Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (7)

4.

В земя, в която Седем града блестели са в позлата, дори прахът има очи.

 

Поговорка от Дебрал

Тълпа прашни, плувнали в пот мъже се беше струпала, докато вадеха последното тяло. Прашният облак висеше неподвижно над входа на мината, както през по-голямата част от предобеда, след срутването на изкопа в другия край на Дълбокия забой. По заповед на Бенет робите се бяха трудили със стръв, докато измъкнат труповете на трийсетината си събратя по участ.

Никой не беше оцелял. С безизразно лице Фелисин гледаше всичко заедно с десетината останали роби от рампата за отдих при устието на Кривините. Чакаха да пристигнат буретата с вода. Горещината бе превърнала дори най-дълбоките изкопи на мините в нажежени пещи. С всеки час робите капеха на гроздове под напечената земя.

В другия край на падината Хеборик ореше буцестата земя на Дълбоката пръст. Беше втората му седмица там и по-чистият въздух, както и смъкналият се от гърба му товар да тегли пълните с камъни колички бяха подобрили здравето му. Товарът с вар, която да разрони пръстта, докаран по нареждане на Бенет, също беше помогнал.

Ако не беше уредила прехвърлянето му, Хеборик щеше вече да е мъртъв, тялото му — смачкано под тоновете камъни. Дължеше й живота си.

Осъзнаването на това не донесе на Фелисин никакво удовлетворение. Двамата вече рядко си говореха. Със замъглена от пушека на дъранг глава Фелисин единствено можеше да се довлече до вкъщи всяка вечер след като престоеше в хана на Була. Следваха дълги часове сън, който не й носеше отдих. Работните дни в Кривините минаваха в дълго вцепенение, като в мъгла. Дори Бенет се беше оплакал, че е започнала да прави любов някак… вяло.

Тропането и пухтенето на водоноските по отъпкания път се усилиха, но Фелисин не можеше да откъсне замаяния си поглед от спасителите, подреждащи обезобразените трупове, за да дочакат да ги натоварят на фургона. Смътна утайка на скръб бе полепнала по онова, което можеше да види от цялата сцена, но дори жалостта й струваше усилие.

Колкото и затъпели да бяха станали сетивата й, тя ходеше при Бенет, искаше да бъде използвана, все повече и все по-често. Намираше го, когато беше пиян, залитащ и щедър, когато я предлагаше на приятелите си, на Була и на други жени.

„Затъпяла си, момиче — беше й казал Хеборик в един от редките случаи, когато я бе заговорил. — Но жаждата ти да чувстваш расте, докато не започне и болката да ти стига. Но го търсиш не където трябва.“

Не където трябва. Какво знаеше той къде трябва и къде — не? Другият край на Дълбокия забой беше „не където трябва“. Шахтата, където щяха да хвърлят труповете, там беше „не където трябва“. „Навсякъде другаде е поне малко по-добре.“

Готова беше да се премести при Бенет и така да сложи точка на избора, който беше направила. След няколко дни, може би. След седмица. Скоро. По този начин досега беше изтъквала независимостта си, но целта се бе оказала не чак толкова голяма, че да не се предаде, в края на краищата.

— Момиче.

Фелисин примигна и вдигна очи. Беше младият малазански пазач, онзи, който бе накарал веднъж Бенет да се наежи… „така отдавна“.

Войникът се усмихна широко.

— Е, намери ли цитата?

— Какво?

— От писанията за Келанвед. — Младежът вече се беше намръщил. — Посъветвах те да намериш някой, който знае останалата част от пасажа, който ти цитирах.

— Не разбирам за какво говориш.

Той се пресегна и мазолите, покриващи палеца и показалеца на дясната му ръка, погалиха брадичката и скулата й, щом вдигна лицето й. Отметна назад косата й и тя примижа на ярката светлина.

— Дъранг — прошепна той. — Кълна се в сърцето на Кралицата, момиче, изглеждаш десет години по-стара от последния път, когато те видях, а кога беше това? Само преди две седмици.

— Питай Бенет — изломоти тя и дръпна главата си от ръката му.

— Какво да го питам?

— За мен. В леглото ти. Той ще позволи, но само ако е пиян. Тази нощ ще е пиян. Скърби за мъртвите с кана вино. Или две. Тогава ме пипай.

Мъжът се изправи.

— Къде е Хеборик?

— Хеборик? В Дълбоката пръст. — Хрумна й да го попита защо иска него, а не нея, но въпросът се отвя от ума й. Тази нощ можеше да я пипа. Свикнала беше на мазоли.

 

 

Бенет се канеше да навести капитан Саварк и беше решил да я вземе със себе си. Канеше се да сключи някаква сделка с него, разбра по-късно Фелисин, и за отплата щеше да я предложи на капитана.

Тръгнаха за Дупката на плъха по Работния път, като подминаха хана на Була — пред вратата се бяха изтегнали неколцина свободни от служба доусийски пазачи.

— Недей да ми залиташ, момиче — изръмжа й Бенет и я стисна под мишницата. — И престани да си влачиш краката. Нали искаш точно това? Все повече и повече.

Когато й заговореше, в тона му вече се прокрадваше погнуса. Беше престанал да й обещава разни неща. „Ще те направя моя, момиче. Премести се при мен. Няма да ти трябва никой друг.“ Тези уверения, поднасяни с хриплив шепот, бяха изчезнали. Фелисин го осъзнаваше, но й беше все едно. Бездруго никога не беше вярвала на Бенет.

Цитаделата на Саварк се издигаше тромава в центъра на Дупката на плъха, с грамадните си, грубо одялани каменни блокове, зацапани от мазния дим, който никога не напускаше Чашата на черепа. Пред входа стоеше пазач, стиснал вяло пиката си.

— Лош късмет — измърмори той, след като се приближиха.

— Какво е станало? — попита Бенет.

Войникът сви рамене.

— Срутването тая заран, какво друго?

— Можехме да спасим някой — каза Бенет, — ако Саварк ни беше пратил малко помощ.

— Да спасите? Че за какво? Саварк не е в настроение, ако си дошъл да се оплакваш. — Плоските му очи пробягаха към Фелисин. — Виж, ако си дошъл с подарък, друга работа. — Пазачът открехна тежката врата. — В кабинета е.

Бенет изсумтя, дръпна Фелисин за ръката и я повлече навътре. Приземният етаж представляваше оръжейна, с подредени в заключени рафтове оръжия. В единия край имаше маса с три стола, с остатъците от закуската на пазачите. От средата на помещението нагоре се издигаше желязно стълбище.

Изкачиха един етаж до кабинета на Саварк. Капитанът седеше зад бюро, скърпено сякаш от плавеи. Столът му беше тапициран, с висок гръб. Пред него лежеше разтворен голям, подвързан с кожа тефтер. Саварк остави перото и отпусна гръб на стола.

Фелисин дори не можеше да си спомни дали вече е виждала капитана. Той се стараеше да стои настрана от робската гмеж, усамотен тук в кулата си. Беше слаб, без никакви тлъстини, мускулите по голите му до лактите ръце приличаха на усукани въжета под бялата кожа. Въпреки сегашната мода беше брадат — рунтавите черни къдрици на брадата му бяха намазани с благовония. Косата му беше подстригана късо. Воднистозелените му очи блестяха неизменно примижали над високите скули. Той изгледа твърдо Бенет, без да обръща внимание на Фелисин, все едно че тя не съществуваше.

