Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beloved Bodyguard, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 44 гласа)

II

— Много весела ми изглеждаш днес — забеляза Уолтър Принстън, когато седнаха да обядват.

— Просто настроението ми е добро.

— Какво смяташ да правиш следобед? — осведоми се той, зает с освобождаването на омара от бронята му.

Джералдин без ентусиазъм порови с вилицата в чинията си и леко повдигна рамене.

— Не съм решила още — излъга, без да й мигне окото. — Ще мина, може би, по магазините. Трябват ми някои неща.

Баща й въздъхна.

— Значи още един следобед, който ще ми струва доста скъпо.

— Татко, държиш се така, сякаш си, притиснат от бедност, а всъщност притежаваш милиарди. Притесняваш се за някакви си жалки стотина долара, които сега са ми необходими.

— А защо мислиш, че ги имам тези милиарди? — поучително забеляза той. — Винаги съм се стремил да не пилея излишно пари!

— Зная. И сега разглезената ти дъщеря ще пропилее всичко. Така си мислиш, нали?

— Ако продължаваш да харчиш така безразборно, скоро твоята част от наследството ще се стопи — опита се да я вразуми Уолтър, без да храни особени надежди за успех.

— О, татко, не пресилвай нещата. В края на краищата, не си купувам всеки ден нова спортна кола.

— Всеки ден не, но на всеки шест месеца — уточни. — Знаеш ли по колко време карах колите си едно време?

— Знам. Това вече си ми го разказвал поне сто пъти — направи гримаса Джералдин.

— Вие, младите хора… — започна Уолтър с поучително вдигнат пръст.

— … просто не знаете цената на парите. Пилеете с шепи онова, което бащите ви с труд са успели да съберат — завърши вместо него. — Моля ти се, татко, спести ми поученията си. Не искам да те слушам повече — избухна тя. — Не одобряваш дори и най-малките ми удоволствия.

— Не, детето ми, не исках да кажа това. Добре го знаеш — отстъпи веднага баща й. — Върви сега да се забавляваш.

— Ето, че ми развали целия следобед — нацупи се Джералдин като малко, упорито дете.

— Моля те, забрави какво ти казах. Винаги съм изпълнявал всяко твое желание — Уолтър отиде при дъщеря си и я целуна нежно по меката руса коса.

Тя незабележимо се усмихна. Знаеше, че може да го върти около малкия си пръст.

— Какво става с този Джейсън? Намирам го за доста симпатичен.

— Той просто не ми подхожда — въздъхна театрално Джералдин. — Мъжете просто не ме разбират.

— Аз те разбирам, любов моя — успокои я Уолтър.

— Надявам се, че Кевин също — неочаквано каза тя и мечтателно погледна нагоре.

Уолтър Принстън изумено я погледна.

— Кой, за Бога, пък е този?

— Запознахме се на дансинга и довечера имам среща с него. Покани ме на едно парти.

Той поклати глава.

— Вече трудно се ориентирам в тълпата твои обожатели — констатира и избърса устата си със салфетката. — Би трябвало да знаеш какво правиш. В края на краищата, вече си достатъчно голяма. А сега аз трябва да се връщам в бюрото.

Стана и я целуна нежно за довиждане.

— Бедният татко — продума Джералдин с усмивка, когато баща й излезе от трапезарията.

После погледна часовника си. „Два часа! Значи до първия урок ми остават още четири часа.“ Беше възбудена. Мислите й се объркваха. „Какво да си облека?“ Постоя в нерешителност пред грамадния, претъпкан с дрехи гардероб. Най-после изборът й падна върху джинси и пуловер, а отгоре си облече спортен блузон.

Малкото летище, предназначено за спортни самолети, се намираше в другия край на Ню Йорк. Добра се до него за повече от час. Уверено се запъти към контролната кула, в която се помещаваше клубът. Вътре нямаше никой. „Как беше името на инструктора?“ Джералдин трескаво се мъчеше да си го спомни, но усилията й останаха напразни.

Бавно се упъти към хангара. Изведнъж се чу шум на мотор и недалеч от нея кацна малка спортна машина.

От кабината слязоха мъж и жена.

„Сигурно това е инструкторът“ — помисли си и с раздразнение хвърли поглед на изящния си часовник. Стрелките показваха четвърт час закъснение след уговореното време.

