Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beloved Bodyguard, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 44 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Сканиране
helyg (2010)
Допълнителна корекция
orlinaw (2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-203-3


V

Но когато се озова пред Лестър, отново усети пронизващата цялото й тяло тръпка.

— Защо избяга вчера?

— Мистър Джонсън, не желая дискусии по вчерашния инцидент — отсече тя и го погледна надменно. — Имам намерение само да летя и нищо друго.

Мина покрай него, изкачи се по стълбичката и зае пилотското място в кабината.

Лестър мълчаливо я последва. Още не можеше да намери подходящо обяснение за поведението й. Цяла нощ бе размишлявал, защо беше настъпила такава внезапна промяна в нея? Не успя да намери отговор.

— Какво чакаш още? — обърна се Джералдин със заповеднически тон към него, като забеляза колебанието му. — Не ти плащам, да се мотаеш.

Той стисна зъби. „Малкото зверче заслужава един хубав шамар.“ Но доброто възпитание го възпря да й отговори, както смяташе за нужно. „Е, добре. Щом си го търсиш, ще си го получиш!“

— И така, да излитаме! — заповяда, затягайки предпазния си колан.

Облегнат спокойно назад, наблюдаваше всяко нейно движение и се намесваше и при най-малката й грешка. Джералдин нервно гризеше долната си устна.

— Нима си забравила всичко, което трябва да се прави при излитането, мис Принстън?

— Всичко си спомням, но ми се струва, че с този проклет самолет става нещо нередно — яростно се отбраняваше тя.

— Машината реагира само на твоите команди и всичко с нея е наред, мис Принстън — отговори остро Лестър, като наблегна върху обръщението.

Измина почти половин час, докато Джералдин успее да вдигне самолета във въздуха. Днес наистина нищо не й се удаваше. Самата тя се чувстваше като ученичка на първия си урок.

— Ужасно ме нервираш! — изкрещя му. — Това твое непрекъснато заяждане ме кара да излизам от кожата си. Ще си взема друг инструктор. Веднага след кацането можеш да смяташ отношенията ни за приключени.

— Отношенията ни? Наистина ли смяташ, че между нас е имало някакви отношения? — иронично се осведоми Лестър.

— Много добре знаеш, какво имам предвид. Не съм длъжна да ползвам твоите услуги. За две минути ще си намеря друг — язвително заяви Джералдин.

— В леглото? — полюбопитства той. Решението му, да й предаде един добър урок, стана непоколебимо. Наистина, само още не беше съвсем наясно, как точно ще го направи.

— Ще дойдеш ли утре на празненството? Питам те, защото вече няма да имаме друга възможност да се виждаме.

— Какво те интересува тогава, дали ще дойда или не? Би трябвало да ти е съвършено безразлично.

— Мислех си, че ще ти бъде интересно да видиш, как се лети истински — ухили се широко Лестър.

Джералдин шумно си пое въздух. Ударът му бе попаднал точно в целта. Ако всичките й усилия не бяха насочени към приземяването, той положително щеше сега да разтрива бузата си. Но в тази ситуация не й оставаше нищо друго, освен да стиска зъби и да не разменя нито дума повече с този невъзможен мъж.

Едва стъпила на земята, тя трескаво извади от чантата си чек, попълни го и го тикна под носа му.

— Надявам се, че това ще те възнагради достатъчно за положените усилия.

И преди да успее да й отговори, вече се бе отдалечила.

На път към колата отново се сети за съвета на сестра си, да не постъпва прибързано. Но такова унизително отношение към себе си не можеше да позволи никому! „Не! С това трябва да се приключи веднъж завинаги — докато не съм се оплела безнадеждно в чувствата си към този нахалник. Сега ще позвъня на някого. Най-добре на Джейсън. С него ще дойда утре на тържеството. На онзи арогантен хубавец Лестър трябва да му стане кристално ясно, че чарът му не оказва никакво въздействие!“

Идеята й хареса много и щом се върна вкъщи, веднага се обади на Джейсън.

— Разбира се, че ще дойда с теб, скъпа. Много се радвам, че най-после можеш да ми отделиш малко от времето си. Наистина, не се интересувам много от самолети, но заради теб съм готов да понеса тази жертва — пропя той със сладникав глас.

