Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (12)

9.

Малазанските инженерни части са уникална порода. Заядливи, с мръсни усти, презрителни към всякакъв авторитет, потайни и дебелоглави. Те са темелът на Малазанската армия…

 

„Имперската военщина“

Сенжали

След като се спусна в Ордала Одан, Калам се натъкна на първите следи от въстанието. Един керван с малазански бежанци беше нападнат от засада, докато преминавал по пресъхнало речно корито. Нападателите бяха връхлетели от високите треви около двата бряга, първо със залп от огнени стрели, а след това бяха ударили с щурм окаяните малазанци.

Бяха подпалени три фургона. Убиецът седеше вкочанен на коня си и оглеждаше димящите купища овъглено дърво, пепел и кости. От вещите на жертвите беше останала само една детска дрешка — малко цветно петно на десетина крачки от димящите останки.

След като се огледа за Апт — демонът не се виждаше никакъв, макар той да знаеше, че е наблизо — Калам слезе от коня. Дирите показваха, че впрегатните животни на кервана са били отведени от нападателите. Единствените трупове бяха на онези, които бяха изгорели във фургоните. Огледът му показа, че е имало оцелели, малка група, напуснала полесражението и побягнала на юг, през Одан. Не личеше да са били преследвани, но Калам много добре знаеше, че шансът им да оцелеят в тревистата равнина е нищожен. Градчето Орбал се намираше на пет-шест дни пеши преход, а и сигурно вече се намираше в ръцете на бунтовниците, тъй като малазанската част там открай време беше с недостатъчен състав.

Калам се зачуди откъде ли са дошли бежанците. Малко населени места можеше да се намерят на левги околовръст.

Скоро Апт се появи от сухото корито — стъпките му по пясъка звучаха като удари по барабан. Раните на звяра бяха почти заздравели, виждаха се напукани белези по черната кожа. Пет дни бяха изтекли след нападението на д’айвърс. По нищо не личеше, че превъплъщенецът е проследил дирите им, и Калам се надяваше, че е пострадал достатъчно, за да се откаже от по-нататъшна гонитба.

И все пак някой ги следеше. Убиецът го усещаше с костите си. Изкушаваше се самият той да направи засада, но беше съвсем сам, а преследвачите му можеше да са много. Нещо повече, не беше сигурен дали Апт ще му помогне — подозираше, че няма. Единственото му предимство бе в това да продължи бързо. Беше намерил коня си без голямо усилие след битката и животното добре издържаше трудностите на пътя. Започнал бе да подозира, че между жребеца и демона е възникнал мълчалив спор за чест — бягството на коня му от битката сигурно го беше уязвило и конят като че ли беше решил да опровергае лъжливото чувство на превъзходство у Апт.

Калам отново се качи на седлото. Апт беше намерил следата, оставена от избягалите оцелели, и душеше във въздуха, като поклащаше плоската си глава.

— Не е наш проблем — каза му Калам и разхлаби единствения му останал дълъг нож в канията. — Имаме си достатъчно неприятности, Апт. — Смуши коня и го подкара в посока, която щеше да го отведе доста встрани от следата.

Сгъстяващият се вечерен сумрак го завари сред равнината. Въпреки огромния си ръст демонът сякаш се стопи в здрача. „Демон, роден в селението на Сянка — не би трябвало да се изненадвам.“

Степта пред него започна да се снишава — поредното корито на древна пресъхнала река. Щом наближи, от укритието си на отсамния бряг се надигнаха сенки. Калам изруга наум, забави коня си и вдигна ръце с дланите навън.

— Мекрал, обарий! — извика им. — Яздя Вихъра!

— Приближи се тогава — отвърнаха му.

С вдигнати ръце, Калам подкара напред коня с пети и колене.

— Мекрал — повтори одобрително същият глас. От високата трева пристъпи мъж с тълвар в едната ръка. — Ела да споделиш пира ни, ездачо. Носиш ли вести от север?

Успокоен, Калам скочи от коня.

— Стари са, от няколко месеца, обарий. На глас не съм говорил от седмици. Вие какво можете да ми разкажете?

Заговорилият го се оказа просто поредният разбойник, мародерстващ зад благородната маска на въстанието. Оголи зъбите си в широка усмивка.

— Мъст над мезла, мекрал. Сладка като пролетна вода е такава мъст.

— Вихърът не е видял поражение, а? Армиите на мезла нищо ли не са направили?

Калам закрачи с разбойниците към стана им. Беше вдигнат немарливо и показваше, че водачът им не е от най-умните. Скоро щяха да запалят толкова голям огън, че щеше да се вижда през половината Одан. В набързо стъкмената ограда беше навързано малко стадо волове — откъм подветрената страна на бивака.

— Армиите на мезла не правят нищо, освен да мрат — заговори му ухилен главатарят на бандата. — Чухме, че е останала само една, далече на югоизток. Водена от някакъв уикец със сърце от черен безкръвен камък.

Калам изсумтя. Мъжът му подаде мях с вино, той кимна благодарно и отпи дълбоко. Салтоанско, плячка от мезла. — „Сигурно е от фургона, дето видях преди малко. Както и воловете.“

— Югоизток, викаш? Някой от крайбрежните градове?

— Да, Хисар. Но Хисар вече е в ръцете на Камъст Релой. Както и всички градове освен Ейрън, но в Ейрън са джистал. Уикецът бяга през сушата, обременен с хиляди бежанци — молят го за закрила, макар че му смучат кръвчицата.

— Не му е толкова черно сърцето тогава — промърмори Калам.

— Вярно. Трябваше да ги остави на армиите на Релой, но се бои от гнева на изнежените глупци в Ейрън, не че ще дишат още дълго.

— Как се казва тоя уикец?

— Колтейн. Разправят, че бил крилат като гарван и все намира за какво да се смее посред сечта. Дълга, бавна смърт го чака него, това поне Камъст Релой го е обещал.

— Вихърът дано пожъне всяка награда, която е заслужил — каза убиецът и отново отпи.

— Красив кон си имаш, мекрал.

— И верен. Да му мисли странникът, който би се опитал да го яхне. — Надяваше се, че намекът няма да прозвучи прекалено тънко за събеседника му.

Водачът на бандата сви рамене.

— Всяко нещо може да се опитоми.

Убиецът въздъхна и остави меха на земята.

— Вие да не сте изменници на Вихъра?

Всички около него се спряха. Едно сухо като кост дърво запращя в огъня.

Водачът разпери ръце и направи обидена физиономия.

— Най-обикновена похвала, мекрал! С какво толкова сме заслужили такова подозрение? Нито сме крадци, нито убийци, приятелю. Вярващи сме! Хубавият ти кон си е твой, разбира се, макар че имам злато…

— Не е за продан, обарий.

— Още не си чул предложението ми!

— Дори всичките Седем свещени съкровища не биха ме склонили — изръмжа Калам.

— Тогава няма да говорим повече за това. — Мъжът вдигна меха с вино и го подаде на Калам.

Той го прие, но този път само намокри устните си.

— Тъжни времена — продължи главатарят на разбойниците. — Виж как воюваме уж на една страна, а капка доверие си нямаме. Всички яздим Вихъра, в края на краищата. Имаме си общ омразен враг. Нощи като тая, при този мир под звездите насред тази свещена война са повод за празненство и за братство, приятелю.

