Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (3)

Пролог

На посинялото от бой лице на хоризонта

какво съзират свитите очи,

което да не може да се заличи

от вдигнатата ви ръка?

 

„Подпалвачите на мостове“

Ток-младши

1163 г. от Съня на Бърн

9 г. от управлението на императрица Ласийн

Годината на Чистката

Затътри се откъм Булеварда на душите и навлезе в Площада на възмездието, окаяна купчина мухи. Кипнали буци, пълзящи по тялото му в безумно преселение, черни и лъскави, капеха на бучки и се пръскаха в полет, щом паднеха на каменните плочи.

Идеше краят на Часа на жаждата и жрецът залиташе по дирята му сляп, глух и смълчан. В чест на своя бог в този ден слугата на Гуглата, повелителя на Смъртта, със своите събратя се беше съблякъл до голо и се бе потопил в кръвта на посечените убийци, кръв, събирана в гигантски амфори, изправени покрай стените на храмовия наос. След това братята бяха тръгнали в процесия по улиците на Унта да поздравят божиите духове, налагайки смъртния танц, бележещ сетния ден на Сезона на развалата.

Стражите, обградили Площада, се раздвоиха да отворят път на жреца и се отдръпнаха още заради кръжащия и бръмчащ облак, който се виеше след него. Небето над Унта все още беше сиво, нежели синьо, а рояците мухи, изсипали се призори в столицата на империята Малазан, вече се вдигаха и бавно летяха над залива към солените блата и давещите се островчета оттатък рифа. Сезонът на развалата носеше напаст, а бе дошъл безпрецедентно вече на три пъти през последните десет години.

Въздухът на площада все още бръмчеше, все още бе изпъстрен сякаш с летящи песъчинки. Някъде по-натам по улиците жално квичеше псе, като полуумряла твар, но все още недоумряла, а близо до централния фонтан на Площада едно изоставено муле, рухнало малко преди това, продължаваше да рита немощно. Мухите бяха накацали по тялото му, пропълзели бяха във всички отверстия и то вече се беше издуло от газове. Породата му си беше инатлива и ето, че умираше вече от цял час. Щом жрецът го подмина слепешката, мухите от мулето се занадигаха на пелена, за да се присъединят към онези, които вече го бяха загърнали.

От мястото, където стоеше с останалите, за Фелисин бе ясно, че жрецът на Гуглата крачи право към нея. Очите му бяха десет хиляди, но беше сигурна, че всички са се приковали в нея. Но дори усилващият се ужас не можа да смути вцепенеността, загърнала ума й като задушаващ саван; усещаше го как се надига вътре в нея, но усещането приличаше повече на спомен за страх, отколкото на оживял страх.

Едва си спомняше първия Сезон на развалата, който бе преживяла, но имаше съвсем ясни спомени за втория. Преди малко повече от три години беше видяла с очите си този ден, скрита на сигурно в семейното си имение, в солидната къща с плътно затворените и затулени с тежки завеси прозорци, със запалените мангали пред вратите и по високите, обрамчени с остри парчета счупено стъкло стени — бълваха лютивия дим от листа на истаарл. Последният ден на Сезона и Часа на жаждата бе за нея един далечен миг на отвращение, дразнещ и нелеп, но нищо повече. Тогава не бе и помислила за безбройните градски просяци и уличните твари, лишени от подслон, или дори за най-бедните жители, насила събрани и принудени да разчистват дни наред след това.

Един и същ град, а толкова различен свят.

Фелисин се зачуди дали стражите ще пристъпят пред жреца, ако той се приближи към жертвите на Чистката. Сега тя и останалите в редицата бяха подопечни на императрицата — отговорност на Ласийн, — а посоката, избирана от жреца, можеше да се вземе за сляпа и произволна, по-скоро случаен сблъсък от съвпадения, отколкото замисъл, макар тя да разбираше дълбоко в душата си, че не е така. Щяха ли да пристъпят стражите с шлемовете, да се опитат да насочат жреца настрана, да го преведат безопасно през Площада?

