— Покажи ми един смъртен, който да не е преследван, и аз ще ти покажа труп. Всеки преследвач е плячка, всеки познал себе си ум си има преследвачи. Все гоним нещо или някого, и все ни гонят. Неведомото преследва невежия, истината напада всеки учен, достатъчно мъдър, за да разбере собственото си невежество, това е смисълът на неведомите истини.

Кълп вдигна глава и изгледа с натежали клепачи бившия жрец от мястото си на ниския парапет, обкръжаващ фонтана.

— Изразих се буквално. В тоя град витаят живи превъплъщенци — миризмата им се носи по всички ветрове и става все по-силна.

— Защо просто не им се предадем? — каза Фелисин.

— Говоря сериозно — изръмжа магът. — Та ние сме в Рараку, родината на Вихъра. Няма да намерим ни едно приятелско лице на сто левги оттук, не че имаме кой знае какъв шанс да стигнем толкова далече.

— А лицата, които са по-наблизо, дори не са човешки — добави Хеборик. — Всички маски са свалени и знаете ли, присъствието на д’айвърс и соултейкън най-вероятно не е предизвикано от Вихъра. Просто едно трагично съвпадение, тази Година на Дрижна и това нечестиво сливане…

— Глупак си, ако мислиш така — прекъсна го Кълп. — Съвпадането във времето е всичко друго, но не и случайност. Подозирам, че някой е подкарал тия превъплъщенци на това сливане и че този някой го е почнал точно заради въстанието. Или обратното — богинята на Вихъра е нагласила пророчеството тъй, че Годината на Дрижна да дойде точно сега, когато сливането е в ход, за да настъпи хаос между Лабиринтите…

— Интересно хрумване, маг — отвърна Хеборик и бавно закима. — Съвсем естествено, разбира се, щом идва от практикуващ Мийнас, където измамни твари си падат по бягащи отрепки и неизбежността диктува правилата на играта… но само когато е от полза.

Фелисин мълчеше и ги гледаше. „Един разговор тук, на повърхността, и още един — отдолу. Жрецът и магът си играят игри, заплитат подозрения със знание. Хеборик съзира някакъв шаблон, това, че е заграбил призрачен живот, му дава каквото му е нужно. И май подсказва на Кълп, че самият маг е по-близо до шаблона, отколкото би могъл да си представи: «Ето, владелецо на Мийнас, хвани невидимата ми ръка…»“

Реши, че вече й е писнало.

— Какво знаеш, Хеборик?

Слепецът сви рамене.

— Тебе какво те интересува, момиче? — изръмжа Кълп. — Ти предлагаш да се предадем: да се оставим превъплъщенците да ни вземат — така и така сме мъртви.

— Попитах защо да продължаваме да се борим? Защо да тръгваме оттук? Навън сред пустинята нямаме никакъв шанс.

— Стой тогава! — сопна се Кълп и се надигна. — Гуглата ми е свидетел, бездруго нямаш какво да предложиш.

— Чувала съм, че трябва само едно ухапване.

Той се вкочани, после бавно се извърна към нея.

— Грешно си чула. Това неведение е съвсем обичайно, предполагам. Едно ухапване може да те отрови, да ти причини циклична треска и лудост, но не ставаш превъплъщенец.

— Тъй ли? А те тогава как са станали?

— Не са „станали“. Родили са се такива.

Хеборик се надигна.

— Ако ще вървим из този мъртъв град, да тръгваме веднага. Гласовете заглъхнаха и умът ми се проясни.

— Какво значение има това? — попита Фелисин.

— Мога да ви водя по най-бързия път, момиче. Иначе ще се скитаме изгубени, докато ония, дето ни дирят, най-сетне пристигнат.

Пиха за последен път от извора, а после събраха колкото можеха да носят от белите плодове. Фелисин трябваше да признае, че се чувства по-здрава (по-закърпена), от много време насам, все едно че спомените бяха престанали да кървят и нищо не бе останало от тях, освен зараснали белези. Но умът й си оставаше размътен. Надеждата й се беше изчерпала.

Хеборик бързо ги поведе по криволичещите улици и улички на древния град, през къщи и сгради, и навсякъде, където се озовяха, се натъкваха на купища и купища мъртви тела — човешки, на превъплъщенци и на Т’лан Имасс, древни сцени на жестока битка. Откраднатото от Хеборик знание бе заседнало в ума на Фелисин, трепет на древен ужас, от който всяка нова сцена на смърт, в която се спъваха, отекваше в душата й. Имаше чувството, че всеки момент ще осъзнае някаква дълбока истина, около която са кръжали всички човешки въжделения, от самото начало на съществуването. „Само пъплим по лицето на света, уязвими и отчаяни твари. Всички опустошителни драми на цивилизации, на народи с техните вярвания и подвизи не значат нищо, не засягат нищо. Животът си пълзи и пълзи, неизменно.“ Зачуди се дали дарбата на откровението — на откритието на смисъла на човешкото — не предлага нищо повече от опустошителното чувство за безсилие. „Само невежият си намира кауза и се впива в нея, защото тъкмо в това се крие илюзията за значимост. Вяра, крал, кралица или император… или възмездие… всичко това са бастионите на глупците.“

Вятърът стенеше в гърбовете им, вдигаше облачета прах под нозете им, стържеше като настървени езици по кожата им. И носеше смътната миризма на подправка.

След около час Хеборик спря. Стояха пред внушителния вход на някакъв храм, чиито колони, тромави и дебели, бяха изваяни в подобие на дървесни стволове. Под хлътналата напукана покривна плоча обикаляше фриз — всеки панел по него представляваше образ, зловещо осветен от светлината, хвърлена от Лабиринта на Кълп.

Магът се беше вторачил в тези образи.

— Дъх на Гуглата! — изпъшка той.

Бившият жрец се усмихваше.

— Колода е — промълви Кълп.

„Поредната жалка претенция за ред.“

— Древната колода, да — кимна Хеборик. — Не са Домове, а Владения. Селения. Можеш ли да различиш Смърт от Живот? А Мрак от Светлина? Виждаш ли владението на Звяра? Кой седи на онзи увенчан с рога трон, Кълп?