— Как смеете да ме карате да чакам толкова дълго?! — нахвърли се върху мъжа в бял комбинезон, без да погледне жената до него. — Плащам добри пари и мога да изисквам поне точност. Аз съм Джералдин Принстън и не съм свикнала да чакам — добави надменно.

Лестър Джонсън погледна неразбиращо наперената красива блондинка. Тъкмо се накани да я попита, какво точно иска от него, когато си спомни последните й думи: „Плащам добри пари за тези уроци…“.

„Ясно! Тази прелестна мацка ме взема за инструктор по летене.“

Гневът му, предизвикан от агресивното й поведение, мигновено се изпари. Изведнъж ситуацията му се стори доста забавна и желанието му да се разправи с това красиво като мечта същество изчезна.

— Слушайте… — опита да се включи в разговора червенокосата му спътничка, но той я прекъсна с жест.

Лаура гневно прехапа устни.

— Много съжалявам за закъснението — Лестър повдигна рамене и едва сдържа усмивката си, — но понякога учениците не могат да усвоят бързо материала.

Явно забавляващ се, хвърли многозначителен поглед към придружителката си. В очите на Лаура блеснаха гневни искри. Беше забелязала с какъв интерес годеникът й съзерцава тази блондинка и в гърдите й се надигна вълна от пареща ревност.

Джералдин изгледа пренебрежително младия мъж.

— С мен няма да имате такива проблеми — отвърна. — Ще ми трябват не повече от десет часа, за да усвоя всичко.

— Прекрасно — прозвуча ироничният му отговор. — Точно такива ученици ми допадат най-много.

Вече беше успял да си състави мнение за нея. „Красиво, разглезено зверче, което не може да търпи никакви забележки. Ще й дам да разбере!“

— Е, какво чакаме още? Да вървим.

Направи приканващ жест е ръка и Джералдин се отправи към самолета, като мина гордо покрай него.

— Ти сериозно ли мислиш да даваш уроци на малката? — изсъска Лаура.

— Сама чу, че имала нужда от инструктор по летене. Не мога да я зарежа така.

— Обясни й, че е станало недоразумение — с негодувание настоя тя. — Кажи й, че не си инструктор, че се казваш Лестър Джонсън, и че си един от шефовете на самолетостроителна фирма!

— После — каза й, като бегло я целуна по бузата.

Лаура гневно тропна с крак и, без да се обръща, напусна летището.

— Мисля, че е по-добре да се изместите на другата седалка — каза й Лестър с усмивка.

Естествено, Джералдин беше заела пилотското място.

— Но аз искам да се науча да летя!

— Разбира се. Но първо трябва да изслушате обясненията ми.

Тя обаче не се помръдна.

— Няма какво да ми обяснявате — заяви високомерно. — Познавам всички уреди и функциите им също.

— О, чудесно! Но след като знаете всичко, за какво ви трябвам аз?

— За да получа пилотска книжка, все пак имам нужда от присъствието на инструктор, ако не се лъжа — отвърна му заядливо.

— О, да — съгласи се Лестър. — Обикновено е така, но доколкото мога да преценя, вие сте в състояние да намерите начин да се снабдите с нея и без моето участие — разсмя се той.

— Вие какво, подигравате ли ми се — разсърди се Джералдин. — Не се нуждая от вашите подмятания. Аз съм Джералдин Принстън и…

— … това го казахте вече — сухо забеляза Лестър.

— Аз съм Джералдин Принстън, дъщерята на Уолтър Принстън — милиардерът…

— … това не го бяхте казала досега!

Тя кипеше от ярост. „Какво всъщност си въобразява този мъж, та си позволява да ме прекъсва така?! Е, ще му покажа къде зимуват раците!“

— Мога да си намеря и друг инструктор! — заяви троснато.

Лестър, който все още стоеше до нея в очакване креслото на пилота да бъде освободено, се престори, че си отива.

— Действайте тогава.

Джералдин прехапа устни. Беше решила да вземе първия си урок още днес. Търсенето на нов инструктор сигурно щеше да отнеме няколко дни. Беше принудена да отстъпи. Скърцайки със зъби от гняв, зае мястото на втория пилот.

— Е, добре, останете — извика след него, а мислено си рече: „На всяка цена трябва да си намеря друг инструктор! По-късно“.