— Не мисля — каза мъжът, клекнал вдясно от нея. Полузатворените му очи, хлътнали дълбоко в очните кухини, светнаха в някакво подобие на насмешка. — Видях как ти шарят очичките от стражите към жреца, от жреца към стражите.

Якият мълчалив мъж вляво от нея бавно се надигна и дръпна със себе си синджира. Фелисин трепна от болка, когато прангата я стегна, щом мъжът скръсти ръце на голите си, нашарени с белези гърди. Той изгледа навъсено приближаващия се жрец, но не каза нищо.

— Какво иска от мен? — попита шепнешком Фелисин. — Какво съм направила, че да привлека вниманието на жреца на Гуглата?

Клечащият мъж се залюля на пети, извърнал лице към късното следобедно слънце.

— Кралице на сънищата, влюбената в себе си младост ли чувам от тези пълни сладки устнички? Или е просто обичайната поза на благородната кръв, около която се върти Вселената? Отговори ми, моля те, капризна кралице!

Фелисин се намръщи.

— По-добре се чувствах, докато си мислех, че си заспал… или умрял.

— Мъртъвците не клечат, момиченце, те лежат проснати. Жрецът на Гуглата не идва за теб, а за мен.

Тогава тя го погледна в лицето и синджирът между тях издрънча. Приличаше повече на жаба с хлътнали очи, отколкото на човек. Беше плешив, лицето му бе нашарено с татуирани дребни ръбати символи, скрити под шарката, покриваща кожата му като набръчкан пергамент. Беше гол, само с една препаска около слабините, червена и опърпана. Около него хвърчаха мухи, стръвни и ненаситни в своя жаден танц, но не под мрачната оркестровка на Гуглата, разбра Фелисин. Татуираният рисунък го покриваше от глава до пети — лицето на глигана върху собственото му, сложната плетеница на космите на четината по раменете и ръцете му, слизаща надолу по голите му бедра и прасци, плътно очертаните копита по кожата на стъпалата му. До този момент Фелисин бе твърде погълната от себе си, за да обърне някакво внимание на спътниците си, оковани в същата верига: този човек беше жрец на Финир, Глигана на лятото, а мухите сякаш знаеха това, разбираха го в достатъчна степен, за да се отклонят в неистовия си набег. Тя гледаше с погнуса и в същото време — омаяна, как се трупат по чуканчетата на китките му, със засъхналата плът от раните, останала единствено неотдадена на Финир, ала пътеките, които избираха божиите духове, не докосваха нито една черта от татуировката. Мухите танцуваха танц на отбягване, но при все това танцуваха стръвно.

Жрецът на Финир беше окован за глезена в края на редицата. Тесните гривни на букаите на всички останали бяха стегнати на китките. Стъпалата му бяха влажни от кръв и мухите налитаха там, но не кацаха. Видя как очите му се отвориха широко, щом слънчевата светлина пред него се затули.

Жрецът на Гуглата беше застанал пред тях. Мъжът вляво от Фелисин се дръпна назад, колкото позволяваше дължината на веригата, и ръждивото желязо издрънча. Стената зад гърба й се беше сгорещила, плочките, покрити с пищни сцени на имперско великолепие, бяха станали лепкави през тънката тъкан на робската й туника. Фелисин зяпна затрупаното с гроздове мухи същество, застанало безмълвно пред клечащия жрец на Финир. Не можеше да види и едно петънце оголена плът, нищичко от самия човек — мухите го бяха накацали целия и под тях той обитаваше в тъма, в която слънчевият пек не можеше да го докосне. Облакът, кръжащ около него, се разпръсна и Фелисин се сви в погнуса, щом неизброимите крачета на насекомите докоснаха стъпалата й и бързо запълзяха нагоре по бедрата й. Придърпа краищата на късата си туника и краката й се вкочаниха.

Жрецът на Финир проговори и плоското му лице се озъби в мрачна усмивка.

— Часът на жаждата вече изтече, служителю. Върни се в храма си.

Служителят на Гуглата не отвърна нищо, но жуженето сякаш се усили и музиката на безчетните лъскави крилца стана така пронизителна, че завибрира в костите на Фелисин.

Хлътналите очи на жреца се присвиха и тонът му се промени.