Бенет я накара да седне на един стол до стената, вляво от Саварк, а самият той се настани в единствения стол точно пред капитана.

— Гадни слухове, Саварк. Искаш ли да ги чуеш?

Гласът на капитана беше тих.

— Какво ще ми струва това?

— Нищо. Безплатни са.

— Продължавай тогава.

— Доусийците са се раздрънкали на висок глас в хана на Була. Заканват се с Вихъра.

Саварк се намръщи.

— Пак тая глупост. Нищо чудно, че ми поднасяш тази новина безплатно, Бенет, тя не струва и пет пари.

— И аз така мислех в началото, но…

— Какво друго имаш да ми кажеш?

Очите на Бенет се спряха на тефтера на бюрото.

— Описал си мъртвите от тая заран. Намери ли името, което търсиш?

— Не съм търсил определено име, Бенет. Смяташ, че нещо си се досетил, но тук няма нищо. Губя търпение.

— Имаше четирима магове между мъртъвците…

— Стига! Защо си тук?

Бенет сви рамене, уж че отхвърля подозренията, които са го обзели.

— Подарък ти водя. — Той махна към Фелисин. — Много млада. Кротка, но и доста страстна. Няма дух да се съпротивлява — прави й каквото искаш, Саварк.

Капитанът се навъси още повече.

— В замяна — продължи Бенет — искам отговор на един въпрос. Робът Баудин беше арестуван тази заран. Защо?

Фелисин примигна. Баудин? Поклати глава, за да я прочисти от мъглата, запълваща будните й часове. Важно ли беше това?

— Арестували са го след комендантския час на улица „Камшика“. Избягал е, но един от стражите ми го е познал и арестът е изпълнен тази сутрин. — Воднистите очи на Саварк най-сетне се извърнаха към Фелисин. — Много млада, викаш? Колко — осемнайсет, деветнайсет? Започваш да остаряваш, Бенет, ако това го наричаш „млада“.

Усети как очите му я опипват като призрачни ръце. Този път усещането беше всичко друго, но не и приятно. Едва се сдържа да не потръпне.

— На петнайсет е, Саварк. Но с опит. Пристигна тук преди два транспорта.

Очите на капитана се приковаха в нея и тя учудено загледа как всичката кръв се изцеди от лицето му.

Бенет стана.

— Ще ти пратя други. Две момиченца от последния транспорт. — Приближи се до Фелисин и я дръпна да стане. — Удоволствието ти го гарантирам, капитане. До час ще са тук…

— Бенет — тихо каза Саварк. — Баудин работи за теб, нали?

— Само познат, Саварк. Не е от доверениците ми. Попитах, защото е от групата ми в забоя. Един силен мъж по-малко ще ни забави, ако го задържиш и утре.

— Преживей го, Бенет.

„Никой от двамата не вярва на другия.“ Мисълта дойде като проблясък на отдавна забравената будност у Фелисин. Тя вдиша дълбоко. „Става нещо. Трябва да помисля за това. Трябва да слушам. Да слушам, точно сега.“

В отговор на съвета на Саварк Бенет въздъхна тежко.

— Е, точно това май ще трябва да направя. До скоро, капитане.

Фелисин не се възпротиви, когато Бенет я подкара към стълбите. След това я издърпа през площада, без да отвръща на пазача при входа, който изръмжа нещо след тях. Тежко задъхан, Бенет я дръпна в сенките на близката уличка и рязко я извърна към себе си.

Гласът му захриптя дрезгаво.

— Коя си ти, момиченце? Отдавна изгубената му дъщеря? Дъх на Гуглата! Прочисти си го тоя ум! Кажи ми какво стана току-що в оня кабинет? Баудин? Какъв ти е Баудин на тебе? Отговаряй!

— Той… не ми е никакъв…

Опакото на дланта му, когато я зашлеви през лицето, беше като торба с камъни. Зад очите й избухна светлина и тя падна в гниещата смет. Остана да лежи неподвижно. Кръв потече от носа й и се сбра на червена локва в прахта.

Бенет я сграбчи за косата, надигна я и я блъсна в дървената стена.

— Именцето ти, момиче. Кажи ми го!

— Фелисин — изломоти тя. — Само това…

Той се озъби и отново вдигна ръка.

Тя зяпна белезите, които зъбите й току-що бяха оставили по кокалчетата му.

— Не! Заклевам се! Била съм намерениче…

Изгледа я свирепо и невярващо.

— Била си… какво?

— Подхвърлено дете. Намерили са ме пред манастира на Финир на остров Малаз… императрицата обвинила… поклонниците на Финир. Хеборик…

— Корабът ви дойде от Унта, момиче. За какъв ме взимаш. Ти си благородничка…

— Не! Просто се грижеха добре за мен. Моля те, Бенет, не лъжа. Не разбирам Саварк. Може Баудин да е заплел някоя приказка, лъжа някоя, да си спаси кожата…

— Корабът ви дойде от Унта. Изобщо не си била на остров Малаз. Тоя манастир до кой град е?

— Джаката. На острова има само два града. Другият е град Малаз, пращаха ме там през лятото. Да уча. Обучаваха ме за жрица. Попитай Хеборик, Бенет. Моля те.

— Кажи ми името на най-бедния квартал на град Малаз.

— Най-бедния?

— Кажи го!

— Не знам! Храмът на Финир е в Пристанищния! Той ли е най-бедният? Извън града има бордеи, покрай пътя за Джаката. Бях там само един сезон, Бенет! И почти нищо не видях от Джаката — не ни пускаха! Моля те, Бенет, нищичко не разбирам! Защо ме биеш? Правила съм всичко, което искаш от мен, спах с приятелите ти, оставих се да търгуваш с мен, станах…

Той я удари отново. Вече се беше отказал да търси отговори, както и изход някакъв между лъжите, които бе изсипала, обезумяла от страх. Нов повод за гняв се бе появил и блестеше в очите му. Биеше я методично, с мълчалива и хладна ярост. След първите няколко удара Фелисин се сви и се загърна плътно в болката, потъналата в сянка пръст на уличката й се струваше мека постеля. Помъчи се да се съсредоточи само върху дишането, да възложи на всичките си сетива само тази задача: да вдиша, да надмогне вълните на ужасната болка, заливащи я с всяко ново усилие, а сетне да издиша бавно и дъхът да я отнесе.

В един момент осъзна, че Бенет е спрял, че я е ударил може би само няколко пъти и си е отишъл. Беше сама в уличката и тънката ивица небе отгоре вече потъмняваше. Чу откъм голямата улица гласове, ала никой не се приближи към тесния проход, където лежеше присвита.

Събуди се отново, доста по-късно. Явно беше изпаднала в несвяст, докато бе пълзяла към изхода на сляпата уличка. Осветеният от факли работен път беше на десетина крачки. В полезрението й пробягаха смътни фигури. Ушите й не преставаха да кънтят, но чу викове и писъци. Миришеше на пушек. Помисли да изпълзи дотам, но съзнанието й отново се замъгли.

Студен парцал отърка челото й. Фелисин отвори очи.

Хеборик се беше надвесил над нея и като че ли оглеждаше зениците й, една по една.

— Съвзе ли се, момиче?

Челюстта я болеше, устните й бяха покрити със струпеи. Тя кимна и чак сега осъзна, че лежи в леглото си.

