Агата Фърбрингър
Джералдин (10)

X

На другия ден Джералдин слезе в хола едва следобед. Беше спала дълбоко и без сънища. Сега се чувстваше наистина отпочинала.

— По-добре ли си вече? — посрещна я Гейл. — Ела. Седни и изпий едно кафе с мен.

Тъмните кръгове под очите на сестра й издаваха умората и напрежението от преживяното през последните дни.

За няколко минути се възцари тишина. Накрая Гейл я наруши.

— Искаш ли да ми кажеш нещо?

Джералдин отрицателно поклати глава.

— Не. Не сега.

— През цялото време ли беше с този мъж?

— Да. Наложи се да кацнем принудително във Върмонтските планини.

— Боже мили!

— Успокой се. Виждаш, че нищо не ми се е случило — утеши я не без ирония Джералдин.

— Този човек те отмъкна там, нали?

— Не ме е отвличал!

— Значи ли това, че ти доброволно си отишла с него там? — изумено попита Гейл.

— Да. Съвършено доброволно. Искахме да се уединим за известно време — хладнокръвно излъга Джералдин.

— Защо тогава не ни каза, че отиваш на любовно пътешествие, а ни остави да се тревожим през всичкото това време за живота ти?

— В края на краищата, достатъчно възрастна съм да знам какво върша, нали? — тросна й се тя.

В този момент в стаята влезе икономът с новите вестници и Джералдин ги грабна от ръката му. Прелисти ги нетърпеливо и изведнъж пребледня. Беше попаднала на снимка на Лестър. В прегръдките му сияеше червенокосата от летището. „Щастливо завръщане“ — гласеше заглавието.

„Вчера на летището Ню Йорк, Истърн, преизпълнената от щастие Лаура Прентис се хвърли в обятията на годеника си Лестър Джонсън. Младши шефът на най-голямата самолетостроителна фирма в Щатите, повече от седмица се смяташе за безследно изчезнал. В деня, определен за демонстрационни полети той излетя за кратък полет, но по причини, които не пожела да сподели с пресата, краткият полет завърши едва вчера. Усилията на спасителните отряди и полицията да открият местонахождението му през тези дни, останаха напразни. Лестър Джонсън заяви пред репортерите, че се намирал в добро здравословно състояние.“

„Неговата годеница! — повтаряше си Джералдин. — Лестър е сгоден! Младши шеф на най-голямата самолетостроителна фирма в Щатите — значи той не е обикновен инструктор!“

Не можеше да го проумее. Почувства се неловко. „Как можах да се забъркам в такава каша? И как само се отнасях с него!…“

Тръпки я побиха. „През цялото време ме е водил за носа! Защо веднага не ми обясни всичко? Защо ме постави в такова глупаво положение? Защо ме прелъсти, след като е сгоден за онази Лаура Прентис? Боже, каква глупачка се показах пред него! Лестър сигурно хубавичко ми се е присмивал в мислите си! А аз нямам ли някаква вина? Поради глупавото си високомерие никога в живота си не се опитах да разбера хората около себе си. Никога не се съобразявах с тях. Е, сега си плащам.“

Едва там горе в планината, беше прозряла печалната истина. През дългите, изпълнени със страх и борба часове, прекарани до леглото на Лестър, й беше станало пределно ясно, колко безцелен е бил животът й. Сега трябваше да промени всичко! Трябваше да придаде смисъл на съществуването си. Що се отнася до Лестър, нямаше да го види никога повече. Обичаше го с цялото си сърце, но той беше загубен за нея! Завинаги!

— Какво става с теб? — прекъсна мислите й Гейл и тя осъзна, че напълно беше забравила за присъствието й.

— О, Гейл! Всичко, което съм правила досега са били само глупости. Глупости, високомерие и егоизъм! Но сега — край! Ще се променя, колкото и усилия да ми струва!

Сълзи се стичаха по бузите й. Сестра й седна до нея, прегърна я и започна да я утешава.

— Млада си още. Целият живот е пред тебе — галеше копринените й руси коси.

— Ще продължа следването си в университета — спонтанно реши Джералдин. — Съвсем го зарязах напоследък.

— Идеята ти просто е чудесна — подкрепи я Гейл. — Татко толкова ще се зарадва. Но… какво ще стане с уроците по пилотаж?

— Писна ми от тях!

— Все пак ти си влюбена в този Лестър. Не е ли така? — опита внимателно почвата Гейл.

Джералдин кимна.

— Той е единственият мъж, освен татко, когото обичам и ще обичам винаги.

— Думите ти звучат малко високопарно и книжно — позволи си да отбележи сестра й. — Успокой се! Постепенно ще го забравиш и ще срещнеш друг…

— Никога! — прекъсна я нервно. — Никога няма да го забравя! Но така ми се пада — толкова отвратително се държах с него… Да, той има пълното право да ме презира.

— Недей сега да се размекваш от самосъжаление. Ако този Лестър е истински мъж, ще дойде тук при теб и ще ти обясни всичко.

— Каква полза. Той е сгоден — с трагичен глас отвърна Джералдин.

Гейл изведнъж се ядоса.

