Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака (21)

21.

Първи помощник-капитан Гордън Льосюр усети надигащо се чувство на тревога, когато влезе в монашеския офис на Кемпър. Липсващата пътничка не се бе появила и съпругът й настояваше да се срещне с всички старши офицери. Комодор Кътър се беше затворил в каютата си от осем часа, в едно от мрачните си настроения, и Льосюр не смееше да го безпокои заради Евъред или когото и да било друг. Вместо това той възложи вахтата на втория помощник и покани старши помощника Каръл Мейсън за срещата.

Евъред крачеше напред-назад в тясното пространство, лицето му беше червено, гласът му трепереше. Изглеждаше така, сякаш се намира на ръба на истерията.

— Минава четири следобед — тъкмо казваше той на Кемпър. — Минаха осем проклети часа, откакто ви сигнализирах за изчезването на съпругата си.

— Господин Евъред — започна Кемпър, шефът по сигурността. — Това е голям кораб, има много места, където тя би могла да бъде…

— Само това ми повтаряте всички — тросна се Евъред и гласът му се издигна. — Тя още не се е върнала. Чух съобщението по радиоуредбата, както и всички останали, видях малката снимка, която показахте по екраните на телевизорите. Това не е в стила й, никога не се е случвало да е дълго някъде, без да ми се обади. Искам корабът да бъде претърсен!

— Нека ви уверя…

— По дяволите скапаните ви уверения! Може да е паднала някъде, да се е наранила, да не може да извика или да се обади по телефон. Може да е… — Той спря, като дишаше тежко, избърсвайки яростно една сълза с опакото на ръката си. — Трябва да се свържете с Бреговата охрана, да съобщите на полицията, да ги доведете тук.

— Господин Евъред — обади се Мейсън, поемайки инициативата, за огромно облекчение на Льосюр. — Намираме се по средата на Атлантическия океан. Дори ако полицията или Бреговата охрана имат юрисдикция — каквато те нямат, — не биха могли да стигнат до нас. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че имаме проверени от времето процедури за справяне в такъв род ситуации. Шансовете тя да не иска да бъде намерена по някаква причина са почти един процент. Трябва да обмислим дали не е възможно да е в нечия друга компания.

Евъред насочи треперещия си показалец към Льосюр:

— Казах му тази сутрин, че жена ми не е такава! Не приемам подобни намеци нито от вас, нито от който и да било друг!

— Не правя намеци, господин Евъред — продължи Мейсън с тих, но твърд глас. — Просто ви повтарям, че няма причина да се безпокоите. Повярвайте ми, статистически вие сте на по-сигурно място на борда на този кораб, отколкото в собствения си дом. Казвайки това, ние приемаме сериозно сигурността, и като се има предвид естеството на проблема, ще назначим претърсване на кораба. Незабавно. И лично аз ще го наблюдавам.

Ниският компетентен глас на Мейсън и гладката й реч имаха очаквания ефект. Евъред все още беше зачервен и дишаше тежко, но след малко преглътна и кимна.

— Точно за това молех от самото начало.

 

 

След като Евъред си тръгна, тримата останаха мълчаливи. Най-накрая шефът по сигурността въздъхна тежко и се обърна към Мейсън:

— Е, капитане?

Старши помощникът се взираше замислено към празния изход.

— Има ли някакъв начин да получим психиатричен профил на госпожа Евъред?

Тишина.

— Нали не мислите, че…? — вдигна вежди Кемпър.

— Всичко е възможно.

— Според закона трябва да минем през съпруга й — каза Кемпър. — Това е стъпка, която бих направил с върховно нежелание, освен ако наистина не сме сигурни, че тя… не е повече на кораба. По дяволите! Вече имахме проблем с морала на екипажа заради онази откачена икономка — моля се на Господа да я открием.

Мейсън кимна.

— Аз също. Господин Кемпър, моля ви, организирайте претърсване ниво две. — Тя погледна към Льосюр. — Гордън, бих искала да работите с господин Кемпър лично.

— Разбрано, сър — каза Льосюр. Той се сви вътрешно. Претърсване ниво две включваше всички обществени пространства, всички жилища на екипажа и цялата секция с трюмове — всъщност всичко, освен самостоятелните каюти. Дори да се мобилизираше целият охранителен състав, щеше да отнеме поне един пълен ден. Освен това имаше някои места дълбоко във вътрешността на кораба, които просто не можеха да бъдат претърсени както трябва.

— Съжалявам, Гордън — каза тя, прочитайки изражението върху лицето му. — Но това е стъпка, която трябва да предприемем. Правилник.

„Правилник“, помисли си той мрачно. Беше си чиста формалност. Пасажерските каюти можеха да бъдат претърсвани само при ниво три и комодор Кътър би трябвало да го възложи лично. На корабите, на които Льосюр бе работил, подобно претърсване не беше провеждано, дори когато някой беше скочил от борда. И той специално си мислеше, че госпожа Евъред е направила точно това: че е скочила. Самоубийство в морето бе нещо по-разпространено, отколкото пътниците подозираха. Особено на такова луксозно пътешествие, където някои хора искат да си тръгнат от живота със стил. Голяма ирония, защото това бе начинът на круизната индустрия да ги замете под черджето и да направи всичко, за да скрие новината от останалите пътници. И вместо да си отиде със стил, госпожа Евъред може просто да беше петстотин мили зад тях, на хиляда стъпки дълбочина…

Мислите на Льосюр бяха прекъснати от почукване. Той се обърна и видя един от охранителите да стои на прага.

