Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака (40)

40.

Кемпър излезе от централния компютър и комплекса за обработване на данни на Палуба В, и се насочи към най-близкия асансьор. Беше му отнело по-голямата част от нощта да организира фалшивата тревога. Беше отвратително пренастройване на корабната система за управление на сигурността, без оставяне на следа, а особено трудно се оказа изваждането от строя на системата за пръскане. Не беше чак толкова отдавна, когато разсъждаваше мрачно, че единствените електронни системи на един океански лайнер са радарът и комуникациите. А сега изглеждаше сякаш целият проклет кораб се е превърнал в гигантска електронна мрежа. Беше като някакъв огромен, плаващ компютър.

Асансьорът пристигна и Кемпър се качи, натискайки бутона за Палуба 9. Беше близо до лудостта да включи фалшива тревога на кораб с и без това изнервени пътници, с капитан, който в най-добрия случай щеше да бъде сменен, а в най-лошия — понижен по време на буря сред Атлантика. Ако се разчуеше, не само щеше да загуби работата си, но вероятно щеше да изгние в затвора. Питаше се как Пендъргаст беше успял да го убеди да участва в това.

След това се сети за Корпорацията и си спомни защо.

Вратите на асансьора се отвориха на Палуба 9. Той излезе и погледна часовника си: девет и петдесет. Като сключи ръце на гърба и изтипоса приятна усмивка на лицето си, той тръгна по десния коридор, като кимаше и се усмихваше на пътниците, които се връщаха от закуска. Палуба 9 бе най-луксозната на кораба и той се надяваше пръскачките да не съсипят всичко след цялата работа, която беше свършил. Това щеше да е скъпа катастрофа за „Норд Стар“, като се имаше предвид, че някои от каютите и апартаментите бяха декорирани от самите пасажери със скъпи произведения на изкуството, картини и скулптури.

Не най-малкият от които беше тризонетът на Блекбърн.

Той небрежно погледна часовника си. Девет и петдесет и осем. Хентоф би трябвало да е в далечния край на коридора на Палуба 9 заедно с охранителя, готов да се втурне в акция.

Пиу-у-у-у! Пожарната аларма се разнесе по елегантния коридор, последвана от глас на запис с прекрасен английски акцент:

Внимание: това е пожарна тревога. Всички пътници трябва да напуснат зоната незабавно. Корабният персонал да се яви на сборните пунктове. Моля, следвайте инструкциите, разлепени от външната страна на вратите или заповедите на служителите на пожарната охрана. Внимание: това е пожарна тревога. Всички пътници…

Започнаха да се отварят врати. Хората се събираха отвън, някои облечени, други по нощни халати или тениски. Беше забележително, помисли си Кемпър, колко бързо реагираха; сякаш всички са очаквали нещо.

— Какво става? — попита някой. — Какво е това?

— Пожар? — чу се друг глас, близо до паниката. — Къде?

— Хора! — извика Кемпър, бързайки надолу по коридора. — Не е нужно да се тревожите! Моля, напуснете каютите си и идете напред! Съберете се в предния салон! Няма за какво да се тревожите, няма причина за паника, моля всички да се насочат напред…

Внимание: това е пожарна тревога…

Едра жена, с преливаща от нощницата й плът, изскочи от една каюта и го хвана с месестата си ръка.

— Пожар? О, Господи, къде?

— Всичко е наред, мадам. Моля, идете в предния салон. Всичко ще се оправи.

Заобиколиха го още хора.

— Къде да отидем? Къде е пожарът?

— Движете се напред към края на коридора и се съберете в салона! — Кемпър се опита да си пробие път. Досега още никой не беше излязъл от тризонета на Блекбърн. Той видя Хентоф и охранителя, които бързаха, избутвайки хората.

— Пепис! Моя Пепис! — Една жена, разсичайки течението на тълпата, блъсна Кемпър и изчезна обратно в апартамента си. Охранителят се опита да я спре, но Кемпър поклати глава. Жената се показа навън миг по-късно с едно куче.