— Словата ти са изпълнени с прелестта на свещения ни поход — отвърна на свой ред Калам. „Думите толкова лесно се плъзгат над разруха и ужас, че нищо чудно, че доверието изобщо го няма.“

— Е, значи ще ми дадеш вече коня си и това хубаво оръжие на колана ти.

Смехът на убиеца беше съвсем тих.

— Виждам, че сте шестима. Трима пред мен и трима ми се мотаят отзад. — Замълча и срещна с усмивка лъсналия от алчност поглед на главатаря. — Трудна работа, но тебе със сигурност ще те претрепя пръв, приятелю.

Мъжът се поколеба, след което му отвърна също с усмивка.

— Никакво чувство за хумор нямаш. Сигурно от толкова много път самичък си забравил игрите, които си играят старите войници. Ял ли си? Срещнахме една група мезла тая заран и бяха много щедри с храната и вещите си. Ще ги навестим отново, призори. Има и жени между тях.

Калам се навъси.

— Е, и това ли е войната ви срещу мезла? Вие сте снаряжени, коне имате — защо не сте се присъединили към армиите на Апокалипсиса? Камъст Релой има нужда от воини като вас. Аз заминавам на юг да се включа в обсадата на Ейрън, която трябва скоро да почне.

— И ние също — да минем през зейналите порти на Ейрън! — отвърна с жар събеседникът му. — Че и освен това караме добитък с нас, да нахраним братята си в армията! Да не би да предлагаш да оставим богатите мезла, които срещаме по пътя си?

— Одан ще ги избие всички и без вашата помощ — рече убиецът. — Взели сте им добитъка. — „Зейналите порти на Ейрън… Какво ли значи това?“

Лицето на мъжа срещу него беше помръкнало в отговор на думите му.

— Нападаме ги призори. Идваш ли с нас, мекрал?

— На юг са оттук, викаш.

— Да. На по-малко от час езда.

— Значи е в посоката, в която бездруго съм тръгнал, тъй че ще дойда.

— Чудесно.

— Но в изнасилването няма нищо свято — провлече Калам.

— Вярно, няма. — Мъжът се ухили. — Но е справедливо.

 

 

Яздеха в нощта, под огромния покров на звездното небе. Един от разбойниците беше останал назад с добитъка и другата плячка, при което за Калам оставаха петима. Всички носеха къси извити лъкове, макар че запасите им със стрели бяха оскъдни — нямаше колчан с повече от три и всички те бяха с раздърпани пера. Щяха да са ефективни само от близко разстояние.

Борду, така се казваше главатарят им, му каза, че малазанските бежанци включвали двама мъже — единият от които малазански войник, — жените им и две момчета. Беше сигурен, че войникът е ранен при първата засада, и не очакваше кой знае каква битка. Щяха първо да се оправят с мъжете.

— После можем да се позабавляваме с жените и момченцата — а ти може и да премислиш, мекрал.

Калам изсумтя. Познаваше породата им. Куражът им стигаше само докато превъзхождат жертвите си по брой, кухата слава, за която жадуваха, се изразяваше в това да смажат и тероризират беззащитни хора. Същества като тях бяха нещо обичайно за света и една земя, пламнала във война, им даваше възможност да се развихрят на воля, бруталната истина зад всяка една справедлива кауза. Дори име съществуваше за тях на езика на ерлий: е’птар ле’джебран, „лешоядите на яростта“.

Съсухрената кожа на прерията пред тях взе да се накъсва. Тук-там над тревата се виждаха изгърбени грамади гранит, осеяли склоновете на ниските хълмове. Зад една такава грамада въздухът се бе зачервил от смътната светлина на огън. Калам поклати глава. Твърде нехайно в толкова враждебна земя — войникът би трябвало да прояви повечко благоразумие.

Борду вдигна ръка и ги накара да спрат на около петдесет крачки от монолитната скала.

— Не поглеждайте към огъня — зашепна той на хората си. — Нека ония глупци бъдат прокълнати със слепота, а не ние. Хайде, пръснете се. Двамата с мекрала ще ги заобиколим от другата страна. Оставете ни петдесет дъха и нападате.

Очите на Калам се присвиха към главатаря. Минеше ли от другата страна на стана, явно рискуваше да получи две-три стрели от нападателите по време на схватката. „Пак войнишкият хумор, доколкото схващам.“ Но си замълча, обърна коня си след Борду и подкара до него по кривината, която щеше да заобиколи бивака на бежанците.

— Добри ли са ти хората с лъковете? — попита след малко убиецът.

— Като змии са, мекрал.

— И горе-долу със същия обхват — измърмори Калам.

— Няма да пропуснат.

— Не се съмнявам.

— Боиш ли се, мекрал? Ти, толкова едър и опасен мъж? Воин при това, без съмнение. Изненадан съм.

— Имам по-голяма изненада за теб — отвърна Калам и острието на ножа му се хлъзна през гърлото на Борду.

Плисна кръв. Главатарят на разбойниците изхъхри и главата му увисна на прерязания врат.

Убиецът прибра камата, подхвана го и го изправи на седлото с ръка на гърба му.

— Поязди още малко с мен — каза Калам, — и Седемте свети дано ти съдерат измамната душица. — „Както ще направят и с моята, като му дойде времето.“

Отпред заблещука светлината на огъня. Викове издадоха, че атаката на разбойниците е започнала. По твърдата земя затопуркаха конски копита. Калам подкара напред двата коня. Тялото на разбойника се поклащаше, главата му се бе килнала така, че ухото бе опряно на рамото.

Стигнаха склона на хълма, който от тази страна беше по-полегат и почти без препятствия. Нападателите вече се виждаха в очертанията на светлината на огъня, стрелите им звънваха и изтупваха в загърнатите с одеяла фигури, които седяха или лежаха около огнището.

По звука на стрелите Калам моментално разбра, че под одеялата няма човешки тела. Войникът беше доказал, че го бива — заложил беше капан. Убиецът се усмихна, бутна Борду към врата на коня и плесна животното по задницата. То препусна нагоре и излезе на светло.

Убиецът бързо дръпна юздите на своя кон и свърна встрани леко и безшумно.

Чу се резкият съсък от стрелба на арбалет. Един от разбойниците залитна в седлото си и се прекатури на земята. Другите спряха, явно объркани. Някаква малка торба прехвърча, падна в огъня и пръсна искри. Миг след това нощта се освети от лумналия буен пламък и разбойниците се откроиха съвсем ясно. Арбалетът изсвистя отново. Един от нападателите изкрещя и изви ръка, за да докопа металната стрела, забита в гърба му. После изстена и клюмна в седлото, а конят му застъпва объркано в кръг.

Калам успя да остане скрит, но лумналата светлина го заслепи. Той изруга под нос и се запромъква напред, с дългия нож в дясната си ръка и двуострата кама в лявата.

Чу встрани от себе си тропота от друг връхлитащ ездач. Двамата разбойници бързо извърнаха конете си да посрещнат атаката. Конят се появи и забави ход, спрян като че ли от полетялата към него стрела. На седлото нямаше никой.

Блясъкът от огнището беше намалял.

С изпънати нерви, Калам спря и се присви. Загледа как конят без ездач продължи в безцелен тръс, приближавайки се към разбойника отдясно, докато не се изравни с двамата нападатели. С плавно и изящно движение ездачът му изведнъж се появи в полезрението — жена, беше се свила встрани на стремето — и замахна към най-близкия разбойник с касапски сатър. Тежкото оръжие го улучи във врата и спря чак в прешлените.