— Е, добре. Наистина бях жрец на Финир някога, ала вече не съм, от години — докосването на Финир не може да се изстърже от кожата ми. Все пак, макар Глиганът на лятото да не изпитва особена любов към мен, явно, че още по-малко обича теб.

Нещо трепна в душата на Фелисин, щом жуженето рязко се промени и заоформя думи, които тя успя да долови: „Тайна… ще се покаже… сега…“

— Давай тогава — изръмжа някогашният жрец на Финир. — Покажи ми я.

Навярно в този миг се намеси Финир, смазващата ръка на побеснял бог — Фелисин щеше да запомни този миг и често щеше да мисли за него, — или пък тайната беше гавра над смъртните, непостижима и непонятна за нея шега, но в този миг напиращият прилив на ужаса в нея разкъса удържащите го бентове и изтръпналата й душа посърна изпепелена, щом гроздовете мухи избухнаха, разлетяха се във всички посоки, а под тях… нямаше никого.

Някогашният жрец на Финир потръпна като ударен от гръм, облещил очи. От другата страна на Площада неколцина стражи изреваха — безсловесен, изтръгнат от гърлата им звук. Веригите издрънчаха, хората, оковани по тях, се задърпаха да побегнат, халките, които ги държаха към стените, се изпънаха, но и халките, и синджирите удържаха на напъна. Стражите притичаха напред и редицата покорно се сви назад към стената.

— Е, това, виж, не го очаквах — промълви потресен татуираният.

 

 

Измина час, час, през който тайнството, стъписването и ужаса, донесени от жреца на Гуглата, се утаиха в душата на Фелисин, за да станат още един пласт, поредния, но не и последния от онова, което щеше да се превърне в безкраен кошмар. Служител на Гуглата… който го нямаше. Бръмченето на крила, което оформяше думи. Самият Гугла ли беше това? Нима Повелителят на смъртта бе слязъл сред смъртните? И защо бе застанал пред някогашен жрец на Финир — що за послание се криеше зад това?

Но въпросите бавно заглъхнаха в ума й, сковаността я обзе отново и върна със себе си смразяващото отчаяние. Императрицата бе подложила на гнет благородното съсловие, лишила бе Домове и фамилии от богатство и власт след углавно обвинение и присъда за измяна, последвано от веригите. Но ето, че бившият жрец вдясно от нея, както и грамадният дивак, с всичките му присъщи за изпечен престъпник черти вляво — никой от тях не можеше да претендира за благородна кръв. Тя се изсмя тихичко и стресна и двамата.

— Да не би да ти се разкри тайната на Гуглата, момиче? — попита бившият жрец.

— Не.

— Кое е смешното тогава?

Тя поклати глава. „Бях очаквала да се озова поне в добра компания… това ако не му се вика обрат. Ето ти я, онази дивашка жажда на селяците да те разкъсат, ето я жарта, разровена от императрицата, за да се разпали…“

— Дете!

Гласът бе на много възрастна жена, все още властен, но излъчващ в същото време отчаяние и жал. Фелисин притвори за миг очи, след това се обърна и видя мършавата старица след грубия мъж с лице на звяр. Беше само по долни дрехи, опърпани и мръсни. Но с благородна кръв, как иначе.

— Лейди Гейсен.

Старата дама протегна разтрепераната си ръка.

— Да! Съпругата на лорд Хирлак! Аз съм лейди Гейсен… — Думите излязоха от устата й, сякаш беше забравила коя е, и тя се намръщи зад напуканата, изсъхнала помада, покриваща бръчките й, и зачервените й очи се приковаха във Фелисин. — Познавам те — изсъска старицата. — Домът Паран. Най-малката дъщеря. Фелисин.

Фелисин изстина. Обърна се и се загледа към площада: стражите стояха, подпрели се на дългите си пики, подаваха си мехове с ейл и пъдеха мотаещите се все още последни рояци мухи. За подутото муле беше дошла кола и от нея наслязоха оцапани с пепел мъже, носеха въжета и куки. Оттатък стените, обкръжаващи Площада, се издигаха пъстроцветни кули и куполи. Домъчня й за сенчестите улици между тях, домъчня й за тихия и уютен живот, свършил окончателно едва преди седмица, за грубите, дрезгави заповеди на Себри, докато водеше в раван любимата си кобилка. А тя поглеждаше нагоре, обръщаше кобилата леко и нежно и виждаше зелените корони на дърветата, отделящи манежа от фамилните лозя.

