Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (23)

20.

Зловещ е този път;

вратата, към която води,

е като труп,

над който десет хиляди

кошмара се тълпят

и дърлят се

над безполезното си право.

 

„Пътят“

Траут

Над главите им кръжаха чайки. Първите, които виждаха от много време. На хоризонта пред тях, по курса им от юг на югоизток, се очертаваше неравно петно, което се уголемяваше в светлината на заника.

Нито един облак не затъмняваше небето, вятърът духаше силен и отривист.

Салк Елан застана до Калам на носа. И двамата се бяха загърнали плътно в наметалата си заради силните пръски, изхвърляни от „Рагстопър“ в устремния му порив през кипналите вълни. На моряците по главната палуба и при кърмата двамата мъже при носа приличаха на два Велики гарвана, носещи тъмна прокоба.

Калам беше зареял поглед към острова, който ги очакваше.

— Към полунощ — промълви Салк Елан и въздъхна. — Древната родина на Малазанската империя…

— Древна? — изсумтя убиецът. — Откога според теб съществува Империята?

— Е, добре, твърде романтично беше. Просто исках да опиша настроението…

— Защо?

Елан сви рамене.

— Не че има особен повод, освен може би тази умислена атмосфера на очакване, на нетърпение дори.

— Че какво има да му се мисли?

— Ти ще кажеш, приятелю.

Калам се намръщи и не отвърна нищо.

— Град Малаз — отново заговори Елан. — Какво да очаквам?

— Представи си просто една кочина край морето. Гнило, гъмжащо от твари блато…

— Добре, добре! Съжалявам, че попитах!

— Как е капитанът?

— Никаква промяна, уви.

„Защо ли не съм изненадан? Магия… богове, колко мразя магията!“

Салк Елан отпусна небрежно дългите си пръсти на перилото, разкривайки за кой ли път увлечението си към скъпоценни камъни със зеленикав оттенък, вградени в пищно безвкусни златни пръстени.

— Един бърз кораб би могъл да ни откара до Унта за ден и половина…

— Откъде знаеш?

— Попитах един от моряците, Калам, откъде иначе? Онзи твой осолен приятел, който уж е поел командването, как му беше името?

— Не помня да съм го питал.

— Вярно. Този твой талант е удивителен.

— Кой?

— Способността ти да прекършваш собственото си любопитство, Калам. Изключително практично в някои случаи и ужасно рисковано в други. Труден човек си за опознаване, Калам, още по-труден за предвиждане…

— Вярно е, Елан.

— И все пак ми харесваш.

— Нима?

— О, да. И това ме радва, защото е важно за мен…

— Ако си такъв, по-добре иди си намери някой моряк.

Салк Елан се усмихна.

— Не това имам предвид, но ти, разбира се, го знаеш добре, само дето не можеш да се сдържиш да не ужилиш. Това, което искам да кажа, е, че обичам да бъда харесван от хората, на които се възхищавам…

Калам се обърна рязко.

— Какво намираш за толкова възхитително, Салк Елан? С всичките си смътни предположения, да не би да си намерил повод да вярваш, че съм податлив на ласкателства? Защо толкова държиш да сме партньори?

— Убийството на императрицата няма да е лесна работа — отвърна Елан. — Но я си представи, че успееш! Че си постигнал нещо, което всички са смятали за невъзможно! О, да, иска ми се да съм част от това, Калам Мекхар! Да съм там до теб, да забия ножовете си в сърцето на най-могъщата империя на света!

— Изгубил си си ума — отвърна тихо Калам, едва доловимо над грохота на вълните долу. — Да убиеш императрицата? Нима съм длъжен да те подкрепя в такова безумие? Абсурд, Салк Елан.

— Спести ми лицемерията — изръмжа Елан.

— Що за магия държи този кораб?

Очите на Салк Елан се разшириха неволно, след което той поклати глава.

— Над възможностите ми е, Калам, Гуглата ми е свидетел. Претърсих всяка педя от плячката на Пормквал и не намерих нищо.

— Самият кораб?

— Не, доколкото мога да определя. Виж, Калам, някой ни е привлякъл в Лабиринт — така предполагам. Някой, който държи на товара. Само хипотеза, но с друго не разполагам. Ето, приятелю, разкрих ти всичките си тайни.

Калам дълго мълча, после каза:

— В Малаз имам хора… неочаквано събиране, много преди графика, но са там.

— Контакти. Чудесно. Ще ни трябват. Къде?

— Има едно тъмно място в града. Най-тъмното. Единственото място, за което жителите избягват да споменават или съзнателно пренебрегват — и там, ако всичко мине добре, ще чакаме съюзниците си.

— Нека да предположа: долната кръчма с името „При Смайли“, някога собственост на едного, който щеше да стане император — моряците разправят, че храната там била ужасна.

Калам го зяпна удивен. „Гуглата ми е свидетел, или е стъписващо язвителен, или… или какво, в името на Бездната?“

— Не. Място, наречено „Скръбния дом“. И не е във вътрешността на града, а при портите, въпреки че, разбира се, Салк Елан, ще можеш спокойно да разгледаш двора му.

Елан се опря на перилото и се загледа в смътните светлини на Малаз.

— Ако се наложи да чакаме дълго приятелите ти, може би. Може би ще го направя.

Едва ли забеляза злата усмивка на Калам.

 

 

Искарал Пъст сграбчи халката с две ръце, опря крака във вратата и като ломотеше несвързано от ужас, дръпна с все сила… и нищо. С ръмжене, Маппо прекрачи лежащия пред входа на Треморлор Икариум и избута Върховния жрец настрани.

Фидлър чу как треллът се напъна и изпъшка, но цялото му внимание беше приковано в рояка кръвничета. Треморлор се мъчеше да ги спре, но настъплението им беше неумолимо. До него стоеше Блайнд, вдигнала глава и настръхнала. Другите четири Хрътки се бяха появили отново по пътеката и тичаха към увитата с лозници порта. Сянката, хвърляна от д’айвърс, се люшкаше над тях като черна вода.

— Или се отваря само с докосване — каза Апсалар със смайващо спокоен тон, — или изобщо не се отваря. Отдръпни се, Маппо, нека да опитаме всички.

— Икариум се размърда! — извика Крокъс.

— Точно това е заплахата — отвърна треллът. — Богове подземни! Не тук, не точно сега!

— Сега е моментът! — изврещя Искарал Пъст.

Апсалар заговори отново.

— Крокъс, остана да опиташ само ти и Фидлър — викна Апсалар. — Хайде, бързо.

Последвалата тишина каза на Фидлър всичко, което искаше да разбере, и той изръмжа на навелия се над Икариум Маппо:

— Събуди го! Иначе всичко е загубено.

Треллът вдигна глава и сапьорът видя изписаната на лицето му болезнена нерешителност.

— Толкова близо до Треморлор… рискът, Фидлър…

— Какво…

Но не можа да продължи.

Сякаш пронизано от мълния, тялото на джага се разтърси и от гърлото му се изтръгна пронизителен вик. Звукът ги зашемети и ги събори на земята. С потекла от раната на главата прясна кръв, още неотворил очи, Икариум се надигна. Древният дълъг меч изсвистя от ножницата и блесна като мълния.

Хрътките и роякът на д’айвърс стигнаха до двора едновременно. Земята и кривите дървета изригнаха нагоре, оплетените паяжини от коренища и клони се усукаха към небесата като черни платна, издуха се и се разшириха. Други корени заплющяха и се запротягаха към Хрътките и зверовете заскимтяха.

В този момент, обгърнал всичко това с очи, Фидлър се усмихна вътрешно. „Не само на вероломство е способен Сенкотрон… как би могъл да устои Азатът на Хрътките на Сянката?“

Една ръка го стисна за рамото.

— Резето! — изсъска в ухото му Апсалар. — Опитай вратата, Фид!

Д’айвърс стовари силата си в последната, отчаяна защита на Треморлор.

Изтикаха го към вратата. Той зърна за миг Маппо, прегърнал отново в яките си мишци все още несъвзелия се и несъзнаващ нищо Икариум — държеше джага въпреки пронизителния писък, който се усилваше и с него — напиращата неумолима и яростна мощ. Фидлър сграбчи халката, напрегна всичките си мускули, вложи сетните си сили само в тази единствена задача.

Хрътките виеха в другия край на двора, триумфален и свиреп вой, преминаващ във вой на безмерен ужас, докато яростта на Икариум поглъщаше и него, и всичко останало. Фидлър усети как вратата потрепери, усети как тази тръпка се разпростря по цялата Къща.

Потта по челото и по мишците му се смеси с потта на Треморлор, той отново, за сетен път напрегна всички сили.

И не успя.

До ушите му стигна нов смразяващ кръвта звук — бръмченето на кръвничетата, вече пробиващи през плетениците от дърво: приближаваха се, бяха само на мигове от сблъсъка си с гибелната ярост на Икариум — „Джагът ще ги разбуди. Няма друг избор — и нашата смърт ще е най-малкото зло. Азатът, лабиринтът с всичките негови пленници… о, всичко вложи в своя гняв, Икариум, заради този свят и заради всички други…“

Жилеща болка го перна над лакътя. „Кръвничета!“ Но зад болката имаше тежест. Не бяха жила, бяха го стиснали малки нокти. Фидлър килна глава и зяпна в озъбената усмивка на Моби.

Познайникът се спусна от рамото му надолу по ръката, дращеше го с ноктите си. Съществото сякаш влизаше и излизаше от фокус и с всяко негово мигновено отместване тежестта му се усилваше… стана огромна. Фидлър усети, че е отворил уста и крещи.

Моби се смъкна по ръката му и се лепна за вратата, посегна с тъничката си сбръчкана ръчичка към халката, докосна я…

Фидлър залитна върху топли влажни каменни плочи. Чу зад себе си викове, чу стържене на ботуши, Къщата застена. Превъртя се по гръб и затисна нещо, което изпращя и изпука под тялото му, и вдигна горчивата миризма на застояла прах.

И тогава гибелният писък на Икариум се озова сред тях.

Треморлор се разтърси.

Фидлър успя да седне.

Намираха се в някакъв коридор. Стените от варовик хвърляха смътна треперлива жълтеникава светлина. Маппо продължаваше да държи приятеля си в прегръдката си, мъчеше се да го прихване по-здраво. След миг джагът се усмири и отново се отпусна в ръцете на трелла. Златистата светлина се усили, стените се укротиха. Яростта на Икариум беше замряла.