Междувременно жената беше стъпила на седлото. Още докато разбойникът падаше, тя скочи на неговия кон, измъкна пиката от държача на седлото и мушна с нея към втория разбойник.

Той изруга и реагира на атаката й като добре обучен войник — вместо да се дръпне назад в безнадеждно усилие да избегне връхлитащото към гърдите му желязно острие, смуши коня си и се наведе настрана, та пиката да го подмине. Конят му се блъсна в другия, с гърди в хълбока. Жената ахна изненадано, загуби равновесие и падна тежко на земята.

Разбойникът скочи от седлото, като вадеше в движение тълвара.

Камата на Калам го улучи в гърлото, на три крачки от зашеметената жена. Стиснал шията си, разбойникът се смъкна на колене. Калам се приближи и нанесе убийствения удар.

— Не мърдай! — отсече рязко нечий глас зад него. — Нацелил съм те в главата. И пусни този резач на гущери. Веднага!

Убиецът сви рамене и пусна оръжието.

— От Втора армия съм. Войската на Едноръкия…

— … е на четири хиляди мили оттук.

Жената се беше съвзела. Надигна се на ръце и колене и дългата й черна коса провисна пред лицето й.

Последният разбойник издъхна с тихо изхъркване.

— От Седемте града си — каза гласът зад Калам.

— Да, но съм войник на Империята. Слушай, помисли малко. Идвах от другата страна, с главатаря им. Той умря преди конят му да го докара в лагера ви.

— Защо тогава един войник носи телаба, а не униформа, и язди сам? Дезертьорство, а наказанието за това е смърт.

Калам изсъска ядосано:

— Както и вашия избор да защитите семейството си, вместо ротата, в която сте зачислен. Според Имперския военен закон това се смята за дезертьорство. — Докато говореше, малазанецът пристъпи встрани: арбалетът все още беше насочен към Калам.

Калам видя пред себе си едва крепящ се на крака полумъртвец. Нисък и набит, той беше облечен в дрипавите останки на униформа на съгледвач — светлосив кожен елек и тъмносиво палто. Лицето му беше покрито с паяжина от драскотини, както и ръцете му до лактите. Четинестата му брадичка беше разцепена от дълбока рана, а шлемът, закриващ очите му, беше очукан. Знакът на униформеното му палто показваше, че е капитан.

Очите на убиеца се ококориха, щом го видя.

— Макар че един дезертирал капитан е рядкост…

— Не е дезертирал — каза жената, която вече се беше изправила и събираше оръжията на избитите разбойници. Намери между тях лек тълвар и пробва баланса му с няколко замаха. На светлината на огъня Калам успя да забележи, че е привлекателна, с крехка фигура и леко прошарена коса. Очите й бяха смайващо светлосиви. Взе от трофеите един колан за меч и го препаса.

— Тръгнахме от Орбал — заговори капитанът, с болка в гласа. — Цяла рота, придружавахме бежанците ни — семействата си. Натресохме се на една проклета от Гуглата армия, докато вървяхме на юг.

— Само това останахме — каза жената и махна в тъмното. Друга жена, по-младо и нежно подобие на първата — и две деца пристъпиха боязливо на светлото, след което притичаха към капитана.

Мъжът продължаваше да държи треперещия арбалет насочен към Калам.

— Това е Селв, жена ми — рече той и махна към жената, вече застанала до него. — Това са ни децата. И сестрата на Селв, Майнала. Е, сега да чуем твоята история.

— Ефрейтор Калам, Девети взвод… Подпалвачите на мостове. Вече знаете защо не съм в униформа, сър.

Мъжът се усмихна широко.

— Обявени сте извън закона. Добре, но защо не си с Дужек? Освен ако не си се върнал в родината си, за да се включиш във Вихъра.

— Това вашият кон ли е? — попита Майнала.

Убиецът се обърна и видя безгрижно пристъпващото в бивака животно.

— Моят е.

— Разбирате от коне.

— Струваше ми откупа за една девица. Смятам, че щом нещо е скъпо, вероятно е добро, дотолкова разбирам от коне.

— Все още не си обяснил защо си тук — измърмори капитанът, но Калам забеляза, че вече се е поотпуснал.

— Надуших въстанието във въздуха — отвърна той. — Империята донесе мир на Седемте града. Ша’ик иска да върне старото време — тирани, гранични войни и кланета. Тръгнал съм за Ейрън. Там ще дебаркират наказателните части — и ако извадя малко късмет, ще се включа към тях, може би като водач.

— Тогава ще продължите с нас, ефрейтор — каза капитанът. — Ако наистина сте Мостовак, значи разбирате от войниклък и ако ми го покажете по пътя ни до Ейрън, ще се погрижа да ви включат отново в имперските рангове без много приказки.

Калам кимна.

— Мога ли вече да си прибера оръжието, капитане?

— Давайте.

Убиецът се наведе, посегна към дългия нож, но спря.

— А, още нещо, капитане…

Капитанът се беше отпуснал изнемощял на рамото на жена си. Извърна замъглените си очи към Калам.

— Какво?

— По-добре ще е да променим името ми… Искам да кажа, официално. Не бих искал да се видя на бесилката, ако ме мернат в Ейрън. Вярно, Калам е често срещано име, но винаги има опасност да те познаят и…

— Ти да не си онзи Калам? Каза, че си от Девети, нали? Дъх на Гуглата!

Коленете му се огънаха и така и не се разбра дали се канеше да каже нещо повече. Жена му изхлипа тихо и го положи на земята, след което погледна уплашено първо сестра си, а после — Калам.

— Спокойно, момиче — каза убиецът, надигна се и се усмихна широко. — Вече се върнах в армията.

Двете момчета, едното на около седем, а другото — четиригодишно, пристъпиха с малко прекалена боязливост към изпадналия в несвяст мъж. Жената разтвори обятията си, децата притичаха и тя ги прегърна.

— Беше премазан — каза Майнала. — Един от разбойниците го влачи вързан за коня му. Шейсет крачки, докато успее да пререже въжето и да се освободи.

Жените, живеещи с гарнизоните, бяха или блудници, или съпруги — за него нямаше съмнение кое от двете е била Майнала.

— Вашият мъж също ли беше в ротата?

— Командваше я. Но загина.

В тона й имаше толкова чувство, колкото ако говореше за времето, и Калам усети хладното й безразличие.

— А капитанът ви е зет?

— Казва се Кенеб. Със сестра ми Селв вече се запознахте. По-голямото момче е Кесен, а по-малкото — Ванеб.

— От Кюон ли сте?

— Беше то.

„Не е от приказливите.“ Убиецът кимна към Кенеб и попита:

— Ще живее ли?

— Не знам. Бълнува насън. Припада.

— Посърнало лице, размазани думи?

— Не.

Калам отиде при коня си и хвана юздите.

— Къде отивате? — попита Майнала.

— Един от разбойниците остана да пази храната, водата и конете. Ще ни трябват и трите.

— Отиваме всички.

Калам понечи да възрази, но Майнала вдигна ръка да го спре.

