Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadhouse Gates, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Дверите на Скръбния дом

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004

ИК „Бард“ ООД, 2004

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

21.

Всеки трон е мишена.

 

Келанвед

Под извисяващия се стълб на Вихъра се беше проснал по-ниският прашен купол над вдигащата стана огромна войска. Надигнати от поривите на вятъра, охрените облаци се понасяха извън оазиса и полягаха ниско над обрулените от времето гърбици на руините. Въздухът сияеше златен, сякаш пустинята най-сетне бе разбулила спомените си за богатство и слава, за да ги покаже в истинския им блясък.

Ша’ик стоеше на дървената наблюдателница близо до палата и гледаше към прашната стена на юг. Момиченцето, което беше осиновила, клечеше наблизо и я следеше неотстъпно със сухите си очи.

Стълбата заскърца, Ша’ик се обърна и видя, че се качва Хеборик. Бившият жрец бавно закрачи по дървената платформа, спря и невидимата му ръка погали момичето по главицата. После той обърна невиждащите си очи към Ша’ик.

— Л’орик е тоя, който трябва да се държи под око — изсумтя Хеборик. — Другите двама се мислят за хитреци, но хич ги няма.

— Л’орик — тихо повтори тя и погледът й отново се зарея на юг. — Какво ти е чувството за него?

— Ти знаеш много повече от мен…

— Все пак.

— Мисля, че надушва сделката.

— Каква сделка?

Хеборик застана до нея и отпусна татуираните си чукани на тънкото дървено перило.

— Тази, която богинята сключи с теб. Тази, която доказва, че всъщност прераждане нямаше…

— Нямаше ли, Хеборик?

— Нямаше. Никое дете не решава само дали да се роди, никое дете няма думата по този въпрос. Ти имаше и двете: избора и думата. Ша’ик не се прероди, тя беше пресъздадена. Л’орик много добре го разбира и е убеден, че това е пукнатината в бронята ти.

— В такъв случай рискува да си навлече гнева на богинята.

— Да. И съм убеден, че го съзнава. Тъкмо поради това трябва да се държи под око. Внимателно.

Помълчаха дълго, и двамата загледани в непроницаемата мъглявина на юг. После Хеборик се окашля и каза:

— Навярно, с твоите новопридобити дарове, би могла да отговориш на няколко въпроса.

— Например?

— Кога точно те избра Дрижна?

— В смисъл?

— Кога започна цялата тази хитрина? Тук, в Рараку? В Черепа? Или на някой далечен континент? Кога точно богинята спря погледа си на теб, момиче?

— Никога.

Хеборик се стъписа.

— Но това изглежда…

— Невероятно? Да. Но е самата истина. Този път си беше мой и само мой. Трябва да го разбереш. Дори богинята не би могла да предвиди ненадейната смърт, всички тези извивки на тленността, решенията, които взимаме, избраните или подминати пътеки. Старата Ша’ик е притежавала пророческата дарба, но този дар, когато го получиш, не е нищо повече от зърно. То покълва в свободата на човешкия дух. Дрижна беше много смутена от виденията на Ша’ик. Видения, в които нямаше смисъл. Намек за гибел, но нищо ясно, нищичко. Освен това — тя сви рамене — стратегията и тактиката са проклятие за Апокалипсиса.

— Никак не се връзва — отвърна Хеборик и се намръщи.

— Грешиш. Всички сме свободни да решаваме сами.

— Но дори да не те е водила богинята, все някой или нещо трябва да го е направило. Иначе Ша’ик изобщо нямаше да получи тези видения.

— Ето, че заговори за съдбата. Това можеш да го обсъдиш с учените си колеги, Хеборик. Не всяка загадка може да бъде разгадана, колкото и да си убеден в противното. Съжалявам, ако това те уязвява…

— Едва ли съжаляваш колкото мен. Но ми хрумна, че макар смъртните да сме само пионки на игралната дъска, с боговете е същото.

— „Стихиите са във вечна война“ — отвърна му тя с усмивка.

Хеборик повдигна вежда и се намръщи още повече.