— Празен е. Стига да гледам същото, което имаш предвид — по рамката се виждат всевъзможни същества. Тронът е заобиколен от Т’лан Имасс.

— Да, точно той е. Но на трона няма никой, казваш? Любопитно.

— Защо?

— Защото ехото на паметта ми шепне, че там трябваше да има някой.

Кълп изсумтя.

— Е, не е заличен — вижда се гърбът на трона и изглежда също толкова изтъркан от ветрове и пясък, колкото всичко останало.

— Би трябвало да се виждат Необвързаните… тях можеш ли да ги засечеш?

— Не. Може би са отстрани и отзад?

— Възможно е. Между тях ще намериш и Превъплъщенеца.

— Всичко това е възхитително — обади се недоволно Фелисин. — Доколкото разбирам, трябва да влезем тука — след като вятърът минава точно оттук.

Хеборик се усмихна.

— Да. Другият край ще ни предложи изход.

Вътрешността на храма не представляваше нищо повече от един тунел — стените, подът и таванът му бяха скрити зад струпаните пластове пясък. Колкото по-навътре пристъпваха, вятърът извисяваше песента си. След четиридесет крачки видяха смътната охра на светлина пред себе си.

Тунелът се стесни, вятърът виеше и беше трудно да устоят да не се понесат презглава напред, тласкани от яростния му порив. Малко преди изхода се принудиха да се присвият и да залегнат.

Хеборик се задържа пред прага, за да пусне пред себе си Кълп, а след него и Фелисин. Магът пръв пристъпи навън, тя го последва.

Стояха на скална тераса, на входа на пещера високо на склона на стръмнината. Вятърът ги блъскаше, сякаш искаше да ги изхвърли, да ги запокити във въздуха — и да се пребият върху острите зъбери на дъното, на двеста и повече разтега дълбочина. Фелисин се отмести и впи ръце в една от издатините до гърлото на пещерата. Гледката бе секнала дъха й, коленете й се подкосиха.

Вихърът кипеше с цялата си ярост — не пред тях, а под тях, изпълваше необятната падина на Свещената пустиня. Тънка мъгла от ситен прах се стелеше над яростни жълти и оранжеви облаци. Слънцето беше като размазано кълбо червен пламък някъде на запад и ставаше все по-тъмно пурпурно пред погледите им.

След дълго мълчание Фелисин се изсмя горчиво.

— Е, сега само криле ни трябват.

— Пак ще има полза от мен — каза Хеборик и пристъпи ухилен до нея.

Кълп рязко извърна глава.

— Какво си намислил?

— Вържете се за гърба ми — и двамата. Този човек пред вас има ръце и може да ги използва. И този път поне слепотата ми ще се окаже спасителна.

Кълп надникна надолу в урвата.

— Да се спуснем по това? Старче, та тази скала се разтроши като стар хляб…

— Не и на местата, които ще докопат ръцете ми. Освен това имаме ли друг избор?

— О, направо изгарям от нетърпение — изсумтя Фелисин.

— Добре. Но ще трябва да разтворя Лабиринта си — рече Кълп. — Ще пропаднем пак толкова отвисоко, но приземяването поне ще е по-меко… не че разликата ще е кой знае каква, предполагам, но поне ни дава някакъв шанс.

— Вяра нямаш! — извика Хеборик и лицето му се сгърчи от пристъп на безумен хриплив смях.

— Благодаря ти за това — каза Фелисин. „Докъде повече трябва да стигнем? Ние не се плъзгаме към лудостта, нас ни дърпат, теглят ни, влачат ни към нея.“

Усети топъл, плътен натиск на рамото си. Обърна се. Хеборик беше положил едната си невидима ръка на нея — не можеше да я види, но тънката тъкан на ризата й беше притисната и бавно потъмняваше от пот. Усещаше тежестта. Той се приведе към нея.

— Рараку преобразява всичко, което се озове тук. Това е единствената истина, в която можеш да се вкопчиш. Онова, което си бил, отпада, онова, в което се превръщаш, е нещо съвсем различно. — Фелисин изсумтя презрително и той се усмихна още по-широко, и промълви съчувствено: — Даровете на Рараку са жестоки, вярно.

Кълп оглеждаше вървите.

— Няма да издържат.

— Тогава се дръжте здраво — засмя се Хеборик.

— Това е лудост.

„Моите думи.“

— Какво, д’айвърс и соултейкън ли да чакаме?

Магът се намръщи.

Тялото на Хеборик беше като от коренища. Фелисин се беше вкопчила в него с треперещи мускули, не можеше да се довери на изпъващите се кожени връзки. Погледът й бе прикован в китките на бившия жрец — самите невидими длани се бяха забили в скалната стена — а отдолу чуваше как стъпалата му неуморно стържат, за да намерят опора. Старецът понасяше тежестта и на тримата само с дланите и мишците си.

Очуканата скала беше окъпана от червения блясък на гаснещото слънце. „Все едно че се спускаме в огнен казан, в някакво селение на демони. И това пътуване е еднопосочно — Рараку ще ни поиска, ще ни погълне. Пясъците ще заровят всякаква мечта за възмездие, всякакво желание, всякаква надежда. Всички ние ще се удавим, тук, в пустинята.“

Вятърът ги блъскаше в скалите, след това ги дърпаше с хапещата вихрушка на понеслия се във въздуха пясък. Отново бяха навлезли в яростта на Вихъра. Кълп крещеше нещо, но викът му се губеше сред оглушителния рев. Самата Фелисин усети как нещо я издърпа и тялото й се надигна успоредно на дъното от разярения вятър. Едната й ръка се вкопчи здраво под мишницата на Хеборик.

Мускулите й започнаха да се тресат от напрежението, ставите й пареха като нагорещени въглени. Усещаше как се стягат кожените връзки и бавно, неизбежно се изпъваха, за да се скъсат. „Безнадеждно е. Боговете ни се подиграват на всяка стъпка.“

Хеборик продължаваше да се спуска надолу, към самия център на бурята.