— Помислете, ефрейтор. Разполагаме с конете им. Можем да яздим всички. Момчетата са се качили на седло още преди да се научат да ходят. А кой ще ни пази, докато ви няма? Какво ще стане, ако ви ранят, докато се биете с последния разбойник? — Обърна се рязко към сестра си. — Ще вдигнем Кенеб на седлото, Селв. Нали?

Тя кимна.

Убиецът въздъхна.

— Добре. Но пазача го оставете на мен.

— Разбрано. Изглежда, имате репутация, ако се съди по реакцията на Кенеб.

— Слава или известност?

— Очаквам да каже повече, като се съвземе.

„Дано да не каже. Колкото по-малко знаят за мен, толкова по-добре.“

 

 

Все още оставаше един час до изгрев-слънце, когато Калам вдигна ръка, за да спре групата си.

— Онова корито на пресъхналата река — изсъска той и посочи на хиляда крачки напред. — Стоите и чакате там. Няма да се бавя.

Измъкна от калъфа на седлото най-добрия от прибраните разбойнически лъкове и избра две от по-малко разнебитените стрели в колчана, след което се обърна към Майнала.

— Зареди го този арбалет. В случай, че нещо се обърка.

— Как ще разбера?

Убиецът сви рамене.

— С червата си. — Погледна към Кенеб. Капитанът беше преметнат през седлото, все още в безсъзнание. Лошо. Раните по главата често пъти се оказваха непредсказуеми.

— Още диша — промълви Майнала.

Калам изсумтя и подкара в тръс през равнината.

Видя блясъка на лагерния огън много преди да навлезе във високата трева покрай сухото корито. Все така немарливо. Добър знак. Гласовете, които чу обаче, не бяха добър знак. Смъкна се от коня и запълзя по корем през мократа от росата трева.

Беше пристигнала още една банда разбойници. С дарове. Калам успя да зърне неподвижните проснати тела на пет жени из стана. Всички бяха изнасилени и след това — убити. Освен пазача на Борду имаше още седем мъже, насядали около огъня. Всички въоръжени добре и с броня от щавена кожа.

Пазачът, оставен от Борду, бълваше по няколко думи на един дъх.

— … няма да морим конете. Тъй че пленниците ще вървят пеш. Две жени. Две момчета. Както казах. Борду ги мисли тия неща. И един кон, като за принц. Още малко и ще видите…

— Борду ще подари коня — изръмжи единия от новодошлите. Не беше въпрос.

— Ще го подари ами как. И едно момче отгоре. Борду е щедър командир, сър. Много щедър.

„Сър.“ Е, истински воини на Вихъра значи.

Калам заотстъпва, но след миг спря. Очите му отново се спряха на избитите жени и той изруга наум.

Нещо встрани от него изпука, почти до рамото му. Убиецът се вкочани, после бавно извърна глава. Апт се беше снишил до него, свил глава към земята, с провиснала от челюстите му слюнка. Съществото примига разбиращо.

— Най-после значи? — прошепна Калам. — Или си дошъл само да погледаш?

Демонът не му отговори. Естествено.

Убиецът зареди по-добрата от двете стрели, облиза пръсти и заглади перцата. Нямаше смисъл да обмисля нещата в подробности. Имаше да убие осем души.

Все още прикрит от високата трева, се надигна, насочи лъка и си пое дълбоко дъх. Задържа дълго и двете.

Беше точно изстрелът, който му трябваше. Стрелата прониза лявото око на командира и се заби чак до тила на черепа му, железният връх изпращя, щом се удари в костта. Главата се люшна рязко назад и късият шлем отхвърча от нея.

Калам вече се целеше за втория си изстрел, още докато тялото залиташе към земята, прегънато на две в кръста. Избра си онзи, който реагира най-бързо, едър воин с гръб към него.

Стрелата излетя малко криво, заби се в дясното рамо на воина, отклони се от плешката и продължи нагоре под ръба на шлема. Късметът на Калам отново не го подведе — мъжът залитна, срина се в огъня и издъхна веднага. Вдигна се облак искри и тялото загаси пламъците. Нощният мрак загърна сцената като черен плащ.

Убиецът пусна лъка и бързо пристъпи към викащите уплашени мъже, стиснал два ножа. Бързо избра целите си. Лявата му ръка замахна вихрено и метна първия нож. Един от воините изкрещя. Друг успя да го види, но падна още преди да е изревал.

Тримата останали воини и човекът на Борду се подготвяха за боя, отстъпвайки назад за позиция. Реакцията им даваше да се разбере, че според представата им ги е нападнало цяло отделение. Калам се възползва от паниката им, за да довърши оня, когото беше клъцнал по лицето.

— Пръснете се! — изсъска един от воините. — Джелем, Ханор, вземете арбалетите…

Изчакването щеше да е самоубийство. Най-напред Калам атакува онзи, който беше поел командата. Противникът му заотстъпва отчаяно, размахвайки дивашки тълвара, но убиецът го прободе в китката с върха на камата, воинът изкрещя от болка и оръжието изхвърча от сгърчената в спазъм ръка.

Калам заби дългия нож в гърдите му, веднага след което се сниши и бързо се извъртя, избягвайки удара на пазача, оставен от Борду. Ходът беше изненадващ, защото не бе очаквал от него такъв прилив на кураж. В този момент за малко щеше да умре. Единственото, което го спаси, беше изправянето му в обхвата на часовия. Камата на Калам се заби ниско, малко под бойния колан, и по ръката му плисна кръв. Мъжът изкрещя и се преви на две, затискайки и ножа, и държащата го ръка.

Убиецът пусна оръжието и отстъпи встрани.

Последните двама воини се бяха присвили ниско и се мъчеха да заредят арбалетите. Оръжията бяха малазански и двамата се оказаха фатално невежи в боравенето със зареждащите механизми. Самият Калам можеше да зареди такова оръжие за четири секунди.

Не им остави дори и толкова, влезе им светкавично. Единият все още се мъчеше да затвори напречното лостче, но паническият страх провали усилията му и стрелата отскочи от жлеба и падна на земята. Другият изръмжа, хвърли арбалета и измъкна тълвара от ножницата, за да посрещне атаката на Калам. Имаше предимство както в обхвата, така и в тежестта на оръжието, ала и двете не му помогнаха, след като куражът изведнъж го остави и го накара да замръзне на място.

— Моля те…

Думата отнесе и последното му издихание, след като Калам отби тълвара встрани, замахна с острия като бръснач ръб на дългия нож и разпра гърлото му. Замахът продължи до пълен кръг, при който с едно странично забиване ножът разпра гърдите на другия — кожената броня, ребрата и дробовете. Задавен, воинът рухна на земята. Убиецът го довърши с последния си замах.

Освен стоновете на пазача на Борду цареше тишина. От горичката с ниски дървета на трийсет крачки по коритото на пресъхналата река се чуха първите чуруликания на птици, събудили се да посрещнат утрото. Калам се смъкна на коляно и всмука жадно сладкия прохладен въздух.

Чу стъпки на кон, спускащ се по южния бряг, обърна се и видя Майнала. Арбалетът в ръцете й сочеше от един труп към друг, докато оглеждаше поляната, след което погледна ококорена Калам.

— Преброих осем.

Все още задъхан, убиецът кимна. Изтри острието на дългия нож в телабата на последната си жертва, след което огледа ръба, преди да го прибере в канията.

Пазачът на Борду най-сетне притихна.

— Осем!

— Капитанът как е?

— Буден е. Май има треска.