— Това май беше цитат. Познат ми е…

— Би трябвало. Изсечено е над Имперската порта в Унта все пак. Думите на Келанвед, начин да се оправдае балансът на унищожението със съзиданието — експанзията на Империята, вечната й жажда за слава.

— Дъх на Гуглата! — изсъска старецът.

— Да не би да накарах ума ти да закръжи във всички посоки, Хеборик?

— Да.

— Спести си приказките. По-добре превърни това в тема на следващия ти трактат — не се съмнявам, че шепа шантави стари глупци ще заподскачат от възбуда.

— Стари глупци?

— Учените ти колеги. Читателите ти, Хеборик.

— Аха.

Отново потънаха в мълчание. Накрая бившият жрец попита тихо:

— Какво ще правиш?

— С онова, което стана там ли?

— С онова, което все още става. Корболо Дом продължава безсмисленото клане в твое име…

— В името на богинята — поправи го тя и долови горчивина в собствения си глас. Вече бе разменила резки думи с Леоман по този въпрос.

— Мълвата за „прераждането“ сигурно е стигнала до него…

— Не е. Запечатала съм Рараку, Хеборик. Бурята, която се е вдигнала около нас, може да изтръгне месо от кокал. Дори един Т’лан Имасс не би могъл да оцелее.

— Но все пак ти го възвести — отвърна старецът. — Вихъра.

— И това е породило съмнения у Корболо Дом. И страхове. Той гори от жажда да изпълни задачата, която си е избрал. Все още е неокован и е свободен да удовлетвори безумието си…

— Какво ще направиш все пак? Да, можем да тръгнем, но докато стигнем равнината Ейрън, ще ни трябват няколко месеца, а дотогава Корболо Дом ще даде на Тавори нужното й оправдание да нанесе безмилостната си мъст. Бунтът беше кървав, но сестра ти ще превърне това, което се случи, в жалка драскотина.

— Допускаш, че тя ме превъзхожда, Хеборик. Нали? В тактиката…

— Имаме прецедент докъде може да стигне сестра ти в жестокостта си — изръмжа той. — Свидетелство за това си самата ти…

— И точно в това е най-голямото ми предимство, старче. Тавори вярва, че ще се изправи срещу някаква пустинна вещица, която никога не е виждала. Невежеството няма да смали презрението й към такова същество. Аз обаче познавам противника си…

В далечния рев на Вихъра зад тях се долови смътна промяна. Ша’ик се усмихна. Хеборик го усети малко по-късно и се обърна.

— Какво става?

— Няма да ни трябват месеци, за да стигнем до Ейрън, Хеборик. Замислял ли си се какво точно представлява Вихърът?

Слепите очи на бившия жрец се взряха широко отворени в стълба от прах и вятър. Ша’ик се зачуди как ли го възприемат свръхестествените му сетива, но думите, които изрече старецът, показаха ясно, че вижда самата истина.

— Богове, но той рухва!

— Лабиринтът на Дрижна, Хеборик. Нашия вихрещ се път на юг.

— Ще ни отведе ли навреме, Фел… Ша’ик? Навреме, за да спрем безумието на Корболо Дом?

Тя не му отговори. Късно беше за отговор.

 

 

Щом Дюйкър влезе през портите, две облечени в железни ръкавици ръце сграбчиха юздите и спряха коня му. Една по-малка ръка го стисна за китката и го дръпна отчаяно. Той погледна надолу и видя на лицето на Недер болка, която смрази кръвта му.

— Към кулата! — прошепна му тя умолително. — Побързай!

От стените на Ейрън се надигаше странен ропот — мрачен звук, който изпълни прашния въздух. Дюйкър се смъкна от седлото, сърцето му туптеше в гърдите. Ръката на Недер го задърпа през тълпата на гарнизонната стража и бежанците. Той виждаше протягащите се към него ръце, усещаше лекия им допир — сякаш търсеха в това докосване благослов, или пък му го даваха.

Пред очите му изведнъж зейна сводест вход, водещ към сумрачно стълбище с каменни стъпала, изкачващи се покрай вътрешната стена на кулата. Звуците откъм крепостните стени се извисиха в рев, в безсловесен вик на гняв, на ужас и болка.

