Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beloved Bodyguard, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 44 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Сканиране
helyg (2010)
Допълнителна корекция
orlinaw (2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-203-3


VIII

Часовете продължаваха да се точат един след друг, пълни със страх и неизвестност. Разрешаваше си да се отдели от него само, за да отиде до кухнята и да смени водата за компресите. Периодически му помагаше да седне, изтриваше гърба му с мокра, а след това със суха кърпа и отново го полагаше върху възглавницата. После му слагаше термометъра, който, за щастие, намери в аптечката. Температурата му се повиши до четирийсет градуса и все още нямаше никакви признаци за спадане. Лестър трескаво мяташе глава, а ръцете му шареха по завивките. От време на време изричаше в бълнуването си някакви думи, които Джералдин не можеше да разбере. Опитваше се да се надигне, но отново безсилно падаше върху постелята.

Привечер температурата застрашително скочи. Когато достигна четирийсет един градус и две десети, по бузите й се затъркаляха сълзи на отчаяние. „Ами, ако не успея да я сваля…? Не! — заповяда си. — Ти трябва да успееш и ще успееш!“

Беше неуморима. През цялата нощ методично сменяше компресите на всеки петнайсет минути, а на всеки час повтаряше обтриването на гърба. Помагаше му да се надигне и вливаше в устата му силен горещ бульон. Призори не можа да издържи и падна от умора в креслото.

Събуди се и веднага скочи. Погледна Лестър — видът му не показваше никакво подобрение. Лежеше безсилно отпуснат върху възглавницата. Клепачите му неспокойно трепкаха, ноздрите му се свиваха и разширяваха и от гърлото му излиташе глухо хъркане.

При всяко негово движение или звук Джералдин нежно поемаше парещите му длани. „Не бива да заспивам отново! На всяка цена трябва да остана будна!“

На пръсти отиде до кухнята и си свари кафе. Внимателно, пренесе каничката и чашата на масата в дневната, за да бъде близо до него. Ободри се с няколко глътки и възобнови процедурите. Съмняваше се в ефективността на това лечение, но знаеше, че трябва да направи всичко, което бе по силите й. Всичко възможно!

И следобед термометърът показваше все същата висока температура. Нямаше съмнение — Лестър все още се намираше на границата между живота и смъртта.

— Трябва да се бориш, скъпи. Чуваш ли ме! — отчаяно му шепнеше. — Не искам да те загубя. Обичам те повече от всичко на света.

За първи път изричаше тези думи и сама се учуди на лекотата, с която ги бе произнесла. Досега беше отказвала да признае тази любов дори пред себе си. Всеки път, когато беше далеч от него копнееше за близостта му, но бяха ли заедно — гневът вземаше връх. Едва сега, в това критично положение й стана ясно, колко силно всъщност го обичаше. Би пожертвала всичко, ако можеше да спаси живота му.

Времето течеше мъчително бавно. Стъмни се и й стана студено. Трябваше да се заеме с някаква работа, за да се стопли и да не заспи. Боеше се да запали огъня в камината. На Лестър можеше да не му достигне въздух. Бродейки безпокойна и уморена из стаята, Джералдин се замисли над живота си.

„Какво съм свършила досега?“ Стигна до заключението, че досегашното й съществуване всъщност е било лишено от смисъл. „Никога с нищо не съм била полезна на някого. Едничката ми грижа беше задоволяването на собствените ми капризи и удоволствия. Джералдин Принстън, дъщерята на богатия Уолтър Принстън! Една глезла — ето какво съм. Гейл и Лестър имат право. Само надутата ми гордост ми попречи да си го призная. Никой не можеше да ми угоди. Лестър ми отвори очите, за което го възнаградих с омразата и гнева си. И сега съдбата иска да ми отнеме единствения мъж, когото някога съм обичала.“ Скри лице в шепите си и безутешно заплака.

Спря я вътрешният й глас: „Сега не е време за безполезни самосъжаления. Там на дивана, борейки се със смъртта, лежи човекът, когото безмерно обичаш и той има нужда от теб!“.

Решително избърса сълзите си и стана. Трябваше да смени компресите и да измери температурата.

Все пак утешително беше, че термометърът показваше предишните четирийсет и един градуса и пет десети. Може би това беше добър признак!

И тази нощ не можа да мигне. Въпреки, че вече трети ден не бе сложила троха в устата си, не изпитваше никакъв глад. Нервите й бяха опънати до крайност, за да може да мисли сега за ядене. Под очите й се бяха образували дълбоки, тъмни кръгове, а ръцете и краката й бяха сякаш налети с олово. Кафето вече не помагаше. Със сетни сили се бореше със смъртната умора, но не издържа и потъна в неспокоен, мъчителен сън.

Събуди се, когато стенният часовник биеше шест и веднага си спомни за задълженията си. Изправи се с труд на крака и се отправи със залитане към кухнята, да приготви гореща вода.

Денят започна без в състоянието на Лестър да настъпи подобрение. Джералдин не разбираше от медицина, но знаеше, че при такива тежки случаи, третият ден е решаващ. „Или ще настъпи подобрение, или…! Не! Никакво «или»! Той трябва да оздравее!“

С тревога се вслушваше в пресекливото му дишане. Реши да върши нещо, без да се отдалечава от дивана. Избърса праха от мебелите, изтри чашите от рафта и зареди камината с дърва. Щом Лестър дойдеше в съзнание трябваше добре да затопли стаята.