По лицето на Джералдин се изписа гримаса на отвращение. „За какъв дявол реших да звънна точно на него?“ Вече съжаляваше за решението си, но за да натрие носа на Лестър, си заслужаваше да се примири с присъствието на Джейсън. Едва въздържаше злорадството си от представата за обърканата физиономия, която щеше да направи Лестър, когато я видеше на летището в компанията на друг мъж. През нощта почти не можа да мигне. От време на време я обхващаха съмнения в правилността на намеренията й, но както обикновено, винаги съумяваше да си намери някакво оправдание. „Този Лестър трябва да разбере, че не с всяка жена може да прави, каквото си поиска! Трябва да си получи заслужения урок!“

Денят се случи сравнително топъл за сезона и Джералдин си облече ефирна, широко разкроена рокля с плътно прилягащ корсаж и тъмни презрамки от шифон, която особено добре подчертаваше женствеността й. Тъмната прозрачна материя позволяваше да се отгатне, че освен белите копринени бикинки, отдолу нямаше никакво друго бельо.

Докато дефилираше през летището, под ръка с Джейсън, мъжете я съпровождаха с възхитени погледи.

Едномоторните спортни самолети стояха излъскани и спретнати в безукорна редица.

— Наистина ли се интересуваш от ония работи там? — попита, бърчейки нос, Джейсън.

— Даже много, мили мой — отвърна му Джералдин. Настроението й беше наистина прекрасно. — Смятам всичко това за безумно вълнуващо. Жалко, че се отегчаваш така.

— Никога не мога да се почувствам отегчен, когато съм близо до теб, скъпа — възпротиви се той с мазна любезност и с поклон целуна ръката й.

Тя несъзнателно търсеше с очи Лестър. Целият цирк, който беше подготвила, губеше всякакъв смисъл, ако той не се появеше, да я види. Но не можа да го зърне никъде.

— Малко е хладно днес, скъпа. Какво ще кажеш за едно кафе на терасата на клуба — нерешително предложи Джейсън.

— Чудесна идея. Искам само да хвърля един поглед на самолетите, а ти можеш да отидеш горе и да поръчаш кафето. Аз ще дойда след малко.

— Както желаеш, мила — съгласи се той. — Само не ме карай да чакам дълго.

Едва си проби път през тълпата до отсрещната страна, където бяха подредени машините. Самоуверено отвори вратата на кабината на първия самолет и влезе вътре. Беше като хубав сън. „Ех, ако можех да придумам някак татко, да ми купи един такъв!“ Седна, но не както обикновено на пилотското място, а зае креслото на втория пилот. Очите й с мечтателен израз пробягаха по уредите. Веднага разпозна високомера, уреда, отчитащ налягането на маслото, компаса, бензиномера, измервателя на скоростта на вятъра и всичко останало.

— Ще ми разрешиш ли да ти дам някои пояснения? — прозвуча внезапно зад гърба й глас, който накара кръвта в жилите й да се смръзне. — Виждаш ли колко скоро съдбата реши да ни срещне отново.

Джералдин понечи да скочи възмутено, но Лестър я спря само с един жест.

— Няма ли поне да сключим мир? — предложи той и се отпусна в креслото на пилота.

Тя го погледна с презрително свити устни.

— Защо? Не виждам какъв интерес бих имала да поддържам добри отношения е теб.

— Ами, например, защото съм мил и ти имаш слабост към мен.

— Не съм забелязала подобно нещо у себе си — хапливо му отвърна.

— А аз положих толкова много усилия — усмихна се Лестър и й протегна ръка. — Поне да закопаем бойната томахавка.

След кратко колебание Джералдин му подаде своята.

— Това съвсем не означава, че ще ми останеш учител — очерта границите тя.

— Така си и мислех. Но много ще ме зарадваш, ако се съгласиш да ти покажа, какво може тази машина в полет. Какво ще кажеш за една почетна обиколка над летището? Или не ти е възможно, понеже онази лустросана маймуна, с която пристигна тук, те очаква.

— Ти си видял Джейсън? — с известно задоволство попита Джералдин.

— Разбира се, че го забелязах. Това не е мъж за теб. Той е мекотело — вижда се от пръв поглед.

— Най-добре е да оставиш тези оценки за себе си. Още повече, че Джейсън и аз сме сгодени.