На средната площадка Недер го издърпа покрай амбразурите, зад които се бяха свили двама стрелци, и отново го повлече нагоре по изтърканите стъпала. Стрелците изобщо не ги погледнаха.

Когато се озоваха под яркото петно слънчева светлина от капака на покрива, до ушите му стигна отчаян глас:

— Твърде много са… нищо не мога да направя, не мога! Боговете дано ми простят — твърде много са, твърде много…

Излязоха на широката платформа. Трима души стояха до външната стена. Отляво беше Малик Рел — съветникът, когото Дюйкър беше срещнал в Хисар — коприненият му халат се беше издул от горещия вятър. Мъжът до него сигурно беше Върховният юмрук Пормквал — висок и жилав, изгърбен и в одежди, пред които и цар би приличал на просяк; белите му ръце шареха по каменния парапет като птици в клетка. Вдясно от него стоеше мъж с доспехи, с торква на лявото рамо, обозначаваща командирския му ранг. Беше се обгърнал с яките си ръце, като че ли се опитваше да скърши костите си. Стъписването, надигащо се от душата му, сякаш бе готово всеки момент да избухне.

До отвора на шахтата седеше Нил, отпуснат като пребито псе. Младият магьосник извърна побледнялото си състарено лице към Дюйкър. Недер клекна и прегърна брат си толкова силно, сякаш не искаше или не можеше да го пусне.

Войниците по стените закрещяха и ужасяващият им вик преряза въздуха като косата на Гуглата.

Историкът пристъпи напред и застана зад стената до командира. Ръцете му стиснаха напечения от слънцето камък на парапета. Очите му се взряха натам, накъдето гледаха мъжете около него, и Дюйкър затаи дъх. Щом видя какво става на склона на най-близката гробна могила, го прониза паника.

Колтейн.

Над по-малко от четиристотин бойци се развяваха три знамена: на Седмата; белият, изпъкващ на черното поле кучешки скелет на клана на Мармота; черните криле на Враната, обкръжили блесналия на слънчевата светлина бронзов диск. Знаменосците продължаваха да ги държат вдигнати високо, гордо и предизвикателно.

От всички страни ги връхлитаха с чудовищна стръв и ярост ордите на Корболо Дом, неизброима гмеж от пехотинци, без никакъв ред, обзети единствено от жаждата да леят кръв. Личната гвардия на Корболо Дом — и несъмнено самият Юмрук-ренегат — бе заела позиция на билото на предпоследната могила: там беше издигната дървена платформа, за да осигури възможно най-добра гледка към събитията, разиграващи се на съседния хълм.

Разстоянието не беше толкова голямо, че да спести ужаса на гледащите от кулата. Дюйкър видя самия Колтейн сред неколцината сапьори на Минсър и шепата морски пехотинци на Лъл, със смачкания му кръгъл щит и дългия нож в лявата ръка, с късия меч в дясната, с плаща от гарванови пера, лъснал като намазан с катран. Видя командир Бълт, повел отстъпващите редици към билото на хълма. Псета-браничари притичваха и скачаха около уикския ветеран като настървена лична охрана, напук на пороя от стрели, които се сипеха върху тях на вълни. Сред тях изпъкваше едно — грамадно и диво, набучено като таралеж от стрели, но не спиращо да се бие.

Нямаше коне. Нямаше го клана на Невестулката. Воините на Мармота бяха останали само двадесетина на брой, обкръжили шепата старци и старици — съвсем последните останки от изтръгнатото сърце. От клана на Враната последни бяха останали само Колтейн и Бълт.

Войниците на Седма се държаха в плътен кръг около останалите. Мнозина от тях вече не можеха дори да вдигнат оръжие, само стояха на място и враговете ги посичаха. Нямаше пощада: всеки войник, който паднеше от раните си, биваше посичан на място — разбиваха шлемовете им, отсичаха ръцете им, посегнали да ги опазят от ударите на мечовете, трошаха безмилостно черепите им.

