Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beloved Bodyguard, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 44 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Сканиране
helyg (2010)
Допълнителна корекция
orlinaw (2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-203-3


IX

— Измина повече от седмица, а от тях няма и следа! О, Гейл, боя се, че със сестра ти се е случило непоправимото…

Уолтър Принстън в отчаяние скри лице в шепите си.

— Успокой се, татко. Спасителните отряди скоро ще ги открият. Ще видиш, че с Джералдин не се е случило нищо страшно — опитваше се да го успокои дъщеря му, въпреки че и нейното сърце беше изпълнено със страх и отчаяние.

— Ще убия този човек. Само да ми падне в ръцете! — закани се той.

— Достатъчно е Джералдин да се прибере жива и здрава — сложи успокоително ръка на рамото му Гейл.

— Права си, детето ми. Но ти си свидетел, че направихме всичко, което е в човешките възможности, а резултатът е никакъв.

— Може това да е някой от номерата на Джералдин. Знаеш, колко спонтанно взема решенията си. Възможно е, просто да е искала да ни сплаши и сега си седи някъде и ни се присмива.

Уолтър поклати отрицателно глава.

— Сестра ти наистина е много своенравна и твърдоглава, но такова нещо не би ни причинила никога. Освен това и пресата ме дразни. Разбрали нещичко отнякъде и драскат. Чете ли последните им сензационни клюки?

Гейл кимна.

— Случаят с Джералдин вдигна много шум.

— Слушай! Я ми кажи — ти интересувала ли си се някога от съдбата й? — повиши тон той.

Гейл сведе глава.

Баща й я прегърна през раменете.

— Извинявай, детето ми. Зная, че и ти се тревожиш — после седна зад бюрото си и за кой ли път вдигна слушалката, за да се свърже с летището.

— Съжалявам, мистър Принстън, но не разполагаме с нова информация — отвърна му дежурният.

— Просто да се отчае човек! Поне самолета трябваше да открият — промърмори на себе си.

Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Часовете на очакването се точеха мъчително и колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваше надеждата му да види отново Джералдин. Най-потискаща бе невъзможността да предприеме каквото и да било. Абсолютно нищо! Просто трябваше да седи и безпомощно да чака. Това наистина можеше да го накара да полудее напълно. И без това от няколко дена беше на предела на нервите си. Добре, че Гейл беше до него. Тя беше едничката му опора, въпреки собствените си грижи около бременността. Понякога дори се питаше, дали безумната му обич към Джералдин не го бе накарала да я пренебрегва малко.

Изчезването на любимата му дъщеря рязко го състари. В началото смяташе, че става дума за отвличане, но полицията не можа да се добере до такива данни. Още повече, че никой досега не бе предявил иск за откуп. Не оставаше нищо друго, освен случая да бъде третиран като злополука.

Хеликоптерите бяха претърсили буквално всеки квадратен метър в околността и по-далеч. Фактът, че самолетът не беше открит, му оставяше крехката надежда, че тя е все още жива.

 

 

Джералдин с тъга последва Лестър, когато на другия ден напуснаха хижата. Изведнъж се беше разбързал.

— Трябва да изровим самолета от снега и да разчистим писта за излитане. Няма да ни бъде лесно.

Тя кимна с разбиране.

Снегът беше дълбок и трудно стигнаха до машината. Захванаха се веднага за работа. Джералдин скришом хвърляше погледи към Лестър. „Наистина ли е забравил часовете на нежност, които изживяхме?“ Изглеждаше студен и някак си чужд. Когато заговореше, думите му звучаха сухо и делово.

— Няма ли да отложим полета за утре сутринта? — със скрита надежда го попита. — Не си още съвсем здрав.

— Всичко е наред — увери я лаконично и отново се зае с лопатата.

Трудът беше изтощителен и на Джералдин все по-често й се налагаше да спира, за да си поеме дъх. Силите й бяха на привършване. „Ето го и краят — мислеше си. — Той иска да се освободи от мен. Ясно е, че вече съм му омръзнала…“ — очите й се напълниха със сълзи.

