Агата Фърбрингър
Джералдин (11)

XI

— Скъпа, много те моля да ме придружиш на този бал — обърна се Уолтър Принстън към дъщеря си на закуска.

— Но, татко, знаеш, че не понасям тези балове. Моля те да ме пощадиш.

— Дете мое, нима не можеш да ми направиш тази услуга? Виждаш ли, имам за уреждане някои делови въпроси, а там ще присъстват важни за мен хора. Не мога да си намеря толкова бързо друга компаньонка — направи опит да се пошегува той.

Истинската причина да настоява, беше желанието му да я измъкне от усамотението й. Не държеше особено на бала, но сега виждаше добър предлог да я изведе от къщи и да я срещне с хора.

— Ще си помисля — обеща му Джералдин.

— Ако се съгласиш, утре можем да излезем в града, за да си купиш нещо. Какво ще кажеш?

— Имам достатъчно дрехи, но ако много държиш…

— Чудесно — зарадва се Уолтър. — Означава ли това, че ще ме придружиш на бала?

Тя се засмя.

— Страхувам се да те пусна сам сред толкова хубави жени. Може да ти се случи нещо.

— Ще присъстват мисис Кимбърли и мисис Чамбърс — позастарели, закръглени дами, които отдавна са хвърлили око на все още атрактивния ерген.

— Е, тогава трябва да удвоя вниманието си — влезе в шеговития му тон Джералдин.

— Знаех си, че присъствието на тези две дами ще ускори решението ти — заяви с усмивка и облекчение баща й.

На следващия ден двамата буквално преровиха всички бутици и луксозни магазини. Във всяка дреха Уолтър откриваше някакви недостатъци. Най-сетне в един малък бутик намериха рокля мечта от розова коприна, като че ли специално създадена за Джералдин. Плътно прилепнала към тялото й, тя прекрасно подчертаваше женствеността на фигурата й.

Корсажът стоеше като излят по формите й и оставяше на показ нежните й тесни рамене.

— Забелязвам, че в ансамбъла липсва нещо — лукаво се усмихна баща й.

Заведе я в най-престижния ювелирен магазин и липсата беше запълнена от едно изящно колие от едри сапфири и смарагди.

— Татко, ти пак започваш да ме глезиш — протестираше престорено Джералдин.

— Държа да бъдеш най-красивата тази вечер — оправдаваше се той.

— Срещу мисис Кимбърли и мисис Чамбърс шансовете ми са нищожни.

И двамата сърдечно се разсмяха.

Вечерта, когато хванати под ръка прекрачиха балната зала, Уолтър Принстън не можеше да скрие гордостта си. Гостите на бала не пестяха комплиментите си. Даже на мисис Кимбърли и мисис Чамбърс не им оставаше нищо друго, освен да изобразят възторг.

— Роклята ви наистина е вълшебна, мис Принстън — пропяха и двете в хор.

Джералдин учтиво им поблагодари и насочи вниманието си към поддържане на светски разговори с хората, които й представяше баща й.

Необяснимо защо, чувстваше някакво особено нервно напрежение. През целия ден изпитваше смътно безпокойство. „Вероятно причината е продължителната изолация от обществото, на която се подложих“ — помисли си.

Тя и баща й бяха негласните почетни гости на бала и мисис Кимбърли — в качеството си на домакиня — ги помоли да открият танците. Уолтър с удоволствие се съгласи, обви с ръка талията на дъщеря си и елегантно я поведе през залата.

Изведнъж ръцете на Джералдин изстинаха. „Не! Сигурно е видение! Сега ще се събудя и ще стане ясно, че е било само сън!“ Неволно цялата се разтрепери. Движенията й внезапно станаха несигурни и даже настъпи баща си.

— Излизаш от такта, съкровище мое — оплака се е усмивка той.

— Извини ме, татенце… — успя да промълви със замрял дъх.

Уолтър Принстън погледна с тревога побледнялото й лице.

— Какво става, мило дете? Изглеждаш тъй, сякаш си видяла призрак.

— Може и така да е…

Сред танцуващите беше зърнала Лестър. Понечи да помоли баща си да напуснат бала, но закъсня. Лестър също я беше забелязал. Той танцуваше със същата онази червенокоса, за която вестниците бяха писали, че е неговата годеница.