Маппо се смъкна на пода и отпусна глава над безчувственото тяло на джага.

Фидлър бавно се огледа, за да види дали не са изгубили някого. Апсалар се беше присвила до баща си, с гръб към затворената вече врата. Крокъс беше довлякъл свития на кълбо от страх Искарал Пъст. Върховният жрец вдигна глава и примига невярващо.

— Хрътките, Искарал Пъст? — изхриптя Фидлър.

— Избягаха! И все пак, дори при тази измяна, хвърлиха силите си срещу д’айвърс! — Той замълча и подуши влажния въздух. — Надушвате ли го? Задоволството на Треморлор — д’айвърс беше взет.

— Тази измяна може би беше инстинктивна, Върховни жрецо — каза Апсалар. — Петима асценденти в двора на Къщата — огромен риск за самия Треморлор, и като имаме предвид склонността на самата Сянка към коварство…

— Лъжа! Честно играхме!

— За пръв път от толкова време — измърмори Крокъс и се обърна към Фидлър. — Радвам се, че се отвори пред теб, Фид.

Сапьорът се сепна и огледа коридора.

— Не беше за мен. Моби отвори вратата и междувременно ми раздра ръката — къде е тоя проклет дребосък? Тук някъде трябва да е…

— Седнал си върху труп — отбеляза бащата на Апсалар.

Фидлър погледна под себе си и се увери, че се е настанил върху купчина кокали и изгнили дрипи. Стана, изтупа се и изруга.

— Не го виждам — каза Крокъс. — Сигурен ли си, че е влязъл, Фид?

— Да.

— Значи е някъде навътре в Къщата…

— Той търси портала! — изграчи Пъст. — Пътя на Ръцете!

— Моби е познай…

— Пак лъжи! Този отвратителен бок’арал е соултейкън, глупак такъв!

— Успокой се. Тук няма портал, който да предложи каквото и да било на един превъплъщенец — каза Апсалар и се надигна бавно, без да откъсва очи от изгнилия труп зад Фидлър. — Това трябва да е бил Пазачът — всеки Азат си има пазач. Винаги съм си мислила, че са безсмъртни… — Пристъпи напред, изрита кокалите и изсумтя. Не е човек — крайниците са прекалено дълги, а вижте и ставите — прекалено много са. Това нещо е могло да се извива накъдето си поиска.

Маппо вдигна глава.

— Форкрул Ассаил.

— Най-малко известната от Древните раси значи. Дори и намек няма за тях в никоя от познатите ми легенди на Седемте града. — Апсалар насочи вниманието си към коридора.

На пет крачки от вратата проходът завършваше с Т-образна пресечка, с двукрила врата точно срещу тях.

— Разположението е почти същото — прошепна Апсалар.

— Като къде? — попита Крокъс.

— Като в Скръбния дом. В Малаз.

Откъм пресечката се чуха ситни стъпки и след миг се появи Моби, изпърха с крилца и скочи в ръцете на даруджистанеца.

— Трепери — каза Крокъс и сгуши познайника си.

— Страхотно — измърмори Фидлър.

— Джагът — изсъска Пъст, коленичил на няколко крачки от Маппо и Икариум. — Видях, че го смаза в прегръдката си. Умрял ли е?

Треллът поклати глава.

— В безсъзнание е. Не мисля, че ще се свести скоро.

— Тогава го дай на Азата да го вземе! Веднага! Ние сме в Треморлор. Той вече не ни трябва.

— Не.

— Глупак.

Някъде отвън прозвуча камбана. Всички се спогледаха с неверие.

— Наистина ли го чухме това, или само така ми се стори? — възкликна Фидлър. — Камбана на търговец!

— Защо пък на търговец? — изръмжа Пъст и очичките му зашариха подозрително.

Но Крокъс потвърди:

— Да, камбана на търговец. Като в Даруджистан.

Сапьорът пристъпи до вратата. Отвътре му беше съвсем лесно да я отвори.

Стените от сплетени корени вече се издигаха в самия двор, извисяваха се над самата къща в хаос от ъгли и плоскости. Пръстта се беше издула на гърбици и димеше. А пред сводестата порта чакаха три огромни, пищно украсени каляски, всяка теглена от девет бели коня. Под самата арка стоеше дебел мъж, облечен в пъстри коприни. Мъжът вдигна ръка и извика на дару:

— Уви, по-нататък не мога да продължа. Уверявам ви, тук всичко е спокойно. Търся някой си Фидлър.

— Защо? — изръмжа сапьорът.

— Нося му дар. Стъкмен набързо, и на огромна цена, бих добавил. Предлагам да приключим доставката колкото може по-бързо, предвид обстоятелствата.

Крокъс вече стоеше до Фидлър и гледаше намръщено каляските.

— Знам кой ги прави тези — изсумтя той. — Майсторът им е Бернук, живее на Крайезерна. Но не бях виждал толкова големи.

Фидлър въздъхна, после каза:

— Значи Даруджистан.

— Сигурен съм — отвърна Крокъс и поклати глава.

Фидлър пристъпи предпазливо навън и се огледа. Нещата, изглежда, се бяха успокоили, точно както твърдеше търговецът. Мир и тишина. Напрегнат все пак, сапьорът закрачи внимателно по пътеката. После спря и изгледа бдително търговеца.

— Карполан Демесанд, сър, от Търговската гилдия Тригали, а това беше пътуване, за което и аз, и моите акционери никога няма да съжалим, въпреки че се надяваме никога да не се повтори.

Изтощението му беше очевидно, коприните висяха по едрото му туловище, плувнали в пот. Той махна с ръка и една облечена в доспехи жена с пребледняло лице пристъпи с малко ковчеже в ръце. Карполан продължи:

— Поздрави от един маг от Подпалвачите на мостове, който беше уведомен — съвсем навреме, по всичко личи — за положението ви, общо взето, от общия ви ефрейтор.

Фидлър се ухили и взе сандъчето.

— Усилията, които сте положили за тази доставка, ме смайват.

— Мен също, уверявам ви. А сега трябва да бягаме — ах, каква груба неучтивост — исках да кажа, „да потегляме“, разбира се. М-да, трябва да потегляме. — Въздъхна и се огледа. — Простете, но съм толкова изтощен, че присъщият изискан етикет на учтивата беседа ми е непосилен.

— Извинения не са нужни — отвърна Фидлър и се поклони. — Макар да нямам никаква представа как сте успели да стигнете тук, а още по-малко как ще се върнете в Даруджистан, ви желая бързо и безопасно пътуване. Един последен въпрос обаче: магът каза ли ви откъде е дошло съдържанието на това ковчеже?

— О, разбира се, сър. От улиците на Синия град. Малко мъгляво обяснение, но съм повече от сигурен, че ще го схванете на мига.

— А предупреди ли ви магът нещо досежно боравенето с тази пратка, Карполан?

Търговецът отвърна с гримаса:

— Каза да не го тръскаме много. Макар че тази последна отсечка от пътя ни беше донякъде… груба. Със съжаление ще кажа, че част от съдържанието на ковчежето може да се окаже изпочупена.

Фидлър се усмихна.

— Имам удоволствието да ви уверя, че всички са здрави.

Карполан Демесанд се намръщи.

— Та вие още не сте погледнали какво има вътре — как можете да сте сигурен?

— Просто трябва да ми повярвате за това.

 

 

Фидлър внесе ковчежето и Крокъс затвори вратата. Сапьорът го сложи внимателно на пода и го отвори.

— Ех, Бързи Бен — прошепна той доволно, докато оглеждаше грижливо увитите вътре предмети. — Някой ден храм ще издигна в твоя чест. — Преброи седем „проклетии“, тринайсет зидоразбивача и четири подпалвачки.

— Но как е стигнал търговецът тук? — попита Крокъс. — От Даруджистан!

— Откъде да знам? — Фидлър стана на крака и огледа останалите. — Добре сме, приятели. Всъщност много добре.

— Оптимизъм! — ревна Пъст с тон, пълен с отвращение, и заскуба оплешивялата си коса. — Докато оная тъпа маймунка пикае от страх в скута на горкото момче! Оптимизъм!

Крокъс вдигна познайника си и зяпна невярващо топлата жълта струйка, потекла по плочите на пода.

— Моби?

Познайникът му се ухили засрамено.

— Соултейкън, искаш да кажеш!

— Изтървало се е — каза Апсалар и изгледа разтрепераното същество. — Уплашило се е, като е разбрало на какво се е натъкнало. Освен ако не е някаква странна проява на хумор.

— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Пъст и присви очи.

— Беше си помислило, че е намерило Пътя, помислило е, че онова, което го е довело тук, е древното обещание за възнесение — в известен смисъл Моби е имал право да си го помисли. Този бок’арал в ръцете ти, Крокъс, е демоничен. В истинската си форма той щеше да те държи така, както ти държиш него.

— Аха, сега разбирам — изсумтя Маппо.

— Защо не ни осветлите поне малко? — сопна се Крокъс.

Апсалар подритна кокалите в краката си.

— Треморлор е имал нужда от нов пазач. Трябва ли да съм по-ясна?

Крокъс примига и отново погледна треперещия в ръцете му Моби.

— Познайникът на чичо ми?

— Демон. Може да се приеме, че в момента е малко поуплашен от онова, което го очаква. Но съм сигурна, че ще се окаже на висотата на ролята.

Фидлър беше прибрал морантските муниции в кожената си торба и сега внимателно я преметна през рамо.

— Бързия Бен вярваше, че тук някъде ще намерим портал, врата на Лабиринт…

— Свързваща Къщите! — изграчи Пъст. — Нагла дързост — този ваш маг хитрец ме очарова, войнико. Трябвало е да стане слуга на Сянка!

„Той беше, но все едно. Ако богът ти поиска, ще ти го каже — макар че не бих се учудил…“

— Време е да намерим този портал…

— До пресечката, после наляво до двете врати. Лявата ни отвежда горе на кулата. Последният етаж. — Апсалар се усмихна.

Фидлър я зяпна, после кимна. „Ах, да. Заетите ти спомени…“

Моби ги поведе, вече овладял нервите си и при това с известно самочувствие, като домакин. Малко след пресечката, по левия коридор, в стената имаше ниша, в която бяха окачени доспехи, подходящи за воин с ръст над десет стъпки. От двете страни на нишата бяха подпрени две двуостри бойни брадви. Моби спря и погали обичливо с лапичката си обкования с желязо ботуш, след което закрачи уверено напред. Крокъс го гледаше невярващо.