— Сгоден, а ти е завъртял главата. Що за човек е той тогава?

— Това е мъжът, когото обичам! — прошепна само Джералдин.

Уолтър Принстън веднага забеляза промените, които бяха настъпили в душата на по-малката му дъщеря, но деликатно се въздържа от въпроси. Интуицията му подсказваше, че те ще бъдат мъчителни за нея. Освен това, тази нова Джералдин му харесваше. Радваше се на упоритостта, с която залягаше над учебниците. Безпокоеше се обаче, че от ден на ден тя ставаше все по-тиха и по-бледа. Оттегли се от всичките си обичайни занимания и потъна само в света на книгите. Уолтър дълго не се решаваше да се намеси в личния й живот, но накрая не издържа.

— Дете, ти трябва да общуваш с хората — започна предпазливо, но веднага беше прекъснат.

— Така се чувствам много добре, татко.

— Ако искаш, можеш да продължиш заниманията си на аеродрума. Съгласен съм!

— Благодаря ти, но вече не желая да имам нищо общо с авиацията. Повярвай ми! Чувствам се отлично — излъга го, за да не го тревожи.

В действителност, сърцето й се късаше от мъка. Почти беше престанала да спи. Непрекъснато мислите й се връщаха към дните, прекарани във Върмонтските планини. Преживяваше в спомените си часовете на нежност и любов. „Ако само можех да видя Лестър отново… Поне веднъж! Но какво би могла да промени тази среща? Той е сгоден и сигурно отдавна е забравил за мен…“

Джейсън се грижеше за нея с трогателна преданост. Ако не се отбиеше, звънеше й по телефона. Осведомяваше се за самочувствието й, за успехите й в университета.

— Когато станеш адвокат, ще ти създам огромна клиентела — шегуваше се понякога.

— Много мило от твоя страна, но мисля да работя като юрисконсулт във фирмата на баща ми — отвръщаше му Джералдин.

Въпреки усилията, които полагаше, той не успя да я извади от летаргията, в която беше изпаднала. Старанията му да я изведе в обществото също оставаха безрезултатни.

— Чувствам се безпомощен, мистър Принстън — оплака се на баща й. — Когато й говоря, имам усещането, че говоря на стената. В мислите си е някъде далеч. След онова премеждие Джералдин просто е коренно променена. Не знаете ли, какво става с нея?

— Не, момчето ми — въздъхна той, — нямам никаква представа. Още повече, че упорито отказва да разкаже за случилото се там. Не допуска никого до себе си. Затворила се е в някакъв свой собствен свят.

— Знаете ли, мистър Принстън, аз съм влюбен в Джералдин — призна си Джейсън.

— Вярвам, но нищо не мога да направя за вас, драги мой. Даже с мен не е откровена. Опитах се да поговоря и с по-голямата си дъщеря, но и тя премълчава нещо. Не зная вече какво да правя.

— Може би една промяна в обстановката ще й се отрази добре… Едно пътуване, например, за да забрави за случилото се.

— Опитайте късмета си. Направете възможното да я придумате, но се боя, че няма да имате успех. В последно време излиза от къщи, само ако се налага да отиде до университета. Отказва дори да ме придружава за вечеря в ресторанта.

— Но ние трябва да направим нещо и да й помогнем. Без съмнение, тя преживява душевна криза.

— Очевидно — съгласи се Уолтър. — Но също така очевидно е, че не желае да приеме помощ от никого. Иска сама да реши проблемите си, каквито и да са те. Познавам добре дъщеря си. Винаги е притежавала силна воля.

— Излиза, че с нищо не може да й се помогне…

— Не искайте прекалено много от нея. Опитайте се да я ободрите. Не я насилвайте. Може би един ден, когато преодолее проблемите си, всичко ще улегне и ще се нормализира. Горещо вярвам в това.

Джейсън волю-неволю трябваше да се съгласи. Все пак се радваше, че поне можеше да я вижда и да разговаря с нея. Вярваше, че денят, в който щеше да я спечели за себе си, все някога щеше да настъпи. Откъде би могъл да знае, че всяка минута й бе запълнена с мисли за Лестър. И колкото повече мислеше за любимия мъж, толкова повече се опечаляваше. Цялото й същество неудържимо се стремеше към него и това покоряващо чувство растеше непрекъснато. Понякога й се струваше, че няма да може да устои на тази страст. Често нощем се събуждаше от гласа на Лестър, който я зовеше. Скачаше, но в следващия миг разбираше, че това е само илюзия.

 

 

Седмици бяха изминали от завръщането им. Лестър трябваше да дава отговори на безброй въпроси. Полицията искаше точно и пълно, изложение за събитията. Но не само тя обаче искаше отчет. Лаура също. Отначало й спести някои подробности, за да не й причини болка, но ден след ден годеницата му се убеждаваше, че с него са настъпили големи промени. Беше му трудно да се концентрира, внезапно избухваше, понякога като че ли въобще не слушаше какво му говори. С непогрешимото си женско чувство тя улавяше, че Лестър постепенно й се изплъзва, и че причината е същата онази Джералдин Принстън.