— Ще намажа устните ти с малко масло, да видим дали можем да ги отворим, без да те заболи много. Трябва да пийнеш вода.

Тя кимна отново и се стегна, за да изтърпи болката, докато той мажеше устата й с натопен в масло парцал, увит около чуканчето на лявата му китка.

— Много събития имаше тази нощ, за всички ни — заговори Хеборик. — Баудин е избягал от тъмницата, подпали няколко сгради, за да отвлече преследвачите. Крие се някъде тук, из Черепа. Никой не се е опитал да избяга по стръмнините или откъм Езерото на удавника — пазачите по Пътя на бръмбара горе са съобщили, че няма никакъв опит за пробив на кордона. Саварк обяви награда — иска го жив кучия син, най-малкото защото Баудин е убил трима от хората му. Подозирам, че тук има и нещо повече. Ти как смяташ? После Бенет съобщава, че те нямало на сутрешната проверка при работниците в Кривините, и аз почвам да се чудя. Отивам да говоря с него днес по обед — каза, че те видял последно в хана на Була, снощи, зарязал те, понеже вече си била свършила, смучела си в дробовете си повече пушилка, отколкото въздух, сякаш не е той виновен за това. Само че през цялото време, докато ми ги говореше, гледах кокалчетата му. Видях, че предната нощ се е бил с някой и че единствената рана, която е понесъл, е от нечии зъби. Е, орането и сеенето свърши, никой не държи под око стария Хеборик, и значи тръгнах следобеда да търся, да надничам във всички улички — и очаквах най-лошото, да ти призная…

Фелисин избута ръката му, отвори бавно уста, примижа от болката и усети студеното боцкане от разтворилите се отново ранички.

— Бенет — изхриптя тя. Гърдите я режеха с всяко вдишване.

Хеборик я изгледа твърдо.

— Какво Бенет?

— Кажи му… от мен… кажи му, че… съжалявам.

Старецът бавно се отдръпна.

— Искам… искам да си ме вземе пак. Кажи му. Моля те. Хеборик стана и й каза със странно спокоен тон:

— Отдъхни малко.

— Вода.

— Ей сега. После ще поспиш.

— Не мога.

Той я гледаше втренчено.

— Дробовете ти са пострадали. Имаш няколко спукани ребра. Какво ще кажеш за малко чай? С дъранг.

— Направи го силен.

Чу го как напълни чаша от бурето и притвори очи.

— Умно си го измислила, момиче — изхъмка Хеборик. — Намерениче. Късмет извади, че побързах. Бенет като нищо може вече да ти е повярвал.

— Защо? Защо ми казваш това?

— Да те поуспокоя малко. Исках да кажа… — Той се приближи, държеше чашата между двете си чуканчета. — Като нищо може да те прибере пак, момиче.

— О… Не те разбирам, Хеборик.

Той я изгледа, докато тя бавно вдигаше чашата към устните си.

— Да. Не ме разбираш.

 

 

Пясъчната буря се спусна по западния склон на хълмовете на Истрал като огромна стена и доближи крайбрежния път с гибелния си стон. Макар такива бури да бяха рядкост на полуострова, Калам се беше сблъсквал със свирепата им ярост. Преди всичко трябваше да изостави пътя. Минаваше на места близо покрай крайбрежните канари, а тези канари често пъти се свличаха при такава буря.

Подкара жребеца надолу по крайпътния сипей и той се възпротиви. За такова здраво и мускулесто животно, твърде разглезено беше с хубави пътища. Пясъците бяха горещи и коварни със скритите под повърхността дупки. Жребецът замята глава и задърпа шия, но Калам стегна здраво юздите и го подкара надолу и в падината, след което го пришпори в тръс.

На левга и половина по-нататък се намираше пристанът Ладро, а след него, на брега на пресъхващата лете река — кулата Ладро. Калам смяташе да не спира там, стига да можеше да го избегне. Командирът на укреплението беше малазанец, както и стражите му. Стига да можеше, убиецът смяташе да изпревари бурята с надеждата да излезе отново на крайбрежния път оттатък Кулата, а после да продължи на юг към село Интезарм.

С писък, стената от охра придърпа хоризонта вляво от Калам още по-близо. Хълмовете се бяха затулили. Небето се беше издуло и помръкнало. Ята подплашени ризани заплющяха около него. Убиецът изсъска проклятие и подгони жребеца в галоп.

Колкото и да не понасяше конете, животното се оказа великолепно, щом се понесе напред с все сили. Все едно летеше над земята, простило на Калам жалките му умения на ездач. Оставаше само и да си признае, че започва да обича проклетия жребец.

Хвърли поглед през рамо и видя фронта на приближаващата буря само на стотина крачки назад. Нямаше да може да я надбяга. Там, където вятърът помиташе земята, се вдигаше пясъчна вихрушка. Калам зърна сред пясъчната вълна и хвърчащи камъни, големи колкото юмрук. Стената щеше да се стовари отгоре му само след минута. Грохотът й изпълваше въздуха.

Малко по-напред и в посока, която щеше да ги прихване, сред облака с цвят на охра Калам зърна сиво петно. Той се изпъна назад в седлото и рязко дръпна юздите. Жребецът изцвили, заора с копита и спря.

— Щеше да ми благодариш, ако имаше капка мозък — изръмжа Калам. Сивото петно беше рояк кръвожадни пустинни бълхи. Ненаситните твари изчакваха бури като тази и яхваха вятъра, за да налетят на плячка. Най-лошото беше, че човек не можеше да ги види направо: виждаха се само отстрани.

Щом роякът профуча покрай тях и ги подмина, бурята връхлетя.

Пясъчната стена се стовари с грохот върху тях и жребецът се олюля. Светът се скри сред пищящата, вихрена мъгла от охра. Камъни и чакъл ги заудряха, животното затрепери, а Калам запъшка от болка. Сниши закачулената си глава и се присви под устрема на вятъра. Примижа, взря се през тесния прорез на шала телаба и подкара животното ходом. Наведе се над шията на коня, пресегна се с облечената си в кожена ръкавица ръка и прикри лявото му око, за да го предпази от хвърчащите камъни и пясък. Поне това му дължеше за това, че е с него сега.

Продължиха така още десетина минути, без да виждат нищо през гъстата пелена от пясък. Жребецът изцвили и се вдигна на задните си крака. От всички страни под тях пращеше и пукаше. Калам присви очи надолу. Кости, отвсякъде. Бурята беше издухала и оголила цяло гробище — съвсем обичайно по тези земи. Убиецът овладя жребеца и се опита да погледне през охрения сумрак. Пристанът Ладро беше наблизо, но не се виждаше нищо. Той смуши жребеца и животното запристъпва колебливо напред между купищата скелети.

Накрая видя пред себе си крайбрежния път с караулките от двете страни на нещо, което трябваше да е мост. Селото трябваше да е отдясно… „Стига да не го е издухала проклетата буря.“ Значи оттатък моста щеше да е кулата Ладро.

Караулките зееха празни като очните кухини на грамаден череп.

 

 

След като прибра коня в конюшнята, Калам прекоси двора, присвит срещу вятъра и примижал от болката в краката, докато приближаваше стражевата постройка при портата на укреплението. Наведе се под нишата и за първи път от няколко часа се оказа защитен от воя на бурята. В ъглите на караулката се трупаха преспи ситен пясък, но иначе запрашеният въздух беше спокоен. Стражи нямаше — единствената каменна пейка беше празна.