Вече бе започнало да се здрачава, когато Лестър й направи знак да се приближи.

— Мисля, че е достатъчно. Трябва да побързаме, ако искаме да се махнем оттук, преди да се е стъмнило съвсем. Имаме на разположение време само за два опита. Ако не успеем — оставаме.

Джералдин се покатери в кабината и седна в креслото на втория пилот. Докато закопчаваше предпазния колан, през главата й отново премина мисълта, че всъщност съвсем не й се иска да успеят.

Моторът издаде няколко пресекливи, стенещи звуци. Витлото лениво се завъртя един-два пъти и спря. Джералдин хвърли поглед към Лестър. Беше отслабнал и лицето му беше придобило непроницаем израз. От него лъхаше студ и отчужденост. „Нима това е същият мъж, с когото се любих до самозабрава?!“

— Сега трябва да се получи — почти свирепо каза той и повтори опита.

Този път моторът изрева, закашля се, но постепенно оборотите нараснаха и шумът на витлото стана мощен и равномерен.

Лестър притегна коланите и извика:

— И така, да потегляме.

Машината несигурно се плъзна напред, заклати се, но той веднага я овладя и плавно увеличи скоростта. Джералдин трябваше да признае, че е отличен пилот.

Малко преди края на импровизираната писта, притегли щурвала и издигна самолета във въздуха.

— Стискай палци да издържи — хвърли й кос поглед.

Тя не отговори. Гърлото й се бе стегнало. Успя само да кимне с глава пребледняла. Лестър направи кръг, за да обърне и Джералдин зърна долу хижата. Спусна клепки. „Хубавият сън свърши…“

Той забеляза затворените й очи и нежна усмивка пробяга по лицето му. Спомни си за първата им нощ тук. „Беше толкова импулсивна и страстна. Просто възхитителна! Дали ще успея да я задържа? Обича ли ме, както аз я обичам?“ В главата му се заниза върволица от въпроси. И най-важният беше — дали ще успее да я измъкне здрава и читава.

Опита се да прогони лошите мисли. „Сега ми трябва пълна концентрация. Пак добре, че машината не е пострадала сериозно. Кой знае, колко дълго щяхме да чакаме помощ. Никой не подозира, къде се намираме.“

Без компас му бе трудно да се ориентира. Добре, че познаваше въздушното трасе добре. Често беше летял насам през уикендите.

След около два часа в далечината се появиха светлините на летището. Радиото не работеше и нямаше възможност да поиска разрешение за кацане. Не му оставаше нищо друго, освен да се опита да кацне без всякаква помощ. Като се ориентираше по светлините, маркиращи пистата, насочи самолета за приземяване и скоро колелата се затъркаляха по твърдата бетонна настилка.

— Успяхме! — извика и в гласа му се долови нотка на тържество. — Джералдин, ние сме си вкъщи!

Тя отвори очи. Беше заспала от умора почти веднага след излитането.

— Каза ли нещо? — попита сънено.

— Справихме се и вече сме в Ню Йорк — повтори Лестър и насочи самолета към хангара.

— Радвам се… — без ентусиазъм му отвърна Джералдин.

— Хей, Том, какво става там! — Декс тъкмо допиваше бирата си и се готвеше да си тръгва. Посочи с ръка към небето и забрави за бутилката. — Кой е онзи побъркания там горе? Виж го, изглежда се кани да каца. Опитай се да се свържеш с този идиот по радиото. Не е поискал разрешение за кацане. Гледай го само как лети.

— Тук кулата Ню Йорк, Истърн. Какво ви е прихванало? Веднага отивайте на втори кръг. Тук не можете да кацнете. Тук Ню Йорк, Истърн, чувате ли ме — тук не можете да кацнете! — извика Том в микрофона. — По дяволите! Тоя не отговаря — изруга. — Нахалник, насочва се към хангара. Е, сега вече ще му покажа къде зимуват раците!