Отвориха вратата и влязоха на долния етаж на кулата. Нагоре се виеше каменна стълба. В подножието на извитите стъпала лежеше друго тяло — на млада тъмнокожа жена, която изглеждаше така, сякаш е положена тук само преди час. Беше облечена с дрехи като за под бойно снаряжение, въпреки че самата броня я нямаше. Тялото й беше покрито с жестоки рани.

Апсалар се наведе и сложи ръка на рамото й.

— Познавам я.

— Какво? — изръмжа Реллок.

— Паметта на онзи, който ме беше обсебил, татко. Паметта му на смъртен…

— Танцьора — промълви Фидлър.

Апсалар кимна.

— Това е дъщерята на Дасем Ълтър. Първият Юмрук я е върнал, след като Гуглата се е отказал от нея, и, изглежда, я е донесъл тук.

— Преди да наруши клетвата си към Гуглата?

— Да. Преди Дасем да прокълне бога, на когото е служил дотогава.

— Та това е било преди много години, Апсалар — рече Фидлър.

— Знам.

Смълчаха се. Всички гледаха крехката млада жена. Маппо намести Икариум в прегръдката си, притеснен сякаш, че няма да направи със своя товар онова, което бе направил Дасем Ълтър.

Апсалар вдигна очи към стълбата.

— Ако може да се разчита на паметта на Танцьора, порталът ни очаква.

— Маппо? Ще дойдеш ли с нас? — попита Фидлър.

— Да, макар и не до края — стига да допуснем, че човек може да излезе от този Лабиринт, когато поиска…

— Сериозно допускане.

Треллът само сви рамене.

— А ти, Искарал Пъст?

— О, да. Разбира се, как не? Защо пък не, защо не? Да се върна през ония корени? Безумие! Искарал Пъст е всичко друго, но не и безумец, както всички знаете много добре. Да, да, да, ще ви придружа, разбира се… и тихичко добавям, само на себе си: може пък тепърва да се появи някаква възможност за коварство! За измяна! На какво? На кого? Има ли значение? Не целта носи удоволствие, а пътят, предприет за постигането й!

Фидлър се взря в присвитите очи на Крокъс и каза:

— Дръж го под око.

— Естествено — отвърна младежът.

Сапьорът погледна Моби. Познайникът беше клекнал до вратата и кротичко си играеше с опашката си.

— Как се сбогува човек с един бок’арал?

— С ритник по задника, как иначе! — подхвърли Пъст.

— Що не опиташ с този? — подкани го Фидлър.

Върховният жрец се намръщи, но не помръдна.

— Той беше там, докато минавахме през бурите, нали? — каза Крокъс и пристъпи към дребничкото сбръчкано същество. — Помните ли всички битки, които останаха невидими за нас? Той ни е защитавал… през цялото време.

— Да — промълви сапьорът.

— Със задни мисли! — изсъска Пъст.

— Но все пак ни защитаваше.

— Богове, та той е самотен! — Крокъс вдигна бок’арала и го прегърна. И заплака открито, без да се свени.

Фидлър примигна смутено, навъси се и огледа стъпалата.

— Няма смисъл да се опитваш да го изведеш навън, Крокъс.

— Ще намеря начин да го навестявам — прошепна младежът.

— Помисли, Крокъс — каза Апсалар. — Та той явно е доволен. Колкото до това дали ще е сам, откъде си сигурен, че ще е така? Все пак има и други Къщи, други пазачи…

Момъкът кимна и бавно пусна познайника си на пода.

— Дано поне да няма грънци наоколо.

— Какво?

Крокъс се усмихна.

— На Моби никога не му е вървяло с грънците, или по-скоро обратното. — Погали с ръка плоското плешиво теме на съществото и се надигна. — Да тръгваме.

 

 

Бок’аралът изчака, докато всички се качиха по стълбите. След миг горе се мярна петното на нощния мрак и те се скриха от погледа му. Съществото се вслуша, килна главичка, но отгоре вече не се чуваше нито звук.

Моби поседя още няколко минути неподвижно, като подръпваше разсеяно опашката си, после се обърна, заситни назад по коридора и спря пред желязната броня.

Масивният затворен шлем се открехна с леко проскърцване и се чу хриплив глас:

— Радвам съм, че самотата ми свърши, дребосъко. Треморлор те приветства с цялото си сърце… нищо, че малко оцапа пода.

 

 

Пръст и чакъл заплющяха като градушка по щита на Дюйкър, когато уикският конник рухна на земята, претърколи се и спря в краката на историка. Беше още почти юноша и изглеждаше почти смирен, затворил очи като в кротък сън. Но сънищата за него бяха свършили.

Дюйкър прекрачи тялото и остана за миг сред прахта, вдигната от него. Късият меч в дясната му ръка беше лъснал от кръв.

Конниците се въртяха в разораното от копита пространство пред историка. Стрели хвърчаха между тях и избръмчаваха като стършели във въздуха. Той завъртя рязко щита си, за да посрещне една от тях, полетяла право към лицето му, изпъшка от тежкия удар, при който обшитият с кожа ръб се натресе в устата и брадичката му, и изплю кръв.

Тарксианската конница беше пробила и съвсем скоро щеше да откъсне няколкото останали отделения от ескадрона. Контраатаката на Врана беше дивашки свирепа, но с цената на много жертви. Най-лошото беше, разбра Дюйкър, докато уморено пристъпваше напред, че като нищо щеше да завърши с провал.

Пехотните взводове се бяха разцепили на четири групи — само една от които по-значителна — и сега се мъчеха да се съберат. По-малко от двайсетина конници на Враната все още се биеха, всеки обкръжен от тарксиани с широки криви тълвари. Накъдето и да обърнеше очи, по земята се гърчеха и стенеха хора и цвилеха и подритваха в предсмъртна агония коне.

Задницата на някакъв кон за малко щеше да го събори. Дюйкър се приведе и заби върха на късия меч в облеченото в кожа тарксианско бедро. Леката броня устоя за миг, после върхът разкъса плътта, потъна дълбоко и изстърга в костта. Историкът извъртя меча.

Тълварът изсвистя и се заби здраво в щита му. Дюйкър приклекна, издърпа заклещеното оръжие, после яростно закълца крака на врага, докато конят не отстъпи и не отнесе ездача си извън обсега му.

Дюйкър примига да махне потта и разкаляната прах и отново запристъпва напред, към най-голямата група пехотинци.

Бяха минали три дни от битката в долината Санимон и кървавия дар, поднесен им от племето хундрил. Неочакваните им съюзници бяха довършили сражението, като бяха подгонили останките на съперничещите им племена в часовете на нощта, преди да се измъкнат, вероятно към земите си. Оттогава не се бяха появявали повече.

Нанесеният от тях погром беше довел Корболо Дом до бяс — това поне бе повече от ясно, — защото атаките вече бяха непрекъснати, несекваща битка вече от над четиридесет часа, без никакъв изглед, че скоро ще спре.

Обезкървената до смърт Кучешка верига понасяше удар след удар, от фланговете, откъм тила, понякога — от две или три посоки едновременно. Това, което не постигаха в своята ярост мечовете, пиките и стрелите, го довършваше изтощението. Войниците просто капеха по земята, многобройните рани изцеждаха последните им сили. Спираха сърца, кръвоносни жили се пръскаха и разцъфваха в черни отоци, все едно че чума беше плъзнала сред воинските редици.

Сцените, на които Дюйкър ставаше свидетел, надминаваха всякакъв ужас, всякаква способност на ума и на духа да ги възприеме.

Успя да се добере до пехотата точно когато останалите групи съумяха да се съберат и свържат; завъртяха се в настръхнало от мечове „колело“, на което нито един кон — колкото и добре обучен да беше — не можеше да се противопостави.

В средата на пръстена един мечоносец започна да удря с меча по щита си и да реве с цяло гърло. Колелото се въртеше, всеки войник пристъпваше в ритъма, завъртане, изместване по терена, ново завъртане, бавно връщане към мястото, където останалата част от пехотата продължаваше да удържа западния фланг на Веригата.

Дюйкър се движеше с тях, превърнал се в част от външния кръг, и нанасяше убийствени удари по всеки ранен вражески войник, през който прегазеше колелото. С тях се придвижваха и петима конници на Врана. Бяха последните оцелели от контраатаката и двама от тях не можеха да се бият.

След няколко мига колелото стигна до предната линия, разсипа се и се вля в нея. Уикците забиха шпори в хълбоците на конете и препуснаха на юг. Дюйкър се запровира назад през редиците, докато не излезе на чист терен. Отпусна разтрепераните си ръце, изплю кръвта от устата си и бавно вдигна глава.

Масата на бежанците се придвижваше пред него в бавна процесия. Покрити с прах, стотици лица се извръщаха към него да видят тънкия кордон на пехотата зад гърба му — единственото, което вече оставаше между тях и кървавата касапница — а кордонът се огъваше и изтъняваше с всяка изтекла минута. Лицата бяха безизразни, хората бяха стигнали до онова състояние, в което вече няма мисъл, нито чувство. Превърнали се бяха в част от приливна вълна, където отливът е невъзможен, където да се отделиш от напора на вълната означава гибел, и затова напираха и напираха напред, стиснали в прегръдките си последното и най-скъпо от всичко, което бяха притежавали в своя живот: децата си.

Двама души се приближиха към Дюйкър откъм авангарда на бежанския поток. Историкът ги зяпна със замъглени очи, чувстваше, че би трябвало да ги познава — но всяко лице, което виждаше, се бе превърнало в лице на непознат.

— Историко!

Гласът го измъкна от унеса. Разцепената уста го жегна, когато я отвори, за да отвърне:

— Капитан Лъл.

Подадоха му стомна. Дюйкър прибра разтреперан меча в ножницата и пое плетената тръстика с глинения съд вътре. Студената вода изпълни устата му с болка, но той я пренебрегна и отпи дълбоко.

— Стигнахме равнината Гелеен, старче — каза Лъл.

Другият човек с капитана се оказа безименната пехотинка на Дюйкър. Тя залитна на място и историкът видя ужасната рана на лявото й рамо — върхът на пика се беше хлъзнал над щита й. Откъснатите брънки от ризницата й проблясваха в зейналата дупка.