Камъкът под ръцете на Дюйкър беше станал лепкав и мазен. Железни остриета сякаш го пронизаха чак до сърцето.

Той залитна назад и протегна почервенелите си пръсти, за да стисне Пормквал…

Гарнизонният командир му препречи пътя и хвана ръката му.

Върховният юмрук се дръпна страхливо назад и изкрещя:

— Нищо не разбирате! Не мога да ги спася! Твърде много са! Твърде много!

— Можеш, копеле! С един излаз можеш да ги избуташ към онази могила — един кордон, проклет да си!

— Не! Ще ни смажат! Не мога!

Командирът до Дюйкър изръмжа тихо:

— Прав сте, историко. Но той не иска. Върховният юмрук не ни пуска да ги спасим…

Дюйкър се помъчи да се отскубне от ръката му, но той го задържа.

— Гуглата ми е свидетел! Опитахме се — всички се опитахме да го…

— Сърцето ми плаче, историко — каза Малик Рел. — Не можахме да го склоним…

— Това е убийство!

— За което Корболо Дом ще плати, и то скъпо.

Дюйкър се отскубна, обърна се и се хвърли отново към стената. Умираха. Там, на една ръка разстояние… на един войник разстояние. Болката сви черния си юмрук в стомаха му. „Не мога да гледам.“

„Но съм длъжен.“

На крака стояха вече по-малко от сто бойци. Сражението се беше превърнало в касапница — единственият бой се вихреше между силите на Корболо Дом, бореха се кой да нанесе смъртните удари и да вдигне кървавия трофей с триумфален крясък. Бойците на Седма падаха и падаха, единственият щит, с който бранеха командирите си, бе собствената им плът и кости. Командирите, които ги бяха превели през цял континент, за да загинат сега тук, в сянката на високите стени на Ейрън.

А по тези стени стояха в плътни редици бойци, техни събратя, десетки хиляди, и гледаха безпомощно това — най-голямото престъпление, извършвано някога от Велик юмрук на Малазан.

Как беше успял Колтейн да стигне чак дотук, оставаше непонятно за Дюйкър. Виждаше края на битка, която се бе проточила несекваща дни наред — битка, осигурила спасяването на бежанците. „Затова толкова бавно се приближаваше прахта.“

Последните от Седма рухнаха пред пороя на враговете. Бълт стоеше с гръб към знаменосеца, с два тълвара в ръцете. Цяла тълпа го обкръжи, забиха десетки пики в тялото на ветерана и го притиснаха като хванат натясно глиган. Дори и сега той се надигна, посече крака на един от мъжете… и той залитна назад с вой на ранен звяр. Но пиките се забиха още по-дълбоко, изтласкаха го назад, приковаха го към земята. Засвяткаха мечове и го посякоха.

Знаменосецът остави позицията си, забил дългия прът в грамадата от тела — и се обърна в отчаяно усилие да стигне до командира си. Едно острие изсвистя, отсече главата му и я отпрати под знамето. Така загина ефрейтор Лист, след като бе преживял толкова много лъжливи смърти при Хисар.

Позицията на Мармотите се стопи под натиска, след няколко мига падна знамето. Бойците на Корболо Дом надигнаха кървави скалпове, заразмахваха ги и от зловещите трофеи запръска червен дъжд.

Обкръжен от последните живи сапьори и морски пехотинци, Колтейн не спираше да се бие. Упорството му продължи само няколко мига, докато воините на Корболо Дом не убиха и последния бранител и не погълнаха под множеството си самия Колтейн в свирепата си ярост.

Едно грамадно, набучено със стрели псе-браничар се спусна към мястото, където беше паднал Колтейн, но миг след това го прониза пика и го надигна високо. Звярът се загърчи и туловището му се смъкна надолу по дръжката, но дори и тогава звярът успя да нанесе последна смърт — разкъса гърлото на войника.

И издъхна.

Знамето на Враната се разлюля, наклони се и падна под вражеската гмеж.

Дюйкър стоеше вкочанен и невярващ.

„Колтейн.“

Зад гърба му се надигна пронизителен вой и той бавно се обърна. Недер продължаваше да държи Нил в прегръдката си като бебе, но беше отметнала глава, вдигнала я беше към небесата, с широко отворени очи.