— На около четиридесет крачки на изток оттук има друга поляна — рече Калам. — Предлагам през деня да лагеруваме там. Трябва да поспя.

— Да.

— Този бивак трябва да го разчистим… труповете…

— Това го остави на Селв и мен. Вече не се стъписваме от такива неща.

Убиецът изпъшка, изправи се и тръгна да си прибира оръжията. Майнала го гледаше. После каза:

— Имаше още двама.

Калам се спря над едно от телата и я погледна.

— Какво?

— Пазели са конете. Изглеждат все едно… — Замълча, след което продължи мрачно: — Разкъсани са на парчета. Едри късове… липсват. Следи от хапане.

Убиецът отново изпъшка и измърмори:

— Нямах много за ядене напоследък…

— Може да е някоя степна мечка, от кафявите стръвници. Възползвала се е от бъркотията, за да ги нападне. Чу ли цвилене на коне?

— Може. Не помня. — Вгледа се в лицето й, зачуден какво ли става зад тези почти сребристи очи.

— Имаше много писъци, но пък звукът се обърква от тези брегове. Все едно, ще трябва да мине за обяснение, не мислиш ли?

— Би могло.

— Добре. Сега ще се върна при другите. Няма да се бавим.

Обърна коня, без да използва юздите, тъй като все още държеше арбалета. Калам така и не разбра как го прави. Спомни си как се беше навела на едното стреме преди няколко часа, а и танца й по седлата. „Тази си я бива в ездата.“

Огледа осеяния с трупове и кръв бивак и изпъшка:

— Гуглата ми е свидетел, трябва да си почина.

 

 

— Калам, който яздеше с Уискиджак през Рараку… — Капитан Кенеб поклати глава и отново разбърка огъня.

Беше се стъмнило. Убиецът тъкмо се беше събудил след дългия и дълбок сън. Първият му час след такъв сън никога не беше приятен. Болежки в ставите, стари рани — годините му винаги си казваха думата, когато поспеше. Селв беше сварила силен чай. Наля му една чаша и сега Калам мълчеше и отпиваше, загледан в гаснещите пламъци.

— Още не мога да повярвам, че един човек може да избие осем противници, и то само за броени минути — промълви Майнала.

— Калам е бил нает в Нокътя — обясни Кенеб. — Това е рядкост. Обикновено ги взимат от деца, обучават ги…

— Обучаване? — Калам изсумтя. — Надъхване. — Вдигна очи към Майнала. — Нападането на група воини не е чак толкова невъзможно, колкото ти се струва. Когато нападателят е сам, няма кой друг да направи първия ход. Осем, десет души… е, те си представят, че трябва просто да ме обкръжат и да ме посекат. Само че кой ще тръгне пръв? Всички се колебаят, чакат да се откриеш. Моята работа е да не спирам да се движа, да затварям всяко откриване, преди да успеят да реагират. Между другото, едно отделение ветерани знае как да действа съгласувано…

— Значи извади късмет, че не бяха ветерани.

— Да, късмет си беше.

По-голямото момче, Кесен, се обади:

— Можете ли да ме научите да се бия така, сър?

Калам изпъшка.

— Предполагам, че на баща ти му се иска да ти предложи по-добър живот, момче. Боят е за хора, които са се провалили във всичко друго.

— Но боят и войниклъкът не са едно и също — каза Кенеб.

— Така е — съгласи се убиецът, усетил, че е засегнал по някакъв начин гордостта на капитана. — Войниците заслужават уважение и е вярно, че понякога се налага да се бият. Воюването означава да останеш твърд, когато дойде такъв момент. Тъй че, момко, ако искаш да се научиш да се биеш, първо се научи на войниклък.

— С други думи, слушай татко си — каза Майнала и отвърна с бърза шеговита усмивка на Калам.

След някакъв жест или поглед, който той не успя да улови, Селв стана и отведе момчетата да довършат работата по вдигането на бивака. След като се отдалечиха достатъчно, Кенеб рече:

— Ейрън е на колко, три месеца път оттук? Гуглата да ме вземе, все трябва да има някой град в ръцете на Малазан, или укрепление, което да е по-близо, ефрейтор.

— Всички вести, които чух, са лоши — отвърна Калам. — Всичко на юг оттук са племенни територии, чак до река Ватар. Убарид е близо до реката, но предполагам, че вече е завзет от Апокалипсиса на Ша’ик — твърде важно пристанище е, за да не си го подсигурят. Второ, според мен повечето племена оттук до Ейрън са тръгнали да се присъединят към Камъст Релой.

Кенеб го погледна изненадано.

— Релой?

Калам се намръщи.

— Разбойниците говореха, че е на югоизток оттук…

— По-скоро на изток, отколкото на юг. Релой преследва Юмрук Колтейн и Седма армия. Сигурно ги е помел вече, но и така да е, силите му са на изток от река Секала и му е възложено да държи точно тази територия.

— Знаете за тези неща повече от мен.

— Имахме слуги от тайтан — обясни Майнала. — Бяха верни.

— За което платиха с живота си — добави капитанът.

— В такъв случай, има ли на юг от тук армия на Апокалипсиса?

Кенеб кимна.

— Да, подготвя се за поход към Ейрън.

Убиецът се намръщи.

— Кажете ми, капитане, да сте чували някога думата „джистал“?

— Не, не е от Седемте града. Защо?

— Разбойниците говореха за „джистал в Ейрън“. Като за ашик в дупката. — Помълча малко, след което въздъхна. — Кой командва тази армия?

— Онзи кучи син Корболо Дом.

Калам присви очи.

— Но той е Юмрук…

— Беше, докато не се ожени за една местна жена, която се оказа дъщерята на последния Свещен бранител на Халаф. Стана ренегат, наложи му се да избие половината си легион — отказваха да изменят на Империята. Останалите смъкнаха имперската униформа, обявиха се за наемнически отряд и сключиха договор с Корболо. Точно този отряд ни удари в Орбал. Наричат се Легиона на Вихъра или нещо такова. — Кенеб стана, разрита огъня и разпръсна последните догарящи въглени. — Влязоха като съюзници. Не подозирахме нищо.

В тази история се криеха и други неща, усети убиецът.

— Корболо го помня — промълви Калам.

— Помислих си го. Беше заместил Уискиджак, нали?

— За известно време. След Рараку. Превъзходен тактик, но малко прекалено кръвожаден за моя вкус. За Ласийн също — точно затова го набута в Халаф.

— И вместо него издигна Дужек. — Капитанът се изсмя. — Който пък сега е обявен за изменник.

— Виж, това беше голяма несправедливост. Ще ви разправя някой ден — каза Калам и се надигна. — Трябва да тръгваме. Онези разбойници може да си имат приятели наблизо.

Усети погледа на Майнала върху себе си, докато подготвяше коня за път, и това доста го обезпокои. Мъжът починал едва преди двайсет и четири часа. Срязана котва. Калам беше непознат, взел нещата почти в свои ръце, въпреки че зет й беше по-старши по чин. За първи път от много време трябваше да си е помислила, че с него имат шанс да оцелеят. Отговорност, която никак не му харесваше. „Все пак винаги съм ценял способните жени. Само че един такъв интерес, толкова скоро след смъртта на мъжа й, е като цвете на мъртво стебло. Привлекателно, но не задълго.“ Беше способна, но ако я оставеше да продължи така, нуждите й щяха да подкопаят тази способност. „Не е добре за нея. И освен това, ако го позволя, преди всичко ще престане да е привлекателна за мен. По-добре да си остана сам. По-настрана.“

— Ефрейтор Калам — каза зад него Майнала.