В кухненския шкаф намери консерва с пилешка супа. „Сега трябва да я затопля. Може би няколко глътки ще му помогнат да възвърне силите си.“ За нейно собствено удивление, отварачката за консерви този път свърши работа. Прехвърли съдържанието в една тенджера и го стопли. Напълни чаша бульон и с мъка сипа няколко лъжици, в устата на Лестър. В полусъзнание той преглътна няколко пъти, но бързо се умори и отново падна върху възглавницата. Джералдин изяде остатъка и почувства, как силите й се възвръщат. Едва сега осъзна, колко много е била гладна.

Отново минаха няколко мъчителни часа. Само решителността й да се бори докрай я крепеше да продължава в същия ритъм — компресите, обтриването, температурата.

Навън вече беше паднал непрогледен мрак, когато най-после термометърът показа спадане на температурата — четирийсет градуса. Искаше й се да нададе победен вик, но опасността не беше отминала. Каквито и усилия да й костваше, не биваше да се отпуска нито за миг.

След още два часа термометърът показа трийсет и девет градуса, след още един час — само трийсет и осем — и половина.

Изтощена до крайност, Джералдин се строполи в креслото. Наистина температурата се беше понижила, но Лестър все още лежеше в безсъзнание. Главата му продължаваше да се мята безпокойно по възглавницата.

Въпреки върховните усилия, които полагаше да не затвори очи, организмът си взе своето и тя задряма.

След време някакъв шум я извади от забравата и сънят моментално изчезна. Бързо скочи на крака и се озова на дивана. Лестър с мъка отвори очи и безспирно мълвеше името й.

— Тук съм, любов моя — прошепна Джералдин и нежно прокара ръка по косите му. — Сега всичко ще се оправи и ти отново ще си здрав. Трябва да поспиш малко.

Докато мълвеше успокоителните думи, сълзи изпълниха очите й.

По устните му пробягна измъчена усмивка и клепачите му отново се затвориха. Ръцете му не пареха вече от треската, а дишането беше равномерно и спокойно. Потъна в дълбок, оздравителен сън.

Тя се гушна до него и за пръв път от три дни заспа спокойно.

— Как се чувстваш? — попита го, когато късно следобед той се събуди.

Лестър я погледна объркан и все още доста немощен.

— Какво се е случило?

— Не се безпокой, мили. Беше малко болен последните дни, но скоро ще си на крака. Сега ще ти приготвя силен бульон. Трябва да възстановиш силите си.

„Това наистина ли е същата Джералдин Принстън? — мислите се мятаха хаотично в главата му. — Дали катастрофата и прекараните заедно прекрасни часове наистина не бяха сън?“

Огледа се. Намираше се действително в хижата, а потракването на съдовете в кухнята говореше, че и Джералдин е там. „Какво ми каза? Ще сготвела хубава супа? Но тя не е в състояние дори да отвори консервата? Готвене!“

Не разбираше нищо. „Да! Сега си спомних — ремонта на самолета… удара по главата. Вятърът затръшна вратата и по-нататък всичко потъна в мрак…“

Джералдин започна да сервира супата върху подноса.

— Но как съм дошъл дотук?

— Намерих те до самолета в безсъзнание и полувкочанен. Домъкнах те в хижата, а после ти вдигна температура.

— Да не би да съм бил много болен?

— Честно да ти кажа, не бях много сигурна в благоприятния изход. Ужасно се боях!

— Бедната ми Джералдин! — Лестър я погледна с нежност. — Значи, ти си ми спасила живота!

— Е, нека не преувеличаваме. А сега си изяж супата и не мисли за нищо друго. Скоро всичко ще е наред.

Забеляза коренната промяна в нея. Нищо не напомняше за разглезената, упорита богаташка дъщеря. Сега, когато вече беше в състояние да мисли нормално, започна да го мъчи съвестта. „В какво положение я поставих само! Трябваше да се съвзема час по-скоро, да ремонтирам самолета и да я отведа оттук! Какъв дявол ме накара да я доведа в тая пустош… но за това после…“

Всеотдайните грижи на Джералдин скоро дадоха резултат и два дни по-късно Лестър беше вече доста добре. Силите му почти се бяха възстановили.

На следващата сутрин твърдо заяви:

— Отивам до самолета. Ще се опитам да го ремонтирам и да го приготвя за излитане.

— Недей! Не бива. Още си много слаб. Може пак да ти се случи нещо. Остани тук, моля те!

— Трябва да направя опит. И без това те задържах безобразно дълго тук. Близките ти сигурно са се побъркали от тревога. Не! Не мога да нося повече такава отговорност.

Произнесе тези думи с такава решителност, че за нея беше ясна безсмислеността на по-нататъшни уговорки. Със свито сърце го проследи с поглед, докато снежната пустиня го погълна.

Дълбоко в сърцето си се страхуваше, че ще го загуби, щом се върнат отново в Ню Йорк. Така силно й се искаше да не успее да поправи самолета.

Когато Лестър се върна, навън беше вече съвсем тъмно.

— Утре можем да излетим. Закърпих временно машината и мисля, че ще успеем да стигнем до вкъщи.

Тя печално наведе глава.

— Тогава нека вечеряме заедно за последен път. Приготвила съм всичко.

Лестър отбеляза, с колко любов беше подредила масата. И свещите дори не беше забравила. Започнаха мълчаливо да се хранят. На Джералдин й се струваше, че присъства на прощална вечеря.