Само от педя разстояние Фелисин видя как навяващият пясък започна да бели кожата на лакътя й. Усещането не беше нещо повече от докосване на котешки език, но кожата се белеше, изчезваше и оголваше костта.

Краката и тялото й бяха яхнали вятъра, отвсякъде усещаше ужасното стържене на езика на бурята. „Ще бъда само кости и жили, когато стигнем дъното, ще се търкалям безплътна, с безумна усмивка. Фелисин, разбулена в целия й блясък…“

Хеборик се пусна и тримата рухнаха накуп на ръбестото дъно. Фелисин изпищя, щом камъните и пясъкът я шибнаха с все сила по раздраната кожа на гърба. Озова се зяпнала нагоре към урвата, откриваща се на кръпки там, където вихрещият се пясък за миг изтъняваше. Стори й се, че забеляза някаква фигура на петдесетина разтега над тях, но след това тя отново изчезна, погълната от бурята.

В паника Кълп заотвързва кожените връзки. Тя се превъртя, освободи се и се изправи на четири крака. „Тук има нещо… дори и аз го усещам…“

— Ставай, момиче! — извика магът. — Бързо!

Тя се изправи, скимтейки от болка. Вятърът я зашлеви в гърба като бич. Две топли длани я стиснаха, надигнаха я и мускулести като въжета мишци я прегърнаха.

— Такъв е животът — промълви Хеборик. — Дръж се здраво.

Тичаха, приведени срещу побеснелия вятър. Тя стисна очи; болката от раздраната кожа я жилеше като мълнии зад клепачите. „Гуглата да го вземе това! Всичко!“

Залитнаха и спряха. Изведнъж всичко беше затихнало. Кълп изсъска изненадано.

Фелисин отвори очи и видя застинала във въздуха прашна мъгла, очертала някакво кълбо, посред самия Вихър. Огромно смътно кълбо се търкаляше към тях през мъглата. Въздухът беше наситен с аромат на лимон. Тя се задърпа, зарита и Хеборик я пусна.

Четирима светлокожи мъже, облечени в дрипи, носеха паланкин, на който седеше, под голям чадър, грамадно туловище, облечено в ярки разноцветни коприни. Присвитите очи надничаха изпод тлъстите запотени гънки плът. Мъжът вдигна тлъстата си ръка и носачите спряха.

— Гибел! — изпищя тънкият му глас. — При мен елате, странници, и от опасности се отървете — в пустинята, от зверове гъмжаща, с пренеприятен нрав. Убежище предлагам скромно чрез изкусно чародейство, то вложено е в този паланкин срещу цена огромна. Не сте ли гладни? Жадни? Ах, вижте само раните по туй девойче клето! Аз притежавам мазила целебни, ще се погрижа скоро тя пак да стане вкусна мръвчица, с кожа гладка и изпъната от съвършенството на младостта. Я ми кажете, да не би случайно да е робиня? Бих могъл да ви направя предложение?

— Не съм робиня! — изсъска Фелисин. „Не съм вече за продан.“

— От тази воня на лимон ми призлява — оплака се шепнешком Хеборик. — Долавям алчност, но не и злонамереност.

— Аз също — отвърна Кълп. — Само дето… носачите му са немрящи, да не говорим, че са някак странно… сдъвкани.

— Виждам, че се колебаете, а винаги съм адмирирал предпазливостта. О, да, слугите ми помнят и по-добри времена, но са безвредни, уверявам ви.

— Как е станало тъй — подвикна му Кълп, — че си се опълчил на Вихъра?

— О, не съм му се опълчил, сър! Дълбоко вярващ съм и препокорен. Богинята ми позволява милостиво да преминавам аз, затуй й правя значи жертвоприношения! Най-прост търговец съм, ала продавам аз подбрана стока — от чудодеен сорт сиреч. Завръщам се в Пан’поцун, нали разбирате, след препредоходно пътуване до стана на Ша’ик. — Дебелият мъж се усмихна. — М-да, разбирам, че сте малазанци и несъмнено — врагове на великата кауза. Ала жестокото възмездие не хваща в почвата ми корени, уверявам ви. И честно казано, компанията ви ще ми е приятна, понеже тези мъртви слуги са обсебени от собствената си смърт и оплакванията им край нямат.

Махна с ръка и четиримата носачи поставиха стола носилка на земята. Двама веднага се заловиха да вадят лагерните принадлежности от сандъка зад седалката, движенията им бяха вяли и разсеяни; другите двама се заеха да изправят господаря си на крака.

— Разполагам с изключително силен мехлем — изхъхри мъжът. — В ей онова ковчеже… да! Що носи онзи, дето го нарекох Нън. Хей, Нън! Пусни го долу, пън такъв! Нън е пън, хи-хи! Стига си се пипкал с тази ключалка — такива щуротии съвсем ще ти стопят изгнилия мозък… Ай! Ама ти нямаш ръце! — Очите му се бяха спрели на Хеборик, сякаш го виждаше за първи път. — Грехота, да направят такова нещо! Уви, никой от церовете ми не може да се справи с такова сложно възстановяване.

— Моля ви — отвърна Хеборик, — не се чувствайте нещастен от това, което ми липсва, нито от това, което на вас самия ви липсва. Нямам нужда от нищо, въпреки че този подслон е добре дошъл.

— Историята на вашето прокуждане несъмнено е твърде трагична, нявгашен жрецо на Финир, тъй че няма да настоявам. А вие — мъжът се извърна към Кълп, — простете, Лабиринта на Мийнас може би?

— Не си само продавач на магически дрънкулки — изръмжа Кълп.

— Стара близост, прелюбезни — отвърна мъжът и сведе глава. — Нищо повече, уверявам ви. Посветил съм живота си на магията, да, но не я практикувам. Годините ме надариха с известен… усет, това е всичко. Моля за извинение, ако съм ви оскърбил. — Посегна и спипа за рамото един от слугите си. — Ти — какво име ти дадох?

Фелисин зяпна смаяна как оглозганите устни на оживелия труп се изпънаха в крива усмивка.