Над главите им плъзна сянка.

Врани.

„И при Стария Сормо, магьосника, там, на стената на Унта, дойдоха единадесет врани — единадесет — за да вземат душата на великия мъж, защото едно същество не можеше да я побере цялата. Единадесет.“

Небето над Ейрън беше пълно с врани — море от черни криле, сбиращо се от всички страни.

Воят на Недер се усилваше и усилваше, сякаш самата й душа се изтръгваше през гърлото й.

Дюйкър потръпна. „Не е свършило. Още има.“ Обърна се и видя кръста, който вдигаха, и все още живия мъж, прикован на него.

— Няма да го освободят! — изпищя Недер. Някак си се бе озовала до него и се взираше към могилите. Скубеше косата си из корен и по лицето й течеше кръв. Дюйкър стисна китките й — толкова тънки, детски в дланите му, — за да не посегне към очите си.

На платформата стоеше Камъст Релой, с Корболо Дом до него. Избухна магия — яростна, дива вълна, която се понесе нагоре и изтрещя сред ятото приближаващи се врани. Черни телца се заобръщаха и западаха от небето…

— Не! — изпищя Недер и се загърчи в прегръдката на Дюйкър, за да се отскубне и да се хвърли от стената.

Облакът врани се пръсна, престрои се и отново се понесе напред.

Магията на Камъст Релой помете още сто.

— Освободете душата му! От плътта! Пуснете я!

Гарнизонният командир се обърна и извика с леден глас на един от адютантите си:

— Доведи Скуинт, ефрейтор. Веднага!

Адютантът не си направи труда да затича към стълбите — наведе се над бойниците и изрева:

— Скуинт! Бързо тук, проклет да си!

Нова вълна от магия и западаха още птици. Престроиха се мълчаливо.

Ревът от стените на Ейрън беше стихнал. Въздухът се бе затаил.

Недер се бе усмирила в прегръдката на Дюйкър като дете. Той видя до платформата при отвора свилия се на кълбо Нил — или беше изпаднал в несвяст, или беше издъхнал. Беше се подмокрил — жълтата локва се разливаше около него.

По стъпалата зачаткаха ботуши.

Адютантът се обърна към командира.

— Той помагаше на бежанците, сър — не знам дали си има представа какво става там.

Дюйкър погледна прикования на кръста. Все още беше жив — нямаше да го оставят да умре, нямаше да освободят душата му — и Камъст Релой знаеше много добре какво прави, съзнаваше пълния ужас на греха си, но унищожаваше методично съсъдите на тази душа. Крещящите воини напираха от всички страни, гъмжаха по склоновете на могилата като напаст от скакалци.

Някакви неща заудряха тялото на кръста, оставяха по него червени петна. „Късове плът, късове плът, богове, онова, което остана от армията.“ Тази нечувана жестокост го накара да се свие от ужас.

— Убий го, Скуинт! — изръмжа командирът на мъжа, който застана до Дюйкър — нисък, набит и сивокос. Очите му, скрити под гъстата мрежа на бръчките, примижаха към далечната фигура.

— Милост — прошепнаха устните му.

— Е?

— Това са близо петстотин крачки, Блистиг…

— Знам.

— Може да трябва повече от един изстрел, сър.

— Тогава почвай, проклет да си.

Старият войник, в униформа, която сякаш не беше прана и кърпена от десетилетия, свали дългия лък от рамото си, настъпи якото дърво и го огъна на бедрото си. Ръцете му се тресяха, докато намести клупа на кожената тетива в жлеба. След това се изправи и огледа стрелите в колчана, стегнат на бедрото му.

Нова вълна от магия покоси враните.

След дълга пауза Скуинт най-сетне избра стрела.

— Ще опитам в гърдите. Най-голямата цел, сър, и един добър удар ще се оправи с клетата душа.

— Още една дума, Скуинт — прошепна командирът, — и ще ти отрежа езика.

Войникът сложи стрелата на тетивата.

— Отворете ми място тогаз.