— Браво! Така е по-добре — ухили се Лестър.

— Не си въобразявайте, че ще отстъпвам вечно! — изсъска тя. — Правя го сега, защото това е първият ми учебен час!

— Можете пак да заемете пилотското място — разпореди се отново Лестър.

— Какво-о-о! Какво си въобразявате? Не сме на детско представление. Що за безобразие е това?!

— Мислех си, че искате да се научите да летите — спокойно й отговори. — Щом желаете това, трябва да сте в пилотското кресло.

Той небрежно се облегна на седалката.

— Исках само да ви стане ясно, че дисциплината и подчинението са важна част от поведението на всеки човек, имащ отношение към авиацията. Между другото, името ми е Лестър Джонсън.

— Не искам да ви лъжа, че ми е приятно — надменно му отвърна Джералдин.

Трябваше обаче да признае, че мъжът до нея бе страхотно привлекателен и притежаваше неотразим чар, въпреки нахалното си държание. Черната му коса падаше предизвикателно върху челото, а погледът на тъмносивите му очи я караше да чувства слабост в коленете. Загорялото му от слънцето лице имаше много правилни и хубави черти. Много отдавна не беше срещала толкова вълнуващ мъж. Мускулестото му тяло се открояваше под пилотския комбинезон и излъчваше смайваща еротичност.

Лестър се усмихна.

— Ще свикнете с мен.

— Едва ли ще стане. Нашето познанство сигурно няма да продължи дълго. Нямам намерение да се занимавам с вас повече, отколкото е необходимо, защото обучението ми няма да отнеме повече от десет часа.

— Ще видим — лаконично отбеляза той и затегна предпазния колан. — Какво чакате още? Палете мотора!

Джералдин се огледа наоколо.

— Що за самолет е това?! — изруга.

— Какво имате предвид?

— Къде е ключът за запалването? Може би го държите в джоба си.

Лестър избухна в смях.

— Принцесо — рече, като се поуспокои малко, — тази машина няма ключ. Има само стартов лост.

Тя се почувства малко объркана.

— Не разбирам, какво смешно има тук! — раздразнено отметна коси. — Всяка машина има различна конструкция.

— Дълбокоуважаема госпожице, струва ми се, че някъде допускате грешка. Това нещо, в което се намираме сега, не е автомобил. Не познавам такъв тип самолети, които имат нужда от ключ за стартиране — отбеляза спокойно, но все пак малко иронично Лестър.

На Джералдин и през ум не й мина да си признае, че не е била права.

— Сигурна съм, че пилотът на частния ни самолет винаги има ключ в себе си — заяви наперено.

— Какво от това? Аз също винаги нося със себе си разни ключове. За колата, за жилището…

— Вие сте просто непоносим! — подскочи тя.

— Откъде сте толкова сигурна. Та вие изобщо не ме познавате — парира веднага Лестър.

Играта го забавляваше и от минута на минута засилваше убеждението му, че на тази разглезена госпожичка трябва да се натрие хубавата муцунка.

Джералдин безпомощно оглеждаше многобройните уреди пред себе си. Теоретичните познания, които беше получила от Джим Уотърман, внезапно се бяха изпарили от главата й. Не можеше да си спомни нищо.

— Ето, това тук е лостът за стартиране — обясни й Лестър спокойно. — А сега, запалете мотора.

Тя отново се окопити и възвърна дързостта си.

— И сама щях да се оправя! — заяви безапелационно и силно дръпна лоста.

С оглушителен шум моторът заработи веднага.

— А сега закопчайте предпазния колан — нареди й Лестър и скръсти ръце пред гърдите си. — Поне това умеете — с иронично одобрение забеляза той, след като Джералдин го пристегна. Тя му хвърли унищожителен поглед.

— А сега, лоста за подаване на газ.

„Лостът за газ? — Джералдин трескаво се мъчеше да си припомни. — Да, трябва да беше това.“ С рязко движение го натисна надолу и машината направи подскок напред. Изплашена, веднага го отпусна.

— Действайте с чувство — усмихна се Лестър.

— Във ваше присъствие чувствата едва ли биха дали кълн — отвърна тя през зъби.

— Искате ли да направите един опит в тази насока? — контрира той развеселен и без сянка на обида. — С удоволствие бих ви предавал уроци и по тази част.