— Мълчан, макар че някога се знаех като Айрин Талар…

— О, я да мълчиш какво си знаел някога! Сега си Мълчан.

— Смъртта ми беше ужасна…

— Млък! — изпищя господарят му и лицето му изведнъж потъмня.

Слугата-възкресенец млъкна.

— А сега — изпъшка дебелият мъж, — марш да ни намериш онова фаларско вино — нека почетем един от най-цивилизованите дарове на Империята.

Слугата се затътри. Главата на най-близкия му другар се изви, за да го проследи с изсъхналите си очи.

— Твоята не беше толкова ужасна като моята…

— Седемте свети да ни опазят дано! — изсъска търговецът. — Моля ви, маг, едно заклинание за тишина около тези мои зле подбрани крачещи плашила! В имперски джакати ще ви платя, а плащам добре!

— Над възможностите ми е — промърмори Кълп.

Фелисин го изгледа с присвити очи. „Това трябва да е лъжа.“

— Е, добре — въздъхна домакинът им. — Богове подземни, та аз все още не съм ви се представил! Името ми е Навал Ебур, скромен търговец от Свещения град Пан’поцун. А с кои имена искате да ви знаят вас тримата?

„Странна формулировка.“

— Аз съм Кълп.

— Хеборик.

Фелисин си замълча.

— Девойчето ни е свенливо — каза Навал и пълните му устни се изкривиха в усмивка.

Кълп приклекна до дървеното ковчеже, дръпна резето и вдигна капака.

— Бялата глинена купа с восъчния печат — каза търговецът.

Вятърът стенеше някак далечен, охреният прах бавно се слягаше около тях. Хеборик, незагубил все още дарбата си на усет, заменила зрението му, седеше на един обрулен от пясъците балван. Широкото му чело бе леко сбръчкано, татуировките по тялото му бяха посивели под булото на прахта.

Кълп пристъпи до Фелисин с глинената купа в ръка.

— Целебен мехлем е — потвърди той. — И наистина е много силен.

— Защо вятърът не разкъса и твоята кожа? Ти нямаше защитата на Хеборик…

— Не знам, дете. Бях разтворил Лабиринта си… може би се е оказало достатъчно.

— А защо не разшири влиянието му и около мен?

— Мислех, че съм го направил — каза той и извърна очи.

Балсамът се оказа прохладен и сякаш попи болката. Тя видя как под безцветната му патина отново изникна кожа. Кълп я заразтрива там, където не можеше да стигне сама, и след половин купа и последните болезнени жегвания изчезнаха. Изведнъж усетила непреодолима умора, Фелисин седна на пясъка.

Пред лицето й се появи чаша с откършено столче. Навал й се усмихна.

— Това ще те съвземе, девойче. Плавното му течение ще понесе ума ти отвъд страданието, в най-благословения поток на живота. Вземи, отпий, миличко. Предълбоко съм загрижен за благополучието ти.

Тя пое чашата.

— Защо? Защо си загрижен предълбоко?

— Човек с богатство като моето може да ти предложи много, дете. Всичко, което ми дариш драговолно, ще е награда за мен. И знай, аз съм преобичлив.

Тя отпи глътка от стипчивото студено вино.

— Така ли?

Той й кимна строго, очите му лъснаха под гънките на тлъстата плът.

— Обещавам ти.

„Гуглата ми е свидетел, бих могла да свърша и по-зле. Богатства и лукс, безгрижие и угаждане на всякакви капризи. Дъранг и вино. Възглавници, на които ще лежа…“

— Долавям в теб благоразумие, миличко — каза Навал, — тъй че няма да настоявам. Не, ще те оставя сама да избереш вярната посока.

Разпънаха постели. Един от слугите възкресенци разпали лагерната печка, останките от единия му ръкав междувременно се подпалиха и задимяха — малка подробност, за която никой не спомена.

Вечерният мрак се спусна бързо. Навал се разпореди да запалят фенери и да ги поставят на коловете, в кръг около бивака. Един от оживелите трупове стоеше до Фелисин и допълваше чашата й след всяка глътка. Плътта на създанието изглеждаше оглозгана. По бледите му ръце зееха дълбоки сухи рани. Всичките му зъби бяха изпадали.

Фелисин го погледна отдолу и едва се сдържа да не потръпне от погнуса.

— А ти как умря? — попита тя сардонично.

— Ужасно.

— Но как?

— Забранено ми е да казвам повече. Издъхнах ужасно, смърт, неотстъпваща на кошмарите на самия Гугла. Беше дълго, ала бързо, цяла вечност, продължила миг. Бях изненадан, ала разбирах. Нищожна болка, ала непоносима, порой от мрак, ала ослепително…

— Добре, добре. Разбрах какво има предвид господарят ти.

— Ще разбереш, я.

— Спокойно, дете — каза Кълп. — Гледай да не полудяваш, дете.

— Че защо? Не ме е споходило все още, нали? — сопна се тя, пресуши чашата и я вдигна да я напълнят. Главата й се въртеше, крайниците й сякаш се рееха безтегловни. Слугата разля вино по ръката й.

Навал се беше върнал на широкия си, отрупан с възглавнички стол и наблюдаваше тримата си гости с доволна усмивка.

— Смъртна компания. Ех, колко по-различно е! — захъхри той. — Толкова съм доволен, толкова е хубаво да се потопи човек в светските нещица. Я ми кажете, накъде сте се запътили? Какво ви тласна в това толкова опасно пътуване? Бунтът? Наистина ли е толкова кървав, колкото чух да се мълви? Уви, подобна несправедливост винаги се възмездява изцяло. Боя се, че този урок е забравен.

— Никъде не отиваме — каза Фелисин.

— Дали бих могъл да ви убедя да преосмислите избраната си цел, тогаз?

— Предлагаш ни закрила? Колко може да се разчита на нея? Какво ще стане, ако срещнем разбойници или нещо по-лошо?

— Косъмче няма да падне от главите ви, скъпа. Човек, който се занимава с чародейство, разполага с много средства в защита на драгоценната си особа. Неведнъж в многото ми пътувания са ми досаждали нечестиви глупци. Спиран съм бил понякога, да, но всички се отказват, след като ги надаря с разум. Мила моя, но ти наистина спираш дъха — тази гладка, медена от слънцето кожица е балсам за очите ми.