Грубият мъж до нея изсумтя:

— Гуглата да ме стъпче дано, има чувство за хумор тая кучка.

„Коя кучка?“ — зачуди се Фелисин, но успя да запази външно спокойствие, вече изгубила уюта на спомените.

Бившият жрец се размърда.

— Сестринско дърлене, а? — Помълча и добави сухо: — Май беше малко прекалено.

Престъпникът изсумтя отново, след което се наведе напред и сянката му падна над Фелисин.

— Разстриган жрец си, а? Императрицата не си пада много по храмовете.

— Не е тя. Отдавна го зарязах благочестието. Сигурен съм, че императрицата би предпочела да си бях останал в обителта.

— Пука й на нея — отвърна му презрително престъпникът.

Гласът на лейди Гейсен изхъхри отново:

— Трябва да говориш с нея, Фелисин! Апелация! Имам богати приятели…

Тоя път звярът изръмжа:

— По-натам по веригата, дърто. Там са ти богатите приятели!

Фелисин само поклати глава. „Да говоря с нея? От месеци не е било. Дори когато умря татко.“

Настъпи мълчание и се проточи дълго, също като тишината, която беше царяла преди този изблик от злобни подмятания, но после някогашният жрец се окашля, изхрачи се на земята и промърмори:

— Не си струва да търсиш спасение от жена, която само изпълнява заповеди, лейди, нищо, че е сестра на момичето…

Фелисин трепна и го погледна сърдито.

— Намекваш, че…

— Нищо не намеква той — изръмжа звярът. — Забрави какво имаш в кръвта, какво трябва да е според извратените ти представи. Това е работа на императрицата. Сигурно си въобразяваш, че е лично, и може би ти е нужно да мислиш така, след като си…

— Какво съм? — грубо се изсмя Фелисин. — А ти? Кой Дом те признава за родственик?

Убиецът се ухили.

— Домът Срам. Е, и какво? Твоят май не изглежда по-горен.

— Така си и мислех — отвърна Фелисин, като преглътна с мъка подхвърлянето му. Погледна намръщено стражите. — Какво става? Докога ще ни държат тук?

Някогашният жрец отново се изхрачи.

— Часът на жаждата мина. Тълпата отвън трябва да се организира. — Изгледа я свъсено. — Селяците трябва да се настървят. Ние сме първите, момиче, и примерът трябва да се даде. Това, което става тук, в Унта, ще се сгромоляса върху главите на всички благородници в империята.

— Глупости! — сопна се от другата страна лейди Гейсен. — С нас ще се държат добре. Императрицата е длъжна да се отнесе добре, защото…

Звярът изръмжа отново — този път трябваше да мине за смях, разбра Фелисин — и й отвърна:

— Ако глупостта беше престъпление, лейди, щяха да са ви задържали много отдавна. Огрето е прав. Малко от нас ще стигнат до робските кораби. Шествието по Колонадата ще е дълго и кърваво. Но ми помни думата — добави той, като присви очи към стражите, — старият Баудин няма да се остави да го разкъса някаква си селяшка сган.

Фелисин усети как страхът сви стомаха й на кълбо. Потръпна, мъчеше се да го надвие.

— Нещо против да остана в сянката ти, Баудин?

Мъжът я изгледа отвисоко.

— Малко си дебеличка за вкуса ми. — После се обърна. — Но твоя работа. Както искаш.

Бившият жрец се наведе към нея.

— Всъщност, момиче, това ваше съперничество май не ще да е само празно дърлене и женски крамоли. Сестричката ти май иска да е сигурна, че ти…

— Тя е адюнкта Тавори — прекъсна го Фелисин. — Вече не ми е сестра. Отрече се от Дома ни по призива на императрицата.

— Все пак съм склонен да мисля, че е лично.

Фелисин се намръщи.

— Откъде може да знаеш такива неща?