Погледите им се срещнаха. Дюйкър не зърна дори капчица живот в тези доскоро красиви светлосиви очи, но тревогата, която го връхлетя, бе не от видяното, а от това, че самият той не се стъписа, от ужасяващата липса на каквото и да било чувство — дори на отчаяние.

— Колтейн те вика — каза Лъл.

— Значи диша още, а?

— Да.

— Сигурно му трябва това. — Дюйкър измъкна малкото стъклено шишенце на златната верижка. — Дръж…

— Не — отвърна намръщено Лъл. — Иска теб, историко. Натъкнали сме се на някакво племе от Санит Одан — засега само гледат отстрани.

— Тук бунтът май не е чак толкова сигурна работа — промърмори Дюйкър.

Шумовете от битката по фланга затихнаха. Поредната пауза, поредните няколко кратки мига на отдих, през които да си поемат дъх, да се оправят броните, да се превържат раните.

Капитанът махна с ръка и тримата тръгнаха покрай бежанската колона.

— Та кое племе, викаш? — попита след малко историкът. — И по-важното, какво общо може да има то с мен?

— Юмрукът е взел решение — каза Лъл.

Нещо в думите му смрази Дюйкър. Помисли дали да не попита какво решение, но се отказа. Подробностите около въпросното решение си бяха на Колтейн. „Този човек води армия, отказваща да умре. От трийсет часа не сме загубили нито един бежанец от вражеска ръка. Пет хиляди войници… плюещи в лицата на всички богове…“

— Какво знаеш за племената близо до града? — попита Лъл.

— Никак не обичат Ейрън — каза Дюйкър.

— По-лошо ли е за тях под властта на Империята?

Историкът изсумтя, разбрал насоката на въпросите му.

— Не, по-добре. Малазанската империя проявява разбиране към интересите на граничните земи, към това, че нуждите им са по-различни от населението във вътрешността — огромни територии на Империята си остават, в края на краищата, номадски, а данъкът, който им се налага, не е никак тежък. Нещо повече, за преминаването през племенните земи винаги се плаща щедро и изрядно. Колтейн би трябвало да знае това много добре, капитане.

— Предполагам, че го знае — аз съм този, който трябва да бъде убеден.

Дюйкър се обърна към бежанците вляво от тях, огледа точещите се редици лица, млади и стари, под неизменния прашен саван. Мисълта закръжи в главата му, надмогвайки плена на умората, и Дюйкър усети как самият той залита на ръба, отвъд който — вече можеше съвсем ясно да го разбере — оставаше единствено отчаяният залог на Колтейн.

„Юмрукът е взел решение.“

„А офицерите му се дърпат, тръпнат и се свиват, уплашени пред несигурността. Дали Колтейн се е поддал на отчаянието? Или просто разбира всичко прекалено добре?“

„Пет хиляди войници…“

— Какво мога да ти кажа, Лъл? — попита Дюйкър.

— Че друг избор няма.

— На това можеш да си отговориш сам.

— Не смея. — Обезобразеното му лице се изкриви в гримаса, здравото му око се присви в гнездото от бръчки. — Заради децата е, нали разбираш. Това им остана само — последното, което им остана, Дюйкър…

Рязкото кимване на историка му спести необходимостта да каже нещо повече — набързо подарена милост. Беше видял тези лица, беше ги огледал внимателно — сякаш, беше си помислил по едно време, търсеше сред тях младостта, която им е присъща, свободата и невинността — но не това беше търсил всъщност, нито го беше намерил. Лъл го беше довел до самата дума. Проста, непроменима, и до този момент — светая светих.

„Пет хиляди войници ще дадат живота си за това. Но дали е само някаква романтична глупост — държа ли на всяка цена да намеря разбиране сред тези прости войници? Наистина ли е толкова просто нещо един войник — просто, в смисъл че притежава своя безопасен, прагматичен начин да гледа на света и на своето място в него? И дали една такава гледна точка изключва дълбокото осъзнаване, което вече вярвам, че съществува у тези пребити, изнурени мъже и жени?“

Погледът му се извърна към безименната пехотинка и невероятните й очи го срещнаха, сякаш го бяха очаквали — мислите му, съмненията и страховете му — да се обърне, да я потърси.

Тя сви рамене.

— Толкова ли сме слепи, че да не можем да го видим, Дюйкър? Ние браним тяхното достойнство. Ето това е. Съвсем просто. Нещо повече, в това е силата ни. Това ли искаше да чуеш?

„Ще го приема този дребен укор. Никога не подценявай един войник.“

 

 

Самият Санимон представляваше селищна могила — хълм с плоско било, с ширина около половин миля и над трийсет разтега височина, с голо, пометено от ветровете каменисто плато. Точно на юг от него, в Санит Одан, накъдето в момента пълзеше Веригата, от времената, когато могилата е била процъфтяващ град, бяха останали два издигнати над терена древни пътя. И двата се изпъваха като копия върху солидните си основи от дялан камък; единият на изток — вече отдавна неизползван, тъй като водеше до друга селищна могила сред голи като кости хълмове и само дотам — се наричаше Пайнесан’м. Другият, Санидже’м, се протягаше на югоизток и все още осигуряваше удобно трасе към вътрешното море Клейтар. На височина петнайсет разтега над околния терен двата пътя се бяха превърнали във високи каменни диги през мочурливите степи.

Кланът на Враната на Колтейн беше заел командни позиции на Санидже’м близо до могилата, все едно че беше крепостна стена. Южната третина на самия Санимон сега представляваше укрепление на уикците, с воини и стрелци от клановете на Мармота и Невестулката. Когато бежанците бяха подкарани покрай източния ръб на Санимон, високият стръмен бряг на могилата премахна необходимостта от защитен кордон от тази страна. Придвижени бяха части, които да подкрепят ариергарда и източния фланг. Силите на Корболо Дом, вкопчили се в непрекъсната битка с двата елемента на колоната, отново останаха с разкървавени носове. Седма представляваше внушителна гледка, въпреки смаления си брой; част от войниците стояха твърдо на позициите си без видими рани, други ревяха от болка, без да спират да секат противника. Появата на конните уикци довърши сражението и отново настъпи време за отдих.

Юмрук Колтейн ги чакаше, застанал сам с лице към оданите на юг. Плащът му от черни пера пърхаше на вятъра и раздърпаните му краища потръпваха при всеки полъх. По хълмистите хребети в същата посока, на две хиляди крачки, се виждаха подредени конници и варварски бойни знамена на фона на светлосиньото небе.

Дюйкър се опита да влезе в кожата на Колтейн, да се домогне до мястото, обитавано в този момент от Юмрука… и потръпна в ума си. „Не. Не е слабост на въображението. Просто не мога да понеса ничие бреме — дори за миг. Всички вече сме се прибрали дълбоко в себе си, всеки от нас е сам…“

Колтейн заговори, без да се обръща.

— Племето е керан добрай… поне така са наречени на картата.

— Враждебни съседи на Ейрън — промълви Дюйкър.

При тези думи Юмрукът се обърна рязко и го изгледа навъсено.

— Винаги сме си държали на думата.

— Да, Юмрук. За яд на мнозина от гражданите на Ейрън.

Колтейн отново се загледа към далечното племе и дълго мълча.

Историкът се обърна към безименната си пехотинка и каза:

— Трябва да потърсиш лечител.

— Още мога да държа щит…

— Не се съмнявам. Но рискът на професията…

Очите й се разшириха и Дюйкър онемя, обля го вълната на съжалението. Извърна очи от нея. „Какъв глупак си, старче.“

— Капитан Лъл — каза Колтейн.

— Юмрук?

Уикецът бавно се обърна към Дюйкър.

— Давам ви Нил и Недер, и бойци от трите клана. Капитане, командир Бълт уведомил ли е ранените?

— Да, сър. Те ви отказват.

Кожата около очите на Колтейн се изопна, но той кимна замислено.

— Както и ефрейтор Лист — продължи Лъл; гледаше към Дюйкър.

— Признавам — въздъхна Юмрукът, — че тези, които избрах от своите хора, никак не са доволни — но ще се подчинят на бойния си водач. Историко, ще командвате, както намерите за добре. Отговорността ви обаче е изключително голяма. Отведете бежанците в Ейрън.

„Ето, че стигнахме и до това.“

— Юмрук…

— Вие сте малазанец — прекъсна го Колтейн. — Изпълнете предписаните заповеди…

— А ако сме предадени?

Уикецът отвърна с усмивка.

— Тогава всички отиваме при Гуглата. Тук и вкупом. Ако всичко това трябва да свърши, нека да бъде както подобава.

— Дръжте се, колкото можете — прошепна Дюйкър. — Ще одера лицето на Пормквал, ако трябва, и ще дам заповедта през неговите уста…

— Върховния юмрук го оставете на императрицата… и на нейната адюнкта.

Историкът посегна към стъкленото шишенце на врата си. Колтейн поклати глава.

— Този разказ е ваш, историко, и точно в този момент няма по-важен човек от вас. И ако един ден видите Дужек, кажете му следното: не имперските войници са това, което не може да си позволи да изгуби императрицата. А паметта за тях.

Към тях яздеха уикски бойци, повели със себе си резервни коне — сред тях и конят на Дюйкър. Зад конниците от облаците прах се появиха първите фургони на бежанците, а леко встрани стояха на място още три фургона, пазени — както видя Дюйкър — от Нил и Недер.

Историкът вдиша дълбоко.

— За ефрейтор Лист…

— Не може да бъде склонен — прекъсна го капитан Лъл. — Помоли да ти предам думите му за сбогом, Дюйкър. Струва ми се, че измърмори нещо за призрак, кацнал на рамото му, каквото и да значи това, а после каза: „Предайте на историка, че аз намерих своята война“.

При тези думи Колтейн извърна очи, сякаш го бяха жегнали там, където никакви други думи не бяха успявали.

— Капитане, предайте на ротите: атакуваме след час.

„Атака. Дъх на Гуглата!“ Дюйкър се почувства някак странно в тялото си. Ръцете му бяха натежали като оловни буци, сякаш въпросът какво да направи със собствената си плът и кости — какво да направи в следващия момент — го бе довел до криза.

Сепна го гласът на Лъл.

— Историк, конят ви е тук.

Дюйкър издиша треперливо. Обърна се към капитана и поклати бавно глава.