— Какво ще каже жена ти? — промърмори Фелисин.

— Вдовец съм, уви. Прескъпата ми женица си отиде през Портите на Качулатия има-няма преди година. Животът й бе пълен и щастлив, мога да кажа, и това безкрайно ме утешава. Ах, де да можеше духът й да се вдигне, та да те утеши с благите си уверения, скъпа.

Шишчетата с мръвки тапу зацвърчаха върху печката.

— Маг — каза Навал, — отворил си Лабиринта си. Кажи ми какво виждаш? Дал ли съм някакъв повод за недоверие?

— Не, търговецо — отвърна Кълп. — И не виждам нищо опасно — но заклинанията, които ни обкръжават, са от Висша направа… впечатлен съм.

— Само най-доброто за самозащита, разбира се.

Изведнъж земята затрепери и нещо огромно натисна с кафявото си четинесто рамо сферата срещу Фелисин. Рамото на звяра бе на височина почти три разтега. След миг чудовището изръмжа и се отдръпна.

— Зверове! Същинска напаст са из тая пустош! Ала не бойте се, никой не ще надвие преградите ми. Призовавам към спокойствие.

„Спокойна съм, много съм спокойна. Най-сетне сме в безопасност. Нищо не може да стигне до нас…“

Дълги като пръсти нокти раздраха ивица по мъгливата стена на кълбото, изригна яростен рев и разтърси въздуха.

Навал скочи — невероятно бързо.

— Назад, проклет да си! Махай се! Едно по едно!

Тя примигна. „Едно по едно?“

Сферата засия и раздраното по нея се затвори. Привидението зад стените й отново изрева, този път в явно безсилие. Ноктите раздраха нова пролука, която зарасна веднага щом се появи. Някакво туловище се блъсна в преградата, отдръпна се, засили се отново.

— В безопасност сме! — извика Навал, лицето му беше потъмняло. — Няма да успее, колкото и да е упорито! Но все пак как ще спим при тази врява!

Кълп пристъпи към търговеца и той неволно се дръпна крачка назад. След това магът се извърна към обзетия от решимост натрапник.

— Това е соултейкън. Много силен…

От мястото, където седеше Фелисин, всичко, което последва, бе като плавен поток, като танц, почти граничещ с изящество. Веднага щом Кълп извърна гръб към търговеца, Навал сякаш се замъгли под яркоцветните си копринени одежди, а кожата му потъмня до лъскава черна козина. Лъхна силна, лютива миризма, надмогнала лимоновото благоухание. И се изля порой от плъхове.

Хеборик изкрещя предупредително, но вече беше късно. Плъховете се закатериха по Кълп и го покриха напълно, като кипнало черно наметало, не десетки, а стотици.

Писъкът на мага отекна глухо. След миг грамадата уродливи твари сякаш се изду и тежестта й смъкна Кълп на земята.

Четиримата носачи се бяха скупчили в единия край и гледаха мълчаливо.

Хеборик се хвърли сред масата от плъхове и призрачните му ръце замятаха парцали от пламък, едната нефритовозелени, другата — ръждивочервени. Гадините изгаряха и се овъгляваха. Но гъмжилото беше безкрайно, още и още безмълвни твари се катереха едни връз други, разстилаха се на вълни по земята.

Разсипаха се от мястото, където беше паднал Кълп, и за миг Фелисин успя да зърне купчината влажни кокали и едно опърпано наметало. Не можа дори да го осъзнае.

Соултейкън отвъд преградите връхлиташе с ярост. Разкъсаните рани се затваряха все по-бавно. През една от тях загреба мечешка лапа, широка колкото кръста й.

А плъховете се надигнаха в кипяща грамада, за да се излеят върху Хеборик. Бившият жрец залитна назад, без да спира да крещи.

Една ръка стисна Фелисин за яката и я дръпна нагоре с все сила.

— Докопай го и бягай с него, момиче.

Замаяна, тя се извърна рязко и видя пред себе си обруленото от вятъра лице на Баудин. В другата си ръка държеше четири от горящите фенери.

— Бягай, проклета да си!

Блъсна я към бившия жрец, който продължаваше да залита назад, с кипящия пред него порой от черни гадини. Зад Хеборик два мечешки тона тресяха преградата.

Баудин скочи покрай Хеборик и тресна в земята един от фенерите. Маслото се разля и лумна в съскащи пламъци.

От плъховете изригна влудяващ писък.

Четиримата слуги се давеха от смях.

Кипящата черна купчина се свлече върху Баудин, но не можа да го събори като Кълп — той размахваше фенерите и ги трошеше. Огън изригваше около него. След миг самият той и стотици плъхове бяха погълнати от пламъците.

Фелисин се добра до Хеборик. Старецът беше плувнал в кръв от безбройните малки рани. Незрящите му очи сякаш се бяха съсредоточили върху някакъв вътрешен ужас, не по-малък от този пред очите й. Тя стисна ръката му и го задърпа.

Гласът на търговеца изпълни ума й. „Не се бой за себе си, скъпа моя. Богатство и мир, и всички твои прищевки и желания, а аз съм обичлив… към ония, които си избера, о, толкова съм обичлив…“

Тя се поколеба.

„Остави ми този дебелокож странник и стареца, а сетне ще се справя с Мессремб, онзи гнусен, преомразен соултейкън, който толкова не ме обича…“

Но и болка долови в думите му, болка на ръба на отчаянието. Соултейкън събаряше преградата, оглушителен бе екът на жадния му рев.

Баудин не се предаваше. Избиваше плъх след плъх, всичко бе загърнато в плащаницата на огъня, ала плъховете връхлитаха върху него все повече и повече, неустоима маса от черни тела, задушаваха горящото масло.

Фелисин погледна към соултейкън, за миг прецени страховитата му мощ и безстрашната му ярост и поклати глава.

— Не. Ти си в беда, д’айвърс. — Хвана отново Хеборик и го повлече към пукащата се преграда.