Нито за миг той не преставаше да мисли за жената, която обичаше. Каквото и да се опитваше да върши, пред очите му неизменно стоеше пленителното й лице и душата му се свиваше при спомена за изпълнените с нежност часове в хижата. Безброй пъти, с неимоверни усилия на волята потискаше непреодолимото си желание да й позвъни по телефона и да чуе любимия глас. Убеждаваше сам себе си, че след всичко случило се, няма смисъл да опитва, че ако се осмелеше да я посети вкъщи, сигурно нямаше да го приеме. В едно само беше уверен, дори Джералдин никога да не стане негова, връзката му с Лаура ставаше вече невъзможна. Любовта му към Джералдин винаги щеше да се изправя между тях.

— Искам да поговоря с теб — обади се един ден на годеницата си по телефона.

Тя беше почти сигурна, че моментът за сериозното и окончателно решение е настъпил. Със свито сърце даде съгласието си. Преди да тръгне положи всички усилия да изглежда по-добре. Както у всички жени по света, при такива случаи, в нея все още мъждукаше искрица надежда, че отново може да събуди любовта му и да го спечели за себе си.

Но надеждите й бързо рухнаха. Още в момента, когато Лестър дойде да я вземе от къщи, й стана ясно, че за нея играта е безвъзвратно загубена. Напразно се стараеше да придаде на разговора безобидна насока. Отначало се мъчеше, колкото се може повече да отдалечи неизбежното и горчиво обяснение. Говореше му за разни незначителни неща, но той беше разсеян. Личеше си, че в мислите си е някъде далеч — не тук и не с нея.

Вечерята в малкия ресторант, който смятаха за свое любимо място, завърши в мълчание. Когато беше поднесен десертът, Лестър сложи длан върху ръката й. Докосването му я прониза като от електрически ток. Ясно разбра, че окончателното обяснение започва, и че никаква сила на света не е вече в сила да го отложи.

— Лаура, искаш ли да си останем добри приятели?

— Нима не сме такива и сега?

— Имаш право. И аз много бих желал да си останем такива и в бъдеще.

— Искаш по най-деликатния начин да кажеш, че приятелството е единственото чувство, което изпитваш към мен? — с истерична нотка в гласа се засмя Лаура.

Лестър я погледна с тъга.

— Ти си разумна жена. Моля те да ме извиниш, но не мога с нищо да променя нещата. Не желаех да те разочаровам, но…

— Но ти обичаш тази Джералдин Принстън повече от мен — довърши тя вместо него, като открито го погледна в очите. — Нали това искаше да ми кажеш?

Лестър кимна.

— Да. Вярно е. Обичам я повече отколкото бих могъл да изразя с думи. Искрено съжалявам, че се случи така.

— Не бива да се измъчваш със съжаления. Това може да се случи с всеки — усмихна се Лаура насила.

Костваше й невероятно усилие да не избухне в сълзи.

— Радвам се, че го приемаш така леко — погледна я той с благодарност.

— А какво казва за това Джералдин?

Лестър наведе глава.

— Тя дори не подозира…

— Искаш да кажеш, че още не си й говорил за любовта си?! — възкликна Лаура.

— Да, така е. Ако бях се опитал да й призная, сигурно щеше да ми залепи плесница.

— О, Лестър, ти просто си един романтичен мечтател — засмя се тя. С учудване установи, че не му се сърдеше. Напротив! Изпитваше даже съжаление.

— Направи ли поне опит да се срещнеш с нея?

— Не те разбирам — на свой ред объркано я погледна Лестър.

— Опита ли се поне да й кажеш, че я обичаш?

— Не! Всъщност, това е нещо ново и за мен.

— Опасяваш ли се, че е възможно наистина да получиш отказ?

— След всичко, което се случи, смятам даже, че ще бъде почти сигурно.

— Още ли се самообвиняваш за тази история с катастрофата?

Лестър кимна.

— Не биваше да я отвличам в планината!

— Отвличане? Да не би да се самообвиняваш в престъпление. Тази Джералдин е пълнолетна и в края на краищата, много добре е знаела на какво се решава!

Нямаше смисъл да й противоречи. Освен това, не му се искаше да прави разбор на случилото се. Затова промени темата.

— Лаура, би ли ме придружила на благотворителния бал в събота?

Тя успя да се усмихне.

— След като не съм повече твоя годеница, не ми остава нищо друго, освен да ти стана придружителка. Всъщност, може даже да се получи доста забавно!

— Благодаря ти, Лаура. Ти винаги си постъпвала с мен почтено.

— Знаеш ли, в действителност даже се радвам, че си изяснихме нещата. Между нас нещо не вървеше още преди срещата ти с тази Джералдин. Така ли беше? — открито го погледна Лаура.

— Права си. Никога не бих могъл да ти предложа цялата любов, която заслужаваш.

— Но сега приятелството ни ще бъде още по-силно — уверено заяви тя.

— Искрено си го пожелавам — погали ръката й Лестър.

— Хайде, престани да флиртуваш с мен. Какво ще каже Джералдин ако ни види?

Лестър имаше чувството, че от гърдите му падна огромна тежест.