Калам хвана тежката желязна халка на портата и удари силно. Зачака. След малко чу как от другата страна махат резетата. Вратата се открехна с тежко скърцане и един стар кухненски слуга го изгледа с единственото си око и изръмжа:

— Е, влизай. Влизай при другите.

Калам се шмугна покрай стареца и се озова в просторна гостна. Към него се извърнаха няколко лица. В другия край на голямата маса, минаваща по дължината на правоъгълното помещение, седяха четирима от пазачите на укреплението. Малазанци, навъсени и вкиснати. Три тумбести кани клечаха на масата сред петната от вино. От едната страна на масата седеше жилава жена с хлътнали очи и лице, начервено и напудрено като на мома на панаир. Ерлийският търговец до нея сигурно беше съпругът й.

Калам се поклони на всички и пристъпи към масата. Друг слуга, по-млад от вратаря сигурно само с няколко години, се появи с нова кана и бокал и изчака, докато убиецът реши къде да седне — срещу двойката пътуващи търговци. Постави бокала пред него, наля го до половината и се отдръпна.

Търговецът оголи потъмнелите си от дъранг зъби в добродушна усмивка.

— От севера сме, а?

Виното се оказа някакъв билков буламач, твърде подсладено и гъсто за този климат, и Калам остави намръщен бокала.

— Бира няма ли в това укрепление?

Търговецът закима.

— Има, и изстудена при това. Уви, само виното е безплатно, по милостта на домакина ни.

— Не се учудвам, че е безплатно — измърмори Калам и махна на слугата. — Половница бира, моля.

— Струва един сребърник.

— Пътно разбойничество, но жаждата ми днес е господар. — Намери в кесията си един очукан джакат и го сложи на масата.

— Е, а селото пропадна ли в морето? — подкачи го отново търговецът. — Мостът по пътя ви насам от Ерлитан държи ли се?

Калам видя пред жената на търговеца малка кадифена торба. Вдигна бавно поглед нагоре и срещна хлътналите й очи. Жената му смигна мръснишки.

— От тоя няма да измъкнеш още някоя клюка, Баркру, миличък. Поредният странник, спрян от бурята. Нищо друго няма да научиш от него.

Един от стражите вдигна глава.

— Имаш нещо да криеш, а? Не си охранник на керван, сам пътуваш. Дезертьор от стражата на Ерлитан — или пък си тръгнал да разнасяш вестта за Дрижна, или и двете. А сега си ми дошъл тук, подслон да търсиш от господаря — чистокръвния малазанец.

Калам ги изгледа накриво. Четири войнствени лица. Опиташе ли да отхвърли обвиненията на сержанта, нямаше да му повярват. Стражите бяха решили, че мястото му е в тъмницата поне за тази нощ, да си поразсеят малко скуката. Но нямаше и интерес от проливане на кръв. Затова отпусна ръцете си на масата и бавно се надигна.

— Една дума с вас, сержант. Насаме.

Тъмното лице на сержанта се намръщи грозно.

— Че да можеш да ми резнеш гърлото, а?

— Вярвате ли, че съм способен на това? — попита учудено Калам. — Облякъл сте ризница, носите меч на кръста. Имате си трима приятели, които несъмнено ще стоят наблизо — макар и само да подслушат какво ще си кажем.

Сержантът стана.

— Мога и сам да се оправя. — И закрачи към стената в дъното.

Калам го последва. Извади малък медальон изпод телабата си, вдигна го пред очите му и го попита тихо:

— Знаете ли какво е това, сержант?

Сержантът се наведе предпазливо, за да огледа знака, изсечен на плоската повърхност на медальона. Щом го разпозна, лицето му пребледня и той промълви неволно:

— Старши Нокът.

— Край на въпросите и обвиненията, сержант. И не разкривайте какво сте разбрал на хората си — поне докато не си тръгна. Ясно?

Сержантът кимна и прошепна:

— Моля за извинение, сър.

Калам отвърна с полуусмивка:

— Притеснението ви е оправдано. Скоро Гуглата ще закрачи по тая проклета земя и двамата с вас го знаем. Днес сгрешихте, но останете все така недоверчив към непознати. Командирът на укреплението разбира ли положението извън тези стени?

— Да, сър.

Убиецът въздъхна.

— Значи вие и взводът ви имате късмет, сержант.

— Да.

— Е, дали да не се върнем на масата?

Сержантът само поклати глава на питащите погледи на войниците.

Щом Калам се върна при бирата си, жената на търговеца придърпа кадифената торбичка.

— Войниците помолиха да им гледам бъдещето — рече тя и извади Драконова колода. Задържа я в ръцете си и го изгледа с немигащи очи. — А ти? Искаш ли да научиш за бъдещето си, страннико? Кои богове ти се усмихват, кои ти се мръщят…

— Боговете нямат нито време, нито склонност да ни обръщат внимание — рече презрително Калам. — Не ме бъркай в игрите си, жено.

— Сплаши сержанта — отвърна му тя с усмивка, — а сега искаш да сплашиш и мен. Виждаш ли страха, който думите ти всяха в мен? Треса се от страх.

Калам изсумтя с погнуса и извърна глава. Някой заблъска по предната врата.

— Нови загадъчни пътници! — изкикоти се жената.

Вратарят се появи от страничната стаичка и заситни към вратата. Всички в гостната извърнаха глави натам. Този, който чакаше отвън, беше доста нетърпелив — ударите на желязната халка не спираха да кънтят настойчиво, докато вратарят посягаше да дръпне резето.

Щом то излезе от скобите, отвън натиснаха. Влязоха двама души — мъж и жена. Жената закрачи през гостната, ботушите й тропаха, желязото по нея скърцаше. Спря по средата, изгледа равнодушно стражите и гостите, спирайки се за миг на всеки един, преди да продължи. Калам не забеляза да му отделя по-особено внимание.

Личеше й, че някога е била с офицерски ранг — и може би все още беше, макар че нито отличителни знаци, нито цветове показваха сегашното й звание; мъжът зад нея също не носеше нещо, което можеше да се нарече униформа.

Калам забеляза ситните белези по лицата им и се усмихна наум. Бяха се набутали в рояка червени бълхи и никой от двамата не изглеждаше особено доволен от това. Мъжът трепна, ухапан от някоя от гадините под ризницата, изруга и заразвързва каишките на бронята си.

— Не! — сряза го жената.

Той спря.

Жената беше парду, племе от източните равнини; спътникът й имаше северняшки вид — вероятно бе ерлиец. Мургавата му кожа беше малко по-светла, отколкото на жената, и без племенни татуировки.

— Дъх на Гуглата! — изръмжа сержантът на жената. — Една стъпка да не сте направили повече! И двамата са ви полазили бълхи. Някой от слугите ще ви приготвя баня с кедрови трески — макар че ще ви струва доста.

В първия миг жената като че ли се канеше да възрази, но после махна към свободния край на масата с облечената си в ръкавица ръка и спътникът й издърпа два стола, след което седна сковано на единия. Жената зае другия.

— Кана бира — разпореди се новодошлата.

— Старшият взима пари за това — обади се Калам и й се усмихна криво.

— Седем орисници! Копеле стиснато… Слуга! Дай една половница и ще реша дали си струва парите. Бързо!

— Тая си мисли, че тук е кръчма — рече един от стражите.

— Тук сте по милостта на командира на тази цитадела — каза сержантът. — Плащате бирата, плащате банята и плащате за това, че ще спите на неговия под.