Мъжът отвърна с лек, насмешлив поклон.

— Някогашен крадец, после жрец, а сега — историк. Добре са ми познати напрегнатите отношения сред благородното съсловие.

Очите й бавно се разшириха и тя се изруга наум за глупостта си. Дори Баудин — който неволно ги беше подслушал — се наведе от другата й страна и го изгледа бавно.

— Хеборик. Ти си Хеборик, Леката ръка.

Хеборик вдигна ръце.

— Лека както винаги, синко.

— Ти си написал онази ревизирана история — каза Фелисин. — Извърши измяна…

Косматите вежди на Хеборик се вдигнаха насмешливо.

— Боже опази! Само едно философско различие в мненията, нищо повече! Думите на самия Дюйкър на процеса — в моя защита, Финир да го благослови.

— Но императрицата не го чу — ухили се Баудин. — Все пак ти я нарече убийца, а на всичко отгоре има наглостта да кажеш, че се е издънила!

— Докопал си се до нелегално копие, а?

Баудин примигна.

— Все едно — продължи Хеборик към Фелисин, — предполагам, че сестра ти, адюнктата, е намислила да те докара цяла-целеничка до робските кораби. Изчезването на брат ти на Дженабакъз отне живота на баща ти… така поне чух — добави ухилено той. — Но тъкмо слуховете за измяна пришпориха сестра ти, нали? Да изчисти името на фамилията и прочие…

— Звучи логично от устата ти, Хеборик — каза Фелисин и усети горчивината в гласа си, но вече й беше все едно. — Да, двете с Тавори имахме различни мнения и виждаш резултата.

— Мнения за какво, по-точно?

Тя не му отговори.

Редицата изведнъж се размърда. Стражите се заизправяха и се обърнаха към Западната порта. Фелисин пребледня, щом видя сестра си — вече адюнкта Тавори, наследницата на Лорн, загинала в Даруджистан — яхнала своя жребец, отгледан не къде да е, а в конюшните на Паран. До нея яздеше неизменната Т’амбър, красива млада жена, чиято дълга жълтеникавокафява грива придаваше тежест на името й. Никой не знаеше какъв е произходът й, но сега тя беше личната съветничка на Тавори. Зад двете яздеха десетки офицери и ескадрон тежка конница; войниците изглеждаха странно екзотични, чужди.

— Каква ирония — промълви Хеборик, загледан в конниците.

— Червените мечове, кучите му синове — изсумтя Баудин.

Историкът го погледна с насмешка.

— Доста си попътувал за занаята си, а, Баудин? Видял си морските валове на Ейрън, нали?

Баудин смутено сви рамене.

— Стоял съм на някоя и друга палуба, огре. Пък и — добави той — мълвата за тях се шири вече повече от седмица.

Сред конната част на Червените мечове настъпи вълнение и Фелисин видя как стоманените ръкавици се стегнаха около дръжките на оръжията, а островърхите щитове се обърнаха като един към адюнктата. „Сестрице Тавори, толкова дълбоко ли те засегна изчезването на брат ни? Толкова жесток провал ли си очаквала, че да се опиташ да го предотвратиш… а за да докажеш безрезервната си вярност, избра между мен и мама символичната жертва. Нима не разбра, че Гуглата стоеше и от двете страни на този избор? Мама поне вече е с любимия ни баща…“ Пред очите й Тавори огледа свитата си, после каза нещо на Т’амбър и тя подкара коня си към Източната порта.

Баудин изпръхтя пак.

— Я да живнем, че безкрайният час май започва.

 

 

Едно беше да обвиниш императрицата в убийство; съвсем друго беше да предвидиш следващия й ход. „Ако се бяха вслушали поне в предупрежденията ми…“ Хеборик трепна, щом ги подкараха и оковите болезнено се впиха в глезените му.

Хората с цивилизована нагласа твърде много излагаха на показ психическата си уязвимост — хилавата изтънченост и чувствителност бяха клеймото на доброто възпитание. Така за тях бе лесно и безопасно, и в това се криеше целият проблем, в края на краищата: изтъкването на изнежения разкош, парещо гърлата на бедняшката сган много по-силно от показното перчене с богатство.