— Господин Кемпър, сър?

— Да? — отвърна Кемпър.

— Сър — каза мъжът нервно, — става въпрос за две неща. — Той подсмръкна, чакайки.

— Е? — сопна се Кемпър. — Не виждате ли, че съм на заседание?

— Прислужницата, която се побърка… тя… се самоуби.

— Как?

— Опитала се да се освободи от коланите, с които беше закопчана и… — Той се запъна.

— И какво?

— Изкъртила едно остро парче дърво от рамката на леглото и го забила в окото си. Стигнало до мозъка й.

Настъпи кратка тишина, докато присъстващите се опитваха да смелят информацията. Кемпър поклати глава.

— Господин Кемпър — обади се Льосюр. — Мисля, че трябва да разговаряте с пътника от последния апартамент, който е почиствала, преди да изпадне до това състояние. Може да е имало някакъв неприятен сблъсък, злополука, може би… Бях веднъж на един круизен кораб, на който пасажер брутално изнасили прислужницата, която отишла да почисти.

— Ще го направя, сър.

— Бъдете внимателен.

— Разбира се.

Отново настъпи тишина. След малко Кемпър се обърна отново към охранителя:

— Споменахте, че има и второ нещо?

— Да, сър.

— Е, за какво става дума?

— Има нещо, което трябва да видите.

— Какво?

Мъжът се поколеба.

— По-добре ще е директно да го видите, сър. Може би е принадлежало на изчезналата пътничка.

— Къде е? — прекъсна го Мейсън. Гласът й беше остър.

— На откритата палуба на кърмата на търговския пасаж „Сейнт Джеймс“.

— Водете — нареди Мейсън отсечено. — Ще отидем заедно.

Кемпър тръгна към вратата, след това се обърна към Льосюр.

— Идвате ли, сър?

— Да — отвърна Льосюр неохотно и усети, че му прилошава.

Палубата беше открита и влажна. Нямаше пътници — неколцината безразсъдни индивида, които се одързостяваха да излязат навън на чист въздух, обикновено избираха обиколния маршрут за разходка на Палуба 7, точно отгоре. Тук вятърът беше силен, разбиваше пяната, оставена след кораба, и я разпръскваше далеч във въздуха; след няколко минути Льосюр усети, че сакото му е прогизнало.

Служителят от охраната ги поведе към перилата.

— Ей тук е — каза той и посочи с ръка.

Льосюр се присъедини към Кемпър и Каръл Мейсън до перилата. Той погледна, взирайки се във водата седем палуби по-долу. Тя кипеше сърдито около гладките извивки на кораба.

— Какво гледаме? — попита Кемпър.

— Тук, сър. Забелязах го, когато направих визуална инспекция на корпуса. Виждате ли повредата на дъската, ето тук, непосредствено вляво от онзи щормови отвор?

Като продължаваше да се държи здраво за перилата, Льосюр се наведе напред и се взря внимателно. Тогава я видя: четиринадесетсантиметрова драскотина върху тиковия панел, който скриваше палубната сглобка.

— Сър, ако драскотината е съществувала преди да отплаваме вчера, бихме я забелязали. Сигурен съм.

— Той е прав — каза Мейсън. — Корабът е твърде нов, за да бъде издран. — Тя се вгледа по-внимателно. — И ако не греша, нещо е залепнало към разцепения участък, почти същия цвят като дървото.

Льосюр присви очи. Обвивката на щирборда тънеше в дълбока следобедна сянка, но и той си помисли, че го вижда.

Мейсън се обърна към охранителя.

— Проверете дали ще можете да го вземете.

Мъжът кимна и легна на пода. Докато Льосюр и Кемпър го държаха за краката, той провря главата си под перилата, после прехвърли едната си ръка през ръба. Опипа наоколо, като сумтеше. Точно когато Льосюр си помисли, че няма да успее, мъжът извика:

— Хванах го!

Те го издърпаха обратно на палубата и той се изправи, стискайки нещо в шепа. Когато всички го наобиколиха, той бавно разтвори ръката си.

Върху дланта му лежеше снопче фини влакна, сплъстени и мокри. Льосюр чу как Мейсън сдържа дъха си. Тогава забеляза, че влакната в единия край се държат от нещо, което приличаше на парче кожа. Изтръпнал от ужас, осъзна, че това съвсем не са влакна, а коса — човешка коса, платинено руса.

— Господин Кемпър — произнесе Мейсън с тих глас. — У вас ли е онази снимка на изчезналата жена?

Той извади малък портфейл от джоба си, отвори го, измъкна снимката и й я подаде. Тя я взе, взря се в нея внимателно, после погледна кичура върху дланта на охранителя.

— По дяволите! — изруга тя.