— Пепис! Слава богу!

Кемпър погледна мениджъра на казиното.

— Тризонета „Пеншърст“ — промърмори той. — Трябва да сме сигурни, че е празен.

Хентоф зае позиция от едната страна на вратата, докато охранителят заблъска силно по блестящото дърво.

— Пожарна евакуация! Всички да излязат!

Нищо. Хентоф погледна Кемпър, който кимна. Гардът измъкна служебна магнитна карта и я пъхна в ключалката. Вратата се отвори и двамата влязоха вътре.

Кемпър изчака до вратата. Миг по-късно чу възбудени гласове от вътрешността. Една жена в камериерска униформа изтича от мезонета и хукна по коридора. След нея на вратата се появи Блекбърн, хванат здраво от гарда.

— Свали си мръсните ръце от мен, кретен такъв! — изкрещя той.

— Съжалявам, сър, заповед — отвърна гардът.

— Няма никакъв пожар! Дори не подушвам пушек!

— Заповед, сър — повтори Кемпър.

— Поне заключете вратата ми, за бога!

— Наредбата за пожарна охрана изисква всички врати да останат отворени по време на критични ситуации. А сега бихте ли отишли в предния салон, където се събират останалите пътници?

— Няма да оставя каютата си отключена! — откопчи се внезапно Блекбърн от хватката и се опита да хукне към стаята си.

— Сър — хвана го за сакото Хентоф, — ако не дойдете с нас, ще трябва да ви задържим.

— Ще ме задържите, как ли пък не! — Блекбърн замахна към Хентоф, който се дръпна настрани. Той се пресегна към вратата и Хентоф инстинктивно се опита да го спре, в резултат на което двамата паднаха на пода. Чу се звук от разкъсване на плат.

Кемпър притича.

— Закопчай го!

Охранителят извади чифт пластмасови белезници и когато Блекбърн се търкулна върху Хентоф и се опита да се изправи, той умело го хвърли на пода, стегна ръцете му и ги закопча отзад.

Блекбърн се дърпаше и трепереше от ярост.

— Знаете ли кой съм? Ще си платите за това…! — Той се опитваше да седне.

Кемпър се намеси:

— Господин Блекбърн, всички знаем отлично кой сте. А сега, ако обичате, изслушайте ме внимателно: ако не отидете доброволно в предния салон, ще ви изпратя право в брига, където ще останете до слизането, когато ще бъдете изправен пред местния съд и осъден за нападение.

Блекбърн втренчи очи в него, ноздрите му бяха разширени, дишаше тежко.

— Или, ако се успокоите и следвате заповедите, ще ви сваля белезниците и ще забравя за непровокираното ви с нищо нападение над член на екипажа. Ако се окаже, че тревогата е фалшива, ще се върнете в каютата си след трийсет минути. А сега изберете: кое да бъде?

След няколко минути Блекбърн склони. Кемпър направи знак на гарда, който му свали белезниците.

— Отведи го до салона. Не позволявай половин час никой да излиза.

— Да, сър.

— После, когато се чуе сигналът, могат да се върнат в апартаментите си.

— Много добре, сър.

Охранителят придружи Блекбърн до празното сега фоайе, оставяйки Кемпър и Хентоф сами в ехтящия коридор. Слава богу, пръскачките не се бяха включили. Цялата му работа по подготовката не беше отишла напразно. Пожарникарите пристигаха, повлекли маркучи и какви ли не принадлежности, влизаха в каютите и проверяваха за пожар, след което затваряха след себе си всяка врата. Макар вече да ставаше ясно, че вероятно тревогата е фалшива, те трябваше да проверят навсякъде. Кемпър погледна Хентоф и каза с тих глас:

— Добре ще е и ние да тръгваме. Не искаме да сме тук, когато Пендъргаст…

— Дори не го изричай. — И Хентоф забърза надолу по коридора, сякаш нямаше търпение да напусне това място час по-скоро.