свободно падащи спасителни лодки — отвърна мъжът. — С тях от години се оборудват нефтените платформи и товарните кораби, но „Британия“ е първият пътнически съд, който ги използва.

— Свободно падащи? Не говорите сериозно. Водата е шейсет стъпки надолу.

— Пътниците се закопчават в седалките, проектирани да омекотят силата при удара с водата. Корабчетата удрят водата с носа надолу, хидродинамично, след което се издигат на повърхността. Когато изплуват, са вече на триста стъпки от кораба и продължават да се отдалечават.

— С какви двигатели са?

— Всеки е снабден с дизелов двигател, който позволява скорост осем възла; освен това всички са заредени с хранителни продукти, вода, отопление и дори кислородни апарати, в случай, че горивото се запали във водата.

Брус го гледаше внимателно.

— Мили боже, ами че това е идеално! Мислех, че ще се качим на някоя старомодна лодка, което би било невъзможно при това море. Можем да се спуснем веднага!

— Боя се, че не е толкова просто — възрази Лиу.

— Защо да не е, по дяволите?

— Проблемът идва от това, че се движим с трийсет възла. Което прави почти трийсет и пет мили в час…

— Знам колко е един възел, по дяволите!

— Въпросът е, че не е възможно да предвидим как постъпателната ни скорост може да се отрази на спасителните лодки. В инструкциите категорично се казва, че трябва да се спуснат от неподвижен кораб.

— Затова първо ще спуснем една изпитателна, която ще е празна.

— От това няма да разберем какво ще е отражението на гравитационните сили върху пътниците.

Гевин Брус се намръщи.

— Разбрах. Нуждаем от опитна мишка. Няма проблем. Давате ми портативна радиостанция и ме слагате вътре. Спускате лодката. Ще ви кажа колко силен е сблъсъкът.

Краули поклати глава.

— Може да се нараниш.

— Какъв избор имаме?

— Не можем да позволим на пътник такова нещо — отвърна Лиу. — Аз ще го направя.

Брус го погледна.

— Няма начин. Ти си старшият. Опитът ти ще е нужен по-нататък.

Очите на Лиу се преместиха върху Краули.

— Приводняването може да се окаже грубо. Както ако си в кола и те блъсне друга, която се движи с шейсет километра в час.

— Говорим за вода, все пак. Не за сблъсък на стомана със стомана. Вижте, все някой трябва да е опитната мишка. Поемал съм и по-лоши рискове от този. Ако се нараня, поне ще съм извън кораба. Хайде, да не губим време.

Лиу се поколеба.

— Аз ще отида.

Брус се намръщи.

— Господин Лиу, на колко години сте?

— На двайсет и шест.

— А вие, господин Краули?

— На трийсет и една.

— Деца?

И двамата кимнаха.

— Аз съм на шейсет и осем. И съм най-подходящият за случая поради възрастта и състоянието си, в което са и повечето от останалите пътници. Вие сте нужни на кораба. Освен това — добави той, — децата ви се нуждаят от вас.

Сега Емили Далбърг заговори.

— Опитът с един човек не е достатъчен за спускането. Трябва да сме поне двама.

— Права сте — съгласи се Брус и погледна към Нийлс Уелч. — Вие какво ще кажете, Нийлс?

— Аз съм вашият човек — отговори той веднага.

— Почакайте, почакайте — започна да протестира Далбърг. — Нямах това…

— Знам какво имахте предвид — отвърна Брус. — И дълбоко го оценявам, Емили. Но какво биха казали „Абърдийн Банк енд Тръст“, ако изложа на опасност една от най-важните им клиентки? — При тези думи той взе от Лиу радиостанцията, отиде до кърмовия люк на най-близкия, боядисан в оранжево кораб, и натисна дръжката. Той се отвори на пневматичните си панти с леко изсъскване. Брус влезе в тъмната вътрешност и кимна на Уелч да го последва. След миг главата му отново се показа.

— Това нещо е оборудвано по-добре от луксозна яхта. Кой е каналът?

— Използвай 72. Има също така стационарна радиостанция на ултракъси вълни, SSB^[1] радиостанция на борда на спасителния кораб, заедно с радар, електронна морска карта, ехолот, лоран^[2].

Брус кимна.

— Добре. А сега престанете да стоите като стадо овце. Щом ви дадем сигнал, се прекръстете и натиснете проклетия лост.

И той затвори и обезопаси люка, без да каже нищо повече.