Всичко това Хеборик го беше казал в трактата си и сега можеше само да признае горчивото си възхищение към императрицата и нейната адюнкта Тавори, инструмента на Ласийн във всичко това. Крайната жестокост на среднощните арести — разбитите врати, измъкнатите от леглата семейства сред жалния вой на слугите — носеше първия пласт на потреса. Скупчваха благородниците като добитък, замаяни и лишени от сън, оковаваха ги и ги изправяха пред някой пиян магистрат и съдебно жури, съставено от домъкнати от улиците просяци. Горчив и очевиден фарс на правосъдие, който свличаше и последните останали очаквания за цивилизовано поведение — свличаше самата маска на цивилизованост и оставяше след себе си само дивашкия хаос.

Удар след удар в слабините. Тавори познаваше соя си много добре, знаеше слабостта на всички и я използваше безскрупулно. Какво можеше да тласне човек към такава жестокост?

Щом вестта се разнесеше, бедняшките тълпи се струпваха по улиците и крещяха екзалтирани във възхвала на своята императрица. След това идваха грижливо насочваните улични вълнения, плячкосванията и кланетата, бушуващи из Благородническия квартал, и избиването на малцината подбрани да не бъдат арестувани знатни особи — достатъчно, за да наострят кръвожадността на тълпите, лица, върху които да се съсредоточи гневът и омразата, а след това редът отново да се възстанови, за да не пламне целият град.

Императрицата допускаше малко грешки. Използваше повода да се справи с недоволниците и непокорните учени, да стегне юмрука на военното присъствие около столицата и да тропа с него по масата колко са нужни още войски, още набори, още защита срещу предателските заговори на благородната класа. Завладяното имущество обезпечаваше това разрастване на военщината. Изтънчен, макар и предусетен ход, който след това се разливаше на вълни чрез Имперския декрет и помиташе с жестоката си ярост всеки град.

Горчиво възхищение. От дълго време вече Хеборик изпитваше желание да се изплюе, но не беше го правил още от времето си като уличен джебчия в Мишия квартал на град Малаз. Виждаше ясно всичките тези пластове ужас, изписани по повечето лица в редицата. Лица най-вече над нощни облекла, оклепани и мръсни от разкаляните ями, и облечените в тях, лишени от последната нравствена броня на приличното облекло. Разрошени коси, стъписани физиономии, прекършени фигури — всичко, което тълпата отвъд Площада жадуваше да види, да унизи и да стъпче…

„Добре дошли на улиците“ — помисли си Хеборик, щом стражите подкараха редицата, с гледащата право напред адюнкта, изправила гръб на седлото, с тънко и изпито лице, по което се виждаха само резки — резките на присвитите очи, чертите по изопнатото чело, резката на почти лишената от устни стегната уста. Проклятие, не бе получила кой знае колко по рождение, нали? Погледът й се плъзна към младата й сестра, момичето, залитащо на една стъпка пред него.

Очите на Хеборик се приковаха в адюнкта Тавори. Любопитен, търсещ нещо — с проблясък на злобно задоволство може би? — леденият й поглед се плъзна по колоната и за много кратък миг се спря на сестра й. Но само се спря, нищо повече не разкри освен мигновеното разпознаване.

Стражите отвориха Източната порта на двеста крачки напред, близо до челото на окованата колона. През древния сводест проход се изля рев, вълна, която зашлеви и войници, и пленници, удари се във високите стени и се издигна нагоре сред взрива на изплашените гълъби от високите стрехи. Хаотичният плясък на крилете им отекна долу като вежливи ръкопляскания, макар на Хеборик да му се стори, че той единствен оцени горчивата ирония на боговете. И за да не остане жестът незачетен, леко се поклони.