Недер се бе отпуснала в ръцете на Дюйкър.

Лъкът беше висок колкото войника. Ръцете на Скуинт, докато изпъваше тетивата, бяха като сплетени конопени въжета, усукани и яки. Тетивата забърса четинестата му брадичка, той издиша бавно и затаи дъх.

А после изведнъж потръпна и се облещи — очите му бяха като две черни парчета мрамор в прошарени с червено гнезда.

Страх се прокрадна в гласа на Блистиг.

— Скуинт…

— Ама това е Колтейн, сър! — ахна мъжът. — Искате да убия Колтейн…

— Скуинт!

Недер вдигна глава и протегна като в молитва окървавените си ръце.

— Освободи го. Моля те.

Старецът я изгледа за миг. По лицето му капеха сълзи. Ръцете му спряха да треперят — самият лък не беше помръднал.

— Дъх на Гуглата! — изсъска отчаяно Дюйкър. „Той плаче. Не може да се прицели. Кучият син не може да се прицели…“

Тетивата звънна. Дългата стрела проряза небето.

— О, богове! — простена Скуинт. — Много високо… много високо!

Стрелата се издигна, профуча през облака врани недокосната и неспряна, започна да се спуска в дъга…

Дюйкър беше готов да се закълне, че точно в този момент Колтейн погледна нагоре, вдигна погледа си, за да приеме този дар — и желязното острие прониза челото му, разтроши костта, потъна дълбоко в мозъка и го уби мигом. Главата му се отметна назад между двете дървени греди и стрелата излезе.

Воините по склоновете на могилата спряха стъписани.

Враните разтърсиха въздуха със зловещия си грак и полетяха надолу към отпусналото се на кръста тяло, изсипаха се над струпалите се по могилата воини. Магията, която ги спираше, бе изтласкана, разбита от неведомата сила — „душата на Колтейн?“, — която се издигна, за да се слее с птиците.

Облакът се спусна над Колтейн и го скри, покри и самия кръст — враните приличаха на рояк мухи, налетели върху парче месо.

А когато се вдигна, когато избухна към небесата, главатаря на клана на Враната вече го нямаше.

Дюйкър се олюля и опря ръце на каменната стена. Недер се смъкна на камъните с лице, скрито под окървавените кичури.

— Аз го убих — простена Скуинт. — Аз убих Колтейн. Кой взе живота на тоя човек? Един прекършен стар войник от армията на Върховния юмрук — той уби Колтейн… О, Беру, смили се над душата ми…

Дюйкър прегърна стареца и го разтърси с все сила. Лъкът издрънча върху дъските на платформата. Историкът усети как мъжът в ръцете му се свлече, все едно че костите му бяха станали на прах, все едно че столетия нахлуваха в това тяло с всеки окаян дъх.

Командир Блистиг го стисна за яката и го вдигна да се изправи.

— Преди да е изтекъл този ден, копеле дърто — изсъска той, — десет хиляди бойци ще изричат името ти. Като молитва, Скуинт, като проклета от Гуглата молитва.

Историкът затвори очи. Беше ден за прегръдка на прекършени хора.

„Мен кой ще ме държи?“

Отвори отново очи и вдигна глава. Устните на Върховния юмрук помръдваха като в безмълвна молба за прошка. Потрес се беше изписал на запотеното му лице. Очите му срещнаха очите на историка — бяха пълни със страх.

На могилата войската на Корболо Дом се беше раздвижила като тръстика под напора на капризния вятър — неспокойно, безсмислено движение. Бяха смаяни. Надигаха се гласове — безсловесни викове, — но бяха твърде рехави, за да нарушат тягостната, усилваща се злокобна тишина.

Враните бяха изчезнали, кръстосаните греди стояха празни, издигаха се над грамадата трупове, покрити с кръв.

Небето отгоре умираше.

Погледът на Дюйкър се върна на Пормквал. Върховният юмрук сякаш се бе присвил в сянката на Малик Рел. Клатеше глава, сякаш искаше с това да отрече деня.

„Трижди го отрече, Върховен юмрук.“

„Колтейн е мъртъв. Всички са мъртви.“