Той се обърна.

— Какво?

— Онези жени. Мисля, че трябва да ги погребем.

Калам се поколеба, след това продължи да оглежда сбруята на коня.

— Нямаме време. Грижи се за живите, не за умрелите.

Гласът й се втвърди.

— Това правя. С нас има две момчета, на които трябва да им се напомня за почитта.

— Не сега. — Отново я погледна. — Почитта няма да им помогне, ако загинат. Виж дали всичко е готово за тръгване и се качвай на коня.

— Тук капитанът заповядва — отвърна тя пребледняла.

— На него главата му е разнебитена и продължава да си мисли, че това е разходка. Наблюдавай го, когато е с ума си — очите му се изпълват със страх. А ти искаш да го натовариш с още едно бреме. Още едно малко натоварване може да го накара да се отдръпне завинаги в главата си и тогава каква полза ще има от него? За когото и да е?

— Добре. — Тя стисна устни и му обърна гръб.

Изгледа я, докато се отдалечаваше. Селв и Кенеб стояха до конете си, достатъчно далече, за да са чули нещо, но достатъчно близо, за да разберат, че между Майнала и него се е надигнала тъмна вода. След малко се появиха и двете деца, яхнали на един кон, седемгодишното момче седеше с изправен гръб отпред, а по-малкото му братче го беше прегърнало през кръста. И двамата изглеждаха по-големи от годините си.

„Почит към живота. Разбира се. Другият урок е колко евтин може да се окаже този живот. Може би първото произлиза от второто, в който случай ще ги получат и двата.“

— Готови сме — каза хладно Майнала.

Калам се метна в седлото. Очите му обходиха усилващия се мрак. „Стой наблизо, Апт. Наблизо, но не съвсем.“

Излязоха от сухото корито и поеха през тревистия Одан, с Калам в челото. За щастие, демонът беше свенлив.

 

 

Свирепата вълна ги връхлетя откъм левия борд — гъста лепкава стена, която прескочи през перилото и се разби в палубата като тинесто свлачище. За секунди водата се отцеди от тинята и Фелисин и другите на главната палуба останаха затънали до колене във вонящата гадост. Пирамидата от отрязани глави се бе превърнала в безформена могила.

Хеборик изпълзя до нея; лицето му бе оцапано с мръсножълта като охра кал.

— Тази тиня! — изпъшка той и изплю мазната каша, напълнила устата му. — Виж какво има в нея!

Отчаяна дотолкова, че почти неспособна да реагира, тя все пак се наведе и гребна шепа.

— Пълна е със семена. И гнили растения…

— Да! Тревни семена и гниеща трева… не разбираш ли, момиче? Това тук не е морско дъно. Това е степ. Наводнена. Този Лабиринт е наводнен. Наскоро.

Тя не пожела да сподели възбудата му и изсумтя:

— Това изненада ли е? Не можеш да караш кораб през степта, нали?

Той присви очи.

— Тук има нещо, Фелисин!

Тинята около прасците й изглеждаше странно — сякаш се влачеше насам-натам, пълзеше сякаш, изпълнена с живот. Тя остави бившия жрец и загази с мъка към кърмовия мостик. Вълната не беше стигнала чак до там. Геслер и Сторми бяха на кърмата, нужни бяха и четирите им ръце, за да поддържат курса. Кълп беше близо до тях, готов да смени първия, чиито сили поддадат. А беше чакал достатъчно дълго, за да се разбере, че Геслер и Сторми водят надпревара за чест, никой от двамата не искаше да се предаде преди другия. Ухилените им лица го потвърждаваха. „Идиоти! Ще рухнат и двамата, и за магьосника ще остане сам да се оправя с руля.“

Небето над тях продължаваше да се гърчи и да мята мълнии във всички посоки. Морската повърхност упорстваше на виещия вятър, тежката като тиня вода се надигаше и издуваше, вълните сякаш не искаха да тръгнат наникъде. Обезглавените гребци продължаваха да гребат неуморно, въпреки че десетина гребла се бяха прекършили и само потрошените дръжки се надигаха и спускаха в ритъм с останалите. Барабанът продължаваше да бие, отвръщайки на небесните гръмове с отмерено и невъзмутимо търпение.

Тя стигна до стъпалата и се изкачи над калта, след което се спря изумена. Тинята се отля от кожата й като нещо живо, свлече се от краката й, за да се влее отново в мляскащата локва, покрила цялата палуба.

Присвит до главната мачта, Хеборик извика нещо, обзет от внезапна тревога, приковал поглед в калта, чието трептене се усилваше.

— В нея има нещо!

— Насам! — изрева му Трут откъм стъпалата на предния мостик и подаде ръка. Баудин го държеше здраво за другата. — Побързай! Нещо излиза!

Фелисин се качи още едно стъпало нагоре.

Калта се събираше, набъбваше и добиваше форма. Появиха се кремъчни остриета, някои сиви, други — с тъмночервения цвят на халцедон. По повърхността бавно се разстла раздърпана четина, обвила широки кокалести рамене. Костени шлемове заблестяха златни и кафяви — черепи на зверове, каквито Фелисин не можеше и да си представи, че съществуват някъде. Вече се мяркаха дълги кичури мръсна коса, черна и кафява. Калта не толкова се свличаше от всичко това, колкото се променяше. Тези същества бяха едно цяло с глината.

— Т’лан Имасс! — извика Кълп от средната мачта. „Силанда“ се тресеше като обезумяла. — Логрос Т’лан!

Бяха шестима. Всички бяха заметнати с животински кожи освен съществото, което беше по-малко от останалите и което се появи последно. То беше покрито с мазни опърпани пера на многоцветни птици, а дългата му коса беше стоманеносива, прошарена с червено. Раковини, еленови рога и костени накити висяха от прогнилата му кожена ризница, но като че ли не носеше оръжие.

Лицата бяха сгърчени и набръчкани, костите изпъкваха грубо под кожата. Очните кухини зееха като черни ями. По лицата им имаше твърда четина, освен на сивокосото същество, което се изправи точно срещу Кълп.

— Стой настрана, Слуга на Окования, дошли сме за своите родственици и за Тайст Едур. — Гласът бе женски, езикът — малазански.

Друг Т’лан Имасс се обърна към сивокосата. Беше много по-едър от останалите. Кожата, заметната на раменете му, като че ли беше от мечка, връхчетата на космите проблясваха сребърни.

— Смъртните поклонници са проклятие сами по себе си — проговори той отегчено. — Май трябва да избием и тях.

— Ще го сторим — каза другото същество. — Но първо плячката ни.

— Тук няма ваши родственици — заговори разтреперан Кълп. — А Тайст Едур са мъртви. Идете и се убедете сами. В капитанската каюта.

Женската Т’лан Имасс килна глава. Двама от спътниците й закрачиха към люка. След това тя се обърна рязко и изгледа Хеборик, застанал на перилото на предния мостик.

— Успокой мага, свързан с теб. Той е рана. И тя се разпростира. Това трябва да се спре. И кажи на своя бог, че такива игри го поставят в голяма опасност. Няма да позволим Лабиринтите да пострадат така!