„Гуглата да пази проклетите си тайни. Ето го, Финир, свиньо стара, сърбежа, който никога няма да уталожа. Гледай сега добре, виж какво ще сполети блудния ти син…“

 

 

Някаква частица от ума на Фелисин се беше впила в разума, впила се беше в него жестоко, пред лицето на хаотичния въртоп, в който навлизаше. Три плътни редици войска обкръжаваха булеварда на Колонадата, ала тълпата отново и отново намираше пробойни в настръхналия им строй. Тя се улови, че наблюдава, при това с хладно спокойствие, как към нея се протягат ръце, блъскат юмруци, замъглени лица напират към нея и храчат. И докато разумът в нея продължаваше да се удържа, я пазеха две здрави ръце, ръце без длани, сбръчкани гноясали чукани, ръце, които я тласкаха все напред и напред. Никой не посягаше на жреца. Никой не дръзваше. А пред нея крачеше Баудин — по-страховит от самата тълпа.

Убиваше без усилие. Отмяташе с презрение телата настрана, ревеше, махаше с ръце, предизвикваше ги. Дори войниците го зяпаха изпод качулатите си шлемове, извръщаха глави при подигравките му и ръцете им стискаха пиките или дръжките на мечовете.

Баудин, смеещият се Баудин, чийто нос беше премазан от точно хвърлена тухла, Баудин, от чието туловище камъните отскачаха, чиято робска туника се беше раздрала, подгизнала от кръв и храчки. Всеки, който се втурнеше напред и се озовеше в ръцете му, биваше усукан, скършен и хвърлен настрани. Той спираше за миг крачките си само когато се случеше нещо отпред, някакъв пробив през войнишкия кордон — или когато лейди Гейсен пред него залитнеше. Тогава я хващаше под мишниците без капка нежност и я тласкаше напред, без да спира да кълне.

Някаква вълна от страх се носеше пред него, нотка на същия онзи предизвикан ужас, запокитен обратно към побеснялата тълпа. Връхлитащите върху тях ставаха все по-малко, макар че тухлите летяха в несекваща градушка; някои улучваха, но повечето пропускаха.

Кървавият марш през града продължаваше. Ушите на Фелисин кънтяха болезнено. Тя чуваше всичко като в някаква мъгла от звуци, но очите й виждаха ясно, търсеха и намираха — непрестанно — образи, които никога нямаше да забрави.

Портите вече се виждаха, когато беше извършен най-дивашкият пробив. Войниците все едно че се стопиха и приливът на освирепелия глад се изсипа в улицата и погълна пленниците.

Фелисин долови изпъшканите от Хеборик думи почти до ухото си, когато той я тласна грубо.

— Ето, това беше.

Баудин изрева. Напираха тела, ръце, които искаха да дерат, свити ноктести пръсти. Последните дрипи по тялото на Фелисин бяха разкъсани. Нечия ръка се впи в косата й, дръпна с ярост и изви главата й, някой жадуваше да чуе пращенето на прешлените. Тя чу писък и в същия миг осъзна, че излиза от собственото й гърло. Зад нея се чу зверско ръмжене и тя усети, че ръката се сви в спазъм и я пусна. Още писъци изпълниха ушите й.

После нещо я тласна силно — напред или назад, така и не разбра — и пред очите й се появи лицето на Хеборик: устата му плюеше кървава кожа. Изведнъж пространството около Баудин се разчисти. Той се наведе и от премазаните му устни се изля порой гнусни пристанищни ругатни. Слепоочията му бяха лъснали от пот. Около него се въргаляха тела, повечето безжизнени. В краката му лежеше лейди Гейсен. Баудин я хвана за косата и дръпна нагоре лицето й, да се види добре. Мигът сякаш замръзна, целият свят сякаш се затвори.

Баудин оголи зъби и се разсмя.

— Не съм циврещ благородник — изръмжа той към тълпата. — Какво искате? Кръвта на благородничка ли искате?

Тълпата закрещя и запротяга жадно ръце. Баудин се изсмя пак.

— Но ние минаваме, чухте ли ме? — Надигна се и надигна и главата на лейди Гейсен.

Фелисин не разбра дали старицата е в съзнание. Очите й бяха затворени, изражението й кротко — почти младежко — под мръсотията и сините отоци. А може би беше мъртва. Молеше се да е така. Нещо щеше да стане, нещо, което да събере целия този кошмар в един-единствен образ.

