Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака (62)

62.

Кори Пенър, помощник информационен технолог втори разряд, седеше в сиянието на централното помещение на компютърната зала на Палуба В, наведен над терминала с данните за достъп.

Хафнагел, началник-отдел Информационни технологии, погледна към дисплея над рамото на Пенър през замъглените си очила.

— Е? — рече той. — Можеш ли да го направиш?

Въпросът беше придружен от неприятния дъх от устата му и Пенър стисна устни.

— Съмнително е. Изглежда здраво защитено.

Лично той смяташе, че може да го направи. Имаше само няколко системи на борда на „Британия“, които наистина не би могъл да разбие — но нямаше намерение да го обявява, особено пък на шефа си. Колкото повече мислеха, че можеш да направиш, толкова повече те караха да правиш, — беше стигнал до тази истина по трудния начин. А и факт бе, че наистина не искаше никой да знае как разглежда забранените за достъп служебни данни през свободните си часове. Внимателен оглед на мултимедийната система на кораба, излъчваща филми срещу заплащане, например, му позволи да натрупа една солидна частна колекция от дивидита.

Той натисна няколко клавиша и на екрана се появи ново меню:

HMS^[1] „Британия“ — Централни системи

Автономни системи (Работен режим)

Движение

Управление

Вентилаторна

Електрическа

Финансова

Стабилизиране / Жироскопи

Аварийна

        Пенър търсеше на „Управление“ и избра „Автопилот“ от субменюто, което се появи. На екрана дойде съобщение за грешка: „Работният режим на автопилота недостъпен при включена система.“

Е, добре, очакваше го. Излизайки от менюто, той даде команда и започна да трака бързо. На екрана се появиха редица малки прозорци.

— Какво правиш сега? — попита Хафнагел.

— Ще опитам да използвам някаква диагностична „задна врата“ за достъп към автопилота. — А как щеше да получи достъп, нямаше да каже: не беше нужно Хафнагел да знае всичко.

В далечния край на стаята иззвъня телефон и един от техниците вдигна.

— Господин Хафнагел, обаждането е за вас, сър. — На лицето на техника се изписа разтревожено изражение. Пенър знаеше, че сигурно и той щеше да е разтревожен, ако нямаше такова високо мнение за способностите си.

— Идвам. — Хафнагел се отдалечи.

„Слава богу.“ Пенър бързо извади едно сиди от джоба на лабораторната си престилка, пъхна го в драйвъра и зареди три софтуерни инструмента в паметта: мониторинг на системните процеси, криптографски анализатор и хекс дизасемблер. След това върна сиди-то в джоба си и минимизира трите програми, секунди преди Хафнагел да се върне. Няколко кликвания с мишката и се появи ново меню:

HMS „Британия“ — Централни системи

Автономни системи (Диагностичен режим)

Субсистема VII

Ядро на автопилота

Помисли си да зададе въпрос, преди Хафнагел да е започнал отново:

— Когато… искам да кажа, ако… прехвърля контрола на ръчно обслужване, какво да правя после?

— Дезактивирай автопилота. Неутрализирай го напълно и включи на ръчен контрол на румпела към помощния мостик.

Пенър облиза устните си.

— Истина ли е, че капитан Мейсън е превзела…

— Да, истина е. Сега се захващай.

Пенър почувства за първи път, че го пробожда нещо като страх. След като се убеди, че мониторинга на процесите е активиран, той избра автопилота и кликна на „диагностичния“ бутон. Отвори се нов прозорец и избълва поток от цифри.

— Какво е това?

Пенър погледна, отронвайки вътрешно една въздишка. „Типичният шеф на Информационни технологии“, помисли си той. Речникът му бе пълен с най-модерния компютърен жаргон, но си нямаше и понятие за това как работят нещата в действителност. На глас той каза:

— Данните на автопилота, течащи в реално време.

— И?

— Възнамерявам да намеря решението по обратния път, да намеря кодовете за прекъсванията, след което ще използвам вътрешни тригери, за да прекъсна процеса.

Хафнагел кимна важно, сякаш разбираше какво му казват. Мина доста време, докато Пенър проучи данните.

— Е? — вдигна вежди Хафнагел. — Давай. Разполагаме с по-малко от час.

— Не е чак толкова лесно.

— Защо?

Пенър посочи към екрана.

— Погледнете. Това не е хексадецимален код. Командите са били криптирани.

— Можеш ли да разбиеш кода?

„Все едно да плашиш мечка с гора“, помисли си Пенър. Съвсем внезапно той осъзна, че ако изиграеше правилно картите си, можеше да получи тлъста хапка, а защо не дори повишение. Кори Пенър, заместник-началник на отдел „Информационни технологии“, героят, спасил „Британия“.

Харесваше му как звучи. Започна да се отпуска; това щеше да е върхът.

— Ще е трудно, наистина трудно — каза той, а тонът му бе почти мелодраматичен. — В това нещо тук е използвана сериозна кодираща програма. Нещо, което да можете да ми кажете?

Хафнагел поклати глава.

— Кодирането на автопилота е извършено от немска софтуерна фирма. Корпорацията не може да намери документацията или договорите. Освен това в Хамбург работното време вече е свършило.

— Тогава ще трябва да анализирам кодираната сигнатура, преди да мога да определя каква стратегия за дешифриране да използвам за нея.

Докато Хафнагел гледаше, той прокара потока от данни за автопилота през криптографския анализатор.

— Използвана е вградена, хардуерно базирана кодирана система — обясни той.

— Това лошо ли е?

— Не, добре е. Обикновено хардуерното кодиране твърде лесно се разбива, особено на 32 битови системи. Стига да не е AES, или друг многобитов алгоритъм, би трябвало да мога да го разбия — пардон, дешифрирам, след известно време.

— Ние не разполагаме с известно време. Както вече ти казах, имаме по-малко от час.

Пенър не обърна внимание на думите му, вперил поглед в екрана на анализатора. Беше схванал проблема. Осъзна, че вече не му пука дали шефът му ще види неортодоксалните методи, които използваше.

— Е? — притисна го Хафнагел.

— Задръжте малко, сър. Анализаторът определя в момента доколко сложно е кодирането. В зависимост от това колко битово е криптирането, мога да атакувам по страничен канал, или може би…

Анализаторът завърши и се появиха голямо количество цифри. Въпреки горещината в залата Пенър усети, че изстива.

— Исусе — промърмори той.

— Какво е това? — мигновено попита Хафнагел.

Пенър се взираше в данните объркано.

— Сър, вие казахте по-малко от един час. Един час, преди… какво точно?

— Преди „Британия“ да се блъсне в Кериън Рокс.

Пенър преглътна.

— И ако този план не проработи… какъв е план „Б“?

— Не е твоя грижа, Пенър. Продължавай да работиш.

Пенър прочисти гърлото си.

— Програмата използва криптиране, основано на елиптични криви. Най-модерното. С 1024 битов фронт енд и 512 битов симетричен бек енд.

— Е, и? — не се сдържа шефът му. — Колко време ще ти отнеме?

В тишината, последвала въпроса, Пенър внезапно започна да усеща дълбокото боботене на корабните двигатели, глухото удряне на носа, предизвикано от прекомерно високата скорост на насрещните вълни, глухия напор на вятъра и водата, които се чуваха дори през бученето на охлаждащите вентилатори в лишеното от прозорци помещение.

— Пенър? По дяволите, кажи колко време ще ти трябва?

— Толкова години, колкото са песъчинките по плажовете на целия свят — промърмори той, почти задушавайки се от обхваналото го чувство на ужас.