— И на това му викаш „милост“?

Сержантът се навъси. Беше малазанец и при това — в присъствие на Старши Нокът.

— Четирите стени, таванът, камината и конюшнята са безплатни, жено. Оплакваш се като някоя девствена принцеса. Приемай гостоприемството или да те няма.

Жената присви очи, после извади няколко джаката от кесията на колана си и ги плесна на масата.

— Разбирам — гладко заговори тя, — че щедрият ви господар иска дори от вас да си плащате бирата, сержант. Тъй да бъде, нямам друг избор, освен да черпя всички тук с по една половница.

— Щедро — кимна вдървено сержантът.

— Ей сега ще го развържем бъдещето — рече жената на търговеца и заразбърква картите.

Калам забеляза, че парду потръпна, като видя картите.

— Я ни го спести — намеси се той. — Нищо не печели човек, като види какво му предстои… ако изобщо имаш някакъв талант, в което се съмнявам. Спести на всички ни неудобството от глупавото ти представление.

Без да му обръща внимание, жената се извърна към четиримата стражи.

— Съдбата на всички ви зависи от… ей това! — И постави на масата първата карта.

Калам се изсмя.

— Коя беше? — попита мрачно един от стражите.

— Обелискът — каза Калам. — Тая тук е шарлатанка. Всеки гледач с талант щеше да знае, че тая карта не действа в Седемте града.

— Експерт във врачуването си ми, тъй ли? — сопна се жената.

— Винаги преди да тръгна на дълъг път посещавам добър врач — отвърна Калам. — Щеше да е глупаво да не го правя. Знам Колодата и съм виждал, когато гледането е вярно, когато силата се покаже в ръката. Искаше да им вземеш пари на стражите, като свърши гледането, като им надрънкаш колко ще забогатеят, как ще живеят в охолство до дълбоки старини и ще наплодят цяла сюрия герои…

Изразът й показа, че играта е свършила. Напудрената вещица изпищя от гняв и хвърли Колодата по Калам. Дървените карти го удариха в гърдите, пръснаха се дивашки по масата… и се подредиха във фигура.

Дъхът на жената парду излезе от устата й със съсък — единственият звук, който се чу в гостната.

Калам погледна картите и на челото му изби пот. Шест карти обкръжаваха в кръг една, а тази една — знаеше го със сигурност — беше неговата: Въжето, Убиеца на Сянка. Шестте карти около кръга бяха все от един Дом — Крал, Херолд, Зидар, Вретенар, Рицар, Кралица… Върховен дом Смърт, Домът на Гуглата, всички подредени около… този, който носи Свещената книга на Дрижна.

— Е, добре — въздъхна Калам и погледна за миг жената парду. — Мисля да си лягам.

 

 

Капитан Лостара Юил от Червените мечове и придружаващият я войник напуснаха кулата Ладро последни, повече от час след като техният обект беше поел с жребеца си на юг, през прашната диря на бурята.

Това, че се оказаха в принудителна близост с Калам, бе неизбежно, но Лостара беше точно толкова опитна в заблуждаването, колкото и той. Наглостта можеше да е маска, арогантността можеше да прикрие още по-гибелната самоувереност.

Ненадейното подреждане на Драконовата колода беше разкрило много неща на Лостара, не само за Калам и целта му. Сержантът на цитаделата се беше издал с изражението си, че е негов съучастник — поредният малазански войник, готов да предаде императрицата си. Очевидно отбиването на Калам в Кулата не беше случайно, както изглеждаше на пръв поглед.

Лостара проверяваше такъмите на конете и се обърна, когато спътникът й излезе от цитаделата. Червеният меч й се усмихна широко.

— Бяхте съвършена, както винаги. С командира обаче си поиграхме хубаво на гоненица. Спипах го накрая в криптата, мъчеше се да се набута в някаква петдесетгодишна броня. Явно е бил по-слаб на младини.

Лостара се метна на седлото.

— Живи няма, нали? Сигурен ли си, че си ги проверил всички? А слугите в задния коридор? Може би бях малко припряна с тях.

— Не сте оставила нито едно сърце да тупти, капитане.

— Добре. Яхвай коня. Жребецът на убиеца ще вземе душата на тия — ще трябва да ги подменим в Интезарм.

— Стига Баралта да е стигнал там и да ги е подготвил.

Лостара изгледа спътника си.

— Не се съмнявай в Баралта. И се радвай, че — този път — няма да докладвам за съмненията ти.

Мъжът кимна, присвил устни.

— Благодаря, капитане.

Излязоха от цитаделата и препуснаха на юг по крайбрежния път.

 

 

Целият приземен етаж на манастира обикаляше в кръг около едно помещение, заето от кръгло каменно стълбище, което водеше надолу в тъмното.

— Това според мен трябва да води долу, в криптата — каза Маппо.

— Ако си спомням добре — рече Икариум от мястото си при входа на помещението, — когато монахините на Кралицата на сънищата умират, телата им само ги увиват в лен и ги поставят в каменните ниши в стените на криптата. Да не би да изпитваш интерес да разглеждаш трупове?

— Общо взето — не — изсумтя треллът. — Просто камъкът се променя веднага щом слезе под нивото на пода.

Икариум вдигна вежда.

— Нима?

— Нивото, на което сме, е изсечено в скалата — варовика на стръмнината. Доста е мек. Но под него има дялани гранитни блокове. Убеден съм, че криптата под нас е по-стар градеж. Или е така, или монахините и култът им държат стените на криптата и входът към нея да са облицовани, а килиите за живеене — не.

Джагът поклати глава и се приближи.

— Бих се изненадал. Кралицата на сънищата е свързана с Живот. Е, ще разглеждаме ли?

Маппо слезе първи. Никой от двамата нямаше нужда от светлина, тъмнината не ги затрудняваше. Спиралните стъпала надолу пазеха следи от мраморна облицовка, но стъпването на много крака в дълбоката древност беше изтрила повечето от нея. Гранитът отдолу обаче бе устоял на ерозията на времето.

Стълбището продължаваше все по-надолу и по-надолу. На седемдесетото стъпало се озоваха в центъра на осмоъгълна скална камера. Всяка стена беше украсена с фризове, чиито цветове бяха потъмнели до многобройни отсенки на сивото. Подът беше прорязан като пчелна пита на правоъгълни ями, вкопани в плочите; мраморните блокове отдолу бяха махнати и сега бяха струпани пред нещо, което явно приличаше на портален вход. Във всяка от правоъгълните дупки имаше по едно загърнато в плащаница тяло.

Въздухът беше сух и без мирис.

— Тези рисунки не са свързани с култа на Кралицата — заяви Маппо очевидното, тъй като сцените по стените описваха мрачен мит. Дебели ели издигаха черни, покрити с мъх стволове от всички страни. Създаваше се впечатление, че човек стои в средата на малка поляна в недрата на древен лес. Тук-там между стволовете се мяркаха силуети на изгърбени четирикраки зверове, чиито очи блестяха, отразили сякаш лунната светлина.

Икариум се наведе и прокара длан по останалите плочи.

— Този под е съдържал някаква схема — рече той, — преди работниците на сестрите да изровят гробове в него. Жалко.

Маппо погледна преградения с блоковете вход.

— Ако тук се крие някакъв отговор на загадките, той е зад тази преграда.

— Възстановиха ли ти се силите, приятелю?