— На ви я! — изкрещя Баудин и другата му ръка стисна дамата за брадичката. Той завъртя главата й. Вратът изпращя, тялото се смъкна и зарита. Баудин уви веригата около врата й. Стегна силно и дръпна. Изби кръв и веригата заприлича на разкъсан шал.

Фелисин зяпна в ужас.

— Финир милостиви! — изпъшка Хеборик.

Тълпата се бе смълчала потресена, забравила дори собствената си кръвожадност, и заотстъпва. Дотърча някакъв войник, без шлем, с пребледняло младежко лице, с очи, приковани в Баудин, и спря. Зад него лъскавите островърхи шлемове и широки остриета на Червените мечове засвяткаха над тълпата — конниците бавно си пробиваха път към сцената.

Наоколо — пълно мъртвило, освен скриптенето на веригата. Никакъв дъх освен хрипливото пъшкане на Баудин. Каквито и метежи да вилнееха извън площада, сякаш бяха на хиляда левги оттук.

Фелисин гледаше как главата на жената се мята в жалка пародия на живот. Спомни си живата лейди Гейсен, властна и надменна, стремяща се да замени отминалите години на хубост и чар с достолепно високомерие. Имаше ли избор? Много, но това вече беше без значение. Дори да беше някоя мила, сърдечна и добра баба, щеше да е все едно, с нищо нямаше да промени сковаващия мозъка ужас на този миг.

Главата се откъсна с хлип. Баудин се облещи към тълпата и зъбите му лъснаха.

— Спазарихме се — изхриптя той. — Ето ви, каквото искахте, нещо, с което да помните този ден. — И запокити главата на лейди Гейсен в тълпата — вихрушка от коса и струи кръв. Чуха се писъци.

Появиха се още войници, подкрепени от Червените мечове — бавно си пробиха път през онемялата тълпа. Мирът бе възстановен по цялата колона, навсякъде освен тук — с жестокост и без капка милост. Когато под мечовете започнаха да гинат хора, останалите побягнаха.

Пленниците, запълнили площада, наброяваха около триста. Едва сега Фелисин можа да погледне напред по колоната, за да види какво е останало. Някои окови все още държаха само откъснати ръце, други бяха празни. По-малко от стотина пленници бяха останали на крака. Много от нападалите по каменните плочи се гърчеха и пищяха от болка; останалите не помръдваха изобщо.

Баудин изгледа с яд най-близката група войници и изръмжа:

— Много навреме, дървени глави такива.

Хеборик се изхрачи, извърна лице и го погледна с гняв.

— Въобрази си, че ще си откупиш изхода, а, Баудин? Даде им каквото щат. Но беше напразно, нали? Войниците идваха. Можеше да поживее…

Баудин се обърна бавно, цялото му лице бе плувнало в кръв.

— Да живее за к’во, жрецо?

— Това ли ти е оправданието? Все едно, тя щеше да умре в трюмовете.

Баудин оголи зъби и бавно отвърна:

— Просто мразя да се пазаря с копелета.

Фелисин зяпна дългата три стъпки верига между нея и Баудин. Хиляда мисли можеха да й дойдат след това, брънка по брънка — какво беше доскоро, какво бе станала сега; за затвора, който бе намерила в себе си, както и отвън, слети в ярките спомени — но единственото, което помисли, единственото, което промълви, беше:

— Повече не се пазари, Баудин.

Той я изгледа с присвити очи и думите й като че ли бавно се утаиха в него.

Хеборик я изгледа много твърдо. Фелисин му обърна гръб, къде с предизвикателство, къде от срам.

Миг след това войниците — след като бяха разчистили мъртъвците от колоната — ги подкараха напред, извън портата и по Източния път, към пристанищното село Прокълнатото. Където чакаше адюнктата Тавори със свитата си, а също така — робските кораби на Ейрън.

Тук покрай пътя стояха в шпалир фермери и селяци, ала и помен нямаше от яростта, проявена от родствениците им в града. Фелисин видя по лицата им само скръбна жал, състрадание, породено сякаш от други рани. Не можа да разбере откъде иде това и съзнаваше, че тъкмо в това незнание се корени разликата между нея и тях. И съзнаваше също така, с отоците по себе си, с драскотините и в беззащитната си голота, че урокът й тепърва започва.