— Е, в края на краищата, всеки получава това, което заслужава — подсмихна се Лестър и запали мотора.

— Но само една обиколка — предупреди го тя.

— Ти просто не можеш да живееш без този палячо — забеляза Лестър и веднага прехапа устни. Не искаше да си признае, че я ревнува. Даже, може би, повече отколкото би трябвало.

— Забранявам ти да го наричаш така — изсъска Джералдин. — Това, че ще направя с теб един кръг над летището, съвсем не ти дава право да се бъркаш в личните ми работи.

— Извинявай… — промърмори той.

Насочи самолета към стартовата линия, взе разрешение за излитане и след няколко минути бяха вече във въздуха.

— Погледни само. Не е ли прекрасно? Оттук, отгоре, тази бъркотия долу изглежда по-приемлива.

— Да, да. Много мило. Е, демонстрира ми самолета, а сега, моля те, кацай.

Лестър не прояви никакъв признак, че я е чул. Само се усмихна на себе си. „Най-после настъпи удобният момент да й предам няколко трайни и от жизнено значение за нея урока.“ Като начало, това намери израз във вземане на курс към планините. Там се намираше хижата, построена от него в пълна тайна от баща му и Лаура. В нея прекарваше времето, когато имаше нужда да бъде сам със себе си. Сега смяташе да отвлече Джералдин там. „След една малка вечеря за двама, ще отлетим обратно.“ Направи вираж и насочи самолета към Кънектикът.

— Какво става?! — извика Джералдин уплашено.

— Просто една малка обиколка, както се бяхме споразумели — осведоми я, като явно се забавляваше.

— Но ние отдавна излязохме от границите на летището. Къде ме караш? Щом кацнем, ще предявя обвинение в отвличане. Чуваш ли! — тя просто кипеше от яд.

— Добре, добре — съгласи се Лестър с усмивка.

— Трябваше сама да се досетя. Как можах да се хвана така глупаво на въдицата ти. Противен си ми! Заповядвам ти да кацнеш веднага! — крещеше вече съвсем загубила контрол над себе си.

Силният му смях гръмна в ушите й. Обърна се към него и забарабани с юмруци по рамото му.

— Кацай веднага! Заповядвам ти!

— Ти не можеш нищо да ми заповядваш, принцесо — спокойно й отвърна Лестър. — Но ако ти се вика, викай си, без да се притесняваш, скъпа. Тук горе едва ли някой ще те чуе.

— Какво искаш да правиш с мен? Може би си решил да поискаш откуп от баща ми. Разбира се, ти знаеш, че съм богата, но бъди сигурен, че от него няма да получиш и цент.

Той се засмя отново.

— За такова вредно създание като теб и аз не бих дал пукната пара.

— Ти, недодялан пън такъв! Ти безсрамен… — Джералдин отчаяно затърси в паметта си други цветисти ругатни.

— Давай, давай скъпа. Зарадвай ме с още мили думи — окуражи я Лестър.

Тя прехапа устни до кръв.

— Е, това вече не биваше да го правиш, съкровище мое. Така можеш да съсипеш прекрасната рокля, в която, казано между другото, изглеждаш невероятно секси. Страхотна е!

— Пет пари не давам какво ти харесва и какво не — изкрещя Джералдин.

— Но защо е тази ярост? Аз искам само да се позабавляваме.

Тя не отговори. Беше се извърнала към прозореца. Лестър не трябваше да забележи, че е готова да заплаче. В момента й идеше да го убие! Въпреки че, трябваше да си признае, присъствието на този красив мъж тук до нея, високо в небето, придаваше на ситуацията доста пикантен привкус.

Под тях не се виждаше нищо друго, освен облаци. Джералдин вече беше загубила представа, къде се намират. По едно време Лестър отново промени курса.

— Няма ли да се съгласиш, че самолетът е чудесен? — обади се след една доста продължителна пауза.

Тя се нацупи още повече и премълча. Лестър прояви разбиране и също млъкна. Само от време на време й хвърляше коси погледи. Изглеждаше наистина великолепна в прозрачната си рокля с дългите си, прекрасно оформени крака, кръстосани сега един върху друг. Съвестта отново го загриза. „Може би, не трябваше да я отвличам така.“ Но веднага отхвърли тази мисъл. „Тя най-сетне трябва да си получи отдавна заслужения урок.“ Освен това, много искаше да разбере дали Джералдин наистина не изпитва никакви чувства към него.