— Да не сте посмял! — извика Джералдин, като забеляза опита му да се премести по-близо до нея.

Бързо хвана лоста отново, но този път го придвижи надолу плавно.

Машината бавно се задвижи по пистата.

„Прекрасно чувство“ — мислеше си, съвсем забравила за мъжа до себе си. Смело натискаше лоста. Движеха се все по-бързо и по-бързо. Краят на пистата приближаваше.

— Струва ми се, че искахте да летите. Да карате кола и без това можете — забеляза Лестър.

— Какво трябва да направя сега? — отчаяно попита тя и стисна с две ръце лоста.

— Летете.

— Да, но как?

— Вдигнете този сандък във въздуха! — Лестър се мъчеше да надвика оглушителния шум на мотора.

— Но къде е лостът?

— Трябва да придърпате към себе си щурвала. Но действайте внимателно. Надявам се, че не искате да направим лупинг?

Джералдин изпълни разпореждането му, но движението се получи не съвсем плавно. Машината подскочи във въздуха и се тръшна обратно на пистата.

— Е, нищо. За начало не беше толкова зле — констатира той, но в гласа му се прокрадваше подигравателна нотка.

— Не беше зле? Какво означава това? Когато вие го правехте за първи път, по-добре ли беше?

— Сигурно не. Но както вече ви казах, липсва ви чувство, а то е необходимо в почти всички области — и особено в авиацията. Сега обърнете назад и започнете старта отново.

— Да обръщам? — възкликна Джералдин слисано.

— Да. Необходимо е. Ако си дадете труда да погледнете през прозореца, сама ще установите, че пистата свършва дотук.

Тя гледаше доста безпомощно.

— Завъртете руля наляво. Същото е като при колата.

Подчини се и направи ляв завой, въпреки че движението се получи на тласъци.

— Опитайте да подавате газ по-плавно.

— Но аз подавам плавно — запротестира Джералдин. — Причината навярно е в самолета.

— Трябва да извините машината. Прави първия си полет и вероятно е малко нервна — засмя се Лестър.

Тя не му отговори. Хвърли му само хаплив поглед и насочи самолета към командната кула.

— Дайте отново ляв завой — изкомандва той. — След това рулирайте бавно към стартовата линия.

Подчини му се безмълвно. Не искаше да се кара с мъжа, в чиито ръце по силата на обстоятелствата се намираше.

— Така. Сега всичко още веднъж.

Джералдин пое дълбоко въздух и се приготви да подаде газ.

— Стоп! — извика Лестър и тя уплашено подскочи. — Забравихте нещо.

Не се сещаше, какво беше пропуснала. Според нея нямаше какво друго да прави, освен да започне да подава отново газ.

— Преди всеки полет задължително се иска разрешение за излитане!

— Разрешение за излитане? От кого?

— От диспечера в кулата, който следи положението по пистата, но в днешно време това го знае всяко дете.

— Разбира се! Наистина ли мислите, че не зная това? Просто от вълнение забравих.

— Вие се вълнувате? Няма защо. Нали седя до вас — усмихна се Лестър и се облегна в очакване назад.

Джералдин погледна неуверено уредите.

— Какво трябва да правя сега?

— Мислех, че знаете. Вие сте, както се казва, стар боец.

Лестър се забавляваше. Правеше му удоволствие да я дразни. Искаше да пречупи високомерието й. Трябваше да си признае, че тя му харесваше. Харесваше му даже повече, отколкото бе допустимо за един сгоден мъж. Но в момента наистина не му се удаваше да мисли за Лаура. До него седеше едно възхитително същество, което се нуждаеше от един добър урок.

— Подло е от ваша страна да се възползвате от зависимото ми положение! — възмути се Джералдин.

— Исках само да ви дам възможност да приложите знанията си на практика — той я погледна с искрящи очи.

— Работата е там, че отдавна не съм практикувала — наведе глава Джералдин.

— Защо тогава не ме помолите да ви помогна? В края на краищата, не мога да гадая, какво знаете, и какво не.

— Не зная името на този модел.

— Надписът стои точно над главата ви.

— Но това са само някакви букви! Този самолет няма ли име?

— Това е името на машината — търпеливо й обясни Лестър. — Знаете ли езика, който използват летците?