— Историк? Не, може би след седмица ще се върна в кожата си на историк. Но в този момент, и за това, което предстои… — Поклати отново глава. — Не знам как трябва да бъда наричан сега. — Усмихна се. — Мисля, че „старче“ е достатъчно…

Усмивката му сякаш потресе Лъл. Капитанът се обърна към Колтейн.

— Юмрук, този човек чувства, че си няма звание. Избра си „старче“.

— Лош избор — изръмжа Юмрукът. — Старците са мъдри — не са глупци. — Изгледа навъсено Дюйкър. — Между познатите ти тук няма нито един, който би се затруднил да каже кой си и какво си. Ние те познаваме като войник. Това звание обижда ли ви, сър?

Дюйкър присви очи.

— Не. Поне не мисля така.

— Поведете бежанците и ги спасете, войник.

— Слушам, Юмрук.

— Имам нещо за теб, Дюйкър — обади се безименната пехотинка.

— Какво? Тук? — изсумтя Лъл.

Тя му подаде някаква увита дрипа.

— Изчакай, преди да прочетеш написаното тук. Моля те.

Той можа само да кимне и пъхна дрипата под колана си. Погледна тримата пред себе си и съжали, че ги няма Бълт и Лист, но все едно, нагласени сбогувания нямаше да има, нямаше да я има утехата на ролите, в които да се скриеш. Като всичко останало, моментът беше объркан, неловък и непълен.

— Хайде, взимай си крантата — подкани го Лъл. — И стой откъм сляпата страна на Гуглата, приятелю.

— Пожелавам същото и на вас. На всички ви.

Колтейн изсъска и се извърна на север, оголил зъби.

— Няма шанс за това, Дюйкър. Решили сме да изсечем кървава диря… чак до гърлото на оня кучи син.

 

 

С Нил и Недер от двете му страни, Дюйкър подкара в челото на бежанския керван, право към племето на хълмовете. Уикските конни съгледвачи и онези, които пазеха някои от фургоните, бяха млади — все момчета и момичета. Гневът им, че ги отпращат далече от клановете, се долавяше като надвиснала буря.

„И въпреки всичко, ако се окаже, че Колтейн е сбъркал, те ще стиснат оръжията си още веднъж… за последен път.“

— Двама конници — каза Нил.

— Добър знак — изпъшка Дюйкър и примижа към двамата керанци, приближаващи в тръс към тях. И двамата бяха стари, мъж и жена, и двамата мършави и сбръчкани, кожата на лицата им беше със същия цвят като еленовите кожи, с които бяха облечени. Криви мечове висяха на левите им хълбоци и желязоковани шлемове покриваха главите им, очите им бяха оградени от грубите плочи на набузниците.

— Ти остани тук, Нил — нареди Дюйкър. — Недер, с мен, ако обичаш. — Смуши коня си и подкара напред.

Срещнаха се малко пред първите фургони и дръпнаха юздите на няколко крачки едни от други.

Дюйкър заговори пръв.

— Тези земи са на керан добрай, признати са с договор. Малазанската империя зачита своите договори. Търсим преминаване…

Жената, с очи към фургоните, го сряза на чист малазански:

— Колко?

— Събраното от всички войници на Седма — каза Дюйкър. — В имперски пари стойността е четиридесет и една хиляди сребърни джаката…

— Едногодишната заплата на цяла малазанска армия — отвърна навъсена жената. — Това не е „събрано“. Войниците ви знаят ли, че сте им откраднали заплатите, за да платите това преминаване?

Дюйкър примигна, след което каза тихо:

— Войниците настояха, почитаеми стареи. Това наистина беше събрано. Доброволно.

Тогава Недер заговори.

— От трите уикски клана плащаме допълнително: накити, готварски принадлежности, кожи, топове плъст, конски подкови, такъми и щавена кожа, и монети, плячкосани по дългия ни път от Хисар, на стойност от близо седемдесет и три хиляди сребърни джаката. Всичко доброволно.

Старицата помълча дълго, после спътникът й каза нещо на родния им език. В отговор тя поклати глава, равнодушните й пъстри очи отново се спряха на историка.

— И срещу това предложение искате преминаване за тези бежанци, за уикските кланове и за Седма.

— Не. Само за бежанците — с тази малка охрана, която виждате тук, стареи.

— Отхвърляме предложението ви.

„Лъл беше прав да се бои от този момент. Проклятие…“

— Прекалено много е — продължи старицата. — Договорът ни с императрицата е изричен.

Объркан, Дюйкър можа само да свие рамене.

— Тогава нека да е част от…

— И останалото да стигне в Ейрън, където ще се скъта без полза, докато Корболо Дом не разбие портите, и накрая да заплатите за привилегията да ви изколи.

— Тогава — каза Недер — с остатъка бихме искали да ви наемем за ескорт.

Сърцето на Дюйкър подскочи в гърдите.

— До градските порти? Много е далече. Ще ви придружим до село Балан, в началото на пътя, известен като Ейрънския път. Все пак остава една част. Срещу нея ще ви продадем храна и каквото лечение може да се окаже нужно и във възможностите на нашите конярки.

— Конярки? — попита Недер, вдигнала вежди.

Старата кимна.

Недер се усмихна.

— Уикците ще се радват да се запознаят с керан добрай.

— Е, влезте тогаз. С хората си.

Двамата обърнаха конете и препуснаха към своите. Дюйкър ги изгледа за миг, след което обърна коня си и се изправи на стремената. Далече на север, над Санимон, беше надвиснал облак прах.

— Недер, можеш ли да изпратиш посланието ми на Колтейн?

— Мога да му пратя знание. Да.

— Направи го. Кажи му: беше прав.

 

 

Чувството се надигна бавно, като от тяло, за което всички бяха повярвали, че е изстинало, всъщност труп, усещането се извиси и усили, изпълвайки въздуха и цялото пространство наоколо. Лица с изписано на тях неверие, изтръпналост, която неохотно смъква защитните си прегради. Здрачът настъпи и загърна бежанския стан на брега между две мълчания — едното на земята и на нощното небе със звездите по него като натрошено стъкло, другото — на самите хора. Сред тях се движеха навъсени керанци, чиито дарове и жестове бяха в пълно противоречие с външната им сдържаност. И където и да отидеха, при когото и да се спираха, сякаш носеха, само с докосването си, облекчение.

Седнал под същото това бляскаво нощно небе, сред гъстите треви, Дюйкър се вслушваше във виковете, прорязващи сгъстяващия се мрак, викове, които разкъсваха сърцето му. Радост, прошарена от тъмна, настръхнала болка, безсловесни писъци, неудържим плач. Някой отвън щеше да си помисли, че ужас се е промъкнал в стана, някой външен нямаше да разбере онова избавление, което слухът на историка долавяше, звуци, на които с пареща болка отвръщаше собствената му душа, а тя го караше да примигва към звездите, замъглени и кръжащи високо горе.

Радостта от избавлението все пак беше измъчена и Дюйкър добре разбираше защо, много добре разбираше какво се пресяга от север — стена от неизбежни истини. Някъде там, в мрака, се възправяше стена от човешка плът, облечена в разбита броня, която продължаваше да се опълчва на Корболо Дом, която бе изкупила и продължаваше да изкупува това спасение. Никой не можеше да избяга от това знание.

Тревите до него изшепнаха и той попита:

— Как е Колтейн?

Недер въздъхна.

— Връзката е прекъсната.

Историкът замръзна. След много дълга пауза въздъхна треперливо.

— Свършил е значи.

— Не знаем. Нил продължава да се опитва, но се боя, че в умората ни кръвната връзка е недостатъчна. Не усетихме предсмъртен вик, а почти е сигурно, че щяхме да го усетим, Дюйкър.

— Може да е пленен.

— Може би. Историк, ако Корболо Дом се появи тук утре заранта, керанците ще платят скъпо за това, че ни помогнаха. А и едва ли ще се окажат достатъчни за… за…

— Недер?

Тя отпусна глава.

— Съжалявам, не мога да запуша си ушите — може би се самозаблуждават. Дори да стигнем до Балан, до Ейрънския път, все пак до града ще остават цели три левги.

— Споделям тревогите ти. Но виж наоколо, ами, всички тези жестове на доброта, не виждаш ли? Никой от нас няма защита срещу тях.

— Много рано дойде избавлението, Дюйкър.

— Сигурно. Но проклет да съм, ако можем да направим нещо против това.

Гласове ги накараха да се обърнат. Към тях откъм лагера идваха няколко души. Съскаха яростно, увлечени в някакъв спор, който заглъхна, щом се приближиха.

Дюйкър се надигна бавно, Недер също.

— Вярвам, че не сме ви прекъснали — подвикна Нетпара.

— Бих посъветвал — отвърна историкът — Съветът да се оттегли тази нощ. Утре цял ден ни чака дълъг път и…

— И точно това — каза припряно Пулик Алар — е причината да сме тук.

— Онези от нас, които са запазили част от богатството си — обясни Нетпара, — успяха да закупят свежи коне от керанците за впряговете ни.

— Искаме да тръгнем веднага — добави Пулик. — Малката ни група, искам да кажа, и да се доберем колкото може по-бързо до Ейрън…

— Където ще поискаме най-настоятелно Върховният юмрук да изпрати сили, за да осигури охрана за останалите — завърши Нетпара.

Дюйкър зяпна двамата мъже, а после и десетината фигури зад тях.

— Къде е Тъмлит?

— Уви, той се разболя преди три дни и вече не е между живите. Всички скърбим дълбоко за кончината му.

„Не се съмнявам.“

— Предложението ви звучи разумно. Но се отхвърля.

— Но…

— Нетпара, ако тръгнете сега, ще предизвикате паника, а това никой от нас не може да позволи. Не, вие ще продължите с всички останали и се задоволете с това, че ще бъдете първите, които ще преминат под градските порти в челото на кервана.

— Това е наглост!

— Махнете се от очите ми, Нетпара, преди да съм довършил онова, което започнах при брода на Ватар.

— О, и за миг не си помисляйте, че съм го забравил, историко!

— Още една причина да отхвърля предложението ви. Върнете се при впряговете си, поспете. Утре ни чака тежък път.

— Повече от сигурно! — изсъска Пулик. — Корболо Дом едва ли е приключил с нас! След като Колтейн вече е мъртъв и с него — цялата му армия, какво, да поверим живота си на тези миризливи номади ли? И къде свършва ескортът им? На три левги от Ейрън! Водиш всички ни на сигурна смърт!