„Скъпа! Почакай! О, упорито смъртно същество, защо не искаш да умреш?“

Фелисин неволно се усмихна. „Няма да стане така… трябваше да се сетя.“

Вихърът беше подхванал щурма си срещу сферата. Понесеният от вятъра пясък я шибна през лицето.

— Почакай! — изпъшка Хеборик. — Кълп…

Студ я стисна за гърлото. „Той е мъртъв, о богове, мъртъв е! Погълнат. А аз гледах, пияна и безразлична, гледах и не виждах нищо… Кълп е мъртъв.“ Преглътна хлипа си, избута бившия жрец до, а после — и през преградата, която миг след това най-сетне се срина. Соултейкън изрева, но тя не се обърна, за да види триумфа му над могилата от плъхове, не се обърна да види съдбата на Баудин. Повлече Хеборик и побягна с него в непрогледния сумрак на бурята.

Не стигнаха далече. Пясъчният щорм ги блъскаше с ярост, тласкаше ги напред и напред, най-сетне ги натика в крехкия заслон на една надвиснала канара. Рухнаха в основата й, един до друг, и зачакаха смъртта.

Алкохолът в стомаха я унесе в сън. Помисли да му се възпротиви, но се предаде, каза си, че ужасът все едно скоро ще ги намери, а да види собствената си смърт едва ли щеше да е голяма утеха. „Трябва вече да кажа на Хеборик единственото, което си струва да знае. Но не. Той ще го научи сам. Скоро. Съвсем скоро…“

Събуди се сред тишина. Не, не беше тишина. Някой близо до нея плачеше. Фелисин отвори очи. Поривът на Вихъра беше секнал. Небето отгоре бе като златен покров от утаяваща се прах. Нищо не можеше да види на повече от пет-шест крачки. Но въздухът беше замрял. „Богове, д’айвърс се връща…“ Но не, мир и покой царяха навсякъде.

Бавно се надигна; главата я болеше ужасно, устата й бе пресъхнала.

Хеборик бе коленичил на няколко крачки от нея — смътна сянка в златистата мъгла. Беше притиснал лицето си с невидимите си длани и те мачкаха плътта и кожата, сякаш носеше гротескна маска. Цялото му тяло се тресеше от скръб, поклащаше се унило напред и назад, безчувствено и неспирно.

Паметта я заля. „Кълп.“ Усети как собственото й лице се сгърчи.

— Трябваше да усети — изхриптя гласът й.

Главата на Хеборик се вдигна рязко, слепите му, зачервени и подути очи се приковаха в нея.

— Какво?

— Магът! — сопна се тя, сви се и се прегърна с ръце. — Оня мръсник беше д’айвърс. Трябва да го е разбрал!

— Богове, момиче! Де да имах твоята броня.

„И да кървях под нея, няма да видиш, старче. Никой няма да види. Никой няма да узнае.“

— Ако я имах — продължи след малко Хеборик, — щях да мога да остана до теб, да ти дам всичката закрила, която мога… макар да признавам, щях да се чудя защо ли го правя. И все пак щях да го сторя.

— Какви ги дрънкаш?

— В треска съм. Д’айвърс ме е отровил, дете. И сега се сражава с другите странници в душата ми — не знам дали ще преживея това, Фелисин.

Тя почти не го чу. Вниманието й бе привлечено от някакво шумолене. Някой се приближаваше — на пресекулки, стъпка по пясъка, стържене на камъчета. Фелисин се надигна и се обърна с лице към звука.

Хеборик се беше смълчал, килнал глава натам.

Фигурата, която се появи от червеникавата мъгла, впи нокти в разума й. Тя чу хленча, сам изтръгнал се от гърлото й.

Баудин беше изгорял, разкъсан и обезобразен, на места — оглозган до кокал. На места беше овъглен до кости, горещината беше издула корема му, издула го беше така, сякаш носеше дете, кожата и плътта се бяха разпукали. Нищо не беше останало от лицето му освен раздраните дупки на мястото на очите му, носа и устата. И все пак Фелисин го позна.

Той залитна още една крачка към нея, после бавно се свлече на земята.

— Какво става? — изсъска Хеборик. — Този път наистина съм сляп… кой е дошъл?

— Н… никой — отвърна след дълго мълчание Фелисин. Пристъпи бавно към жалката, още дишаща купчина плът, която доскоро беше Баудин. Смъкна се на топлия пясък и положи главата му на бедрата си.

Той я усети и вдигна костеливата си овъглена ръка. Тя увисна за миг до лакътя й и падна. После заговори. Всяка дума бе като стържене на въже по камък.

— Мислех… предпазен съм… огъня…

— Сгреши — прошепна тя. И един образ на броня, вътре някъде в нея, изведнъж започна да се разпуква, пукнатините — да се разстилат. А под нея, под тях… се надигаше нещо.

— Моята клетва.

— Твоята клетва.

— Сестра ти…

— Тавори.

— Тя…

— Недей. Недей, Баудин. Не говори нищо за нея.

Той вдиша хрипливо.

— Ти…

Фелисин зачака, с надеждата животът да напусне тази изгоряла коруба, да я напусне веднага, преди…

— Ти… не беше… каквото очаквах…

Бронята може да скрие под себе си всичко до мига, в който се разпадне. Дори дете. Особено дете.

Границата между небе и земя беше неотличима. Златен покой беше загърнал света. Фидлър изпълзя на билото и надолу по пътя се затъркаляха камъни, с ужасно шумен за ушите му тропот. „Поела си е дъх. И чака.“

Изтри с ръкав полепналата от потта прах от челото си. „Дъх на Гуглата, това вече предвещава зло.“

Маппо се появи от мъглата пред него. Умората на огромния трелл го караше да тътри нозе повече от обичайното. Очите му бяха почервенели, бръчките, обкръжаващи щръкналите му остри зъби, се бяха врязали още по-дълбоко в съсухрената кожа.

— Дирята продължава да лъкатуши все напред и напред — каза той, след като се наведе до сапьора. — Смятам, че вече е с баща си — вървят заедно. Фидлър… — поколеба се Маппо.