— Разбира се, че го знам — тръсна глава Джералдин.

— Е, в такъв случай, обадете се на кулата!

„Сега трябва да внимавам да не допусна грешка — мислеше си тя. — Не бива да му давам допълнителен повод за присмех!“

Взе микрофона, който висеше на някакъв апарат, приличащ на радио. Беше виждала много пъти по филмите, как се установява радиовръзка.

— Ало кулата, ало кулата — произнесе с неуверен глас. — Тук е Ди-Ей-Си-Ти, номер двеста и четиринайсет.

Казвам се Джералдин Принстън и моля да ми разрешите излитане.

Почака малко, но никой не й отговори.

— Трябва да изключите микрофона, иначе няма да чуете отговора от кулата — обясни й Лестър.

Тя го послуша, но не чу нищо друго, освен силно пращене.

— Повторете обаждането!

— Тук е Ди-Ей-Си-Ти, номер двеста и четиринайсет. Джералдин Принстън моли разрешение за излитане.

— Ей! Какво става там? — прозвуча изведнъж мъжки глас. — Някой иска да се свърже с мен ли? Лестър, ти ли си това?

— Извинявай, Том. Имам тук един новак!

— Можеш да му обясниш как се прави връзка — прозвуча отново гласът през смях.

— Окей, Том, сега ще се обадя пак! — Лестър изключи предавателя. — Мислех, че владеете езика на пилотите — ухили се той. — Е, добре. Ще ви покажа, как става това. Внимавайте! — включи отново радиостанцията и натисна копчето на микрофона. — Кулата, Ню Йорк, Истърн. Тук Делта, Ехо, Чарли, Танго — две-едно-четири. Моля разрешение за старт. Приемам.

— Окей, Делта, Ехо, Чарли, Танго — две-едно-четири. Разрешавам излитането от писта номер едно. Приемам.

— Разбрах ви, кула, Ню Йорк, Истърн. Край — потвърди Лестър и изключи предавателя.

— Така. Сега можете да стартирате.

Джералдин плавно подаде газ.

— Следете скоростта. При сто и двайсет мили бавно издигнете машината и наберете петстотин фута височина. Високомерът е горе вдясно.

Тя стисна здраво лоста за управление. Ръцете й се овлажниха. Очите й бяха вперени в стрелката на уреда. Когато тя достигна цифрата сто и двайсет, внимателно изтегли към себе си лоста. И наистина, самолетът повдигна нос и се откъсна от земята. „Аз летя!“ Като че ли мравки полазиха гърба й. „Наистина съм във въздуха!“

— Внимавайте за височината — предупреди я Лестър. Когато достигнаха зададените петстотин фута, заповедническият му глас прозвуча отново:

— Сега бавно върнете лоста обратно! Джералдин беше изпаднала в такава дълбока еуфория, че не забеляза, как отклони лоста повече, отколкото трябваше. Машината наведе нос и премина в пикиране. От устата й се изтръгна уплашен вик.

— Овладейте машината! — извика й Лестър.

— Но как?

— Преминете в издигане! След това дръжте хоризонталата. И най-важното, подайте газ! Иначе ще изгубим скорост и ще се разбием!

Криво-ляво, удаде й се да овладее самолета и да премине в хоризонтален полет. При изпълнение на маневрата, дъхът й беше секнал и сега с облекчение дълбоко си пое въздух.

— Добре свършена работа — похвали я Лестър.

А не трябваше да го прави. Тя така се изненада, че отново отклони лоста и самолетът премина в „свредел“.

— Не можете да понасяте бремето на похвалите — забеляза Лестър, след като отново го овладя.

— Вие ме разстройвате — промърмори Джералдин.

— Не сте първата жена, която твърди това.

— Вие наистина не приемате нищо на сериозно — тя отпусна за секунда лоста и му хвърли гневен поглед.

В същия момент машината отново заби нос надолу и започна да се клатушка на всички страни. Ужасена, Джералдин отново се вкопчи в управлението и след кратка борба изравни полета.

— Мисля, че за днес стига — въздъхна Лестър. Тайно трябваше да си признае, че „малкото зверче“ го беше поизнервило.

— Бавно завийте надясно, но внимателно! Снижете се след това плавно до двеста фута.

Джералдин допусна поредната си грешка и самолетът пропадна на сто фута.