— Да — изръмжа Дюйкър. — Всички или никой. Няма какво да говорим повече. Напуснете.

— Охо, че да не би да си прероденото Уикско псе, или какво? — Той посегна към рапирата на колана си. — Призовавам те на дуел…

Мечът на историка изсвистя като мълния и плоското му издрънча в темето на Пулик Алар. Благородникът рухна на тревата в несвяст.

— Прероденият Колтейн? — прошепна Дюйкър. — Не. Само един войник.

Недер заговори, с очи, взрени в отпуснатото тяло.

— Съветът ви ще трябва да плати доста скъпо, за да се изцери това, Нетпара.

— Май трябваше да ударя по-силно и да ви спестя харча — измърмори Дюйкър. — Махнете се от очите ми. Всички.

Съветът се оттегли — отнесоха падналия си говорител.

— Недер, предай на уикците да ги държат под око.

— Да, сър.

 

 

Село Балан представляваше мизерна купчина ниски кирпичени къщи, с може би около четиридесет жители, всичките избягали преди няколко дни. Единствената постройка, която изглеждаше на повече от сто години, беше малазанската сводеста порта, бележеща началото на Ейрънския път — широко, издигнато над терена военно шосе, построено по заповед на Дасем Ълтър в първите години след завоеванието.

От двете страни на пътя минаваха дълбоки ровове, а отвъд тях бяха високите, плоски отгоре земни насипи, на които, изпънати по протежение на всичките десет мили, растяха стройни редици високи кедри, докарани от Гелеен на Клейтарското море.

Керанската старица, която вече бе разговаряла с тях, дойде при Дюйкър и двамата млади магьосници на широкия площад пред портата на Пътя.

— Беше ни платено и всички споразумения между нас бяха зачетени.

— Благодаря ви, мъдра.

Старицата сви рамене.

— Най-обикновена сделка, войниче. Думи на благодарност не са нужни.

— Вярно. Не са, но все пак ви ги поднасям.

— В такъв случай, приемам ги с уважение.

— Императрицата ще чуе за това, мъдра. Ще й се разкаже с най-почтителни думи.

Твърдият й поглед пробяга настрани. Старата се поколеба, след което отвърна:

— Войниче, от север се приближава голяма сила — ариергардът ни е видял прахта. Идват бързо.

— Аха. Разбирам.

— Може би някои от вас ще успеят.

— Ще се опитаме и повече. Ако можем.

— Войник?

— Да, мъдра?

— Сигурен ли си, че портите на Ейрън ще се отворят за вас?

Дюйкър й отвърна с хриплив смях.

— Мисля, че ще се безпокоя за това, щом стигна до тях.

— В това има мъдрост. — Старицата кимна и стисна юздите. — На добър час, войниче.

— Сбогом.

Воините на керан добрай ги оставиха — задача, която отне не повече от пет минути, с фургоните под тежкия ескорт. Дюйкър изгледа каквото можеше да види от мястото си от бежанския керван, смазал с присъствието си разпърпаните граници на селцето.

Наложи им тежка, изнурителна скорост, през деня и през нощта, само с малки паузи за отдих, и всички го разбраха, до последния човек — спасението щеше да е сигурно едва когато стигнат масивните крепостни стени на Ейрън.

„Три левги ни остават — до съмване ще сме ги взели. Всяка левга, с която ги тласкам до изнемога, забавя онези, които са назад. Но имам ли друг избор?“

— Нил, кажи на уикците — до залез-слънце искам целият този керван да мине през портата. Воините ви да използват всички възможни средства, за да постигнем това, само без убийства и осакатявания. Бежанците може да са забравили ужаса си от вас — припомнете им го.

— Имаме само тридесет бойци — напомни му Недер. — И са млади при това…

— Млади, но яростни. Е, ще им предложим отдушник.

 

 

Ейрънският път пооблекчи усилията им, поне в първата си третина, известна с името „Рампата“, тъй като представляваше полегат склон към равнината, на която бе разположен градът. На изток покрай тях се редяха конусообразни хълмове и щеше да е така до около хиляда крачки от северната стена на Ейрън. Хълмовете не бяха с естествен произход: бяха масови гробове, десетки и десетки, заради едно ненужно избиване на градските жители от Т’лан Имасс по времето на Келанвед. Хълмът най-близо до Ейрън беше един от най-големите, побрал под пръстта си телата на властните фамилии и на Святия закрилник и Фалах’дан.

Дюйкър остави на Нил да води и отиде най-отзад, където Недер и трима уикци деряха гърлата си в усилието да накарат най-изтощените и слабите да побързат. Задачата беше съсипваща и трябваше да подминат не едно тяло, рухнало безсилно от умора. Нямаше време за погребения, а и оцелелите нямаха и сила да ги понесат.

От север и леко от изток гъстите облаци прах се приближаваха.

— Не държат пътя — ахна Недер. — Идат през равнината… бавно, много по-бавно…

— Но на картата пътят е по-кратък — каза Дюйкър.

— Хълмовете не са отбелязани, нали?

— Неимперските карти го показват като равнина.

— Корболо би трябвало да има малазански…

— Изглежда, че няма… и това би могло да ни спаси, момиче…

Но сам долови фалша в думите си. Врагът беше твърде близо — едва на една трета левга. Дори и с гробните могили, конните части можеха да покрият разстоянието само за около час.

Откъм авангарда до ушите им стигнаха слаби бойни викове на уикци.

— Видели са Ейрън — каза Недер. — Нил ми го показва през очите си…

— Портите?

Тя се намръщи.

— Затворени са.

Дюйкър изруга и препусна покрай напиращите по пътя окаяници.

— Видели са града! — зарева той. — Още малко! Напред!

От някакво скрито, неочаквано място, в отговор на думите му изригна нов прилив на енергия. Той усети, а след миг видя и с очите си, как през бежанците пробяга вълна, крачките им, макар и съвсем малко, се ускориха, от очакване — и от страх. Историкът се извърна в седлото си.

Облакът беше надвиснал над острите като конуси могили. Доста по-близо, но все още имаха шанс.

— Недер! Има ли войници по стените на Ейрън?

— Да. Задръстени са, човек до човек…

— Портите?

— Затворени са.

— Колко още има дотам?

— Хиляда крачки… хората вече тичат…

„Какво им става, в името на Гуглата?“

Зяпна отново прашния облак.

— Кълна се в копитото на Финир! Недер, взимай уикците — препускайте към Ейрън?

— А ти?

— Гуглата да ме вземе мен, проклета да си! Тръгвай! Децата спаси!

Тя се поколеба за миг, после извърна коня.

— Вие тримата! — изрева той на тримата млади уикци. — С мен!

Подкараха уморените си коне покрай залитащите и напиращи напред бежанци.

Керванът се беше проточил, по-чевръстите дърпаха все по-напред и напред. Старите взеха да изостават около историка, всяка тяхна крачка беше мъка и изтезание. Мнозина просто спираха и сядаха на пътя, за да дочакат неизбежното. Дюйкър им крещеше, заплашваше ги, но полза нямаше. Видя някакво дете, на не повече от годинка и половина, щапукаше изгубено и само сред отчаяната тълпа, протегнало ръчички напред, със сухи очи и ужасно смълчано.

Дюйкър подкара покрай него, наведе се от седлото и го вдигна с една ръка. Ръчичките се впиха в ризницата му.

Вече само последният ред могили отделяше него и края на кервана от преследващата ги армия.

Бягът не се беше забавил и това бе единственото доказателство, че портите поне се бяха отворили, за да пропуснат бежанците. „Освен ако не се пръскат в паническа безнадеждна вълна около стената… но не, това би било измяна, надвишаваща всякакви граници на здравия разум…“

И ето, че вече успя да види Ейрън, само на хиляда крачки напред. Северната порта, оградена от яките кули, гладки на три четвърти от височината си — последната, най-долната четвъртина представляваше кипнала маса от човешки фигури, напиращи, бутащи се напред, газещи едни връз други в паника. Напливът беше неудържим. Като гигантска паст, Ейрън поглъщаше бежанците. Уикците яздеха от двете страни и отчаяно се мъчеха да удържат човешката река, а Дюйкър вече съзираше сред тях войници в униформата на ейрънския гарнизон, излезли да помогнат.

„А самата армия? Къде е армията на Върховния юмрук?“

Стояха по стените. Гледаха. Плътни редици. Бутаха се по цялата дължина на северната стена, за да могат да видят по-добре. Богато облечени особи бяха заели платформите на кулите от двете страни на портата и гледаха безучастно измършавялата, отчаяна и крещяща тълпа, напираща към входа на града.

Изведнъж сред последните все още движещи се бежанци се появиха стражи на градския гарнизон. Войници с мрачни лица вдигаха нападалите покрай пътя хора и почти ги влачеха към портите. Зърна на гърдите на един от стражите капитански знак и подкара към него.

— Ти! Вземи това дете!

Мъжът пое смълчаното ококорено прощъпулниче от прегръдката му и попита:

— Вие ли сте Дюйкър?

— Да.

— Трябва да се явите за доклад при Върховния юмрук веднага, сър — ето там, при лявата кула…

— Кучият му син ще трябва да почака — изръмжа Дюйкър. — Първо искам да се уверя, че и последният проклет бежанец е прибран! Бегом, капитане. Но ми кажете името си — че майката или бащата на това дете може все още да са живи.

— Кенеб, сър. И ще се погрижа за момиченцето, заклевам се. — Мъжът се поколеба, освободи едната си ръка и стисна китката на Дюйкър. — Сър…

— Какво?

— Съжалявам… сър.

— Вашият дълг е към града, който сте се заклели да браните, капитане…

— Знам, сър, но войниците по стените, сър… е, те са толкова близо, колкото им се позволи, ако ме разбирате. И никак не са доволни от това.

— Не са само те. Хайде, тичайте, капитан Кенеб.

 

 

Дюйкър остана последен. Когато портата най-сетне се опразни, нито един все още дишащ бежанец не беше останал извън стените, освен онези, които виждаше назад по пътя, насядали по камъните и неспособни да помръднат повече. Вдишваха последните си глътки въздух. Твърде далече бяха, за да ги приберат, а беше ясно, че войниците на Ейрън са получили изрична заповед докъде извън портите им е позволено да излязат.