— Извини ме, татко. Не се чувствам добре… — напусна дансинга под загрижения поглед на Уолтър.

Лестър кимна за извинение към Лаура и я последва. Във фоайето я затърси с поглед. Беше се отправила към тоалетната. С решителни крачки я догони и застана срещу нея.

— Джералдин — тихо й каза. — Колко е хубаво, че се срещнахме!

Коленете й се разтрепериха, когато чу топлия му глас и усети докосването му. Погледна го право в очите — тези очи, които толкова беше бленувала и към чиито ласки се бе стремила с цялото си същество.

— Лестър? Да, наистина, колко е чудесно да те срещна тук… — с приветлива усмивка му отвърна, въпреки че сърцето й заплашваше да спре.

— Как си? — прозвуча някак неестествено гласът му.

— Добре съм. Радвам се, че се видяхме отново, но те моля да ме извиниш — с кавалер съм, а и годеницата ти сигурно те очаква с нетърпение.

Обърна се и понечи да се отдалечи, но Лестър задържа ръката й.

— Непрекъснато мисля за времето, което прекарахме в хижата… — започна почти шепнешком.

— Така ли? А аз не! Забравих за всичко това… — „Трябва да се овладея, мислеше трескаво. Не бива да позволявам да се забележи, че чувствата ми ще ме убият, че искам да съм в ръцете му, и…“.

— Джералдин! Защо ме отбягваш!? Още ли не си ми простила отвличането в планината?

— О, отдавна съм го забравила — тихо промълви. „Не! Няма да мога да запазя хладнокръвие, когато се намирам толкова близо до него.“

— Нима забрави и нощта, в която се любихме така всеотдайно!

— Да. И за нея забравих… — прошепна и очите й се напълниха със сълзи.

— Джералдин, не е възможно да си забравила онези мигове!

— А защо не? Ти ме излъга, измами ме! Играеше пред мен ролята на влюбен, въпреки че си бил вече сгоден — изтръгна се от гърдите й. — Защо тогава да не забравя? Пък и толкова много време мина оттогава.

Лестър я погледна изумен.

— Значи ли това, че си изпитвала някакви чувства към мен?

— Да, може да се каже и така… — призна си свенливо Джералдин. — И аз, глупавата гъска, те обичам и сега. Така! Сега можеш да ми се надсмиваш колкото си щеш и да се върнеш при годеницата си!

Той не можеше да повярва на ушите си.

— Боже мой! А аз мислех, че си студена като лед, и че за теб всичко е било забавна игричка. Толкова често протягах ръка към телефона да те чуя, но ме спираше страхът, че ще ме отблъснеш. Всяка минута мислех само за теб. Ти изчезна тогава така внезапно от летището.

— А какво трябваше да правя там? Може би да гледам, как прегръщаш и целуваш годеницата си?

Лестър сложи ръце върху тесните й голи рамене и силно я притисна към себе си.

— Тя не ми е вече годеница — прошепна в ухото й.

— Наистина ли? — промълви Джералдин, примряла в прегръдката му.

— Да, така е. Ти си единствената жена в моя живот, любов моя. Освен майка ми.

Хвана брадичката й и устните му докоснаха връхчето на красивото й носле.

Това не й стигаше. Тя се повдигна на пръсти и го целуна по устата. За няколко мига целият свят изчезна. Съществуваха само те двамата и тяхната любов.

— Ще ми простиш ли? — попита Джералдин, когато устните им се разделиха.

— Нямам какво да ти прощавам, скъпа.

— Даже и това, че те взех за инструктор?

Лестър се засмя.

— Напротив. С това ти ми направи комплимент. На изпита щеше да се наложи да ти призная истината. Ако искаш, мога да ти намеря един добър учител.

— Не, благодаря. За какво ми е да се уча да пилотирам. Ти, както забелязах, умееш да го правиш доста добре. Само дето трябва малко да потренираш по трасето към хижата.

Лестър я притисна към себе си.

— Права си. Какво ще кажеш за утре сутринта?

— Не бързай да обещаваш. Не се знае, дали ще можеш да мигнеш тази нощ.

Джералдин му хвърли лукав поглед, хвана го за ръката и буквално го повлече след себе си към изхода.