— Достатъчно. — Треллът отиде до преградата и засмъква най-високия блок. След като го прихвана, се олюля и изпъшка. Икариум притича да му помогне да свалят гранитната грамада на пода. — Дъх на Гуглата! По-тежък е, отколкото очаквах.

— Разбрах го. Дали да не продължим заедно?

След двайсет минути бяха разчистили достатъчно блокове, за да могат да минат оттатък. През последните пет минути си имаха и публика — на стълбището се бе появила цяла орда бок’арала — наблюдаваха мълчаливо усилията им, нависнали по перилата. Ала когато първо Маппо, а после и Икариум се вмъкнаха през отверстието, бок’арала не ги последваха.

Коридорът се изпъна пред тях — широка колонада от еднакви дебели кедрови стволове. Всеки беше с диаметър цял разтег. Мъхнатата, прорязана с жлебове кора още стоеше, макар че на много места се беше олющила и се въргаляше по пода.

Маппо прокара длан по един от дървените стълбове.

— Представи си какво усилие е било да ги смъкнат тук долу.

— Лабиринт — отвърна Икариум и подуши. — Останала е утайката, макар и след всички тези столетия.

— След столетия? Можеш ли да надушиш кой Лабиринт, Икариум?

— Куралд Галайн. Древен. Лабиринтът на Мрак.

— Тайст Андий? Във всички истории на Седемте града, които знам, изобщо не съм чувал да се споменава за присъствие на Тайст Андий на този континент. Нито в родния ми край, от другата страна на Джаг Одан. Сигурен ли си? Звучи нелепо.

— Не съм сигурен, Маппо. Усещането е като за Куралд Галайн, нищо повече. Усещането за Мрак. Не е нито Омтоуз Феллак, нито Телланн. Нито Старвалд Демелайн. Други древни Лабиринти не знам.

— Аз също.

Продължиха мълчаливо.

Когато коридорът свърши, Маппо беше отброил сто и трийсет крачки. Отваряше се в друга осмоъгълна камера, този път с под, издигнат с една педя по-високо от пода на коридора. Всяка плоча по него също беше осмоъгълна и на всяка личаха остатъци от образи, заличени с жлебове и изстъргване като при някакво съвсем прибързано и хаотично усилие да бъдат унищожени.

Щом застана на прага, треллът настръхна. Икариум спря до него и промълви:

— Аз лично не държа да влизаме в тази камера.

Маппо изпръхтя в съгласие. Въздухът миришеше на магия — стара, застояла, лепкава и натежала от сила. Като вълни от знойна мараня, магията струеше от каменните плочи, от образите, всечени по тях, и от раните, с които бяха прорязани повечето от тези образи.

Икариум клатеше глава.

— Ако това е Куралд Галайн, то мирисът му ми е непознат. Сякаш е… загнил.

— От оскверняването ли?

— Вероятно. И все пак вонята от тези следи от нокти се различава от това, което се вдига от самите плочи. Познато ли ти е? Кълна се в смъртните сълзи на Десемврий, трябва да ти е познато, Маппо.

Треллът примижа към най-близката нашарена с белези плоча и ноздрите му се разшириха.

— Соултейкън. Д’айвърс. Миризмата на превъплъщенците. Разбира се. — Изсмя се дивашки и смехът му отекна от стените на камерата. — Пътят на Ръцете, Икариум. Портата… тя е тук.

— Не е само порта, струва ми се — каза Икариум. — Погледни неповредените резби — за какво ти напомнят?

Маппо веднага го разбра. Огледа реда с усилваща се увереност, но разпознаването не донесе отговори, а само още повече въпроси.

— Приликата я виждам, но има и… разлика. Още по-дразнещото, Икариум, е, че не мога да измисля никаква възможна връзка…

— Такива отговори тук няма да получим — рече Икариум. — Трябва да отидем на мястото, което смятахме да намерим най-напред, Маппо. Доближаваме се до разбирането — сигурен съм в това.

— Икариум, мислиш ли, че Искарал Пъст се подготвя за нови гости? Соултейкън и д’айвърс, предстоящото разтваряне на портата. Да не би той — и следователно Селението на Сянка — да се окажат самият център на това сливане?

— Не знам. Я да идем да го питаме.

Отдръпнаха се от прага.

 

 

„Доближаваме се до разбирането.“ Четири думи, които будеха ужас у Маппо. Чувстваше се като заек, озовал се пред ловец. Всяка посока за бягство изглеждаше толкова безнадеждна, колкото ако замръзнеше на място. Стоеше на ръба на сили, чиято мощ зашеметяваше ума му, сили древни и сили сегашни. „Безименните, с техните упреци, намеци и проникновения, с техните потайни намерения и забулени желания. Отчайващо древни същества, стига треллските легенди да съдържат поне зрънце истина. О, Икариум, скъпи ми приятелю, нищо не мога да ти кажа. Проклятието ми е мълчание на всеки твой въпрос, а ръката, която ти предлагам като брат, ще те отведе към заблуда. В името на обичта го правя това и сам плащам цената… И то каква цена.“

 

 

Бок’арала ги чакаха при стълбите и ги последваха на дискретно разстояние до приземния етаж.

Намериха Върховния жрец в трема, който бе пригодил за своя спална килия. Искарал Пъст мърмореше под нос и пълнеше плетения кош за боклук с гнили плодове, умрели прилепи и смачкани ризани. Изгледа навъсено през рамо Маппо и Икариум, щом застанаха на прага.

— Ако тия проклети маймуни тръгнат с вас, нека се пазят от гнева ми — изсъска Искарал. — Която и килия да избереш, държат точно нея да използват за склад на мръсните си останки. Търпение нямам вече! Подиграват се с Върховния жрец на Сянка и ще си патят!

— Намерихме портата — каза Маппо.

Искарал не прекъсна чистенето.

— О, намерихте я, тъй ли? Глупци! Нищо не е каквото изглежда. Живот даден за живот взет. Всяко кътче и ъгълче огледахте, а? Идиоти! Такава самонадеяна наглост се нарича невежество. Размахвате ми го под носа и очаквате да се разтреперя? Ха. Свои тайни си имам аз, свои планове, свои кроежи. Гениалният хаос на Искарал Пъст не може да се оправи от такива като вас. Я се вижте само. Двама древни скитници на тая смъртна земя. Що не сте се възнесли като другите? Аз ще ви кажа защо. Дълголетието не носи мъдрост от само себе си. О, не, съвсем не. Вярвам, че убивате всеки паяк, който зърнете. И дано да го правите, защото това е пътят към мъдростта. О, да. Това е пътят!

— Бок’арала имат малки мозъци — продължи той. — Малки мозъчета в малките си кръгли черепчета. Коварни са като плъхове, очичките им лъщят като черни камъчета. Веднъж цели четири часа се взирах в очичките на едного от тях, а той — в моите. Без веднъж да отместя поглед, о, да, надпревара беше, и то такава, че не смятах да я губя. Четири часа, лице в лице, толкова близо, че надушвах гнусния му дъх и той моя. Кой ще победи? Всичко беше в скута на боговете.

Маппо погледна Икариум и се окашля.

— И кой, Искарал Пъст, спечели накрая тази… битка на умове?

Искарал Пъст го изгледа многозначително.