Том се втурна към вратата, но Декс, който още следеше сцената от прозореца, го спря с движение на ръката.

— Да не вярваш на очите си — възкликна объркан. — Човече, Том, та това е Лестър! — вече крещейки се обърна той към приятеля си.

— Шегуваш се, разбира се — колебливо промърмори той. — Лестър щеше първо да се обади.

— Слушай какво ти говоря. Това е Лестър. Познавам машината. Давай! Звънни веднага на мистър Принстън и Лаура. Информирай също пресата за завръщането на двамата безследно изчезнали.

Том още не схващаше, какво става и го гледаше не особено умно.

— Прави, каквото ти казах!

В този момент вратата се отвори и в очертанията й застанаха Джералдин и Лестър.

— Наистина е той! — викна отново Декс. — Боже мой, човече, къде се губихте толкова време? Хубава каша забъркахте тука!

Лестър уморено се усмихна.

— Ще ти разкажа по-късно. Сега имам нужда от нещо за пийване.

Декс веднага изтича до малкия стенен шкаф и измъкна оттам бутилка и две чаши.

— Старо уиски. Пазя го само за специални случаи. А че този случай може да бъде причислен към специалните, не може да има и съмнение — напълни чашите, подаде първо на Джералдин, а после на Лестър. — Разказвай, старче! — настоя нетърпеливо. — Къде изчезнахте? Какво, по дяволите, се случи?

— Попаднахме в снежна виелица във Върмонтските планини и се наложи да кацнем принудително.

Декс подсвирна.

— Не се ли наранихте?

— Нищо особено — само няколко незначителни рани. Имахме късмет. Приземихме се сравнително сполучливо, точно около хижата, за която ти бях разказвал.

— Значи през цялото време сте били в нея? Така си и мислех. Трябваше да потърся по-старателно точно там. Досетих се все пак и взех курс в тази посока, но ме спря онази страхотна буря. После полицията реши, че е пълна глупост да ви търсим толкова далече.

— Вероятно нямаше да ни откриеш. Всичко наоколо беше затрупано със сняг…

Лестър не можа да довърши. В същия момент вратата с трясък се отвори и в стаята нахлуха въоръжени с камери и фотоапарати журналисти. Засвяткаха апарати, хорово се задаваха въпроси и настана обичайната за такива случаи суматоха.

Най-после Уолтър Принстън успя да си пробие път през тълпата.

— Джералдин, Джералдин, дете мое! — откри я, седнала в един ъгъл и я притисна в обятията си. Сълзи на радост изпълниха очите му. — Дете мое, мое любимо дете. Слава Богу! Вече си тук. Всичко наред ли е?

— Да, татко. Всичко е окей.

— Тогава да си вървим вкъщи — прегърна я през раменете и я поведе към вратата.

Тя потърси с поглед Лестър, но той беше обсаден от журналистите и не можеше да се откъсне от тях. В блъсканицата не забеляза, че Лаура беше успяла да разкъса живата верига, да се хвърли в обятията на годеника си и да го зацелува неудържимо:

— Дете мое, толкова се радвам, че пак си при мен! — повтаряше Уолтър и я прегръщаше отново и отново.

Лимузината вече ги чакаше и потеглиха към къщи. Още от вратата сестра й я грабна в прегръдките си и я засипа с възклицания и въпроси.

— Колко се радвам, че те виждам, Джералдин! Толкова се тревожехме за тебе! Добре ли си?

— Съвсем.

— Изглеждаш малко бледа.

— Уморена съм. Това е всичко — усмихна се Джералдин малко измъчено.

Сега повече от всякога искаше да остане насаме със себе си.

— Моля ви да не ми се сърдите, но ми се ще да се оттегля и да си почина.

— Разбира се, детето ми. Полегни и се отпусни. В края на краищата, ти си си у дома — съгласи се Уолтър, макар че страшно му се искаше да научи цялата истина за онова, което й се бе случило.