— Да, да. Богинята на Вихъра…

— Има някакво… очакване… във въздуха.

Фидлър изсумтя на тази сдържаност.

— Е… — въздъхна след малко Маппо. — Да се връщаме при другите.

Икариум беше намерил един неголям каменист участък, обграден от едри балвани. Крокъс седеше, опрял гръб на един от камъните, и гледаше как джагът подрежда в средата дажбите храна. Изражението на младия даруджистанец, когато се извърна към сапьора, сякаш принадлежеше на много по-възрастен човек.

— Не се връща — промълви Крокъс.

Фидлър не отвърна нищо, отпусна арбалета и го остави на земята.

Икариум се окашля и каза:

— Ела да хапнем, момче. Селенията се кръстосват и вече всичко е възможно… включително и невъзможното. Отчаянието пред онова, което все още не се е случило, не води до нищо. Междувременно тялото иска поддръжка, а и с нищо няма да ни е от полза, ако се окаже, че запасите ти от енергия са се изчерпали, когато дойде моментът да действаш.

— Вече е много късно — промърмори Крокъс, но все пак се надигна.

— Твърде много загадка се крие в тази диря, за да сме сигурни в каквото и да било — отвърна Икариум. — Два пъти минавахме през Лабиринти — какви им бяха аспектите, не мога да кажа. Сториха ми се древни и начупени, втъкани са в самата скала на Рараку. В един момент ми замириса на морето…

— И на мен — подхвърли Маппо и сви широките си рамене.

— Все повече и повече — каза Крокъс — пътят й поема посока, в която такива неща като прераждане стават по-вероятни. Прав съм за това, нали?

— Може би — отстъпи Икариум. — И все пак този изпълнен с тъга въздух намеква и за някаква несигурност, Крокъс. Не забравяй това.

— Апсалар не се стреми да ни избяга — каза Маппо. — Тя ни води. Какъв смисъл би трябвало да вложим в това? Със своите божествени дарове тя би могла лесно да прикрие дирята си — онази оставена от Сянка утайка, която според Икариум и мен самия е толкова явна и неприкрита, колкото имперски път.

— Но тук може да се крие и още нещо — промълви Фидлър. Всички се обърнаха към него. Той вдиша дълбоко и бавно издиша. — Момичето знае за намерението ни, Крокъс — това, което бяхме намислили с Калам и което — доколкото знам — все още е в ход. Може да й е хрумнало, че като приеме маската на Ша’ик, ще може… косвено… да подкрепи усилията ни. Съвсем по свой начин, а не на бога, който я беше обсебил.

Маппо се усмихна кисело.

— Доста неща си премълчал от мен и Икариум, войнико.

— Имперски въпрос — отвърна сапьорът, без да го поглежда в очите.

— Но такъв, който търси предимства в бунта на тази земя.

— Само за малко, Маппо.

— Превръщайки се в преродената Ша’ик, Апсалар няма просто да смени облеклото си, Фидлър. Каузата на богинята ще завладее ума на Апсалар, ще завладее душата й. Такива видения и навестявания ще я променят.

— Боя се, че може би не съзнава точно тази възможност.

— Тя не е глупачка — сопна се Крокъс.

— Не казвам, че е — отвърна Фидлър. — Все едно дали ти харесва, или не, Апсалар притежава отчасти наглостта на бог — свидетел бях на нейната пълна изява на Дженабакъз и мога да разбера, че покварата все още е останала у нея. Помисли само за сегашното й решение — да напусне храма на Искарал съвсем сама и да тръгне по дирята на баща си.

— С други думи — намеси се Маппо, — според теб тя може би си вярва, че е в състояние да устои на влиянието на богинята дори след като приеме ролята на пророчица и боен предводител.

Крокъс се намръщи.

— Умът ми се търкаля от едно нещо на друго. Ами ако богът-покровител на убийците си я е поискал отново? Какво ще означава, ако бунтът изведнъж се поведе от Котильон — и следователно от Амманас? Мъртвият император се връща, за да наложи възмездие.

Настъпи тягостна тишина. Фидлър беше глозгал тази възможност като подивяло псе още когато се бе появила преди няколко дни. Представата за един убит император, посягащ от сенките, за да си върне имперския трон, беше всичко друго, но не и успокоителна. Едно беше да убиеш Ласийн — все пак това си беше работа на смъртните. Властта на богове над една империя на смъртни, от друга страна, щеше да привлече други асценденти, а една такава борба можеше да унищожи цели цивилизации.

Довършиха обяда си, без никой да промълви дума.

Прахта, изпълнила въздуха, отказваше да се слегне; просто висеше неподвижно, гореща и безжизнена. Икариум грижливо прибра останалото от запасите им. Фидлър пристъпи към Крокъс.

— Никаква полза няма да се тормозиш, момко. Просто е намерила баща си, след всички тези години — а за това си струва да се каже добра дума, не мислиш ли?

Даруджистанецът му отвърна с вяла усмивка.

— О, мислил съм за това, Фид. Да, щастлив съм за нея, но в същото време съм недоверчив. Онова, което трябваше да бъде едно чудодейно събиране между баща и дъщеря, се оказа опорочено. От Искарал Пъст. От манипулациите на Сянка. Това вгорчи всичко…

— Както и да го приемаш, Крокъс, все пак всичко зависи от Апсалар.

Момъкът помълча, след това кимна.

Фидлър си взе арбалета и го метна през рамо.

— Най-малкото, поне си отдъхнахме от войниците на Ша’ик, от соултейкън и д’айвърс.

— Но накъде ни води тя, Фид?

Сапьорът сви рамене.

— Подозирам, че много скоро ще разберем.

Обруленият от вятъра мъж стоеше на изгърбената скала, с лице към Рараку. Покровът на тишината бе абсолютен; той чуваше туптежа на сърцето си, постоянния, безразличен ритъм в гърдите си. Беше започнал да го измъчва.

Зад гърба му се затъркаляха камъни и след малко тоблакаят се появи и хвърли на избелялата скала два дълги цял разтег гущера.