— Издигнете до двеста фута и едновременно подайте газ!

Тя изпълни нареждането и с облекчение забеляза, че машината се върна на необходимата височина.

— Не прилича съвсем на детска игра, както си мислехте в началото, нали?

— О, съвсем просто е. Само дето с тия ваши поучения ми пречите да се съсредоточа.

Лестър просто онемя. „С тази малка вещица наистина е доста трудно да се справиш. Вероятно ще се наложи да опитам с по-крути методи.“

— Ето, там е летището. Спуснете до сто фута и намалете скоростта.

Джералдин се подчини. Стараеше се да води машината колкото се може по-плавно.

— Окей. Така е добре. Поддържайте тази скорост и внимавайте за височината. Сега малко вдясно — точно към пистата за кацане. Спускайте се надолу, но много бавно. Добавете малко газ.

Колелата докоснаха бетона. Самолетът подскочи, след това отново твърдо стъпи на пистата и пак подскочи във въздуха като гумена топка. Лестър удари главата си в тавана. Най-после Джералдин успя да задържи машината върху земята.

— Сега натиснете леко спирачките. Не така рязко! Да, така е добре. Внимателно!

Със свирещи гуми самолетът започна да губи скорост и накрая спря.

Лестър доволен я погледна.

— Е, вярвате ли вече, че десет учебни часа ще са ми достатъчни? — попита Джералдин и високомерно повдигна вежди.

Той избърса с опакото на ръката си капките пот, стичащи се по челото му. Радваше се, че отново има твърда почва под краката си.

— Без съмнение — отвърна й с крива усмивка. — Вие имате талант.

— Знаех си, че рано или късно ще ви се наложи да признаете това — Джералдин го погледна победоносно. — Да вкарам ли машината в хангара?

— Не! Не, за Бога! Сам ще го направя — бързо реагира Лестър.

— Е, добре. Тогава аз слизам. Кога е следващият урок?

Сега беше удобният момент да й обясни, че не е инструктор по пилотаж, за какъвто го вземаше. Но Лестър трябваше да признае пред себе си, че както ситуацията, така и младата жена му се нравеха, и че би искал да я види отново. Това момиче го беше очаровало и бе събудило у него чувства, каквито никога не бе изпитвал към Лаура.

— Какво ще кажете за утре? — предложи й.

— Да. Ще ми бъде удобно — вирна си носа Джералдин. — Надявам се, че дотогава ще успеете да се съвземете. Предлагам да направим глобална сметка за заплащането на десетте часа наведнъж.

Той отново онемя. Такова самочувствие и надценяване на собствените си възможности не беше срещал досега. Докато успее да си възвърне дар словото, Джералдин беше вече слязла по стълбичката и му извика през отворената врата:

— Утре по същото време. Този път се постарайте да бъдете точен.

 

 

— Добре ли прекара днес? — попита Уолтър дъщеря си, когато вечерта се бяха разположили удобно в креслата.

— Да, беше много хубаво — отговори тя с двусмислена усмивка.

— Това ме радва. Слушай. Имаш ли желание да дойдеш утре с мен? Налага се да прескоча до Чикаго. Случили са се неприятности във филиала на завода и трябва лично да уредя нещата. Уилис ми се обади по телефона. Работниците заплашвали със стачка.

— Не, татко. За съжаление утре имам насрочена среща. Още повече, че в този случай едва ли ще мога да ти бъда в помощ.

— Жалко! Това ще бъде първото ми пътуване без теб.

— Ще го преживееш някак — усмихна се Джералдин. — Докога ще бъдеш там?

— Може би ще се наложи да поостана няколко дни. Ще наредя на Хенри да ми опакова някои неща. Какво ще правиш през това време?

— Не се тревожи за мен. Ще се забавлявам някак си.

— Ще се срещнеш ли с Джейсън или с оня Кевин?

— Джейсън? О, не, татко. Той не представлява нищо за мен. Обясних му да не си прави труда да се влачи повече подире ми — махна презрително с ръка.

Уолтър въздъхна.

— Ако я караш по този начин, един ден ще свършиш като стара мома.

— Наистина ли мислиш, че с мен може да се случи такова нещо — нацупи се тя.

— Дете! Ти си красива, богата и имаш всички качества на жена, но ако бъдеш все така взискателна, някой ден мъжете ще се отчаят и ще престанат да те търсят — опита се да я поучи баща й.