На трийсет крачки от портата, с редицата стражи, запушили зева и загледани в очакване към него, Дюйкър за последен път обърна коня си назад. И зарея поглед на север, първо към прашния облак, който вече се вдигаше над последната, най-голямата могила, а сетне и отвъд него, към бляскавото златисто копие на Вихъра. Вътрешният му взор го отведе още по-натам, на североизток, отвъд реките, отвъд равнините и степите, към един град на друг морски бряг. Но усилието не му донесе почти нищо. Твърде много беше, за да го обхване умът, твърде бързо бе дошъл краят на това необикновено, изпепеляващо душата пътуване.

„Верига от трупове, дълга стотици левги. Не, всичко това е непосилно. За мен и за всички нас…“

Обърна коня и изгледа с присвити очи зейналата порта и струпаните пред нея стражи. Те се разделиха да му отворят път. Дюйкър заби пети в хълбоците на коня.

Не погледна към войниците по стената дори когато победоносният вик изригна от тях като изтръгнал се от веригите си звяр.

 

 

Над голите хълмове на безшумни вълни плуваха сенки. Лъскавото око на Апт огледа още за миг хоризонта. После издължената й демонска глава се наведе и погледна момченцето, свило се до предния й крайник.

То също се взираше в зловещия пейзаж на владението на Сянка и единственото му многостенно око проблясваше под изпъкналата кост на челото.

След дълго мълчание детето вдигна глава и срещна погледа й.

— Мамо? Това ли е вкъщи?

На десетина крачки от тях нечий глас проговори:

— Колегата ми винаги подценява естествените обитатели на това владение. А, ето го и детето.

Момчето се обърна и се загледа във високия облечен в черно мъж, който се приближаваше към тях.

— Аптория — продължи непознатият, — щедрият ти жест с превращението на това дете, колкото и добронамерен да е, само ще нарани душата му в бъдеще.

В отговор Апт цъкна два-три пъти и изсъска.

— Да, но резултатът е обратен, мадам — каза мъжът. — Поне засега той не е нито едното, нито другото.

Демонът отново му отвърна нещо.

Мъжът килна глава, изгледа я продължително и се усмихна криво.

— Доста самонадеяно от твоя страна. — Погледът му се спря на момчето. — Е, добре. — Наведе се към него. — Здравей.

Момчето отвърна свенливо на поздрава му. Мъжът погледна още веднъж ядосано Апт и подаде ръка на детето.

— Аз съм… чичо Котильон…

— Не може да си ми чичо — каза детето.

— О. И защо не?

— Очите ти — различни са — толкова са малки, и са две, които се мъчат да гледат като едно. Мисля, че сигурно са много слаби. Когато се приближи, премина през каменна стена и след това през дърветата, разкъса призрачния свят, все едно че не признаваш правото му да бъде тук.

Котильон се ококори.

— Стена? Дървета? — Озърна се към Апт. — Да не си е изгубило ума?

Демонът му отговори подробно.

Котильон пребледня.

— Дъх на Гуглата! — промърмори накрая и когато отново се обърна към детето, на лицето му се беше изписало страхопочитание. — Имаш ли си име, момче?

— Панек.

— А, имаш си значи. Я ми кажи, какво още — освен името си — помниш от своя… другия свят?

— Помня, че ме наказаха. Казаха ми да стоя близо до тати.

— А той как изглеждаше?

— Не помня. Нито едно от лицата им не помня. Чакахме да видим какво ще направят с нас. Но после нас — децата — ни отведоха настрана. Едни войници забутаха тати, задърпаха го нанякъде. Аз уж трябваше да стоя с него, но отидох с децата. Те ме наказаха — наказаха всички деца, — защото не правим каквото ни казаха.

Котильон присви очи.

— Не мисля, че баща ти е имал голям избор, Панек.

— Но враговете също бяха бащи, нали. И майки, и баби — всички толкова ни се бяха ядосали. Смъкнаха ни дрехите. Сандалките. Взеха ни всичко, толкова бяха сърдити. И после ни наказаха.

— И как го направиха?

— Заковаха ни на кръстове.

Котильон помълча дълго. Когато най-сетне проговори отново, гласът му бе станал някак странно хладен.

— Помниш го това значи.

— Да. И обещавам, че ще правя каквото ми кажат. Отсега нататък. Каквото ми каже мама. Обещавам.

— Панек. Чуй чичо си. Слушай ме внимателно. Ти не си бил наказан затова, че не си правил каквото ти се казва. Слушай… тежко е, знам, но се опитай да го разбереш. Те са те наранили, защото са могли, защото не е имало никой, който да може да ги спре. Баща ти е щял да се опита — сигурен съм. Но също като теб, бил е безпомощен. Сега вече сме тук, с теб — майка ти и чичо Котильон, — тук сме, за да се погрижим никога повече да не бъдеш безпомощен. Разбираш ли?

Панек погледна майка си. Тя изцъка тихо.

— Добре — отвърна момчето.

— Ще се учим един друг, момче.

Панек се намръщи.

— На какво мога да те науча аз?

Котильон изкриви лице.

— Учи ме на онова, което виждаш… тук, в това селение. На твоя призрачен свят, някогашната Твърд на Сянката, старите места, които си стоят…

— Онова, през което минаваш, без да го виждаш.

— Да. Често съм се чудил защо Хрътките никога не тичат направо.

— Хрътки?

— Рано или късно ще се запознаеш с тях, Панек. Мързеливи помияри, до една.

Панек се усмихна и оголи острите си зъби.

— Обичам кучета.

Котильон трепна леко и отвърна:

— Сигурен съм, че и те ще те харесат. — Изправи се и се обърна към Апт. — Права си, това не можеш да го направиш сама. Нека да помислим, двамата с Амманас. — Погледна отново детето. — Сега майка ти има други задачи. Има да плаща дългове. С нея ли ще отидеш, или ще дойдеш с мен?

— Ти къде отиваш, чичо?

— Другите деца са прибрани наблизо. Искаш ли да ми помогнеш да ги настаним!

Панек се поколеба, после отвърна:

— Бих искал да ги видя пак, но не веднага. Ще отида с мама. Трябва да се погрижим за човека, който я помоли да ни спаси — тя ми го обясни. Искам да се срещна с него. Мама казва, че той ме сънува, как ме видя първия път.

— Сигурен съм, че те сънува — промърмори Котильон. — И той като мен се измъчва от безпомощност. Е, добре, до скоро, тогава. — Извърна се отново и се вгледа продължително в окото на Апт. — Когато се възнесох, мадам, беше, за да се спася от кошмарите, които изпитвах заради… — Лицето му се изкриви. — Можеш да си представиш колко съм изненадан от това, че сега съм ти благодарен за тези окови.

Панек се намеси.

— Чичо, а ти имаш ли си деца?

Той трепна и извърна очи.

— Дъщеря. Един вид. — Въздъхна и се усмихна кисело. — Боя се обаче, че се скарахме.

— Трябва да й простиш!

— Проклет келеш!

— Нали каза, че трябва да се учим един друг, чичо.

Котильон го изгледа изумено и поклати глава.

— Уви, тя би трябвало да ми прости.

— Тогава ще трябва да се срещна с нея.

— Какво пък, всичко е възможно.

Апт заговори.

Котильон се намръщи.

— Това, мадам, не го бях очаквал. — Обърна й гръб, загърна се плътно в наметалото си и си тръгна.

След десетина крачки спря и я погледна през рамо.

— Предай поздравите ми на Калам. — След миг сенките го погълнаха.

Панек продължи да гледа след него.

— Знае ли, че сега крачи невидим?

 

 

Мазната верига на котвата задрънча и плавно се спусна в гъстата черна вода и „Рагстопър“ спря в залива Малаз, на стотина разтега от кейовете. Смътно жълтите светлинки по брега очертаваха крайбрежната улица на пристанищния квартал, по която старите складове се редуваха с паянтови кръчми, ханове и къщи, гледащи към кейовете. На север се намираше хълмът с квартала на градските търговци и благородници — по-големите имения надвисваха над стръмния склон и извитите каменни стъпала, водещи към Твърдината на Мок. По древния бастион почти нямаше светлини, макар Калам да виждаше флаг, тежко поклащащ се на вятъра — твърде далече беше, за да различи цветовете.

Щом видя флага, го прониза някакво предчувствие. „Тук има някой… някоя важна особа.“

Моряците бяха насядали по палубата и ръмжаха недоволно, че късният час на пристигането им щял да им попречи веднага да слязат и да се пръснат по пристанищните улици. Пристанищният началник щеше да изчака до заранта, преди да дойде с лодката и да огледа екипажа, за да се увери, че моряците са здрави и не носят някоя зараза.

Само няколко минути преди това градската камбана бе възвестила полунощ. „Салк Елан прецени вярно, проклетникът.“

Това спиране в град Малаз изобщо не беше според плановете. Първоначално Калам беше възнамерявал да изчака Фидлър в Унта, където щяха да уточнят последните подробности. Бързия Бен бе настоял сапьорът да пристигне през Скръбния дом, въпреки че магът, както обикновено, беше твърде сдържан за възможните обстоятелства около едно такова пътуване. Калам беше започнал да гледа на Скръбния дом по-скоро като на възможен спасителен изход в случай, че нещата тръгнат зле, отколкото като на нещо друго, а дори и тогава — като на последен шанс. Никога не беше харесвал разните му там Азати и изобщо не вярваше на неща, които изглеждат толкова добри. Според него приятелските капани винаги се оказваха много по-гибелни от всичко, което може да ти поднесе врагът.

Зад него вече се бе възцарила тишина и убиецът за миг се зачуди колко бързо сънят беше преборил мъжете, проснали се по палубата. „Рагстопър“ стоеше неподвижен, такелажът и дървеният корпус тихо поскърцваха. Калам се надвеси над перилото на носа, с очи към града, към тъмните силуети на корабите, задрямали по стоянките си. Имперският кей беше вдясно, където стръмната скала на брега се спускаше и стигаше до морето. Там не се виждаше нито един съд.

Помисли за миг дали отново да не погледне нагоре към тъмното крило на вимпела над Твърдината, но усилието му се стори прекалено — бездруго беше прекалено тъмно, — пък и въображението му се подхранваше от мисълта за най-лошото от всичко, за нещо, което не можеше дори да си въобрази.