— Всичко е излязло да души наоколо — избоботи младият великан. — Добре поне, че месото става за ядене.

Тоблакаят беше измършавял. Гневните му пристъпи на нетърпение бяха приключили и Леоман беше благодарен за това, макар да знаеше много добре, че причината е в изтощените сили. „Чакаме Гуглата да дойде да ни вземе“, беше прошепнал грамадният варварин преди няколко дни, когато Вихърът забушува с подновена ярост.

Леоман нямаше отговор на това. Собствената му вяра се бе разкъсала на дрипи. Увитият труп на Ша’ик продължаваше да лежи между изваяните от вятъра каменни колони на портата. Беше се свил. Зеблото беше изгнило и несекващият вятър го беше продрал. Изсъхналите възли на ставите й се показваха през протрития вътък. Косата й, продължила да расте седмици наред, плющеше непрестанно в бурята.

Но ето, че беше настъпила промяна. Вихърът бе затаил безсмъртния си дъх. Пустинята, изцяло надигната от каменните си кости, беше изпълнила въздуха и отказваше да се слегне.

Тоблакаят съзираше в това гибелта на Вихъра. Вярваше, че убийството на Ша’ик е предизвикало пристъпа на една победена богиня, развилняла се в своя безсилен гняв. Докато бунтът простираше кървавия си плащ над Седемте града, сърцето му беше мъртво. Армиите на Апокалипсиса бяха просто все още подритващите в агония крайници на един труп.

Леоман, изтерзан от породените от глада видения и трескаво бълнуване, бавно беше започнал да се тътри към същото убеждение.

„И все пак…“

— Това ядене — проговори тоблакаят — ще ни даде нужната сила, Леоман.

„За да си отидем. Но накъде да тръгнем? Към оазиса в центъра на Рараку, където все още чака армията на една мъртва жена? Или да ги изоставим? Да се отправим към Пан’поцун, а сетне към Ерлитан, да се впуснем в полет към безименното съществуване?“

Воинът се обърна. Погледът му запълзя по земята и се спря на Книгата на Дрижна, чакаща и незасегната от Вихъра, предпазена дори от проникващата във всичко прах. „Силата си стои. Непокътната. Всеки път щом погледна този том, разбирам, че не мога да си тръгна…“

„Ножове в ръце и мъдрост безръка. Младост и старост, един живот цял, друг — непълен — ще се появи тя, възобновена…“ Дали в тези слова все пак се таяха скрити истини? Дали въображението му — настървеният му копнеж — не го беше подвело?

Тоблакаят приклекна до мъртвите гущери, обърна единия по гръб и заби острието на ножа в корема му.

— Аз бих тръгнал на запад — рече той. — Към Джаг Одан…

Леоман го изгледа. „Джаг Одан, та да се срещне там с други великани. Самите джагъти. Трелли. Още диваци. В онази пустош момчето ще се чувства съвсем у дома си.“

— Това тук все още не е свършило — промълви воинът.

Тоблакаят се озъби, ръката му бръкна в процепа в корема на гущера и се измъкна с хлъзгавите вътрешности.

— Този е женски. Разправят, че яйцата им помагали при треска.

— Нямам треска.

Гигантът си замълча, но Леоман забеляза как се стегнаха раменете му. Тоблакаят беше взел решение.

— Изяж си улова сам — каза воинът. — Ще ти потрябва повече, отколкото на мен.

— Шегуваш се, Леоман. Не можеш да се видиш, както те виждам аз. Та ти си само кожа и кости. Мускулите ти са се стопили. Черепа ти виждам зад лицето, щом те погледна.

— Все пак разумът ми е бистър.

Тоблакаят изсумтя.

— Човек със здрав разум не би го казал толкова уверено. Не е ли това тайното откровение на Рараку? „Лудостта е просто състояние на ума.“

— „Поговорките на глупеца“ са наречени съвсем уместно — промърмори Леоман и гласът му заглъхна. Горещият неподвижен въздух се беше нагнетил. Воинът изведнъж усети как сърцето му затуптя по-бързо и по-силно.

Тоблакаят се изправи, ръцете му бяха окървавени.

Двамата бавно се извърнаха към древната порта. Черната коса, измъкнала се от загърнатия труп, се разлюля, кичурите леко се повдигнаха. Увисналата във въздуха ситна прах зад двата стълба се завихряше. Отвътре просветваха искри, като рубини, вшити в ръждивочервен плащ.

— Какво… — почна тоблакаят.

Леоман погледна към Свещената книга. Кожената й корица лъщеше, сякаш от капчици пот. Воинът пристъпи към портата.

Нещо се открояваше иззад облака прах. Приближаваше се. Двама души, един до друг, прегърнати, залитаха, крачеха с мъка точно към стълбовете… и към трупа, лежащ между избелелите каменни колони на портата.

„Ножове в ръка и мъдрост безръка…“

Единият беше старец. Другият — млада жена. Сърцето на Леоман заблъска в гърдите и погледът му се прикова в нея. „Съвсем същата. От нея се излива мрачна закана. Болка, а от болката — гняв.“

Нещо изтупа до воина, изскърцаха камъни. Той се обърна и видя, че тоблакаят се е смъкнал на колене, свел глава пред двете привидения.

Вдигнала глава, жената първо погледна увития труп на Ша’ик, после очите й се плъзнаха нагоре и се приковаха в Леоман и коленичилия до него великан. Тя спря, застанала почти над тялото, и черната й коса сякаш настръхна от напрежението.

„По-млада е… Но огънят вътре… е същият. Ах, вярата ми…“

Той също се смъкна на колене и прошепна:

— Ти си преродена.

А тя му отвърна с гърлен, победоносен смях.

— Ами да.

И още по-здраво прихвана стареца, чиято глава бе клюмнала и от чиито дрехи бяха останали само жалки дрипи.

— Я ми помогнете с него — нареди тя. — Но внимавайте с ръцете му.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дверите на Скръбния дом (17)

Метаданни

Данни

Дверите на Скръбния дом

Информация

История

Сваляне / Връзки

14.

Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (17)