— Виж тогова, който не се отклонява от каузата си, колкото и безсмислена и нелепа да е тя, и в него ще намериш смисъла на тъпоумието. Бок’аралът можеше да ме зяпа така в очите цяла вечност, защото зад тях нямаше разум. Зад неговите, имам предвид. Тъкмо за да докажа превъзходството си, накрая се разсеях настрани.

— Смяташ ли да отведеш д’айвърсите и соултейкън при портата долу, Искарал Пъст?

— Непреклонни сте треллите, решителни в стремглавото препъване и стремглави в препъващата решителност. Както казах. Нищо не знаете за намесените тук мистерии, за плановете на Сенкотрон, за многото тайни на Сивата цитадела, Забуления дом, където стои Тронът на Сянка. А аз знам. На мен, единствен между всички смъртни, бе показана истината, подредена пред мен. Бок’арала ми откраднаха метлата и ето на това изпитание ви подлагам вас, двамата ми гости. Икариум и Маппо, славни скитници по широкия свят, този гибелен подвиг ви възлагам аз — намерете ми метлата.

 

 

Щом излязоха в коридора, Маппо въздъхна.

— Е, това вече беше безполезно. Сега какво ще правим, приятелю?

Икариум изглеждаше изненадан.

— Би трябвало да е очевидно, Маппо. Трябва да се заловим с този гибелен подвиг. Трябва да намерим метлата на Искарал Пъст.

— Но ние проучихме целия манастир, Икариум — отвърна уморено треллът. — Не забелязах никаква метла.

Икариум се поусмихна.

— Проучили? Всеки ъгъл и всяко кътче? Не мисля. Първата ни задача обаче е в кухнята. Трябва добре да се подкрепим за предстоящите ни проучвания.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

 

 

Мухите хапеха в жегата, зли като всичко останало под жаркото слънце. Тълпи изпълваха фонтаните на Хисар чак до обед, бутаха се в хладните им тъмни води и се връщаха под още по-хладната сянка на домовете си. Не беше ден за излизане навън и Дюйкър неволно се навъси, докато навличаше широката, тънко тъкана телаба. Бълт чакаше при вратата.

— И защо да не е под луната? — замърмори историкът. — Хладен нощен въздух, звездици обсипали небето и всички духове те гледат отгоре. Виж, това щеше да ни осигури успех!

Сардоничната усмивка на Бълт не помогна с нищо. Дюйкър върза въжето на кръста си и се обърна към побелелия командир.

— Е, добре. Води, чичо.

Уикецът се ухили още повече. С белега на лицето си все едно, че имаше две усмивки.

Кълп чакаше с конете, яхнал малкото си яко и жилаво конче. Странно защо, но мрачното изражение на кадровия маг допадна на Дюйкър.

Подкараха през почти пусти улици. Беше маррок: ранният следобед, в който повечето здравомислещи хора си оставаха вкъщи, за да изчакат да мине най-големия летен зной. Историкът беше свикнал да подремва по време на маррок; беше му кисело и се чувстваше прекалено неразположен, за да присъства на ритуала на Сормо. Магьосниците бяха прословути със своята нетактичност, със съзнателната гавра със здравия разум. „Поне заради приличието, императрицата трябва да бъде оправдана за екзекуциите им.“ Такова мнение явно не можеше да се изрече на глас в присъствието на уикци.

Стигнаха северния край на града и поеха по черен крайбрежен път. След половин левга свърнаха навътре в сушата, в пустинята на Одан. Оазисът, до който стигнаха след час, беше мъртъв, изворът му — отдавна пресъхнал. От някогашната тучна градина сред пясъците бяха останали само криви чворести кедри.

По много от дърветата още отдалече се виждаха някакви странни стърчащи неща и те привлякоха вниманието на Дюйкър, когато подкараха конете си натам.

— Това в дърветата рогове ли са? — попита Кълп.

— Мисля, че са от бедерини — каза историкът. — Заклещвали са се, после е обраствало около тях и са оставали забити дълбоко в дървото. Тия дървета сигурно са от хиляда години преди да пресъхне водата.

Магът изсумтя.

— Защо не са ги отсекли досега, като са толкова близо до Хисар?

— Роговете са предупреждение — каза Бълт. — Това е свята земя. Поне е била — много отдавна. Спомените остават.

— И би трябвало — промърмори Дюйкър. — Сормо би трябвало да избягва свети пясъци, а не да ги търси нарочно. Ако това място е осветено, сигурно ще е враждебно към един уикски магьосник.

— Отдавна съм се научил да се доверявам на преценката на Сормо Е’нат, историко. Няма да е зле и ти да се научиш.

— Само лошият схолар се доверява на преценката на когото и да било — отвърна Дюйкър. — Дори, и може би особено, на собствената си.

— Стъпваш по подвижни пясъци — въздъхна Бълт и се усмихна. — Както биха казали местните.

— А уикците какво биха казали?

Очите на Бълт блеснаха хитро.

— Нищо. Мъдрите думи са като стрели, нацелени в челото ти. Какво правиш? Ами, залягаш, разбира се. Тази истина един уикец я научава още когато почне да се учи да язди — много преди да се научи да ходи.

Намериха магьосника на едно празно място — някогашна поляна — сред сухите дървета. Наносите пясък бяха пометени и отдолу се беше открил огънат напукан тухлен под — единственото, останало от някаква древна постройка. Във фугите между тухлите проблясваха късчета обсидиан.

Кълп се смъкна от седлото, изгледа накриво Сормо, който бе застанал в центъра, скрил ръце в тежките ръкави на халата си, хвана една муха, забръмчала пред лицето му, и я смачка.

— Е, какво е това? Някой стар забравен храм ли?

Младият уикец примига умислено.

— Помощниците ми заключиха, че е било конюшня. После си отидоха, без повече подробности.

Кълп се обърна към Дюйкър.

— Ненавиждам уикския хумор.

Сормо им махна да приближат.

— Намерението ми е да отворя святата страна на този керор, както уикците наричаме свещените места под открито небе…

— Да не си луд? — Кълп пребледня. — Тия духове гърлото ще ти разкъсат, детенце. Това са Седемте…

— Не са — прекъсна го младият магьосник. — Духовете в този керор са били отгледани много преди Седемте. Принадлежат на самата земя и ако трябва да ги оприличиш на някой познат аспект, то той трябва да е Телланн.

— Гуглата да е милостив дано — простена Дюйкър. — Ако наистина е Телланн, ще си имаш работа с Т’лан Имасс, Сормо. Немрящите воини обърнаха гръб на императрицата и на всичко, което е Империята, още след убийството на императора.

Очите на магьосника блеснаха.

— А питал ли си се защо?

Историкът затвори уста. Имаше си теории по този въпрос, но да ги изкаже на глас — пред когото и да било — беше равносилно на измяна.

Сухият въпрос на Кълп към Сормо прекъсна мислите на Дюйкър.

— А императрица Ласийн възлагала ли ти е такава задача? За какво си тук — да потърсиш знаци за бъдещи събития или е само маневра?

Бълт, на няколко крачки зад тях, изръмжа:

— Не ни трябва прорицател, за да го предположим, маг.

Магьосникът вдигна ръце настрани и каза на Кълп:

— Стой до мен. — После погледът му се плъзна към историка. — А ти си отваряй очите и запомни всичко, което ще видиш тук.

— Готов съм за това, магьоснико.

Сормо кимна и притвори очи.

Силата му се разпростря като смътна подмолна вълна и заля Дюйкър и останалите. Дневната светлина изведнъж помръкна, заменена от лек сумрак, а сухият въздух мигом стана влажен и с дъх на блато.