И в този момент до слуха му стигнаха звуци откъм устието на залива. Още един кораб, промъкващ се бавно навътре в тъмното, още един окъснял пътник.

Убиецът сведе очи към ръцете си, отпуснати на перилото. Все едно че принадлежаха на някой друг — тази лъскава тъмнокафява кожа, белезникавите следи от стари рани, прошарили ги тук-там — не негови, а жертви на нечия чужда воля.

Тръсна глава, за да се отърве от тягостното усещане.

Лъхнаха го миризмите на островния град. Обичайната воня на един пристанищен залив: боклуците, гниещи в гъстата тинеста вода, смесени с миризливите наноси на мътната река, изливаща се в залива. Очите му отново се насочиха към зъбатата тъмна усмивка на сградите покрай пристанището. Знаеше много добре, че няколко улици по-навътре, в един затънтен ъгъл между жилищните постройки и рибарските складове, се намира Скръбният дом. Неспоменаван и отбягван от всички жители на града и според външния си вид напълно запуснат, с обрасъл с криви дървета и храсталаци двор, с черни, груби зидове, отрупани с диви лози. Без никаква светлина от зейналите като очни кухини на черепи прозорци на двете близначни кули.

„Ако изобщо някой би могъл да се добере до него, то това е Фидлър. Кучият му син винаги е имал предчувствия. Цял живот сапьор, с присъщия само на сапьорите усет. Какво ли щеше да каже, ако стоеше сега тук, до мен? «Не ми харесва това, Кал. Нещо не е наред тука, казвам ти. Я ги премести тия проклети ръце…» — това щеше да каже.“

Намръщи се, погледна отново ръцете си, искаше му се да се вдигнат от перилото. Опита се да ги вдигне.

Нищо.

Опита се да се отдръпне, но мускулите му отказваха, глухи за командата му. Пот потече под дрехите му, изби по дланите. Нечий тих глас заговори до него.

— Каква ирония се крие в това, скъпи ми приятелю. Виждаш ли, умът е това, което те предава. Силният, смъртно опасен ум на убиеца Калам Мекхар. — Салк Елан се опря на перилото до него и се загледа към града. — Знаеш ли, от толкова време ти се възхищавам. В проклета легенда си се превърнал, най-съвършеният убиец, когото е имал някога Нокътят… и изгубен. Тъкмо тази загуба гложди най-много. Ако имаше воля за това, Калам, сега щеше да командваш цялата организация — о, Топър сигурно нямаше да се съгласи, признавам, в някои отношения той е много по-добър от теб. Той, виж, щеше да ме убие още първия ден, все едно какви рискове можех да му създам. И все пак — продължи след малко Салк Елан, — нож срещу нож, от двамата ти си по-добрият, приятелю.

— И другата ирония, свързана с теб, Калам — продължи той. — Бях в Седемте града не за да търся теб — всъщност там все още не знаех нищо за съществуването ти. Разбира се, докато не срещнах един Червен меч, който знаеше за теб. Тя вървеше по дирите ти още от Ерлитан, отпреди да занесеш Книгата на Ша’ик — знаеш ли между другото, че тъкмо ти отведе Червените мечове право при онази вещица? Знаеш ли, че те успяха да я убият? Че Червените мечове всъщност щяха да са тук, с мен, ако не беше онзи неприятен инцидент в Ейрън. Но аз предпочитам да действам сам.

— Салк Елан, име, с което, признавам, се гордея. Но тук и сега, разбира се, суетността ми ме кара да ти кажа истинското си име, а то е Перла. — Събеседникът му замълча и въздъхна. — Ти ме подведе само веднъж, с онзи хитър намек, че може би Бързия Бен се крие в торбата ти. Тогава едва не изпаднах в паника, докато не осъзнах, че ако това е вярно, то вече щях да съм мъртъв — хвърлен през борда и станал храна на акулите… Изобщо не биваше да напускаш Нокътя, Калам. С тези, които се отдръпват, знаеш, никак не се разбираме. Императрицата, знаеш ли, те иска, иска всъщност да поговори с теб. Преди да те одере, предполагам. Уви, нещата не са толкова прости, нали? Така че, ето ни тук…

С периферното си зрение Калам видя, че Перла изважда кама.

— Разбираш ли, въпросът е в тези неизменни закони в Нокътя. В частност, точно един, за който съм сигурен, че го знаеш много добре…

Острието потъна дълбоко в хълбока на Калам с тъпа и някак далечна болка. Перла го изтръгна.

— О, не е фатално, само загуба на кръв. Отслабва те, ако предпочиташ. Тази нощ град Малаз е спокоен, не мислиш ли? Не е никак изненадващо — нещо витае във въздуха — всеки джебчия, всяко улично гаменче и бияч може да го усети, и всички те са снишили главите си. Три Ръце те чакат, Калам, жадни да почнат лова. Онзи неизменен закон, Калам… В Нокътя сами се оправяме със своите.

Стиснаха го две ръце.

— Ще се събудиш, щом паднеш във водата, приятелю. Признавам, плуването ще е тежко, особено с тази броня, която ще те изтощи. А и кръвта няма да помогне — днес акулите са много, нали. Но аз вярвам в теб, Калам. Знам, че ще се добереш до сушата. Поне дотам. След това… ами…

Усети как го повдигнаха и го надвесиха над перилото. Зяпна надолу в черната вода.

— Какъв позор — изпъшка до ухото му Перла. — За капитана, както и за този екипаж. Но нямам никакъв избор и съм сигурен, че ще ме разбереш. Сбогом, Калам Мекхар.

Убиецът цопна във водата с тих плясък. След като вълните се успокоиха, Перла надникна надолу. Увереността му, че Калам ще се справи, се поразклати. Беше с ризница все пак. После сви рамене, извади два гърлорезача и се обърна към хората, лежащи неподвижно по палубата.

— Работата на свестния човек никога не свършва — въздъхна той и закрачи към тях.

Силуетът, изникнал от сенките, беше огромен и черен. Единственото око на издължената зурлеста глава блесна към него, а зад главата се очерта фигурата на ездач, дребно копие на чудовището, което беше възседнал.

Перла отстъпи назад с усмивка:

— Ах. Великолепна възможност да ти благодаря за усилието, което положи срещу семк. Тогава не разбрах откъде се появи, нито пък сега — защо си тук, но моля те, приеми благодарността ми…

— Калам — прошепна малкият ездач. — Допреди миг беше тук.

Перла присви очи.

— Аха, сега разбирам. Значи не си следил мен, нали? Не, разбира се, че не. Колко глупаво от моя страна! Ами, да отговоря на въпроса ти, дете, Калам замина за града и…

Демонският скок го прекъсна. Перла се присви под озъбените челюсти и се наниза право в ноктестия крайник. Ударът отхвърли Нокътя на двайсет стъпки назад и го натресе в обърнатата на палубата лодка. Рамото му се изметна и болката го жегна. Той седна и зяпна крачещия към него демон.

— Срещнах си майстора май — измърмори Перла. — Е, добре. — Бръкна под ризата си. — А това как ще ти дойде?

Шишенцето се пръсна на палубата между тях. Блъвна дим и започна да се сгъстява.

— Какво ще кажеш? Кенрил’ахът се е поразпалил май, а? Е… — Надигна се с усилие на крака. — Мисля да ви оставя двамата на ей това. Има едно кръчме в град Малаз, умирам да го видя.

Махна с ръка и Лабиринтът се отвори, забърса го и щом се затвори, от Перла нямаше и помен.

Апт изгледа замислено добиващия плът имперски демон, същество два пъти по-грамадно от нея, изгърбено и зверско.

Детето на гърба й се пресегна и леко я потупа по рамото.

— Хайде да го оправим набързо, а?

 

 

Взрив и трясък на дърво разбудиха капитана. „Рагстопър“ заподскача бясно под него и той примига в тъмното. По палубата се разнесоха крясъци. Капитанът изстена и се надигна от койката, усетил в ума си яснота, каквато не беше изпитвал от месеци, свобода на действие и мисъл, говорещи красноречиво, че влиянието на Перла вече го няма.

Дотътри се с мъка до вратата на каютата, с премалели от дългото лежане крака, и закрачи по коридора.

Щом излезе на палубата, се озова сред тълпа уплашени моряци. Две ужасни създания се биеха точно пред тях, по-голямото — грамада от раздрана плът и безсилно да се противопостави на мълниеносната скорост на противника си. От дивашките удари на огромната му двуостра брадва от палубата хвърчаха трески. Един от тях беше посякъл главната мачта и макар тя все още да се крепеше, овързана с въжетата горе, се беше наклонила опасно и тежестта й скоро щеше да обърне кораба.

— Капитане!

— Момчетата да издърпат здравите лодки, Палът! Към кърмата — ще ги спуснем оттам.

— Слушам, сър! — Действащият първи помощник изрева командата, след което се обърна ухилен към капитана. — Радвам се, че се оправи, Картър…

— Затваряй си устата, Палът… ей там е град Малаз, а аз се удавих отдавна, забрави ли? — Примижа към вкопчените в битка демони. — „Рагстопър“ няма да преживее това…

— Но плячката…

— Гуглата да я вземе проклетата плячка! Винаги можем да я извадим — но първо трябва да останем живи. По-бързо с лодките — потъваме.

— Беру да ни пази дано! Проклетото море гъмжи от акули!

 

 

На петдесет разтега от тях капитанът на бързия търговски кораб стоеше при носа с първия си помощник и двамата напрягаха взор, за да разберат причината за суматохата.

— Прибери греблата — нареди капитанът.

— Слушам, сър.

— Онзи кораб там потъва. Събери спасителните екипи, да се спуснат лодките…

На палубата зад тях изтропаха конски копита. Двамата се обърнаха и първият помощник пристъпи напред.

— Ей, ти там! Какво правиш, в името на Маел? И как изкара това проклето животно на палубата?

Жената стегна ремъка на седлото и се метна на коня.

— Съжалявам, но не мога да чакам.

Подкара коня в галоп и моряците и пехотинците се пръснаха. Животното прескочи перилото и потъна в мрака. След миг се чу силен плясък.

Първият помощник се обърна зяпнал към капитана.

— Докарай бързо корабния маг и една коза! — викна той.

— Сър?

— Всеки, който е достатъчно смел и тъп да направи това, което направи току-що тази жена, заслужава всяческа помощ. Корабният маг да й отвори път през проклетите акули или каквото там я чака. И по-бързо!