Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Колелото на мрака (48)

48.

Вратата се отвори меко. Констанс стана от дивана и рязко си пое въздух. Пендъргаст влезе през вратата, плъзна се до малкия бар, смъкна една бутилка и разгледа етикета. Свали тапата с леко изпукване, извади чаша и небрежно си наля шери. С бутилката и чашата в ръка, той се настани на дивана, сложи бутилката на масичката отстрани и се облегна назад, изучавайки цвета на шерито на светлината.

— Намери ли го? — попита Констанс.

Той кимна, като продължаваше да се взира в цвета на напитката; най-сетне я остави долу.

— Бурята се е усилила — отбеляза той.

Констанс погледна отворените към балкона стъклени врати, покрити с пръски от пяна. Дъждът сега беше толкова силен, че тя не можеше да види водата отдолу; само сиво пространство, преливащо в мрак.

— Е? — Тя се опита да контролира възбудата в гласа си. — Какво се оказа?

— Една стара мандала. — Той си наля втора чаша и я вдигна към Констанс: — Ще ми направиш ли компания?

— Не, благодаря. Що за мандала? Къде беше скрита? — Сдържаността му беше влудяваща.

Пендъргаст отпи дълга, бавна глътка и издиша.

— Нашият човек я беше скрил зад една картина на Брак. Отрязал я и опънал отново платното, за да скрие Агозиена отзад. Един прелестен Брак, от ранния му кубистичен период — вече напълно повреден. Безобразие. Скрил е мандалата съвсем наскоро. Очевидно е разбрал по някакъв начин за камериерката, която се побъркала след чистенето на стаите му — а може би е научил дори за интереса ми. Кутията беше в сейфа. Както изглежда, усетил е, че сейфът не е достатъчно сигурен за мандалата — и както излезе, е имал основание. А може би просто е искал да има достъп до нея през цялото време.

— Как изглежда?

— Мандалата? Обичайната четириъгълна фигура от вплетени квадрати и кръгове, изработена в древния стил Кадампа^[1], изненадващо сложна, но не особено интересна, ако не си колекционер или суеверен тибетски монах. Констанс, ще бъдеш ли така добра да седнеш? Не е приятно да се говори на прав човек, когато самият ти си седнал.

Тя се отпусна на мястото си.

— И това е всичко? Просто една стара мандала?

— Разочарована ли си?

— Мислех си, кой знае защо, че ще е нещо изключително. Може би дори… — Тя се поколеба. — Не знам. Нещо с почти свръхестествена сила.

Пендъргаст се засмя сухо.

— Боя се, че си възприела заниманията си в Гсалриг Чонг твърде буквално. — Той отпи отново от шерито.

— Къде е тя сега? — попита Констанс.

— Оставих я на първоначалното й място за оставащото време. Там, където е в момента, е на сигурно. Ще я вземем от него в края на воаяжа, в последната минута, когато няма да има време да реагира.

Констанс се облегна назад.

— Не мога да повярвам. Просто една картина танка.

Пендъргаст отново заби поглед в шерито.

— Нашата малка задача pro bono^[2] е почти завършена. Единственото, което остава, е разобличаването на Блекбърн за нечестно придобитите предмети, но както казах, това е дреболия. Вече съм наясно с повечето подробности. Наистина се надявам да не се налага да го убиваме, макар да не мисля, че ще е голяма загуба.

— Да го убием? Мили боже, Алойзиъс, иска ми се да вярвам, че ще го избегнем.

Пендъргаст вдигна вежди.

— Нима? Мислех си, че вече си свикнала с това.

Констанс впери очи в него, изчервена.

— За какво говориш?

Пендъргаст се усмихна.

— Констанс, извини ме, беше безсърдечно. Не, ние няма да убием Блекбърн. Ще намерим друг начин да вземем ценната му играчка.

Настъпи дълга тишина. Пендъргаст отпи от шерито.

— Стигна ли до теб слуха за бунта? — попита Констанс.

Пендъргаст изглежда не я чу.

— Мария току-що ме информира. Както изглежда, старши помощникът е поел управлението и сега се движим към Нюфаундленд, вместо към Ню Йорк. Корабът е в паника. Въведен е полицейски час, предполага се, че ще има важно съобщение след обяд по радиоуредбата. — Тя погледна часовника си. — След час.

Пендъргаст остави празната чаша и стана.

— Чувствам се изморен от усилията. Трябва да си почина. Ще се погрижиш ли като стане три часът да ме чакат закуска с яйца по бенедиктински и зелен чай Хйо-джи-ча^[3], пресен и горещ?

И без да каже нищо повече, той се плъзна нагоре по стъпалата към спалнята си. Миг по-късно вратата се затвори зад него и ключът се завъртя с меко изщракване.