Поляната бе обкръжена от стройни зелени кипариси. Мъх висеше от клоните на дебели парцали и скриваше всичко в непроницаемата си сянка.

Дюйкър усещаше магията на Сормо Е’нат като плащ от топлина; никога не беше изпитвал около себе си сила като тази. Спокойна и закриляща, властна и покоряваща. Замисли се каква загуба бе претърпяла Империята с премахването на тези магьосници. „Грешка, която явно е поправила, макар че може би е твърде късно. Колко ли уикски магьосници са останали всъщност?“

Сормо нададе пронизителен вик, който отекна все едно, че бяха застанали в огромна пещера.

В следващия миг въздухът оживя от ледени ветрове, връхлитащи на яростни пориви. Сормо се олюля, очите му се отвориха и се разшириха тревожно. Той вдиша дълбоко, след което видимо се присви от отврата и Дюйкър не можеше да го вини. Зверска воня се носеше с ветровете и ставаше все по-гнусна с всеки миг.

Поляната се изпълни с неудържима ярост, сигурна закана, възвестена с рязкото разтърсване на отрупаните с мъх клонаци. Историкът видя зад Бълт приближаващия се тъмнозлатист бръмчащ рояк и извика предупредително. Уикецът вихрено се извърна, с два дълги ножа в ръцете. И изкрещя, ужилен от първите оси.

— Д’айвърс! — изрева Кълп, сграбчи с една ръка телабата на Дюйкър и го привлече по-близо до стоящия като замаян Сормо.

Плъхове се разтичаха по меката земя, запищяха пронизително и нападнаха гърчещото се змийско кълбо.

Историкът усети парене по краката си и погледна надолу. Хищни огненочервени мравоци го бяха налазили до бедрата. Паренето стана непоносимо и той изкрещя.

Кълп изруга и отприщи Лабиринта си с пулса на силата. Съсухрените мравки се изсипаха от краката на Дюйкър като прах. Връхлитащият рояк се дръпна назад — д’айвърс отстъпи.

Плъховете бяха надвили змиите и сега обкръжаваха Сормо. Уикецът ги изгледа намръщено.

Бълт се беше присвил и махаше с ръце срещу жилещите оси; изригна огън и гъстите му пламъци обгърнаха ветерана.

Дюйкър проследи с очи източника на огъня и видя, че сред поляната се е появил огромен демон. С кожа, тъмна като нощен мрак и два пъти по-високо от човешки бой, съществото нададе яростен вой и се хвърли в дивашка атака срещу някаква мечка с бяла козина — поляната бе оживяла от д’айвърс и соултейкън, въздухът се бе изпълнил с врясъци и ръмжене. Демонът връхлетя върху мечката, събори я на земята с пукот и трясък на кости, остави я да се гърчи на тревата, отскочи настрана и изрева отново — и този път Дюйкър чу смисъл в рева му.

— Предупреждава ни! — извика той на Кълп.

Появата на демона беше привлякла д’айвърс и соултейкън като магнит. Те се боричкаха помежду си в отчаяния си порив да нападнат съществото.

— Трябва да се махаме оттук! — каза задъхан Дюйкър. — Измъкни ни оттук, Кълп… веднага!

Магът изсъска гневно:

— Как? Това е ритуал на Сормо, гнидо книжна проклета!

Демонът се скри от очите им под гмеж от твари, д’айвърс и соултейкън се трупаха сякаш върху грамаден каменен стълб. Появиха се две черни ръце и захвърляха настрана мъртви и издъхващи същества. Но демонът нямаше да издържи дълго.

— Гуглата да те вземе дано, Кълп! Измисли нещо!

Лицето на мага се вкочани.

— Издърпай Бълт при Сормо. Бързо! Остави магьосника на мен.

И Кълп затича към Сормо, крещеше, за да пробуди младия чародей от злата магия, която го държеше. Дюйкър се обърна към Бълт, свит на земята само на пет крачки от него. Краката му тежаха неимоверно под парещата болка от хапещите мравки, докато се тътреше към уикеца.

Ветеранът беше нажилен жестоко на десетки места, плътта му се бе превърнала в безформена маса от подутини и гной. Беше изгубил съзнание, а може би беше издъхнал. Дюйкър го сграбчи за бронята и го повлече към мястото, където Кълп продължаваше с отчаяните си усилия да вразуми Сормо Е’нат.

Щом историкът се добра до двамата, демонът нададе последен, отчаян вой и рухна под грамадата от нападатели. И тогава д’айвърс и соултейкън запълзяха към четиримата мъже.

Сормо Е’нат беше изпаднал в забрава; беше оцъклил очи и не чуваше виковете на мага, който се мъчеше да върне разсъдъка му.

— Събуди го или сме мъртви — изпъшка Дюйкър и застана над Бълт, за да спре връхлитащите зверове, макар да нямаше нищо освен малкото си джобно ножче.

Оръжие, което едва ли щеше да му помогне срещу жужащия облак стършели, който бързо се приближаваше.

Всичко изведнъж се разтърси и Дюйкър видя, че отново стоят сред мъртвия оазис. Д’айвърс и соултейкън бяха изчезнали. Историкът се обърна към Кълп.

— Успя! Как?

Магът погледна просналия се в краката му стенещ Сормо Е’нат.

— Ще си платя за това — промърмори той и срещна погледа на Дюйкър. — Фраснах го с юмрук момчето. За малко да си счупя ръката. Кошмарът все пак беше негов, нали?

Историкът примигна, после се съвзе и се наведе над Бълт.

— Тази отрова ще го убие много преди да получим помощ…

Кълп клекна и прокара длан по издутото от мехури лице на ветерана.

— Не е отрова. Заразен Лабиринт. С това мога да се оправя, Дюйкър. Както и с краката ти. — Магът затвори очи и се съсредоточи.

Сормо Е’нат бавно се надигна и седна. Огледа се, после опипа челюстта си, където на избилата червенина изпъкваха отпечатъците от кокалчетата на Кълп.

— Нямаше друг избор — каза му Дюйкър.

Магьосникът кимна.

— Можеш ли да говориш? Счупени зъби?

— Някъде — проговори съвсем ясно момъкът — врана пляска с прекършени криле по земята. Останали са само десет.

— Какво стана там, магьоснико?

Очите на Сормо примигаха боязливо.

— Нещо неочаквано, историко. В ход е сливане. Пътят на Ръцете. Портата на соултейкън и на д’айвърс. Нещастно съвпадение.

Дюйкър се намръщи.

— Ти спомена за Телланн…

— И така беше — прекъсна го магьосникът. — Дали има смесване на превъплъщенство и Древен Телланн? Неизвестно. Навярно д’айвърс и соултейкън просто преминават през Лабиринта — въобразили са си, че не е зает от Т’лан Имасс и поради това е по-безопасен. Че няма Т’лан Имасс, които да се обидят от това кощунство, и че ще ги оставят се бият само помежду си.

— Да се избиват колкото си щат тогава — изръмжа историкът и седна на земята.

— Ей сега ще помогна и на теб — успокои го Кълп.

Дюйкър кимна и неволно се загледа в един торен бръмбар, който геройски се мъчеше да прекатури късче палмова кора. Стори му се, че в тази гледка му се подсказва нещо дълбоко и мъдро, но беше твърде уморен, за да го проследи.