— Е, добре — без всякаква връзка започна тя. — Летим вече почти два часа. Хайде да свършваме с „удоволствието“. „Забавлявах“ се чудесно. Сега спокойно можеш да обърнеш обратно.

— За да се хвърлиш веднага в ръцете на онзи лустросан павиан? О, не, сърце мое! Не е по силите ми да допусна това. Моля те да ме разбереш. Между другото, приготвил съм ти такава изненада!

— Отказвам се от твоите изненади! — изфуча Джералдин. — Настоявам веднага да ме върнеш вкъщи!

— Имай още малко търпение, мила.

— Но аз не искам да имам търпение — тропна тя като упорито дете.

— Съжалявам, но не мога да взема мнението ти под внимание.

Изведнъж Джералдин грабна микрофона на радиопредавателя. То й се стори последната възможност за спасение. Но Лестър реагира мълниеносно и микрофонът отново се оказа на мястото си.

— Това пък какво беше? Кой ще ти обърне сериозно внимание? Любовна двойка, която иска да прекара в уединение няколко дена. Какво по-нормално от това?

— Любовна двойка! Няколко дена насаме!

— Можем да удължим срока на няколко седмици, ако няколко дена ти се струват малко — предложи не без ирония той.

Тя примирено се облегна назад. „Очевидно, в момента не мога да предприема нищо срещу този мъж.“ Оставаше й само да се подчини, но в душата си твърдо бе решила, да се възползва и от най-малката възможност за бягство, щом кацнат.

Облаците се разкъсаха за момент и видя, че летят над планини, и че някои от върховете им са покрити със сняг.

— Къде се намираме?

— В щата Върмонт — уведоми я Лестър. — Реши ли се вече да разговаряш с мен?

Джералдин не отговори. Главата й трескаво работеше в търсене на изход.

Изведнъж пред тях се появи стена от облаци. Заплиска дъжд. Тя погледна с ням въпрос към Лестър. Силна буря разтърси лекия самолет, а дъждът се превърна в сняг. Едри парцали затанцуваха наоколо.

— Ще ни убиеш! Върни се обратно, моля те! — извика ужасена.

— Вече е късно — констатира привидно спокоен той.

— Намираме се в центъра на бурята.

Взе микрофона и включи станцията.

— Тук Алфа, Ехо, Танго, Чарли — четири-шест-пет. Чува ли ме някой? Моля, обадете се! Тук Алфа, Ехо, Танго, Чарли — четири-шест-пет. Моля, обадете се! Викам кулата в Бенингтон, моля обадете се.

С труд удържаше машината. Бурята се развихряше все по-силно, а от високоговорителя се чуваше само прашене. Внезапно самолетът пропадна надолу. Стрелката на висотомера стремително започна да се върти наляво. Раздаде се оглушителен трясък.

— Трябва да се опитаме да намерим място за кацане — заяви Лестър.

Бледа и уплашена, Джералдин се беше вкопчила в креслото си.

— Лестър! Виж! Налягането на маслото пада!

Тя възбудено посочи към циферблата. Бавно, но непрекъснато стрелката пълзеше надолу. По челото му избиха едри капки пот.

— По дяволите! — изруга той. — На всичко отгоре започваме да губим височина. Моля те, направи опит да се свържеш по радиото с най-близкото летище, а аз ще се опитам да удържа тоя сандък. Нещо се е случило с маслената помпа. Дявол да го вземе, точно сега ли трябваше да стане! Компасът и той съвсем се побърка. И с електрическата система нещо не е на ред!

— Ще се разбием! — промълви Джералдин. — Боже мой, ще се разбием!

— Ще направя опит за принудително кацане. Познавам донякъде местността — опита се да я успокои Лестър.