Фелисин се изсмя, на ръба на истерията.

Т’лан Имасс се обърнаха като един към нея и я изгледаха.

Тя се присви неволно пред тези безжизнени погледи, после вдиша дълбоко и се изправи.

— Може да сте безсмъртни и достатъчно силни, за да заплашите бога глиган, но до този момент нищо не сте разбрали.

— Обясни — каза жената.

— Питай тоя, който го засяга — отвърна Фелисин, без да трепне пред бездънния й поглед и сама изненадана от себе си, че не се прекърши.

— Вече не съм жрец на Финир — каза Хеборик, вдигнал високо отсечените си ръце. — Ако богът глиган е тук сред нас, аз не го знам, нито ме интересува много. Магьосникът, яхнал тази буря, ни преследва, иска да ни унищожи. Не знам защо.

— Той е лудостта на отатарал — каза жената.

Двамата Имасс, пратени до капитанската каюта, се върнаха. Макар да не изрекоха нито дума, жената кимна.

— Е, значи са мъртви. А родствениците ни са си заминали. Трябва да продължим гонитбата. — Погледът й се върна на Хеборик. — Бих искала да те пипна.

Фелисин отново се изсмя.

— Млъкни, момиченце — изръмжа Кълп, избута я и слезе на палубата. — Не сме слуги на Окования. Дъх на Гуглата, какво впрочем значи „Окования“? Все едно, дори не искам и да знам. Стъпихме на тоя кораб случайно, не го предвиждахме…

— Не допускахме, че този Лабиринт ще бъде наводнен — каза жената.

— Казват, че можете да преминавате океани — измърмори намръщено магът. Фелисин долови, че думите на Т’лан Имасс го затрудняват. Както и нея.

— Можем да прекосяваме водни масиви — призна жената. — Но телата си можем да намираме само на суша.

— Значи като нас се качихте на този кораб, за да стъпите на суха…

— И да довършим задачата си. Преследваме своите изменили родственици.

— И да са били тук, отдавна са се махнали — отвърна Кълп. — Много преди да дойдете. Ти си Заклинателка на кости.

Жената килна глава.

— Хентос Ълм, от Логрос Т’лан Имасс.

— А Логрос вече не служат на империята Малазан. Радвам се, че поне не сте останали без работа.

— Защо?

— Все едно. — Кълп вдигна очи към небето. — Отпуснал го е здравата.

— Усеща ни — каза Хентос Ълм. И отново се обърна към Хеборик. — Лявата ти ръка е в равновесие, така е. Отатарал и неведома за мен сила. Ако силата на мага в бурята продължи да нараства, отатарал ще надделее и ще познаеш лудостта му.

— Искам да се махне от мен — изръмжа Хеборик. — Моля те.

Хентос Ълм сви рамене и пристъпи към бившия жрец.

— Трябва да унищожим онзи, който е в небесата. След това трябва да затворим раната на Лабиринта.

— С други думи — каза Фелисин, — изглежда, не си струваш усилието, старче.

— Заклинателко на кости — попита Кълп. — Що за Лабиринт е това?

Хентос Ълм замълча, без да откъсва очи от Хеборик.

— Древен. Куралд Емурлан.

— Чувал съм за Куралд Галайн — Лабиринта на Тайст Андий.

— Това е Тайст Едур. Изненадваш ме, маг. Ти си Мийнас Рашан, което е разклонението на Куралд Емурлан, достъпно за смъртните хора. Лабиринтът, който ти използваш, е детето на това място.

Кълп се беше навъсил в гърба на Заклинателката на кости.

— Пълна глупост. Мийнас Рашан е Лабиринтът на Сянка. На Амманас и Котильон, и на Хрътките.

— Преди Сенкотрон и Котильон — отвърна му Хентос Ълм — имаше Тайст Едур. — Заклинателката на кости посегна към Хеборик. — Ще те пипна все пак.

— Добре си дошла.

Фелисин видя как тя опря сбръчканата си длан в гърдите на стареца. След миг отстъпи и му обърна гръб все едно, че не съществуваше повече за нея. Обърна се към загърнатия в меча кожа Т’лан Имасс, който й беше проговорил преди.

— Ти нямаш клан, Легана Брийд.

— Нямам клан — съгласи се той.

Жената посочи Кълп.

— Маг. Не се меси.

— Почакай! — каза Хеборик. — Какво усети в мен?

— Откъснат си от своя бог, макар че той продължава да те използва. Не виждам друг смисъл за съществуването ти.

Фелисин преглътна гадния си коментар. „Не и това.“ Раменете на Хеборик бавно се смъкнаха, сякаш бяха изтръгнали самата същина на живота му от гърдите, като парче плът, почерняло от кръв. Беше се вкопчил в нещо на живот и на смърт, а Заклинателката на кости току-що бе обявила, че това нещо е мъртво. „Свършиха ми всички неща, с които мога да го нараня. Може би това ще ме спре да се опитвам повече.“

Хентос Ълм отметна глава и започна да се разпада, прахта от съществото й се завихри в кръг. След малко се изви на спирала нагоре и бързо изчезна в ниските облаци, кипнали в небесата над тях.

Изпращя мълния — толкова близо, че ушите на Фелисин заглъхнаха от болка. Тя изкрещя и се свлече на колене. Другите бяха изпитали същото, без останалите Т’лан Имасс, които продължаваха да стоят, сковани и безразлични. „Силанда“ се разтресе. Оцапаната с кал пирамида от отсечени глави около мачтата рухна. Главите се затъркаляха и затопуркаха тежко по палубата.

При този звук Т’лан Имасс се извърнаха рязко, изведнъж извадили оръжията си.

Сред кипналите облаци изтътна гръм и въздухът отново потръпна.

Онзи, когото бяха нарекли Легана Брийд, се наведе и вдигна една от главите за дългата черна коса. Беше Тайст Андий, жена.

— Още е жива — промълви немрящият воин с нотка на изненада. — Куралд Емурлан, магията е оковала душите им в плътта.

От облаците отекна смътен крясък — звук, изпълнен с отчаяние и — в нелепо съчетание — с чувство за избавление. Облаците се разпръснаха във всички посоки, разкъсаха се на тънки снопчета. През тях лумна светлокехлибарено небе. Отишла си беше бурята, както и обезумелият чародей.

Фелисин се сниши, когато нещо прелетя покрай нея, оставяйки след себе си миризма на леш. Когато погледна нагоре, Хентос Ълм стоеше отново на палубата, с лице срещу Легана Брийд. Стояха неподвижно, въвлечени сякаш в безмълвен разговор.

— Дъх на Гуглата! — изпъшка Кълп до Фелисин. Взираше се към небето с пребледняло лице и тя проследи погледа му.

Огромна черна рана, обкръжена с огненочервено и голяма колкото пълна луна, беше зейнала в кехлибареното небе. Онова, което се процеждаше от разкъсаното в тъканта на света, сякаш се прокрадваше във Фелисин през очите й, сякаш самото гледане можеше да прехвърли някаква зараза, болест, която щеше да плъзне в плътта й. „Като отровата на кръвниче.“ От гърлото й се откъсна сподавен стон и тя в паника отмести поглед.

Но Кълп продължаваше да се взира и лицето му ставаше все по-бледо, устата му беше увиснала вяло. Фелисин го сръга с лакът.