— Какво мога да направя, като всичките са толкова скучни, глупави и кухи.

— Може би, причината се крие в теб? Мислила ли си по този въпрос?

— Как ти хрумна такова нещо! Не, татко. Сигурна съм, че не. Освен това, имам още толкова много време. Сега съм едва на двайсет и четири и просто не разбирам, защо толкова много бързаш да ме омъжиш!

— Не, не бързам, детето ми. Но погледни сестра си. Тя е щастлива и аз бих бил много по-спокоен, ако и ти си щастлива.

— Татко, но аз съм щастлива! — увери го Джералдин. — Мога да правя, каквото си искам. Ако бях омъжена, винаги щях да имам около себе си някой, който ще ми нарежда как да живея. Искаш ли да ти налея едно питие?

— Не. Благодаря, скъпа. Смятам да си легна по-рано. Денят беше много напрегнат, а и утрешният няма да е лек — Уолтър стана и целуна русата копринена коса на дъщеря си.

— Приятни сънища, татко. Аз ще почета още малко — тя го погледна с любов.

Той беше единственият мъж, когото обичаше. Поне засега.

Внезапно се сети за онзи Лестър. „Изглеждаше дяволски добре.“ Не можеше да не си го признае. Беше мъж, който би могъл да накара всяка жена да мечтае за него.

Сви се в ъгъла на удобното кожено канапе и отвори книгата, но някак си не можа да се съсредоточи. Непрекъснато пред очите й бе образът на „инструктора“ с омайващите сиви ириси и невероятно чаровната усмивка. Напразни останаха опитите й да изтрие тази картина от съзнанието си. Тръпки я побиваха, щом си представеше атлетичното му тяло. Не беше й се случвало подобно нещо досега.

„Та той е само един обикновен инструктор по летене — опитваше се да си внуши. — Освен това е много арогантен, самонадеян и самомнителен. Ще вземам само уроци при него и нищо повече!“

И все пак се наложи да се съгласи, че отсега се радваше на утрешния ден, и че примираше от желание да седне зад щурвала.

„Ще поставя този високомерен тип на мястото му! — закани се. — Още няколко часа летене и не той ще определя какво трябва да правя“.

Дълго не можа да заспи. Беше нервна и на закуска слезе малко бледа и уморена.

— Какво става с теб? Да не би да си болна? Да отложа ли пътуването си? — загрижено я посрещна Уолтър Принстън.

— Не, не, татко. Не се тревожи. Просто малко ме боли глава. Бързо ще ми мине.

— Може би имаш нужда от нещо?

— Не, благодаря ти — усмихна му се мило Джералдин.

— Е, скъпа, аз тръгвам тогава. Ще се чуваме по телефона. Не зная, колко дълго ще ми се наложи да остана в Чикаго. Мога само да се надявам, че няма да се проточи много.

Прегърна я през раменете и още веднъж я целуна нежно по челото.

— Радвам се все пак, че се отказа от мисълта да вземаш уроци по пилотаж — прошепна й.

Тя леко потръпна.

— Да, мисля, че все пак е доста опасно — изтърси, без да й мигне окото.

След като баща й излезе, седна отново на масата. Не й се ядеше. Разсеяно разбърка кафето си. Мислите й вече бяха заети с предстоящия урок. Непрекъснато си преповтаряше действията, които трябваше да предприема по време на полета.

„Първо — документите, второ — разрешението за излитане, трето — щурвала, след това с чувство към машината да подам газ, да вдигна скорост сто и двайсет мили, бавно издигане до петстотин фута, след което да премина към хоризонтален полет. Как точно трябваше да се изразя на езика на пилотите? Делта, Ехо, Чарли, Танго — две-едно-четири, повтори си мислено“. Сега вече беше сигурна, че ще се справи.

„Не бива да давам никакъв повод на този Лестър Джонсън да започне пак с поученията си!“

Стана и се отправи към банята. Пусна душа и подложи тялото си под хладната водна струя. Докато натриваше кожата си с ароматния лосион, мислите й отново се върнаха към него. „Чувството от плъзгането на силните му добре поддържани ръце по тялото ми вероятно ще бъде прекрасно! Той сигурно умее да бъде и безкрайно нежен…“