Междувременно се беше стъмнило и снежната пелена скриваше всичко от погледа му. Той отчаяно се взираше надолу. Очите му се замъглиха от умора. „Трябва да намеря подходящо за кацане място! Просто трябва!“

Машината постепенно се изплъзваше изпод контрола му. Даже големият опит като пилот не му подсказваше никакъв изход. Единственото, което му оставаше, беше да опита да приземи самолета колкото се може по-меко. „Но къде, като нищо не се вижда?! Поне компасът да работеше.“

И ето, нещо затропа по корема на машината. Звучеше като удари от клони. Забеляза отдолу призрачните очертания на дървета. „Трябва да внимавам да не се блъснем челно в ствола на някое от тях!“ Намали скоростта до възможния минимум. Съвсем наблизо отпред му се стори, че вижда просека. Нямаше време за разсъждения. Наведе носа на машината и почти веднага почувстваха силния тласък от приземяването. Кабината се изпълни с оглушителен шум, последва удар от сблъсък с нещо, което не можа да различи. Мощна сила го запрати в стената на самолета и почти веднага всичко потъна в мрак…

Когато се свести, първата му мисъл беше за Джералдин. Тя лежеше в безсъзнание в креслото до него. Лестър беше заклещен между седалката и лоста за управление и мина доста време докато успее да се освободи. Бързо се приведе над нея и видя, че главата й кърви.

— Джералдин, скъпа… — повтаряше, забравил всичко друго около себе си.

Разтърсваше тялото й, докато най-сетне бавно отвори очи.

— Слава Богу… — едва успя да изрече.

— Какво се случи? — прошепна замаяно тя.

— Наложи се да кацнем принудително.

— Да, сега си спомням… — все още безсилна промълви Джералдин. Повръщаше й се и главата ужасно я болеше. Опипа челото си с пръсти и уплашено извика:

— Кръв! Тече ми кръв!

— Няма нищо страшно — успокои я Лестър. — Малко цепване на кожата. На борда има аптечка. Сега ще те превържа.

Пропълзя с усилие в багажното, намери аптечната и превърза раната й. После тя на свой ред се погрижи за него.

— Какво ще правим сега? — попита, тракайки със зъби от студ.

Лестър грижливо я уви във вълнено одеяло.

— Трябва да видя доколко е повреден самолетът и да се опитам да определя къде се намираме.

Вратата беше заяла и трябваше доста да се потруди, докато отвори. Излезе, но бързо се върна.

— Нищо не мога да направя. Навън е пълна тъмнина. Налага се да изчакаме до сутринта. Едва тогава ще мога да установя повредите.

— Да чакаме до утре? — ужаси се Джералдин. — Тук ще замръзнем. Отгоре на всичко съм жадна и гладна. Ти си виновен, задето се озовахме в толкова опасна ситуация и аз настоявам, да намериш начин, да се измъкнем. И то веднага!

— Но помисли сама. Как мога да направя нещо. Навън е тъмно като в рог.

— Не желая нищо да мисля — тя тупна с крак по пода. — Искам само да се махна оттук. Иначе ще замръзнем още преди да сме умрели от глад и жажда.

— Имаш право. Аз съм виновен да се окажем в толкова незавидно положение. Съжалявам! — облегна се с лакти на щурвала. Чувстваше се съвършено безпомощен. — Нищо друго не ни остава, освен да издържим тук до утре сутринта. Трябва да изчакаме разсъмването. Най-добре ще е да се опиташ да подремнеш няколко часа.

— А ако самолетът избухне?

— Не. Няма такава опасност — успокои я Лестър.

— Пробвай поне да се свържеш по радиото. Не искам повече да стоя в тоя пущинак.

Той кимна, сложи си слушалките и завъртя копчето за настройка.

— Тук Алфа, Ехо, Танго, Чарли — четири-шест-пет. Чува ли ме някой? Приемам!

Превключи на приемане, но освен прашене, не чу нищо друго. Повтори опита — и отново безрезултатно.

— Няма смисъл да опитвам повече. Изглежда електронната система е повредена. Трябва да чакаме.

Джералдин се сви на кълбо и притегли одеялото до брадичката си. Цялата трепереше.

— Ако знаех, че ще правим екскурзия до планината, щях поне да се облека по-топло — промърмори тя и Лестър с нежност я погледна.

Беше й благодарен, че дори и в тази критична ситуация намираше сили да се шегува. Издърпа ципа на коженото си яке догоре, вдигна яката му, скръсти ръце и се намести колкото се може по-удобно. Ако предположението му беше вярно, хижата би трябвало да е някъде наблизо. Само че сега беше безсмислено да се опитва да я намери. Когато отново погледна към Джералдин, тя беше вече заспала. „Няма да е лошо и аз да подремна малко…“