— Кълп! — Той не реагира. Тя го удари.

Изведнъж Геслер се озова до тях и закри с длан очите му.

— По дяволите, маг, престани да го гледаш!

Кълп се възпротиви, след това сведе глава и кимна.

— Хайде, пусни го — каза тя на ефрейтора.

Щом Геслер го пусна, магът се обърна към Хентос Ълм. Гласът му беше хриплив и разтреперан.

— Това е раната, за която спомена, нали? Разширява се… усещам я, като рак…

— Душа трябва да я закърпи.

Легана Брийд беше закрачил по палубата. Очите на всички се извърнаха към него. Той стигна до кърмовия мостик, качи се и застана пред Сторми. Ветеранът не отстъпи, нито се сви от страх.

— Е — промърмори с бледа усмивка морският пехотинец. — Значи това било краят.

Т’лан Имасс вдигна сивия кремъчен меч.

— Задръж — изръмжа Геслер. — Ако ви трябва душа, която да запуши оная рана… моята вземи.

Легана Брийд извърна рязко глава.

Геслер стисна устни. И кимна.

— Недостатъчно — изрече Хентос Ълм.

Легана Брийд отново се обърна към Сторми.

— Аз съм последният от моя клан — избоботи той. — Л’ече Шаин ще свърши. Това оръжие е нашата памет. Носи го, смъртни. Познай тежестта му. Камъкът винаги жадува за кръв. — И поднесе на воина дългия четири стъпки меч.

С помръкнало лице, Сторми го пое. Фелисин видя как мускулите му се стегнаха да удържат тежестта.

— Хайде — промълви Хентос Ълм.

Легана Брийд отстъпи крачка назад и рухна сред прашен стълб. Въздухът около него се раздвижи, зафуча и засмука бялата прах на вихрушка. След миг вятърът заглъхна и Легана Брийд вече го нямаше. Останалите Т’лан Имасс вторачиха погледи към небесата.

Фелисин така и не разбра дали само си представи, че видя как Т’лан Имасс възвърна формата си, когато прашната вихрушка се заби в средата на небесната рана — малка и нищожна привидно разперена фигурка, бързо погълната от мастиления мрак. Миг след това краищата на раната сякаш потръпнаха и небето наоколо се закъдри на тънки вълни. И зейналото в небесната тъкан започна да се свива.

Хентос Ълм продължаваше да се взира нагоре. Накрая кимна.

— Достатъчно. Раната е закърпена.

Сторми бавно свали върха на кремъчния меч и го опря на палубата.

„Един пребит ветеран, съкрушен така цинично, поредният имперски несретник.“ Явно беше смазан. „Недостатъчно, каза тя. Как не!“

— Ще си тръгваме — каза Хентос Ълм.

Сторми се съвзе и вдигна глава.

— Заклинателко на кости!

Тя му отвърна с явно презрение:

— Легана Брийд поиска онова, което му се полагаше по право.

Войникът не отстъпи.

— Това „закърпване“… кажи ми, болезнено ли е?

Вместо отговор Хентос Ълм сви рамене и се чу съвсем доловимо стържене на кости.

— Сторми! — извика предупредително Геслер, но приятелят му тръсна глава и слезе на палубата. Щом пристъпи към Прорицателката, друг Т’лан Имасс застана пред него, за да го спре.

— Войник! — отсече Геслер. — Спри!

Но Сторми само отстъпи встрани и надигна меча от кремък.

Т’лан Имасс отново се озова пред него, бърз като мълния, ръката му се стрелна напред и стисна Сторми за шията.

Геслер изруга, избута Фелисин от пътя си — ръката му докопа дръжката на меча, — но спря, щом стана ясно, че Т’лан Имасс само държи Сторми. А и самият пехотинец се беше съвсем усмирил. Двамата си прошепнаха нещо. После немрящият воин го пусна и отстъпи назад. Гневът на Сторми беше изчезнал и нещо в хлътналите му рамене напомни на Фелисин за Хеборик.

— Заклинателко на кости! — изрева Кълп.

Ала петимата Т’лан Имасс се разпадаха.

— Почакайте! — извика магът и се втурна към тях. — Как в името на Гуглата да се измъкнем оттук!?

Беше твърде късно. Съществата ги нямаше.

Геслер се обърна към Сторми, кипнал от гняв:

— Какво ти каза онзи кучи син?

Очите на войника бяха влажни — потресоха Фелисин.

— Сторми… — прошепна Геслер.

— Каза, че… съществува… голяма болка — промълви мъжът. — Попитах го: „Откога?“ Каза: „Вечна е“. Раната заздравява около него, разбираш ли? Не е могла да го спре, разбираш ли? Не и в такова нещо. Пожелал го е сам… — Мъжът се задави. Обърна се, затича по палубата и се скри.

— Без клан — рече Хеборик от мостика. — Ненужен никому. Съществувание без смисъл…

Геслер изрита една от отрязаните глави. Топуркането й отекна силно в заглъхналия въздух.

— Има ли все още някой, който иска да живее вечно? — изръмжа той и се изплю.

Трут заговори с разтреперан глас:

— Някой друг видя ли го? Прорицателката не го… сигурен съм, че не го…

— Какви ги пелтечиш, момче? — изрева Геслер.

— Онзи Т’лан Имасс. Върза я на колана си. За косата. Наметалото от мечка я скри.

— Какво?

— Той взе една от главите? Никой друг ли не го видя?

Хеборик реагира пръв. Ухилен дивашки, той скочи на палубата и затича към люка. Още докато се хвърляше към капака, Кълп вече се спускаше към първата палуба с гребци.

Минутите затекоха тягостно.

Геслер, все още намръщен, тръгна към Сторми и бившия жрец.

Кълп се върна.

— Един от тях е мъртъв като колец!

Фелисин помисли да попита какво означава всичко това, но я обзе внезапна умора и се отказа. Обърна се и видя Баудин. Беше при носа, с гръб към всичко… към всички. Удиви я безразличието му. Липса на въображение, заключи след малко, и тази мисъл я накара да се усмихне със злоба. Тръгна към него.

— Твърде много ти дойде, а, Баудин? — подкачи го, като се облегна до него на извитото перило.

— Т’лан Имасс винаги носят само неприятности — отвърна той. — Каквото и да правят, винаги има две страни, ако не и повече. Стотици може би.

— Уличен главорез с мнение.

— Всяко твое мнение е като изсечено в камък, момиче. Нищо чудно, че хората непрекъснато те изненадват.

— Изненадват? Нищо не може да ме изненада, главорезо. Замесени сме в нещо. Ще ни сполетят още по-лоши неща, тъй че престани да мислиш за изход. Изход няма.

Той изсумтя.

— Най-после нещо умно от устата ти.

— О, я не ми омеквай — отвърна Фелисин. — Просто съм твърде уморена, за да бъда жестока. Дай ми само няколко часа сън и отново ще съм си същата.

— И ще умуваш как да ме убиеш.

— Което ме забавлява.

Той помълча дълго, зареял поглед в безсмисления хоризонт, после се обърна към нея.

— Хрумвало ли ти е някога, че може би тъкмо това, което си, те е заклещило в капана, в който си се заклещила?

Тя примига. Малките му като на звяр очи проблясваха язвително.

— Не те разбирам, Баудин.

Той се усмихна.

— О, разбираш ме много добре, момиченце.